Диана Габалдон
Друговремец (40)

39.
Да откупиш нечия душа

На сутринта, както обикновено, отидох да проверя как е Джейми. Надявах се, че е успял да закуси. Малко преди стаята му Мърто пристъпи от една ниша в стената и ми препречи пътя.

— Какво има? — попитах рязко. — Нещо не е наред ли?

Сърцето ми заби силно и дланите ми се изпотиха.

Паниката ми явно беше очевидна, защото Мърто поклати глава успокоително.

— Не, нищо му няма. — Сви рамене. — Доколкото изобщо е наред напоследък.

Постави леко ръка на лакътя ми и закрачи с мен по коридора. Шокирана, осъзнах, че за пръв път ме докосва умишлено — ръката му беше силна и лека като крило на пеликан.

— Какво му има? — попитах. Набръчканото лице на дребния мъж остана безизразно както винаги, но очите му се поприсвиха.

— Точно сега не иска да те вижда — каза ми.

Спрях и отскубнах ръката си от хватката му.

— Защо?

Мърто се поколеба, като подбираше внимателно думите си.

— Ами, просто… реши, че ще е най-добре да го оставиш тук и да се върнеш в Шотландия. Той…

Не чух останалото, защото грубо го изблъсках и тръгнах към стаята на Джейми.

Тежката врата се затвори глухо зад мен. Джейми дремеше по корем. Беше се открил, облечен само с късата туника на послушник — въглените в мангала в единия ъгъл топлеха стаята, но я задимяваха.

Когато го докоснах, той се разтърси силно. Очите му, още помътнели от сън, бяха хлътнали дълбоко, а лицето му бе обладано от неразсеяли се сънища.

— Няма да те докосвам — рекох, — но трябва да говориш с мен.

Почаках няколко минути, а той лежеше неподвижен, прегърбен отбранително. Накрая въздъхна, надигна се с бавни, болезнени движения и свали крака на пода.

— Да — рече накрая, без да ме поглежда, — да, мисля, че трябва. Щях да го направя преди… но бях достатъчно голям страхливец да се надявам, че няма да има нужда.

Гласът му бе изпълнен с горчивина, а главата му бе отпусната на гърдите. Беше обхванал коленете си с длани.

— Никога не съм се смятал за страхливец, но явно съм. Трябваше да накарам Рандал да ме убие, но не го направих. Нямах причина да живея, но не бях достатъчно смел, за да умра. — Така сниши глас, че почти не го чувах. — И знаех, че трябва да те видя за последно… да ти кажа… но… Клеър, любов моя… о, любов моя.

Той взе възглавницата и я притисна към себе си, сякаш да се защити, да намери утехата, която не можеше да поиска от мен. Опря чело на възглавницата, събирайки сили.

— Когато ме остави в Уентуърт, Клеър — каза той тихо, без да вдига глава, — слушах как стъпките ти се отдалечават и си казах, сега ще мисля за нея. Ще я запомня — кожата й, уханието на косата й, докосването на устата й до моята. Ще си мисля за нея, докато вратата се отвори отново. И ще си мисля за нея утре, когато стоя на бесилото, за да ми даде кураж за последно. А междувременно… — И големите му ръце се свиха в юмруци и отново се отпуснаха — няма да мисля изобщо.

В малката килийка той затворил очи и зачакал. Болката не била толкова силна, стига да не мърдал много, но знаел, че ще се усили скоро. Макар и да се боял от болката, бил я изпитвал често. Познавал нея и реакцията си достатъчно добре, за да се примири и да я изтърпи, с надеждата, че няма твърде бързо да прекърши силите му. Представата за сексуалното насилие вече предизвиквала не повече от леко отвращение. Отчаянието само по себе си му действало като упойка.

В стаичката нямало прозорец, за да прецени колко време е минало. Довели го там през късния следобед, но не можел вече да вярва на усещането си за време. Колко часа преди зазоряване? Шест, осем, десет? Докато всичко приключи. С мрачен хумор си помислил, че Рандал поне му е направил услугата да направи мисълта за смъртта приемлива.

Когато вратата се отворила, Джейми вдигнал глава, очаквайки… какво? Просто мъж, слабоват, хубав, малко разчорлен, с разкъсана ленена риза. Подпирал се на касата и го наблюдавал.

След миг Рандал прекосил стаята безмълвно и застанал пред него. Положил длан на врата му, след това се привел и дръпнал рязко пирона, приковал дясната му ръка. Джейми почти припаднал. Рандал поставил чаша бренди пред него и с уверено движение повдигнал главата му и му помогнал да я изпие.

— После вдигна лицето ми между ръцете си и облиза капките бренди от устните ми. Исках да се отдръпна, но му бях обещал, затова просто стоях.

Рандал подържал така Джейми още известно време и се взирал в очите му преценяващо, после седнал на масата до него.

— Стоя там дълго, нищо не казваше, само махаше напред-назад с единия си крак. Нямах представа какво иска и не ми се гадаеше. Беше ми прилошало от болката в ръката. Така че след време просто отпуснах глава на лактите си и извърнах лице. — Въздъхна тежко отново. — След малко усетих, че ме гали по косата, много нежно. Не помръднах. Чуваше се само как онзи едрият хрипти на пода и огънят в мангала припуква и май че… май че заспах за няколко мига.

Когато се събудил, Рандал стоял пред него.

