Диана Габалдон
Друговремец (37)

36.
Макранох

В колибата беше тъмно, а в единия край имаше мечка. Паникьосана, аз се отдръпнах и се блъснах в придружителя си — не исках да имам нищо общо с диви зверове. Той ме избута напред в колибата. Докато залитах към огъня, огромното туловище се завъртя към мен и осъзнах, че е просто мъж в меча кожа.

Беше по-скоро наметало от меча кожа — закопчано с брошка, голяма колкото дланта ми. Беше във формата на изправени на задните си крака елени, събрали глави, така че оформяха кръг. Иглата беше ветрилообразна, с формата на еленска опашка.

Забелязах всички тези подробности, защото брошката се намираше току пред носа ми. Вдигнах глава и за миг допуснах, че срещу мен наистина има мечка.

Но мечките все пак не носеха брошки и нямаха очи като боровинки — малки, кръгли, тъмносини. Бяха потънали в подути бузи, в чиято основа растеше сребристочерна брада. Подобна коса се спускаше над широки рамене и се смесваше с космите на наметалото, което въпреки новото си приложение, още намирисваше на предишния си собственик.

Очичките преминаха по мен и оцениха и раздърпаното ми облекло, и изначалното му добро качество, включително двата ми пръстена, златен и сребърен. Обръщението на мечката беше формулирано според тези наблюдения.

— Явно се намирате в беда, госпожо — рече формално и наклони тежката си глава, още поръсена с топящ се сняг. — Можем ли да сме ви от помощ?

Поколебах се как да отвърна. Отчаяно имах нужда от помощта на този човек, но речта ми навярно веднага ме е разкрила като англичанка. Стрелецът, който ме беше съпроводил, се обади:

— Намерих я край Уентуърт — каза лаконично. — Биеше се с вълци. Англичанка — добави подчертано и боровинковите очи на домакина ми ме фиксираха с неприятни размишления в дълбините си. Изправих се в пълен ръст и се опитах да вляза в ролята на матрона.

— Англичанка по рождение, шотландка по брак — рекох твърдо. — Казвам се Клеър Фрейзър. Съпругът ми е затворник в Уентуърт.

— Разбирам — каза бавно мечката. — Е, аз се казвам Макранох и в момента се намирате на моя земя. Виждам по дрехите ви, че сте жена от добро семейство. Как се озовахте сама в леса Елдридж нощем?

Залових се за шанса — имах възможност да се представя, както и да открия Мърто и Рупърт.

— Дойдох с още неколцина от клана на съпруга ми. Англичанка съм и предположихме, че мога да вляза в затвора и да открия начин да, хм, изведем съпруга ми оттам. Само че, хм, си тръгнах по друг път. Търсих приятелите си, когато ме връхлетяха вълци, от които този господин така смело ме спаси.

Опитах да се усмихна с благодарност, но жилавият стрелец не показа с нищо, че ме е чул.

— Със сигурност сте срещнала нещо зъбато — съгласи се Макранох, наблюдавайки процепите в полите ми. Подозрителността временно отстъпи на гостоприемството. — Ранена ли сте? Само поодраскана? Е, несъмнено ви е студено и сте поуплашена. Седнете до огъня. Хектор ще ви даде да пийнете нещо, а после ще ми разкажете за тези свои приятели.

Извади грубо издялана табуретка и ме настани на нея с огромна длан върху рамото ми.

Торфеният огън не излъчва светлина, но е много топъл. Потреперих неволно, когато кръвта се завърна в замръзналите ми ръце. След още няколко глътки от кожена манерка, която Хектор с нежелание ми даде, се сгрях съвсем.

Обясних, доколкото можах, в какво положение съм. Описанието на излизането ми от затвора и ръкопашната схватка с вълка бе прието с особен скептицизъм.

— След като сте успяла да влезете в затвора, не изглежда вероятно сър Флетчър да ви позволи да се шляете из мястото. Нито пък че този капитан Рандал, който ви е намерил в тъмниците, щеше просто да ви изпроводи до задния изход.

— Имаше… причини да ме пусне.

— Какви бяха те? — Боровинковите очи бяха неумолими.

Предадох се и поставих проблема ребром — бях твърде уморена за деликатности и хитрости.

Макранох изглеждаше по-убеден, но все още не му се щеше да прави каквото и да било.

— Разбирам тревогите ви — отвърна, — но може и да не е толкова зле.

— Да не е толкова зле! — Скочих изумена на крака.

Той тръсна глава, сякаш имаше ято мухи край нея.

— Имам предвид, че ако онзи иска само задника на момчето, няма да го нарани тежко. И, с извинение, мадам, но да му го напъхат отзад рядко е убило когото и да е.

Вдигна помирително длани с размерите на супени чинии и доуточни:

— Не казвам, че ще му хареса, но не си струва сблъсък със сър Флетчър само за да спасим дупката на някакво момче. Позицията ми тук е рискована, мисля, че можете и сама да оцените.

Той изду бузи и се начумери.

Не за пръв път съжалих, че не съм вещица. Ако бях, щях мигом да го превърна в жаба. Голяма, дебела и с брадавици.

Преглътнах яростта си и опитах отново да го вразумя.

— Мисля, че задникът му вече не може да бъде спасен. Мисля за врата му. Англичаните искат да го обесят на сутринта.

Минути наред Макранох крачеше и мърмореше под нос, като мечка в твърде малка клетка. Спря внезапно и натика нос почти в лицето ми. Щях да се дръпна, ако не бях толкова уморена. Но сега само примигнах.

— И да ти помогна, какво от това? — извика той. Продължи да кръстосва. Две крачки в едната посока, след това наметалото му се завърташе рязко, две крачки в другата. Говореше в ритъм със стъпките си, и си поемаше дъх, щом се завърташе.

— И ако отида сам при сър Флетчър, какво да кажа? Че има капитан сред хората си, който изтезава затворници в свободното си време? И когато ме попита откъде знам, ще му кажа, че една избягала пачавра сасенак, която хората ми намерили в снега, ми е казала, че този Рандал е правил неприлични предложения на съпруга й, който е престъпник с награда за главата, както и осъден убиец? — Макранох спря и тупна по мизерната масичка пред себе си. — А да взема и свои хора! Ако, повтарям, ако можем да влезем…

— Можете — прекъснах го. — Ще ви покажа пътя.

— Хмммм. И така да е. Ако можем да влезем, какво ще стане, когато сър Флетчър намери хората ми в тъмниците си? На сутринта ще изпрати капитан Рандал да изравни собствеността ми със земята с оръдия! — Отново поклати глава и черните му къдрици се разхвърчаха във всички посоки. — Не, моме, не виждам как…

Прекъсна го внезапно отворилата се врата на колибата, в която влезе втори стрелец. Буташе пред себе си Мърто, опрял нож в гърба му. Макранох млъкна и зяпна изумен.

— Ама какво става тук! — изрева. — Човек ще си помисли, че е първа пролет и момците и момите берат цветя в гората, а не е зимно мъртвило и сняг навсякъде!

— Той е от клана на съпруга ми — рекох. — Нали ви казах…

Мърто, слабо притеснен от посрещането, наблюдаваше мъжа, сякаш наум сваляше от него косми и години.

— Макранох, нали? — каза накрая почти обвинително. — Май беше на Събора в замъка Леох преди години.

Макранох отново се слиса.

— Преди години, да! Трябва да е било преди повече от трийсет! Откъде знаеш?

Мърто кимна доволен от себе си.

— А, така си и мислих. Бях там. И помня Събора вероятно по същата причина като теб.