— По-добре ли се чувстваш? — попитал го хладно, но вежливо.

Джейми само кимнал и се изправил. Рандал го съблякъл, като внимавал с ранената ръка, и го повел към леглото.

— Бях му обещал да не се противя, но и нямах намерение да го улеснявам, затова просто стоях като пън. Мислех си, че ще му позволя да прави каквото иска, но няма да участвам — ще съм далеч, поне духом.

Рандал обаче се усмихнал и сграбчил дясната ръка на Джейми, достатъчно силно, за да го просне на леглото замаян и почти в несвяст от внезапната болка. След това Рандал клекнал на пода пред него и му показал, за няколко смазващи минути, че отстранението, което Джейми си въобразявал, е лъжа.

— Когато се надигна, взе ножа и го прокара по гърдите ми, от едната до другата страна. Не беше дълбоко, но прокърви малко. Погледа лицето ми и потопи пръст в кръвта. — Гласът на Джейми дрезгавееше, заекваше и спираше неочаквано. — После облиза кръвта от пръста си, малко по малко, с върха на езика, к-като к-к-котка, която се чисти. Усмихна се — много миловидно — и приведе глава към гърдите ми. Не бях вързан, но не можех да помръдна и да искам. Просто… лежах, докато той… с езика… не болеше всъщност, но беше много странно. След известно време се изправи и се почисти внимателно с една хавлия.

Наблюдавах ръката на Джейми. Беше извърнал лице и само по нея можех да преценя какво изпитва, докато говори. Тя стисна конвулсивно ръба на леглото, когато продължи:

— Каза… каза ми, че съм… много вкусен. Почти беше спряло да кърви, но той разтърка раната с кърпата, за да я отвори отново. — Кокалчетата на стиснатата му ръка бяха побелели. — После разкопча панталоните си и размаза кръвта по себе си. Каза ми, че е мой ред да коленича.

После Рандал държал главата му, докато Джейми повръщал, внимателно избърсал лицето му с мокър парцал и му дал бренди, за да промие устата си. И така, поред жесток и нежен, малко по малко, въртейки болката като камшик, Рандал унищожил всички прегради на тялото и ума му.

Исках да спра Джейми, да му кажа, че няма нужда да продължава, че не бива да продължава, но прехапах устни силно, за да не продумам, и стисках здраво ръце една в друга, за да не се изкуша да го докосна.

Разказа ми и останалото — бавните, равномерни удари с камшика и целувките между тях. Шокиращата болка от изгарянията, за да не изпадне в тъй желаното забвение и да е в съзнание за още и още позор. Разказа ми всичко, като от време на време спираше, от време на време плачеше, разказа ми много повече, отколкото можех да понеса, но го изслушах, безмълвна като изповедник. Той бързо вдигна поглед към мен и незабавно го отмести.

— Можех да понеса болката, ако ще и непоносима да е. Очаквах да ме… употребява и си мислех, че мога да понеса и това. Но не можах… аз… той…

Яростно впих нокти в дланите си, за да се принудя да мълча. Известно време той трепереше, без да говори, но после гласът му се възвърна, приглушен от буцата в гърлото му, но непоклатим.

— Не просто ме нарани, не просто ме употреби. Той прави любов с мен, Клеър. Нарани ме много, докато го правеше, но за него беше правене на любов. И ме накара да реагирам — проклет да бъде, проклет! Накара ме да се възбудя!

Той сви рязко юмрук и удари рамката на леглото в безсилна ярост, от която цялото легло и аз потреперихме.

— Първия… първия път беше много внимателен. Използва масло, дълго време ме мажеше… докосваше ме нежно по всички части. Не можех да се възпра да не му реагирам, както не можех да се спра да кървя, когато ме порежеше.

Гласът на Джейми издаваше умората и презрението му към самия него. Направи пауза, тръсна глава и за пръв път, откакто бях влязла, ме погледна право в очите.

— Клеър, не исках да мисля за теб. Не можех да понеса да съм там, гол и… така… и да си спомням за теб. Светотатство. Исках да те изтрия от ума си и просто… да съществувам, докогато е нужно. Но той не ми позволи.

По бузите му лъщеше влага, но вече не плачеше.

— Говореше. През цялото време ми говореше. Отчасти ме заплашваше, отчасти ми гукаше, но често ми говореше за теб.

— За мен? — Непродумвала тъй дълго, бях прегракнала, а гърлото ми се бе свило. Той кимна и отново сведе поглед към възглавницата си.

— Да. Ужасно, ужасно ревнуваше от теб, сигурно знаеш.

— Не. Не знаех.

Той кимна.

— О, да. Питаше ме, докато ме пипаше, ме питаше: „А тя прави ли ти така? Може ли жена ти да те в-в-вдигне така?“ — Гласът му отново се разтрепери. — Не му отвръщах, не можех. А после ме питаше какво ще си помислиш, ако ме видиш… ако ме видиш…

Прехапа силно устна. След малко продължи:

— После ме нараняваше малко, спираше и ме… любеше, докато започна да се възбуждам… после ме нараняваше много и ме обладаваше насред болката. И през цялото време говореше за теб и те държеше пред очите ми. Борих се, духом се борех… опитах се да пазя ума си от него, да държа далеч духа си от тялото, но болката ме надвиваше отново и отново, събаряше всяка бариера. Опитах се, Клеър… Боже, опитах толкова много…

Той потули глава в ръцете си и притисна яростно слепоочията си с пръсти. Започна ненадейно:

— Знам вече защо младият Алекс Макгрегър се е обесил. И аз бих, ако не знаех, че е смъртен грях. Онзи може да ме е проклел приживе, но няма да ми отнеме Рая. — Отново млъкна, докато се мъчеше да се овладее. Механично отбелязах, че възглавницата в скута му е влажна от сълзи, и поисках да стана и да я сменя. Той бавно поклати глава, вперил поглед в стъпалата си. — Сега… всичко е свързано. Не мога да се сетя за теб, Клеър, как те целувам или дори как ти докосвам ръката, без да чувствам страха и болката, и омерзението. Лежа и си мисля как ще умра, без да те почувствам, но когато ме докоснеш, усещам как ще повърна от отвращение и смут. Не мога дори да те погледна, без…

Беше опрял чело на възлестите си юмруци, забил кокалчета в очните си ябълки. Сухожилията на врата му изпъкваха, а гласът му се чуваше трудно.

— Клеър. Искам да ме напуснеш. Върни се в Шотландия, в Крейг на Дун. Върни се, откъдето дойде, при… съпруга си. Мърто ще те отведе в безопасност, казал съм му.

Той помълча, но не помръдна.

Вдигна поглед, изпълнен със сърцераздирателна храброст, и каза просто:

— Ще те обичам, докато съм жив, но вече не мога да съм ти съпруг. А няма да съм нищо по-малко от това. — Започваше да губи контрол над лицето си. — Клеър, толкова те искам, че костите ми се тресат, но Бог да ми е на помощ, страх ме е да те докосна!

Понечих да го доближа, но той рязко изпъна ръка. Беше се присвил почти одве, разкривил лице от вътрешна борба, а гласът му едва излизаше от гърлото му.

— Клеър… моля те. Върви. Ще ми стане ужасно лошо всеки миг. Не искам да гледаш. Моля.

Чух умолението в гласа му и разбрах, че трябва да му спестя поне този позор. Надигнах се и излязох, като за пръв път в кариерата си оставих болния сам.

* * *

Напуснах стаята му изтръпнала и се подпрях на каменната стена, охлаждайки пламналата си буза в непоклатимите камъни, като не обръщах внимание на погледите на Мърто и брат Уилям. „Бог да ми е на помощ — беше казал. — Бог да ми е на помощ, страх ме е да те докосна.“

Изправих рамене и се отдръпнах от стената.

Сетих се нещо.

Защо пък не? Нямаше кой друг да ми помогне.

* * *

В часа, когато времето забавяше хода си, коленичих на централната пътека на параклиса на свети Жил. Анселм беше там, изпънал елегантни рамене под расото си, но беше сам. Нито помръдна, нито се огледа, а живителната тишина на параклиса ме обгърна.

Останах за миг на колене, устремявайки съществото си към тихия мрак, забавях хода на собствения си ум. Едва когато сърцето ми също влезе в ритъма на нощта, седнах на една от последните пейки.

Седях скована — не владеех формулите и ритуалите, които отпускаха братята и ги подготвяха за святото общение. Не знаех откъде да започна. Накрая, безмълвно и направо, рекох, че искам помощ. Моля.

После позволих на тишината да ме обгърне на талази, като падащите гънки на наметало, което да ме пази от вътрешния студ. И зачаках, както ми беше казал Анселм, а минутите се нижеха безбройни.

В задната част на параклиса имаше масичка, покрита с ленен плат, където се намираше съдът със светена вода, а до него — Библията и още няколко вдъхновителни творби. Навярно за обожатели, на които тишината идваше в повече.

Идваше ми в повече и се надигнах, за да взема Библията, която отнесох на молитвения си стол. Едва ли първа прибягвах до това да чета напосоки от Светата книга в моменти на смут и беда. Свещите ми даваха достатъчно светлина и заобръщах крехките страници внимателно, взирайки се в ситните черни букви.

— „… ръката на Господа беше против града с голямо поражение; и Той удари градските мъже от малък до голям, та избухнаха по тях хемороиди.“

Несъмнено голямо поражение. Що за Божие наказание, по дяволите? Напред, към Псалми.

— „… А аз съм червей, а не човек… Разлях се като вода, И разглобиха се всичките ми кости; Сърцето ми стана като восък, Разтопява се всред вътрешностите ми.“

Да, точна диагноза, помислих си нетърпеливо. Но имаше ли лек?

— „Но Ти, Господи, да се не отдалечиш; Ти, сило моя, побързай да ми помогнеш. Избави от меч душата ми, Живота ми от силата на кучето.“

Хм.

Опитах с Книгата на Йов, любимата на Джейми. Ако изобщо някой можеше да ми предложи добър съвет…

— „Знае само, че снагата му е за него в болки, И душата му е за него в жалеене.“

Ами… да, помислих си и обърнах страницата.

— „Той бива и наказан с болки в леглото си, Да! С непрестанни болки в костите си… Месата му ще се изнурят тъй, че не се виждат, А невидимите му по-предни кости се подават.“

Абсолютно точно. Какво после?