Макранох се опитваше да си припомни кой стои срещу него.

— Да, и аз те знам — каза накрая. — Не по име, но те знам. Уби един ранен глиган само с кама по време на лова. Голям звяр беше. Точно така — Макензи ти даде бивните за награда. Страхотен чифт, извиваха се почти двойно.

Изражение много близо до удовлетворение се прокрадна на лицето на Мърто.

Стреснах се, спомняйки си великолепните, варварски на вид гривни, които бях видяла в Лалиброх. На майка ми, беше казала Джени, от неин обожател. Погледнах Мърто невярващо. Не можех да си го представя като човек, когото да опишеш с тази дума.

Мислейки за Елън Макензи, се досетих за перлите й, които още носех в един от скритите си джобове. Затършувах и ги извадих на светлината на огъня.

— Мога да ви платя — казах. — Не бих очаквала хората ви да рискуват живота си за нищо.

С много по-бързо движение, отколкото предполагах, че е възможно, огромният мъж грабна перлите от ръката ми. Втренчи се в тях невярващо.

— Откъде ги взе, жено? — попита. — Каза, че си Фрейзър, така ли?

— Да. — Макар да бях страшно уморена, се поизправих на табуретката. — Перлите са мои. Съпругът ми ми ги подари на сватбения ден.

— Така ли? — Той се умълча. Обърна се към Мърто. — Синът на Елън? Това момче е синът на Елън, така ли?

— Да — отвърна Мърто, равнодушно както винаги. — Както би разбрал, ако го погледнеш. Одрал й е кожата.

Макранох се сети, че още държи перлите, отвори ръка и ги погали с палец.

— Аз дадох това на Елън Макензи — каза той. — Като сватбен подарък. Щях да й ги подаря, ако беше станала моя съпруга, но тя избра друг. Аз обаче толкова често бях мислил за тях около красивия й врат, че й казах да ги задържи — не можех да си ги представя на друга. Казах й да мисли само за мен, докато ги носи. Хм! — Той изсумтя, спомняйки си нещо, след това внимателно ми върна перлите.

— Сега са твои. Носи си ги със здраве, моме.

— Имам много повече шансове за това — рекох, опитвайки се да овладея нетърпението си от всички тези излияния, — ако ми помогнете да си върна съпруга.

Кръглите устни на Макранох, които се поусмихваха при спомена, сега се присвиха.

— А — рече, подръпвайки брадата си. — Разбирам. Но, моме, вече ти казах, не виждам как може да стане. Вкъщи имам жена и трима синове. Да, бих помогнал на момчето на Елън. Но искате твърде много.

Краката ми внезапно поддадоха и тежко се отпуснах на табуретката. Раменете ми се прегърбиха и главата ми клюмна. Отчаянието ме повлече като котва, надолу и все надолу. Оттеглих се в някаква мъглява сивота, където имаше само болка, празнота и където гласът на Мърто, който още спореше, не беше нищо повече от слабо лайване.

От вцепенението ме изтръгна мученето на добитък. Вдигнах глава — Макранох излизаше от колибата. Когато отвори вратата, влезе порив зимен въздух, наситен с мученето и викове на мъже. Вратата се затръшна зад огромното космато туловище, а аз се обърнах към Мърто, за да го попитам какво ще правим.

Изражението му ме накара да млъкна. Рядко го бях виждала с нещо различно от търпелива, макар и кисела физиономия, но сега направо грееше от едва стаено вълнение.

Хванах го за ръката.

— Какво има? Кажи ми бързо!

Имаше време само да каже:

— Говедата! На Макранох са! — преди Макранох да се втурне обратно в колибата, бутайки пред себе си длъгнест младеж.

С последно побутване той застави младежа да се изправи до стената. Явно Макранох намираше физическата конфронтация за ефективна тактика — опита същия метод „нос в нос“. По-неуравновесен или по-бодър от мен, младежът се прегърби неспокойно.

Макранох започна с мил тон.

— Абсалом, моето момче, преди три часа те изпратих да ми доведеш четирийсетте говеда. Казах ти, че е важно, защото наближава страшна снежна буря. — Внимателно модулираният му глас се повишаваше. — Когато чух говедата отвън, си казах: „А, Маркъс, ето го Абсалом, намерил е животните, колко добро момче, сега всички можем да се приберем вкъщи, да се сгреем край огъня, а говедата — в безопасност в кошарите си.“

Юмрук с размерите на шунка беше стиснал жакета на Абсалом и започна да извива плата. Макранох вече крещеше:

— И като изляза да те поздравя за добре свършената работа, започвам да броя животните. И колко преброявам, Абсалом, хубавото ми малко момче? — Маркъс нямаше особено дълбок глас, но можеше да вика като за трима. — Петнайсет! — И той вдигна Абсалом на пръсти. — Петнайсет от общо четирийсет! А къде са останалите? Къде? Някъде в снеговете, да умрат от студ!

Мърто се беше свил в сенките и наблюдаваше цялата случка. При последните думи на Макранох обаче очите му просветнаха развеселено. Внезапно осъзнах какво беше тръгнал да ми казва и къде беше Рупърт в момента. Или, ако не къде е, то поне какво прави. И надеждата ми се повъзвърна.

* * *

Беше съвсем тъмно. Светлините на затвора грееха слабо през снега като фенерите на потънал кораб. Чаках под дърветата с двама от спътниците си и премислях за хиляден път какво може да се обърка.

Щеше ли Макранох да изпълни своята част от сделката? Щеше да му се наложи, ако искаше безценните си говеда обратно. А дали сър Флетчър щеше да повярва на Макранох и да нареди тъмниците да се претърсят? Сигурно — с баронета шега не биваше.

Бях видяла как животните се скриват, едно по едно, през канавката, която водеше до тайната врата, под майсторските насоки на Рупърт и хората му. Щяха ли да успеят обаче да вкарат животните вътре? И ако ли да, какво щяха да правят вътре — полудиви животни, приклещени в каменен коридор, осветен от ярки факли? Е, може би щеше да сработи. Коридорът не беше много по-различен от кошарите им с каменни подове, с все факлите и миризмата на хора. Ако стигнеха вътре, планът можеше да успее. Самият Рандал едва ли щеше да повика помощ, за да не привлече внимание към игричките си.

Водачите на говедата трябваше да излязат от затвора, когато ги изпроводят, а след това да яздят като обезумели към земите на Макензи. Рандал нямаше значение — какво би могъл да стори сам при тези обстоятелства? Но ако звуците привлечаха вниманието на войниците от гарнизона по-рано от очакваното? Щом Дугал не искаше да измъкне племенника си от затвора Уентуърт, само можех да си представя каква врява ще вдигне, ако хванат неколцина от хората му, докато се опитват да влязат там. Не исках и за това да съм отговорна, макар че Рупърт беше повече от готов да поеме риска. Захапах палеца си и се опитах да се успокоя, мислейки си за тоновете гранит, които щяха да заглушават всеки звук от тъмниците.

Най-много ме тревожеше, разбира се, опасението, че всичко може да сработи и пак да е твърде късно. Дори екзекуцията да беше утре, Рандал можеше да прекали. Знаех прекрасно, от разкази на завърнали се военнопленници, че е много лесно един затворник да умре „по случайност“ и да се отърват от тялото му удобно, преди да започнат неудобните въпроси. Дори да се случеше така и да разкриеха Рандал, нямаше да ми е голяма утеха — нито пък на Джейми.