— „Да, душата му се приближава към гроба, И животът му при погубителите.“ — Това не беше много обнадеждаващо, но следващото беше по-добре: — „И тогава, ако има ангел с него, Посредник, пръв между хиляда, За да възвести на човека що е за него право: И ако Бог бъде милостив и рече, Избави го, за да не слезе в гроба, Аз промислих откуп за него. Тогава месата му ще се подмладят повече от месата на дете, Той ще се връща в дните на младостта си.“

И какъв беше откупът за душата на човек, който да спаси любимия ми от силата на кучето?

Затворих книгата и очите си. Думите ми се сливаха от напрежение и нужда. Когато изрекох името на Джейми, ме обзе тежко нещастие. Но все пак изпитах някаква утеха и облекчение, когато повтарях, отново и отново: „Боже милостиви, в ръце Ти предавам душата на Твоя раб Джеймс.“

Хрумна ми, че за Джейми наистина би било по-приемливо да умре — така ми беше казал. Вярвах извън всякакво съмнение, че скоро това ще се случи, дали от болести и мъчение, дали на бесилото, или в битка. И той несъмнено го знаеше. Дали да сторя както искаше? Проклета да бях, ако му позволя. Проклета да бях, просъсках яростно, вгледана в олтара с формата на слънце, и отново отворих книгата.

Измина немалко време, преди да осъзная, че молитвата ми вече не е монолог. Всъщност осъзнах го, когато отговорих на въпрос, който не помнех да съм задавала. В безсънния ми унес, нещо бе поискано от мен, не знаех точно какво, и бях отвърнала, без да се замислям:

— Да, ще го сторя.

Рязко прекъснах всякаква своя мисъл и се заслушах в звънналата тишина. След това по-предпазливо повторих, движейки само устните си:

— Да. Да, ще го сторя. — И мимолетно ми хрумна: — „Условията на грехопадение са делото да е греховно и човек да го е извършил драговолно… И това, ma chère, е условието за спечелването на Божията благодат.“ — долетя мисловен отглас от думите на Анселм.

Изведнъж усетих нещо неочаквано, но с абсолютна увереност, сякаш някой ми беше поверил малък предмет. Ценен като опал, гладък като нефрит и тежък като речен камък, ала и по-крехък от птиче яйце. И безгранично стихнал, жив като корена на Сътворението. Не подарък, а завет. За да го скъпя яростно и да го вардя нежно. Думите сякаш се изрекоха сами и отлетяха в кръстовидните сводове на покрива.

Коленичих пред Присъствието и излязох от параклиса, без да се съмнявам и за миг, че в безвремието на мига, когато всичко спира, съм получила отговор — само че нямах представа какъв. Знаех само, че държа в ръцете си човешка душа. Но дали своята, или нечия друга?

* * *

Отговорът по нищо не изглеждаше благосклонен, когато на следващата сутрин един от миряните служители в манастира ме събуди и ми каза, че Джейми изгаря от треска.

— Откога е така? — попитах и поставих опитна ръка на челото, гърба и слабините му. Нямаше и следа от пот, която да облекчи температурата му. Само пресъхнала, пламнала плът. Беше буден, но с подпухнали очи, изнемощял. Източникът на треската бе очевиден. Смазаната дясна ръка се беше подула, а от превръзките се носеше смрад. Нагоре по китката изпъкваха червеникави ивички, тънки като кончета. Проклета инфекция, помислих си. Мръсна, гнойна, тровеща кръвта, смъртоносна инфекция.

— Намерих го така, когато дойдох да го нагледам след сутрешната молитва — отвърна мъжът, който ме бе повикал. — Дадох му вода, но малко след зазоряване започна да повръща.

— Трябваше веднага да ме доведете — рекох. — Както и да е. Донесете ми гореща вода, малинови листа и извикайте бързо брат Полидор.

Той излезе, уверявайки ме, че ще ми потърси и закуска, но аз махнах пренебрежително с ръка и посегнах към стомната с вода.

Докато дойде брат Полидор, бях опитала неуспешно да дам на Джейми да пие вода и сега я прилагах външно, напоявах чаршафите и ги увивах свободно около тялото му.

Същевременно сложих ръката му в гореща вода — максимално гореща, ала без да изгаря кожата. Без сулфонамиди^[1] и модерни антибиотици само горещината можеше да помогне срещу бактериална инфекция. Тялото на пациента правеше всичко възможно да повиши температурата си, но треската сама по себе си бе смъртоносно опасна, като унищожаваше мускулите и разяждаше мозъчните клетки. Трябваше да приложа достатъчно топлина върху самото място, като не позволявам на останалата част от тялото да се загрее прекомерно или да се обезводни. Все едно да ходиш по въже с прът в ръцете и топка на главата, помислих си мрачно.

Нито психическото състояние, нито удобството на Джейми имаха значение. Беше чисто и просто борба за живота му, докато инфекцията и треската отминат.

Следобеда на втория ден започна да халюцинира. Привързахме го към леглото с меки парцали, за да не се хвърли на пода. Накрая, като отчаяна мярка срещу треската, накарах един от братята да напълни кофа със сняг, който насипахме около него. Джейми се разтрепери като есенно листо, а след това остана почти без сили, но успяхме временно да свалим температурата.

За нещастие се наложи да правим това на всеки час. До залез-слънце стаята приличаше на блато и джапахме из локвички разтопен сняг, а върху тях — купчини прогизнали чаршафи. От мангала в ъгъла се разнасяха гъсти изпарения. Брат Полидор и самата аз също бяхме прогизнали и потънали в пот, замръзнали от снега и на края на силите си, въпреки помощта на брат Анселм и монасите. Опитахме и антипиретици^[2] като метличина, хидрастис, котешка трева и исоп, но без резултат. А Джейми нямаше как да изпие достатъчно чай от върбова кора, чиято салицилова киселина щеше със сигурност да помогне.