Решително възпирах въображението си от това да си представя за какво биха могли да служат многобройните битови инструменти на масата в онази стая. Но не можех да изтрия от съзнанието си парченцето кост, стърчащо от средния пръст на Джейми, докато го притискаше в масата. Разтърках собствените си кокалчетата в седлото, за да изтрия този образ. Усетих леко парене и свалих ръкавицата, за да разгледам следите от зъбите на вълка. Не бяха зле, само няколко драскотини и малка дупчица, където върхът на един зъб бе пробил кожата на ръкавицата. Разсеяно облизах раната. Нямаше смисъл да си повтарям, че съм сторила всичко възможно. Бях сторила единственото възможно нещо, но така чакането не се търпеше по-лесно.

Накрая откъм затвора се дочуха слаби, объркани викове. Един от хората на Макранох сложи ръка на сбруята на коня ми и посочи към укритието на дърветата. Там снежната покривка беше много по-тънка и повеите бяха много по-слаби, спирани от преплетените клони — само тук-там някой тънък щрих сняг изпъкваше на обсипаната с камънак земя. Макар и снегът да не беше толкова дебел тук, все още се виждаше толкова трудно, че дънерите на дърветата пред мен ми се изпречваха без никакво предупреждение, докато кръстосвах напред-назад по малката полянка с коня си.

Приглушени от валежа, копитата на конете почти ни бяха застигнали, преди да ги чуем. Двамината мъже на Макранох извадиха пистолетите си и рязко спряха конете си, след което зачакаха, но аз вече бях чула и приглушеното мучене на добитъка, така че пришпорих собственото си животно вън от горичката.

Сър Маркъс Макранох, отличаващ се с великолепния си шарен кон и наметалото от меча кожа, водеше нагоре по хълма, а снегът хвърчеше изпод копитата на конете. Следваха го неколцина, всички в добро настроение, ако се съдеше по звуците. Още от хората му яздеха по-назад, карайки пред себе си мучащото стадо към основата на хълма и заслужена почивка в оборите на Макранох.

Макранох спря до мен, смеейки се от все сърце.

— Трябва да ви благодаря, госпожо Фрейзър — провикна се през падащия сняг, — за тъй интересната вечер.

По-раншната му подозрителност се беше стопила и се отнасяше към мен с нескрита жизнерадостност. С покритите си със сняг вежди и мустаци приличаше на полудял Дядо Коледа. Хвана сбруята ми и поведе коня обратно, на по-спокойно под дърветата. Махна на двамата ми пазачи да слязат по хълма, за да помогнат с добитъка, след което слезе от коня си и ме свали от моя, като още се подсмихваше.

— Трябваше да видите! — рече и се хвана за лактите в екстаз. — Когато му се натресохме насред вечерята, сър Флетчър стана червен като домат, че и после му се развикахме как крие открадната собственост в затвора. Слязохме долу и чу как реват говедата, помислих, че ще си оцапа панталоните. Той…

Нетърпеливо го дръпнах за ръкава.

— Оставете панталоните на сър Флетчър. Намерихте ли съпруга ми?

Макранох се поотрезви и обърса очи с ръкав.

— О, да. Открихме го.

— Добре ли е? — Говорех спокойно, макар да ми се крещеше.

Макранох кимна към дърветата зад мен. Един ездач внимателно си проправяше път през клоните, а пред него на седлото бе преметнато едро отпуснато тяло. Спуснах се напред, а Макранох ме последва, обяснявайки:

— Не е мъртъв, или поне не беше, когато го открихме. Но много е измъчен, горкият.

Отдръпнах парчето плат, скрило главата на Джейми, и уплашено го оглеждах, доколкото можех. Конят, уморен от допълнителното тегло, пристъпваше нервно в студа. Виждах тъмни охлузвания и усещах сплъстената от кръв коса, но не можех да преценя нищо повече.

Макранох ме дръпна за лакътя настрана.

— Най-добре бързо да го вкараме на закрито, моме. Ела с мен. Хектор ще го прибере.

В главната стая на имението на Макранох Хектор остави товара си на чергата пред огъня. Внимателно хвана единия край на одеялото и още по-внимателно го разгърна. Отпуснато голо тяло се просна на извезания с розови и жълти цветя килим, гордост на лейди Анабел Макранох.

Тя все пак имаше присъствието на духа да не обърне внимание на пропиващата се в тъканта кръв. Подобна на птичка, издокарана с яркожълта копринена рокля, тя бързо плесна с ръце и се зае да организира прислужниците. Почти незабавно до мен се появиха одеяла, ленен плат, гореща вода и уиски. Още не бях свалила наметалото си.

— Най-добре го обърни по корем — посъветва ме сър Маркъс, като наля две големи чаши уиски. — Били са го по гърба и сигурно е ужасно да лежи на него. Не че в момента чувства нещо — добави, взирайки се в пепелявото лице на Джейми и затворените му посинели клепачи. — Сигурна ли си, че е жив?

— Да — отвърнах, надявах се, че съм права. Задърпах Джейми, за да го обърна. Така в безсъзнание сякаш бе три пъти по-тежък. Макранох ми помогна и го разположихме на одеялото с гръб към огъня.

След като набързо установих, че наистина е жив, не му липсват части от тялото и не е в непосредствена опасност да умре от кръвозагуба, можех да го огледам по-подробно.

— Мога да повикам лекар — каза лейди Анабел, взирайки се със съмнение в подобния на труп мъж край огнището й, — но се съмнявам, че ще пристигне до час. Навън вали свирепо.

Неохотата й се дължеше само отчасти на времето, стори ми се. Един лекар би бил просто още един опасен свидетел на избягалия затворник в дома й.

— Не се тревожете — казах разсеяно, — аз съм лекар.

Не обърнах внимание на изненаданите погледи на двамата Макранох, а приклекнах до останалото от съпруга ми. Покрих го с одеяла и започнах да налагам потопени в гореща вода кърпи на крайниците му. Най-вече исках да го сгрея — кръвта се стичаше бавно от гърба му и щях да й обърна внимание по-късно.

Лейди Анабел се сля с фона, а високият й гласец даваше нареждания, викаше и отпращаше прислужници. Съпругът й също приклекна и започна да разтрива замръзналите крака на Джейми с едрите си длани, като от време на време спираше, за да пийне уиски.

Свалих малко по малко одеялата и започнах да оглеждам. Нещо подобно на камшик от каляска беше белязало цялата му задна част от врата до коленете, а следите бяха старателни като шевове. Самата подреденост на ударите говореше за влудяващо хладнокръвие и ме караше да кипя от ярост.

По раменете беше използвано нещо по-тежко, навярно кания на сабя. Така бе разкъсала кожата, че на места по едното рамо се виждаше кост. Притиснах дебел мек компрес към най-тежките контузии и продължих огледа.

Мястото от лявата страна на ребрата му, където бе понесъл удара от чука, беше хаотична на вид буца, черна, синкава и червеникава наведнъж, по-голяма от ръката на сър Маркъс. Несъмнено имаше счупени ребра, но това можеше да почака. Вниманието ми привлякоха петната по врата и гърдите му, където кожата се беше свила, зачервила и обелила. Краищата на едно от петната бяха овъглени.

— Какво е сторило това, по дяволите? — Сър Маркъс беше приключил с грижите си и се взираше иззад рамото ми с жив интерес.

— Горещ ръжен. — Гласът беше толкова слаб и завалян, че ми отне миг да осъзная, че е на Джейми. Той надигна глава с мъка и видях защо му е толкова трудно да говори — долната устна беше лошо ухапана в единия край и силно подута.

Със завидно присъствие на духа, сър Маркъс сложи ръка зад врата на Джейми и притисна манерката с уиски към устните му. Джейми трепна, когато алкохолът докосна раната на устата му, но въпреки това пресуши манерката и отново положи глава назад. Завъртя очи към мен, премрежени от болка и уиски, но грейнали от притъпено веселие.

— Крави? Наистина ли чух крави, или съм бълнувал?

— Е, само това можах да измисля за толкова кратко време — рекох, грейнала от облекчение. Сложих длан на главата му и я позавъртях, за да огледам голямата синина на едната скула. — Изглеждаш кошмарно. Как се чувстваш? — попитах по навик.

— Жив. — С мъка се надигна на лакът и кимна на Маркъс да му налее още една манерка.

— Смяташ ли, че трябва да пиеш толкова много? — попитах, опитвайки се да се взра в зениците за следи от сътресение. Той ми попречи, като затвори очи и отпусна глава назад.

— Да. — И подаде празната манерка на сър Маркъс, който я отнесе обратно към гарафата.

— Маркъс, това е напълно достатъчно. — Лейди Анабел, появила се като изгряващо слънце, спря съпруга си със заповедно изчуруликване. — Момчето има нужда от силен чай, не от уиски.

Като по сценарий, чаят я последва в сребърен чайник, понесен от прислужница, чието важно изражение с нищо не подсказваше, че е още по нощница.

— Горещ силен чай с много захар — поправих я аз.

— И може би малко уиски — добави сър Маркъс, като сръчно свали капака на чайника и наля една огромна глътка от манерката си вътре. Джейми пое чашката с благодарност, вдигна я в безмълвен поздрав към сър Маркъс и внимателно я доближи до устата си. Ръката му трепереше много силно и обвих пръсти около неговите, за да му помогна. Още прислужници се стичаха в помещението, носейки легло, матрак, още одеяла, още превръзки и гореща вода, както и голям дървен сандък с всички медицински запаси на домакинството.

— Стори ми се най-добре да работим до огъня — обясни лейди Анабел. — Има повече светлина и е най-топлото място в къщата.

По нейни указания двама от най-едрите прислужници хванаха одеялото в двата края, вдигнаха го и плавно преместиха Джейми към походното легло, разположено до огъня, където трети прислужник старателно ръчкаше въглените, оставени да тлеят през нощта. Слугинята, внесла чая, бързо палеше восъчни свещи в единия от свещниците на бюфета. Въпреки вида й на пойна птичка, лейди Анабел явно притежаваше душата на ротен командир.

— Да, а сега, когато е буден, трябва да приключим възможно най-бързо — казах. — Имате ли плоска дъсчица, около петдесет сантиметра дълга? Трябва ми и нещо здраво за привързване, както и малки прави клечки, ето толкова дълги. — Показах дължина от около десет сантиметра. Един от прислужниците се оттегли в сенките като джин, готов да изпълни нарежданията ми.

Цялата къща ми се струваше вълшебна, може би заради разликата между вледеняващия студ навън и топлината вътре, или просто защото се радвах да видя Джейми в безопасност след толкова часове на страх и тревоги.

Тежки, тъмни мебели лъщяха на светлината на лампите и свещите, по рафтовете искреше сребро, а на полицата над камината бяха подредени деликатни съдове от стъкло и порцелан. Всичко това контрастираше гротескно с окървавената фигура под съдовете.

Никой не задаваше въпроси. Бяхме гости на Маркъс и лейди Анабел се държеше така, сякаш се случва всеки ден непознати мъже да кървят на килима й в полунощ. За пръв път осъзнах, че подобни посещения може да са се случвали и преди.

— Много неприятно — рече сър Маркъс с вещина, овладяна на бойното поле. — И сигурно ужасно боли. Но няма да го убие, нали?

Поизправи се и ми довери:

— По това, което ми каза, реших, че е много по-зле. Освен ребрата и ръката, няма нищо счупено, а останалото ще зарасне добре. Може би си извадил късмет, момко.

Джейми изсумтя слабо.

— Може и така да го наречеш. Искаха да ме обесят на сутринта. — Размърда се на одеялото, опитвайки се да погледне сър Маркъс. — Знаехте ли това… сър? — добави, когато видя извезаната със сребърен конец жилетка на сър Маркъс, показваща герба му насред останалата украса.

Макранох махна с ръка.

— Е, ако е искал да те пази за палача, е попрекалил с гърба ти — отбеляза той, като махна подгизналата от кръв превръзка и я смени с нова.

— Да. Малко се увлече, когато… когато… — Джейми се помъчи да изрече думите, но се отказа и извърна лице към огъня със затворени очи. — Боже, колко съм уморен…

Оставихме го да се поотпусне, докато накрая пристигна прислужникът с шините, които бях поискала. Внимателно вдигнах смазаната дясна ръка на светлина на свещите.

Трябваше да я наместя възможно най-скоро. Ранените мускули вече присвиваха пръстите навътре. Когато видях всички щети по ръката му, ме обзе отчаяние. Но трябваше да опитам, ако исках някога отново да си служи с нея.

Лейди Анабел наблюдаваше целия ми преглед с интерес. Когато оставих ръката, тя пристъпи напред и отвори сандъчето с медицински припаси.

— Може би ще искате дъбравник и кора от череша. Не знам… — Изгледа Джейми. — И пиявици, може би?

Тя постави фина длан върху малко бурканче с мътна течност.

Потръпнах и поклатих глава.

— Не, не още. Но бих могла да използвам… имате ли някакъв опиат?

Приклекнах, за да огледам съдържанието на сандъчето.

— О, да! — Тя мигом намери малка зеленикава манерка. — Цвят на лауданум. Ще свърши ли работа?

— Идеално. — Поех с благодарност манерката.

— Добре тогава — рекох енергично, като налях малка част от силно ароматната течност в чаша, — ще трябва да останеш седнал достатъчно дълго, за да преглътнеш това. После ще заспиш задълго.

Всъщност имах силни съмнения какво ще му стори лауданумът в комбинация с уискито, но да възстановявам ръката, докато е в съзнание, ми се струваше немислимо. Налях допълнително в чашката.

Джейми вдигна ръка, за да ме спре.

— Не искам опиати — каза твърдо. — Още малко уиски може би. — Поколеба се, докосвайки разранената си устна с език. — И нещо, което да захапя.

Сър Маркъс затършува в множеството чекмеджета на превъзходното си бюро. След миг се върна с къс износена обработена кожа. Вгледах се по-внимателно и шокирана видях десетките припокриващи се следи от зъби.

— Ето. Аз самият го използвах при Сен Симон. Издържах, докато вадеха мускетна сачма от крака ми.

Зяпах с отворена уста, а Джейми взе парчето кожа, кимна с благодарност и прокара палец по следите. Бавно и зашеметено продумах:

— Очакваш да наместя девет счупени кости, докато си в съзнание?

— Да — каза той и постави кожения ремък между зъбите си. Захапа пробно и опита различни позиции, за да може да стисне по-удобно.

Поразена от театралността на всичко това, изгубих крехкия си самоконтрол.

— Ще спреш ли да се правиш на скапан герой! — занареждах бясно. — Всички знаем колко можеш, спри да се доказваш! Или мислиш, че всичко ще отиде по дяволите, ако не контролираш нещата всяка минута? За кого се мислиш, за Джон Уейн ли?!

Последва неловко мълчание. Джейми ме гледаше отворил уста. Накрая рече едва доловимо:

— Клеър, на около три километра сме от затвора Уентуърт. Утре трябваше да ме обесят. Каквото и да се е случило с Рандал, англичаните скоро ще забележат, че ме няма.