В един от все по-редките си моменти на ясно съзнание той поиска да го оставя да умре. Както и предната вечер, му отвърнах рязко:

— Проклета да съм, ако го направя. — И продължих с грижите си.

Когато слънцето вече захождаше, в коридора се чуха стъпки. Вратата се отвори и в стаята пристъпи абат Алегзандър, чичото на Джейми, придружен от брат Анселм и още трима, понесли малка кедрова кутия. Абатът ме доближи и ме благослови на две на три, след което хвана ръката ми.

— Ще миропомажем момчето — каза той с внимателен, дълбок глас. — Не се бой.

Обърна се към леглото, а аз се втренчих в Анселм за обяснение.

— Тайнството на последното причастие — каза той тихо, като пристъпи към мен, за да не смущава монасите, събрали се около леглото на Джейми. — Последното помазание.

— Последно причастие! Това е за умиращи!

— Шт. — Придърпа ме по-далеч от леглото. — По-точно е помазание на болния, но се прилага най-често при хора, които може скоро да умрат.

Монасите бяха обърнали Джейми по гръб много внимателно, за да лежи възможно най-удобно на разранените си рамене.

— Целта на тайнството е двояка — мълвеше в ухото ми Анселм, докато вървяха приготовленията. — Първо, здраве. Молим се болният да се възстанови, ако е такава Божията воля. Мирото се използва като символ на живот и изцеление.

— А втората цел? — попитах, макар вече да знаех.

Анселм кимна.

— Ако не е Божията воля болният да се изцери, тогава му се опрощават греховете и го поверяваме на Бог, за да си отиде душата му в мир.

Сковах се, готова да възнегодувам, но той положи предупредително ръка на рамото ми.

— Това са последните обреди на Църквата. Има право на тях и покоя, който могат да му донесат.

Приготовленията приключиха. Джейми лежеше по гръб, благоприлично загърнат с одеяло около слабините, а до главата и краката му имаше свещи, които ми напомняха на гробищни светлини. Абат Алегзандър седеше на ръба на леглото, а до него — монах с покрит с балдахин поднос, на който имаше две малки шишенца с миро и светена вода. Беше преметнал бяла кърпа през ръцете си. Като проклет виночерпец, помислих си раздразнено. От целия ритуал ме побиваха тръпки.

Всички думи бяха на латински, мелодични и напевни, приятни за ухото, макар да не разбирах смисъла. Анселм току ми прошепваше какво значат някои части от служението — другите бяха ясни от само себе си. В един момент абатът направи знак на Полидор, който пристъпи напред и постави малка стъкленица под носа на Джейми. Сигурно съдържаше амониеви изпарения, защото той трепна и рязко завъртя глава, без да отваря очи.

— Защо се опитват да го събудят? — прошепнах.

— Ако е възможно, човекът трябва да е в съзнание, за да даде съгласието си, че се разкайва за житейските си грехове. Също така, ако може да го приеме, трябва да получи причастието.

Абатът погали Джейми по бузата и обърна главата му към стъкленицата, като му говореше тихичко. Беше преминал от латински на яркия шотландски от земите на Фрейзър.

— Джейми! Джейми, момче! Алекс съм, моето момче. С тебе съм. Събуди се за малко, само за малко. Ще ти опростя греховете, моето момче, и после ще ти дам Светото причастие. Пийни малко водичка, за да можеш да ми отговаряш, когато трябва.

Полидор опря чашка на устните на Джейми и внимателно му даде да пие, капка по капка, колкото можеше да понесе гърлото му. Джейми беше отворил очи, забулени от треска, но си бе върнал достатъчно свяст.

Абатът продължи, този път с въпроси на английски, но толкова тихо, че почти нищо не долавях.

— Отричаш ли се от Сатаната и всичките му дела? Вярваш ли във Възкресението на Бога наш, Исус Христос? — И така нататък. На всеки въпрос Джейми отговаряше утвърдително с пресипнал глас.

Когато получи причастието, той се отпусна назад с въздишка и отново затвори очи. Можех да преброя ребрата на огромния му гръден кош, когато дишаше. Болката и треската го бяха опустошили. Абатът взе едно по едно шишенцата със светена вода и миро и оформи Светия кръст на тялото му, първо на челото, устните, носа, ушите и клепачите. След това с мирото направи същия знак на гърдите му, под сърцето, на дланите и стъпалата. Повдигна ранената ръка на Джейми с невероятна грижа и я мацна съвсем леко с мирото, след което я постави на гърдите му, под сивкавия белег от ножа на Рандал.

Миропомазването беше бързо и изключително фино, като докосване от перо.

„Суеверия и магии“, изплю рационалната част на ума ми, но обичта по лицата на молещите се монаси ме докосна дълбоко. Джейми отново беше отворил очи, но изглеждаше напълно умиротворен, а лицето му — спокойно както не го бях виждала, откакто беше тръгнал от Лалиброх.

Церемонията приключи с бърза молитва на латински, а после абатът каза на английски:

— Отче наш, в ръцете Ти предаваме душата на Твоя раб Джеймс. Изцери го, молим Те, ако такава е волята Ти, и дай крепкост на духа му, та да се изпълни с благодатта Ти и да познае покоя Ти във вечността.