Прехапах устни. Вярно беше. Бях помогнала, като освободих другите затворници, но в крайна сметка щяха да направят равносметка и да започнат да го издирват. А благодарение на начина, по който го бяхме измъкнали, от затвора щяха несъмнено да поемат първо насам. Джейми продължи:

— Ако имаме късмет, снегът ще ги забави, докато успеем да заминем. Ако ли не… — Той сви рамене, взрян в пламъците. — Клеър, няма да им позволя да ме върнат. А да спя упоен, да съм безпомощен, когато дойдат, да се събудя отново в окови… Не мога да го понеса.

По миглите ми висяха сълзи. Не смеех да премигна и ги оставих да паднат на бузите ми.

Той стисна очи от горещината на огъня. Озарено, лицето му изглеждаше лъжовно здраво. Дългите мускули на гърлото му се присвиха, когато преглътна.

— Не плачи, сасенак — каза той толкова тихо, че почти не го чух. Потупа ме по крака със здравата си ръка, опитвайки се да ме успокои. — Мисля, че все пак сме в безопасност, моме. Ако мислех, че може лесно да ни заловят, нямаше да губя тези часове да лекуваш ръка, която и бездруго не ми трябва. Отиди да извикаш Мърто. После ми дай да пийна нещо и ще започнем.

Заета се с приготовленията на масата, не чувах какво си шепнат двамата, но видях как почти събират глави, след което жилавата ръка на Мърто докосна леко едното ухо на Джейми — от малкото ненаранени места.

После Мърто кимна веднъж за довиждане и закрачи към вратата, но скришом, покрай ламперията, като плъх. Настигнах го в коридора и го сграбчих за наметката, малко преди той да стигне до входната врата.

— Какво ти каза? — изсъсках. — Къде отиваш?

Смуглият дребен мъж се поколеба, но отговори спокойно:

— Отивам с младия Абсалом до затвора Уентуърт, за да наблюдаваме какво става там. Ако идват червенодрешковци, ще ги изпреваря, ще стигна дотук пръв и ако има време, ще ви скрия и двамата, а аз ще замина с още три коня, за да им привлека вниманието по-далеч от имението. Има една изба — може да свърши работа като скривалище, ако онези не се стараят много-много.

— А ако няма време да се крием? — Изгледах го с присвити очи, предизвиквайки го да не отговори, ако смее.

— Тогава ще го убия и ще те взема със себе си — отвърна той без колебание. — И да искаш, и да не искаш — добави със зловеща усмивка и се обърна да си върви.

— Секунда! — повиших глас. — Имаш ли допълнителна кама?

Чорлавите му вежди се стрелнаха нагоре, но ръката му легна на колана.

— Защо ти е тук? — Той завъртя очи към великолепието и спокойствието на антрето. Таванът беше изрисуван, а по стените висяха красиви гоблени.

Джобът, в който криех камата си, беше разкъсан и непотребен. Взех камата на Мърто и я вмъкнах между фустата и корсажа си, както бях видяла да правят циганките.

— Човек не знае, нали? — рекох с равен тон.

* * *

Когато всички медицински приготовления приключиха, се заех да опипвам ръката възможно най-внимателно, да оценявам къде са най-тежките щети, да решавам какво трябва да се стори. Джейми рязко просъскваше, когато докоснех някое особено болезнено място, но очите му останаха затворени, докато опипом минавах през всяка кост и става, отбелязвайки къде точно са счупени или разместени.

— Съжалявам — промълвих.

Хванах и здравата му ръка, като опипвах паралелно нейните пръсти и счупените, за да имам база за сравнение. Без рентгенови лъчи и без опит, трябваше да разчитам на собствения си усет, за да открия и да наместя смазаните кости.

Първата става беше добре, но втората фаланга се беше спукала, или поне така ми се стори. Притиснах по-силно, за да разбера колко е голяма пукнатината и в каква посока е. Ранената ръка не помръдна, но здравата за миг се сви в юмрук.

— Съжалявам — промълвих отново.

Здравата ръка ненадейно се измъкна от моята, а Джейми се надигна на лакът. Изплю парчето кожа и ме изгледа с нещо средно между развеселеност и нетърпение.

— Сасенак, ако ми се извиняваш всеки път, когато ме нараняваш, нощта ще е много дълга. А тя вече е такава.

Сигурно съм изглеждала покрусена, защото понечи да ме докосне по бузата, но спря, треперейки от болка. Овладя я и продължи твърдо:

— Знам, че не искаш да ме нараниш. Но и ти като мен нямаш избор, така че няма нужда да страдаме и двамата. Ти ще сториш каквото е нужно, а аз ще крещя, ако трябва.

Върна кожения ремък на мястото му между зъбите си и ги оголи яростно, а после бавно и нарочно кръстоса очи. Така приличаше на треснат по главата тигър, че избухнах в почти истеричен смях.

Притиснах устата си с длани, пламнала, когато видях изумените погледи на лейди Анабел и прислугата, които стояха зад Джейми и не виждаха лицето му. Сър Маркъс го виждаше в профил и също се ухили сред гъстата си триъгълна брада.

— Пък и — каза Джейми, като отново изплю ремъка, — ако англичаните дойдат след това, сигурно ще искам да ме приберат.

Взех парчето кожа, натиках го между зъбите му и отново притиснах главата му надолу.

— Клоун — рекох. — Всезнайко. Проклет супергерой.

Но беше успял да ме облекчи от голяма тежест и вече работех по-спокойно. Все още забелязвах всяко трепване и гримаса, но не се чувствах толкова виновна.

Вглъбих се в работата си и насочих цялата си концентрация във върховете на пръстите си, които опипваха всяко място, което чукът беше улучил, а същевременно се опитвах да преценя как да събера отново парчетата разместена кост. За щастие палецът беше най-малко пострадал, лека фрактура на първата става, която щеше да зарасне без следа. Второто кокалче на безименния пръст просто го нямаше — само маса миниатюрни костени частици, които хрупаха, докато ги опипвах, а Джейми стенеше приглушено. Нищо не можех да сторя, освен да сложа шина и да се надявам на най-доброто.

Не ми се мислеше за тежката фрактура на средния пръст. Трябваше да го издърпам, за да се прибере щръкналата костица в плътта. Бях виждала как се прави — с обща упойка и с помощта на рентгенови снимки.

Досега проблемът ми беше по-скоро механичен — как да възстановя смачкана, почти откъсната ръка. Вече разбирах защо никой лекар не лекува свои близки. Някои дейности в медицината изискват определена безскрупулност и отчуждение, за да причиниш болка в името на лечението.

Без да го усетя, сър Маркъс беше приближил една табуретка до леглото. Настани се удобно, докато приключвах с превръзките, и хвана здравата ръка на Джейми.

— Стискай колкото искаш, момче — каза той.

Вече без мечото си наметало и с вързана назад коса, Макранох не изглеждаше като страшен горски дивак, а като спретнато облечен мъж, почти старец, с внимателно оформена триъгълна брада и военна осанка. Извънредно обезпокоена от това, което ми предстоеше, мислено му благодарих, че е до мен.

Поех си дълбоко дъх и се помолих да не обръщам внимание на нищо, освен на работата.

* * *

А тя беше дълга, ужасяваща и късаща нервите, макар и в немалка степен интересна. Някои неща, като шинирането на леко счупените пръсти, минаха много лесно. Други — не. Джейми крещя — силно, — когато намествах средния пръст, прилагайки сила, за да събера краищата на счупената кост през кожата. За миг дори се поколебах, потресена от звуците, но сър Маркъс ме окуражи настоятелно.

Внезапно си спомних какво ми беше казал Джейми в нощта преди да се роди бебето на Джени. Как може да понесе всяка болка, но не и моята. Как няма да има сили за това. Беше прав — това наистина искаше много сили. Надявах се и на двамата да ни стигнат.

Беше се извърнал от мен, но виждах мускулите на челюстта му да се свиват почти на топки, докато стискаше все по-здраво кожената каишка. Самата аз стиснах зъби и продължих — острият край на костта се прибра под кожата и пръстът се изправи с агонизираща трудност, а накрая и двамата треперехме.

Докато работех, изгубих представа за всичко друго. Джейми от време на време простенваше и трябваше на два пъти да спрем за кратко, за да повърне, най-вече уиски, понеже очевидно почти не се бе хранил в затвора. А през цялото останало време не спря да мърмори на келтски, притиснал чело в коленете на сър Маркъс. Не можех да определя дали ругае, или се моли.

В крайна сметка всичките пет пръста бяха изправени като съчките, които бях използвала за шините. Боях се от инфекция, особено на средния пръст, но иначе бях относително сигурна, че всичко ще зарасне добре. За щастие прекършената кост бе единствената контузия на пръста. Безименният вероятно щеше да остане неподвижен, но с останалите щеше да може да си служи — след време. Нямаше какво да сторя за спуканите метакарпални костици и прободната рана на средния пръст, освен да промия всичко и да се моля да не получи инфекция на тетанус. Отстъпих крачка назад, треперех силно, а корсажът ми беше плувнал в пот от огъня, който не спираше да сгрява гърба ми, докато работех.

Лейди Анабел незабавно се озова до мен, отведе ме до един свободен стол и сложи в треперещите ми ръце чаша чай с уиски. Сър Маркъс, най-добрият асистент, който един лекар можеше да си пожелае, внимателно развързваше ремъците около лакътя на ранената ръка, които пречеха на Джейми да я движи. Дланта на възрастния мъж беше цялата зачервена, там където Джейми бе стискал.

Не осъзнах кога съм задрямала, но главата ми рязко клюмна надолу и това ме събуди. Лейди Анабел ме изправяше внимателно на крака, прихванала ме под лакътя.

— Хайде, скъпа. Нямаш сили за нищо повече. Да се погрижим за твоите болежки и да те сложим да спиш.

Тръснах вяло ръка.

— Не, не мога. Трябва да довърша… — Загубих нишката на мисълта си, а сър Маркъс плавно пое от ръцете ми бутилката с оцет и парцала.

— Аз ще се погрижа за останалото — каза той. — Имам опит с превръзките.

Той отметна одеялата и се зае да почиства кръвта от раните по гърба на Джейми. Движеше се бързо, но и внимателно, с впечатляващо умение. Улови погледа ми и се ухили, вдигнал брадичка.

— Много такива рани съм чистил навремето. А и съм нанасял. Нищо работа, моме. Ще зараснат за няколко дни.

Знаех, че е прав, и се приближих до главата на Джейми. Той беше буден и правеше леки гримаси, когато оцетът го щипеше, но клепачите му бяха притворени, а сините очи — почти теменужени от умора и болка.

— Отиди да спиш, сасенак. И аз така ще сторя.

Не знаех ще успее ли. Знаех, че аз самата няма да издържа дълго без сън. Олюлявах се от изтощение и драскотините по краката ми също започваха да щипят. Абсалом беше почистил раничките в колибата, но им трябваше и мехлем.

Кимнах сковано и се обърнах след лейди Анабел.

На половината път нагоре си спомних да кажа на сър Маркъс как да превърже раните на раменете на Джейми. Трябваше да се сложат дебели превръзки, за да може Джейми да носи риза над тях. Но по-леките рани трябваше да са открити, за да хванат по-бързо коричка. Огледах стаята за гости, която ми показа лейди Анабел, извиних се и се запрепъвах обратно надолу.

Спрях на прага, а лейди Анабел зад мен. Джейми беше затворил очи — явно задрямал от уискито и умората. Одеялата бяха отметнати до огъня. Сър Маркъс разсеяно бе поставил ръка на голите задни части на Джейми, търсейки чист парцал на леглото. Ефектът беше като от електрически удар. Джейми рязко изопна гръб, сви мускули и неволно изръмжа, като се хвърли рязко назад, напук на строшените ребра — изгледа сър Маркъс кръвнишки със замъглени от шок очи. Сър Маркъс остана като гръмнат няколко секунди, после се приведе напред и хвана Джейми за лакътя, като го настани отново по лице. Замислено прокара пръст по плътта на Джейми. Разтърка палец и показалец и на светлината на огъня и лъсна нещо мазно.

— Аха — рече той делово. Върна одеялото обратно до кръста на Джейми и раменете му се поотпуснаха.

Седна до Джейми и наля още две уискита.

— Поне е помислил да те намаже предварително — отбеляза и подаде една от чашите на Джейми, който се надигна трудно и я взе.

— Да. Не мисля, че беше за мое удобство — отвърна сухо.

Сър Маркъс отпи и примлясна. Чуваше се само припукването на пламъците, но нито аз, нито лейди Анабел понечихме да помръднем.

— Ако това ще те утеши — каза внезапно сър Маркъс, без да сваля очи от гарафата с алкохол, — той е мъртъв.

— Сигурен ли си? — Не можех да разбера какво изразява тонът на Джейми.

— Не знам как някой би оцелял, ако го прегазят трийсетина половинтонни животни. Подаде се в коридора, за да види какъв е шумът. Един рог го закачи за ръкава и го извади целия. Със сър Флетчър стояхме далеч, на стълбите. Естествено, сър Флетчър бая се беше развълнувал, изпрати няколко човека да спасят Рандал, но не можеха дори да се доближат заради всичките тези рога и туловища. Човече, трябваше да го видиш! — Сър Маркъс подсвирна, хванал гарафата за гърлото. — Жена ти е рядка девойка, дума да няма!

Той изсумтя и сипа още една чаша, като бързо я гаврътна и се задави, опитвайки се едновременно да преглъща и да се смее.

— Така или иначе — продължи той, като се тупаше с юмрук по гърдите, — докато разкараме говедата, беше останала само покрита с кръв парцалена кукла. Хората на сър Флетчър го отнесоха, но ако тогава е бил още жив, е умрял малко след това. Искаш ли още, момче?

— Да, благодаря.

Последва кратко мълчание, прекъснато от Джейми.

— Не мога да кажа, че много ме утешава, но ти благодаря, че ми каза.

Сър Маркъс го изгледа проницателно.

— Хммм. Няма да го забравиш — каза изведнъж. — Не се и опитвай. Ако можеш, остави го да зарасне като останалите ти рани. Не я човъркай и ще ти мине.

Старият воин вдигна една от мускулестите си предмишници, от която беше вдигнал ръкава си, докато чистеше раните на Джейми. Показа му огромен белег, от лакът до китка.

— Белезите са нищо работа.

— Е… Може би някои белези.

Джейми явно се беше сетил за нещо, защото се опита да се обърне на една страна. Сър Маркъс остави чашата си с възклицание.

— Хей, момче! Внимавай! Ще си пробиеш белия дроб.

Помогна му да застане на лакът, като усука едно одеяло, на което да се подпре.

— Трябва ми малък нож — изпъшка Джейми. — Остър, ако имаш.