— Амин — рекоха в един глас монасите и аз с тях.

* * *

Когато се стъмни, Джейми отново изгуби ориентация за света около себе си. Силите му гаснеха и усилията ни се изчерпваха с това да го разбуждаме, за да му даваме да пие вода, която го държеше жив. Устните му бяха напукани и обелени и вече не можеше да говори, макар още да отваряше премрежени очи, когато го разтърсвахме силно. Гледаше в една точка и не познаваше никого. След това постепенно ги затваряше и извръщаше глава, стенейки.

Стоях над леглото и го гледах, толкова изтощена от несгодите на деня, че чувствах единствено смътно отчаяние. Брат Полидор ме докосна внимателно и ме измъкна от унеса.

— Не можете да сторите нищо повече за него — каза и ме отведе. — Трябва да си починете.

— Но…

Осъзнах, че е прав. Бяхме направили всичко възможно. Или треската щеше да се разсее скоро, или Джейми щеше да умре. Дори най-силното тяло не можеше да устои на тежката треска за повече от ден-два, а Джейми беше на края на силите си.

— Ще остана при него — каза Полидор. — Вървете да си легнете. Ще ви повикам, ако…

Не довърши изречението и ми посочи пътя към моята стая.

Лежах в леглото си зяпах гредите на тавана. Очите ми бяха пресъхнали и пареха, а гърлото ме болеше, сякаш и аз се разболявах. Това ли беше отговорът на молитвата ми — заедно да умрем на това място?

Накрая се надигнах и взех стомната и коритото от масата до вратата. Поставих коритото в средата на стаята и внимателно го напълних, като оставих водата почти да прелее и да оформи треперлива шупла над ръба.

Преди това се бях отбила до стаята за сушене на билки на брат Амброуз. Отворих вързопчетата и пръснах съдържанието им в мангала си, където смирната започна да ухае сладко, а камфорът припламваше в синьо сред червеникавите огнени езичета на въглените.

Оставих свещта зад коритото с вода, застанах пред него и се приготвих да призова дух.

* * *

Каменният коридор, по който крачех после, беше студен и мрачен, осветен спорадично от маслените лампи на тавана. Сянката ми се протягаше от краката ми, когато преминавах под всяка от тях, и сякаш се спускаше презглава в мрака пред мен.

Въпреки студа бях боса и само по памучна нощница. Малък кът топлина се движеше с мен под нощницата, но студът си проправяше път от камъните по краката ми.

Почуках веднъж внимателно и бутнах тежката врата, без да чакам отговор.

Брат Роже беше с него, седнал до леглото, с броеница в ръка. Дървените мъниста изтракаха, когато вдигна глава, но устните му продължиха да се движат, за да довърши молитвата, преди да ми обърне внимание.

Посрещна ме на прага, говорейки тихо, макар да бе видно, че можеше и да вика, без да смути неподвижната фигура на леглото.

— Никаква промяна. Току-що смених водата на ръката му.

По страните на калаения чайник още лъщяха капчици вода. Беше пълен с кипнала вода.

Кимнах и поставих ръка на рамото му, за да му благодаря. То беше стряскащо плътно насред безплътните ми видения от последния половин час.

— Бих искала да постоя с него насаме, ако нямате нищо против.

— Разбира се. Ще отида в параклиса — а може би трябва да остана, в случай че…

Гласът му заглъхна колебливо.

— Не. — Опитах да се усмихна успокоително. — Вървете в параклиса. Или най-добре си легнете. Аз не мога да спя и ще остана до сутринта. Ако ми трябва помощ, ще ви повикам.

Той погледна с колебание към леглото. Но беше много късно, а той беше уморен — под добродушните му кафяви очи имаше сенки.

Тежката врата изписка, докато се затваряше, и останах сама с Джейми. Сама, уплашена и много, много несигурна относно това, което ми предстоеше да сторя.

Стоях до леглото и го наблюдавах. В стаята слабо светеше мангалът и двете огромни свещи, всяка почти метър висока, на масата до едната стена. Джейми беше гол и светлосенките подчертаваха прояденото му от треската тяло. Многоцветното натъртване на гърдите му приличаше на плесен.

Умиращият лека-полека позеленява. Отначало е само лека сянка по ръба на челюстта, но се разпространява по лицето и гърдите, докато животът си отива. Бях го виждала не веднъж. На няколко пъти бях виждала как смъртта се оттегля и кожата отново порозовява, а пациентът се връща към живота. Но най-често… Отърсих се от подобни мисли и се извърнах.

Извадих от гънките на нощницата си и разположих на масата предметите, които бях събрала в тайното си посещение до работилницата на брат Амброуз. Стъкленица с амониеви изпарения. Вързоп сушена лавандула. Още един с валериан. Малко кадило във формата на отворено цвете. Две топчици опиум, със сладък аромат и лепкави от смолата. И нож.

Стаята беше задушна от дима на мангала. Единственият прозорец бе покрит с тежък гоблен, изобразяващ екзекуцията на свети Себастиян. Погледнах обърнатото нагоре лице на светеца и надупченото му от стрели тяло и за пореден път се запитах дали човекът, решил да украси стая на болен с нещо подобно, е с всичкия си.

Колкото и посредствено да бе извезан, гобленът беше от тежка коприна и вълна и спираше всичко, с изключение на най-силните пориви на вятъра. Повдигнах долния край на гоблена и го размахах, за да пропъдя изпаренията от мангала през каменната арка на прозореца. Студеният влажен въздух ме ободри и поуспокои туптенето в слепоочията ми, което беше започнало, докато се взирах в коритото с вода, потънала в спомени.

Зад мен се чу слаб стон и Джейми се размърда. Добре. Значи не беше дълбоко в безсъзнание.

Оставих гобленът да падне върху прозореца и взех кадилото. Набучих едно от топчетата опиум на шипа му и го запалих с една от свещите на масата. Поставих кадилото на нощното шкафче до главата на Джейми, като внимавах да не вдишвам дима.

Нямаше много време. Трябваше да привърша приготовленията си, преди опиумът да въздейства твърде силно на Джейми.

Отворих предната част на нощницата си и енергично разтърках с шепи лавандула и валериан. Беше приятна, леко остра миризма, отличителна и запомняща се. Миризма, която ми напомняше призрака на мъжа, който бе носил подобен парфюм, и призрака на мъжа зад него — два образа, които извикваха спомени за ужас и изгубена любов. Миризма, която навярно напомняше на Джейми за неотдавнашните часове на неописуеми ярост и болка. Разтърках последните няколко листенца между ръцете си и ги пуснах на пода.

Поех си дълбоко дъх за смелост и взех стъкленицата с амониеви пари. Постоях над леглото, взряна в изпитото, покрито с четинеста брада лице. В най-добрия случай щеше да издържи още денонощие. В най-лошия — още няколко часа.

— Добре, проклето шотландско копеле — рекох тихо. — Да видим колко си инатлив.

Вдигнах ранената му ръка, от която се процеждаше гореща вода, и отместих купата, в която бе накисната.

Отворих стъкленицата и я размахах под носа му. Той изсумтя и опита да извърне лице, но не отвори очи. Зарових пръсти в косата над врата му, за да не се извърне отново, и пак приближих стъкленицата. Той лениво тръсна глава, като полусъбуден вол, и пооткрехна очи.

— Още не съм свършил, Фрейзър — прошепнах в ухото му, опитвайки се да уподобя възможно най-точно отривистия говор на Рандал.

Джейми простена и се прегърби. Сграбчих го за раменете и го разтърсих грубо. Кожата му беше толкова топла, че почти го пуснах.

— Събуди се, шотландска гад! Не съм приключил с теб!

Джейми започна да се надига на лакти — жалък опит да ми се подчини, — и сърцето ми се сви. Главата му се движеше като на часовников механизъм, а той мълвеше нещо, което звучеше като „моля, още не, моля, още не“, отново и отново.

Силите го напуснаха и той се претърколи на една страна и се отпусна по лице на възглавницата. Стаята се пълнеше с дим от опиума и малко ми се виеше свят.

Стиснах зъби и бръкнах между задните му части, стиснах едната задна буза. Той изпищя, високо, с повече дъх, отколкото глас, и болезнено се претърколи на другата си страна, като се сви на кълбо, стиснал ръце между краката си.

Бях прекарала цял час в стаята си, призовавайки в паметта си Черния Джак Рандал и Франк, неговия пра-пра-пра-пра-правнук. Тъй различни мъже и толкова подобни на вид.

Разкъсвах се, мислейки за Франк, за гласа и лицето му, за маниерите му и как правеше любов с мен. Бях опитала да го излича от ума си, след като направих избора си край каменния кръг, но той бе непрестанно там, сенчеста фигура в потайните кътчета на ума ми.

Призляваше ми от предателството към него, но в крайната си принуда бях прочистила ума си от всичко, както ми беше показала Гейли — фокусирах се върху пламъка на свещта, вдишвах острия аромат на билките и успокоявах мислите и сърцето си, докато можех да го призова от сенките, да видя лицето му, да почувствам отново докосването му, без да се разплача.

В сенките имаше и друго, със същите ръце, същото лице. С очи, впити в пламъка на свещта, бях призовала и него, слушах, наблюдавах, виждах приликите и отликите, градях… какво? Фалшиво подобие? Персонаж, образ, маска. Скрито в сенките лице, глас-шепот и докосване, което би могло да заблуди ум, потопен в бълнувания. Накрая бях излязла от стаята си, мълвейки молитва за душата на вещицата Гейлис Дънкан.

Джейми беше по гръб и леко помръдваше от болката на раните си. Очите му бяха отворени, но вперени в нищото. С нищо не издаваха будно съзнание.

Погалих го така, както знаех тъй добре, прокарах длани по ребрата му, от гръдната кост навън с кръгообразни движения, както правеше Франк, като притисках силно болезнената контузия, както несъмнено правеше онзи, другият. Приведох се и бавно оформих с езика си кръг по кожата около ухото му, вкусвах, опитвах и шепнех:

— Бори се! Бий се с мен, мръсна подлого!

Мускулите на челюстта му се стегнаха, но той продължи да се взира нагоре. Нямах друг избор. Трябваше да използвам ножа. Знаех какъв риск поемам, но по-добре сама да го убия, отколкото да стоя и да гледам как си отива.