Без да задава въпроси, сър Маркъс се дотътри до един от лъскавите орехови шкафове и затършува в чекмеджетата с безумно тракане. Накрая намери нож за белене на плодове с перлена дръжка. Даде го на Джейми и седна, като си взе чашата.

— Не мислиш ли, че толкова белези ти стигат?

— Само още един.

Джейми се крепеше едва-едва на лакът, притиснал брадичка в гърдите си, докато нескопосано се опитваше да насочи върха на ножа под лявото си зърно. Ръката на сър Маркъс се стрелна, малко нестабилно, към китката му.

— По-добре да ти помогна. След малко ще се нанижеш.

След миг Джейми с нежелание подаде ножа на Макранох и се облегна на сгънатото одеяло. Докосна гърдите си на няколко сантиметра под зърното.

— Ето тук.

Сър Маркъс посегна към шкафа отново и взе един от фенерите там, после го постави на табуретката, от която беше станал. Не виждах точно в какво се взира — приличаше на малко червено петънце от изгаряне, относително кръгло. Макранох отпи още веднъж, после остави чашата до фенера и притисна острието към гърдите на Джейми. Сигурно съм помръднала неволно, защото лейди Анабел сграбчи ръкава ми и промърмори някакво предупреждение. Макранох рязко завъртя острието с движение, с което би се отървал от развалено петънце на презряла праскова. Джейми простена леко и по корема му се стече тънка струйка кръв. Завъртя се по корем, за да притисне раната.

Сър Маркъс остави ножчето.

— Още щом можеш, момче — посъветва той Джейми, — легни с жена си, остави я да те утеши. Жените обичат да правят така — допълни, усмихвайки се към прага, на който стояхме. — Един Бог знае защо.

Лейди Анабел ми прошепна:

— Хайде, скъпа. По-добре да остане сам за малко. — Реших, че сър Маркъс може да се оправи и се завлачих след нея нагоре по тясното стълбище.

* * *

Събудих се стресната от сън за безкрайно спираловидно стълбище и някакъв неназовим ужас в основата му. Умората дърпаше гърба ми и краката ми неумолимо към постелята, но аз се изправих и опипом затърсих огнивото и свещта. Беше ми неспокойно толкова далеч от Джейми. Ами ако имаше нужда от мен? Ами ако бяха дошли англичаните и той стоеше долу сам и невъоръжен? Притиснах лице към студеното стъкло на прозореца, за да се уверя, че навън още вали. Докато бурята продължаваше, вероятно бяхме в безопасност. Наметнах се с едно одеяло над нощницата си, взех свещ и камата си и слязох.

Къщата беше притихнала и в стаята на Джейми единствено припукваха пламъците на огнището. Беше се обърнал към тях и спеше. Седнах тихо на чергата пред камината, за да не го събудя. За пръв път бяхме сами след онези отчаяни минути в тъмницата. Имах чувството, че са минали много години. Разгледах Джейми внимателно, сякаш бе непознат.

Физически не изглеждаше особено зле, но въпреки това се тревожех. Беше пил достатъчно уиски по време на манипулациите, за да повали и кон, а голяма част от алкохола още беше в него въпреки повръщането.

Джейми не беше първият ми герой. През полевата болница по време на войната мъжете минаваха твърде бързо, за да се опознаят добре със сестрите, но от време на време можеше да видиш човек, който говори твърде малко или твърде много, по-скован на вид, отколкото предполагаха болката и самотата.

И най-често знаех какво може да се стори за тях. Ако имаш време и ако са от тези, които говорят, за да се пазят далеч от мрака, сядаш и ги изслушваш. Ако пък мълчат, често ги докосваш мимоходом и наблюдаваш кога е подходящият момент, в който да ги извадиш от черупката и да ги прегърнеш, докато мракът отмине. Ако имаш време. Ако нямаш, им забиваш спринцовката с морфин и се надяваш да си намерят някого с време, а междувременно преминаваш към човек, чиито рани се виждат.

Джейми рано или късно щеше да иска да говори. Имаше време. Но се надявах да не говори с мен.

Беше открит до кръста и се приведох, за да огледам гърба му. Беше невероятна гледка. Ударите бяха нанасяни с точност, от която ми се завиваше свят. Явно беше стоял абсолютно неподвижно през цялото време. Погледнах китките му — нямаше следи от въжета. Значи бе удържал на думата си да не се съпротивлява. И беше стоял неподвижен, плащайки цената за свободата ми и живота ми.

Потърках очи с ръкава си. Едва ли би ми бил благодарен да цивря за него. Поразмърдах се и нощницата ми прошумоля. Отвори очи, но не видях съкрушеност в тях. Усмихна ми се, слабо и уморено, но наистина. Отворих уста и внезапно осъзнах, че нямам представа какво да му кажа. Благодарности бяха невъзможни. „Как се чувстваш?“ Звучеше идиотски. Очевидно се чувстваше кошмарно.

Докато мислех, той продума:

— Клеър? Добре ли си, мила?

— Дали аз съм добре? Божичко, Джейми! — Сълзи опариха клепачите ми и запремигвах.

Той бавно вдигна здравата си ръка, сякаш още беше окован, и ме погали по косата. Придърпа ме към себе си, но аз се отдръпнах, осъзнавайки за пръв път как изглеждам — изподраскана, лепкава от смола, чорлава, с какви ли не субстанции в косата.

— Ела. Искам да те прегърна за миг — каза той.

— Покрита съм с кръв и повръщано — възразих, като направих абсурден опит да пригладя косата си.

Той изхриптя — най-доброто, което можеше да стори вместо смях.

— Пресвета Дево, сасенак, кръвта и повръщаното са мои. Ела тук.

Ръката му около раменете ми ме успокояваше както нищо друго. Отпуснах се на възглавницата до неговата и постояхме притихнали край огъня, извличайки покой и сила един от друг. Той леко докосна малката рана под челюстта ми.

— Не мислех, че ще те видя отново, сасенак. — Гласът му беше тих и прегракнал от уиски и крясъци. — Радвам се, че си тук.

Приседнах.

— Не мислел, че ще ме види! Защо? Да не си предполагал, че няма да те измъкна?

Той се усмихна с крайчето на устата си.

— Ами, не мислех, да. Но реших, че ако ти го кажа, ще се заинатиш и няма да искаш да си тръгнеш.

— Аз да се заинатя! — възкликнах възмутено. — Кой ми го казва!

Последва малко неловка пауза. Трябваше да задам няколко въпроса, нужно беше от медицинска гледна точка, но от лична… Накрая се спрях на „Как се чувстваш?“.

Очите му бяха затворени, хлътнали в сянка, но гърбът му се изопна леко под превръзките. Устата му трепна, нещо средно между усмивка и гримаса.

— Не знам, сасенак. Никога не съм се чувствал така. Искам да сторя няколко неща едновременно, но умът ми воюва сам със себе си, а тялото ми ме е предало. Искам да се махна оттук, да бягам бързо и надалеч. Искам да ударя някого. Боже, колко много искам да ударя някого! Искам да изгоря затвора до основи. Искам да спя.

— Камъните не горят — рекох практично. — Може би трябва да поспиш.

Ръката му намери моята и устата му се поотпусна, макар очите му да останаха затворени.

— Искам да те прегърна, да те целуна и никога да не те пускам. Искам да си легна с теб и да те употребя като пачавра, докато забравя, че ме има. Искам да сложа глава в скута ти и да плача като дете.

Отново се опита да се усмихне и открехна едно око.

— За съжаление не мога да направя нито едно от тези неща, освен последното, без да припадна или отново да повърна.

— Е, тогава ще се примириш с това и да оставиш другото занапред — рекох през лек, пресеклив смях.

Трябваше да се размърдаме и той едва не повърна отново, но накрая успях да седна на походното му легло с гръб към стената и да положа главата му на бедрото си.

— Какво изряза от гърдите ти сър Маркъс? — попитах. — Клеймо?

Не ми отвърна, само леко поклати глава утвърдително.

— Печат с инициалите му. Не стига, че ще нося белези от него цял живот, но и ще ме подписва като някоя проклета картина…

Главата му тежеше на бедрото ми и дишането му се успокои. Стори ми се, че е задрямал. Превръзките на ръката му призрачно белееха върху тъмното одеяло. Внимателно прокарах пръст по един белег от изгаряне на рамото му, който леко лъщеше от маслото, с което го бях намазала.

— Джейми?

— Ммм?

— Зле ли си ранен? — Той се разбуди и погледна първо превързаната си ръка, а след това лицето ми. Затвори очи и се затресе. Ужасена, помислих, че съм отключила някой непоносим спомен, докато не осъзнах, че се смее, достатъчно силно, за да избият сълзи в очите му.

— Сасенак — каза той накрая. — Може би десет сантиметра от кожата ми не са ожулени, изгорени или нарязани. Дали съм ранен?

И той отново се затресе, а матракът заскърца.

Малко раздразнено казах:

— Имах предвид… — Но той постави здравата си длан върху моята и ме прекъсна.

— Знам какво имаше предвид, сасенак — каза и обърна глава към мен. — Не се тревожи, десетте невредими сантиметра са между краката ми.

Оцених опита му за шега, колкото и да бе слаб. Цапнах го лекичко през устата.

— Пиян си, Джеймс Фрейзър. — Направих пауза. — Десет, а?

— Е, може би петнайсет. Ох, сасенак, не ме карай да се смея отново, ребрата ме болят.

Избърсах очите му с една гънка на нощницата си и му дадох да пийне вода, придържайки главата му с коляно.

— А и нямах това предвид — повторих.

Вече сериозен, той стисна леко ръката ми.

— Знам. Няма нужда да го увърташ. — Внимателно си пое дъх и трепна, когато гърдите отново го присвиха. — Бях прав, не боли колкото бича. — Затвори очи. — Но беше далеч по-неприятно. — На лицето му отново проблесна горчив хумор. — Е, поне известно време няма да имам запек.

Потреперих, той стисна зъби и задиша учестено.

— Съжалявам, сасенак. Аз… не беше толкова кошмарно. Това, за което ме питаш… Добре съм. Не съм повреден другояче.

Опитах се да пазя собствения си глас равномерен и делови.

— Не е нужно да ми казваш, ако не искаш. Но ако ще те облекчи…

Гласът ми стихна смутено.

— Не искам. — Внезапно Джейми звучеше изключително наранен. — Не искам никога повече да мисля за това, но нямам избор, освен ако не си прережа гърлото. Не, моме, не искам да ти разказвам и знам, че не искаш да слушаш… но имам чувството, че ще трябва, за да не ме задуши.

Всичко това се изля от него изведнъж и той продължи, почти без да си поема дъх:

— Искаше да лазя, да се моля, и Бог да ми е на помощ, така и направих. Веднъж ти казах, сасенак, можеш да прекършиш всеки, ако си готов да го нараниш достатъчно. Е, той беше готов. Кара ме да лазя, да се моля. Кара ме да върша и по-лоши неща, а преди края много силно исках да умра.

След този изблик Джейми дълго мълча, загледан в огъня, след това въздъхна дълбоко и изкриви лице от болка.

— Ако можеше да ме облекчиш, сасенак, щях да ти позволя на мига, толкова много имам нужда. Но това не е като трън, който да измъкнеш, ако го хванеш както трябва. — Здравата му ръка се беше отпуснала на коляното ми. Сви пръсти и ги изпъна. — Не е и нищо… счупено никъде. Ако можеше да го поправиш като ръката ми, щях да изтърпя болката с радост.

Отново сви юмрук и го положи на коляното ми, като му се мръщеше.

— Трудно е… трудно е да обясня… Все едно всеки човек си има местенце, дълбоко навътре, което крие и пази на всяка цена. Може би душа, може би просто това, което те отличава от всички останали.

Докато обмисляше как да продължи, езикът му неволно докосваше подутата устна.

— Не показваш това никому, освен ако не е човек, когото обичаш страшно много. — Той отпусна ръка и я сви около коляното ми. Отново беше затворил очи и присвил клепачи. — Сега все едно… все едно крепостта ми е взривена и не е останало нищо, освен пепел и горящи останки, а малкото оголено нещо вътре е беззащитно и се чуди къде да се дене, под стръкче трева, под листо, но… но не… н-н-не с-с-тава.

Гласът му пресипна и той зарови лице в нощницата ми. Не можех да сторя нищо друго, освен да го галя по косата.

Той внезапно се обърна към мен, а лицето му сякаш щеше да се спука по шевовете на костите.

— Няколко пъти съм бил близо до смъртта, Клеър, но никога не съм искал да умра… Този път исках. Аз… — Той рязко млъкна и стисна силно коляното ми. Когато отново продума, гласът му беше много по-висок и странно задъхан, сякаш беше тичал много дълго. — Клеър, ще… Може ли просто… Клеър, дръж ме, моля те. Ако пак се разтреперя, няма да мога да спра. Клеър, дръж ме!

Той наистина започваше да трепери много силно, стенейки, когато спазмите му стигнаха до счупените ребра. Боях се да не го нараня, но повече се боях треперенето да не продължи. Приведох се над него, обгърнах го с ръце и го стиснах колкото можах по-здраво. Залюлях го напред-назад, сякаш ритъмът можеше да спре треперенето. Подхванах главата му с една ръка и впих пръсти дълбоко в изопнатите мускули, опитвайки се със силата на волята си да ги отпусна, като масажирах основата на черепа му. Накрая той се успокои и главата му клюмна на бедрото ми.

— Съжалявам — рече след минута, върнал си гласа. — Не исках да става така. Истината е, че много ме боли и съм ужасно пиян. И не мога да се в-владея.

Когато един шотландец признаеше пред когото и да било, че е пиян, значи наистина ужасно много го болеше.

— Трябва ти сън — рекох нежно, докато още разтривах врата му. — Трябва ти много сън.

Използвах внимателно натиска върху врата му, както ми беше показал Стария Алек, и успях да го поунеса.

— Студено ми е — промълви едва-едва. Въпреки огъня и одеялата, пръстите му бяха студени.

— В шок си — рекох практично. — Изгубил си страшно много кръв.

Огледах се — семейство Макранох и цялата им прислуга се бяха изпокрили по леглата си. Мърто навярно още беше в снега и наблюдаваше Уентуърт. Посвих рамене — не ме интересуваше кой какво ще си помисли, — махнах нощницата си и се вмъкнах под завивките.

Възможно най-внимателно се прислоних към него, за да го стопля. Той обърна лице към рамото ми като малко момченце. Отново го погалих по косата и разтрих врата му, като старателно избягвах болезнените места.

— Хайде, облегни глава, моето момче — рекох, спомняйки си Джени и момчето й.

Джейми изсумтя развеселен.

— Така ми казваше майка ми. Като бях малък.

И миг по-късно:

— Сасенак?

— Ммм?

— Кой, за Бога, е Джон Уейн?

— Ти си Джон Уейн — рекох. — Заспивай.