Взех ножа от масата и го прокарах непоколебимо по белега на прясно зарасналата рана. Той ахна от болка и изпъна гръб. Взех една кърпа и разтърках раната. Преди да си позволя да спра, се насилих да намажа ръката си с кръвта от раната, а след това я притиснах до устните му. След това изрекох нещо, не се налагаше да си измислям, защото го бях чула сама:

— Сега ме целуни.

Изобщо не бях подготвена. Той ме хвърли почти до вратата, когато се изправи от леглото. Ударих се в ръба на масата, а огромните свещи се разлюляха и угаснаха, като преди това изпълниха стаята с налудни сенки.

Опомних се миг преди да скочи към мен. Той ме подгони с изпънати ръце и нечленоразделно ръмжене.

Беше по-бърз и силен, отколкото очаквах, макар и да се блъскаше и да се препъваше в мебелите. За миг ме приклещи между мангала и масата и чувах грубото му дишане, докато посягаше към мен. Замахна към лицето ми с лявата си ръка — ако силата и рефлексите му бяха съхранени, щеше да размаже черепа ми в камъка. Но сега имах време да се отдръпна встрани и той ме улучи косо в слепоочието. Паднах на пода леко зашеметена.

Пролазих под масата. Той опита да се наведе, но залитна и падна върху мангала. Въглените се пръснаха по пода, а той изрева, когато падна на едно коляно в няколко от тях. Сграбчих една възглавница и угасих с няколко удара искрите в падналата на пода покривка на леглото. Заета с това, не обърнах внимание, че той отново приближава, докато един силен удар по главата не ме събори отново.

Опитах да се надигна, като се опрях на леглото, но без да искам, го обърнах на една страна. За миг останах скрита зад него и се мъчех да се ориентирам. В полумрака Джейми продължаваше да ме търси и хриптеше между ругатни на келтски. Изведнъж ме видя и се хвърли към мен над леглото с подивял поглед.

Трудно ми е да опиша в подробности какво стана след това, защото всичко се случи неколкократно, но пък и всичко се слива в паметта ми. Сякаш горещите длани на Джейми се сключиха около гърлото ми само веднъж, но пък това продължи вечно. Всъщност се случи десетина пъти. Всеки път, когато успявах да се отскубна от него, се хвърлях зад натрошените мебели и обикалях стаята като животно в клетка. Но той не спираше, яростта го тласкаше далеч от ръба на смъртта, той псуваше и ридаеше, препъваше се и размахваше ръце.

Лишени от приютяващия ги мангал, въглените бързо угаснаха, а стаята стана черна, населена с демони. В последните припламвания го видях приклекнал до стената, обрамчен в огън и обгърнат в кръв, членът му твърд и щръкнал до корема, очите му — сини и смъртоносни в бледо като кост лице. Викинг берсерк^[3]. Като северните дяволи, които плъпвали от драконовите си кораби сред мъглите на древна Шотландия, за да убиват, да палят и грабят. Мъже, които биха убивали и с последните си сили. Които биха ги използвали, за да обезчестят и да засеят кървавото си семе в утробите на завоюваните. Малкото кадило не светеше, но неприятната миризма на опиум пълнеше дробовете ми. Въглените вече бяха угаснали, но виждах цветни светлини по периферията на зрението си.

Движенията ми ставаха по-трудни — сякаш газех във вода до бедрата, подгонена от чудовищна риба. Вдигах колене високо и бягах на каданс, чувствайки водата по лицето си.

Отърсих се от съновидението и осъзнах, че ръцете и лицето ми наистина са влажни. Не сълзи, а кръв и пот от кошмарното създание, с което се борех в мрака.

Пот. Това трябваше да ме подсети за нещо важно, но не си спомнях. Длан се вкопчи в едната ми предмишница и аз се отдръпнах, но по кожата ми остана мазен слой.

Около черницата в кръг, маймуна гони невестулка.

Но нещо не беше наред, защото невестулката преследваше мен, невестулка с остри зъби, които пронизваха предмишниците ми. Замахнах към нея и тя ме пусна, но после впи ноктите си в мен… Около черницата в кръг…

Демонът ме беше притиснал към стената — усещах камъните зад главата си, камъните под пръстите си и твърдото като камък тяло, притиснато до мен, едно кокалесто коляно между моите, камък и кост, между… краката ми, още твърдост… ах. Мекота насред твърдото като камък битие, приятен хлад в горещината, упование насред злочестини…

Паднахме заедно на пода и се затъркаляхме, оплетени в гоблена и обливани от студения въздух от прозореца. Мъглите на лудостта се разсейваха.

Блъснахме се в някаква мебел и останахме на земята. Ръцете на Джейми се бяха вкопчили в гърдите ми и той впиваше пръсти в плътта ми до болка. Усетих още влага по лицето си, пот или сълзи, не знаех, но отворих очи. Джейми ме гледаше с празно изражение, осветен от луната. Ококорени, разфокусирани очи. Отпусна ръце. Един пръст нежно премина по очертанията на едната ми гърда, от върха до зърното, отново и отново. Той я подхвана, разперил пръсти като морска звезда, нежно, като дете.

— М-майко? — рече той. Изтръпнах. Изрече го с високия, чист гласец на малко момче. — Майко?

Студеният въздух ни обливаше и прочистваше лошия дим, а отвън долитаха снежинки. Вдигнах ръка и поставих длан на студената му буза.

— Джейми, миличък — прошепнах през нараненото си гърло. — Ела, положи глава.

Тогава празната маска се разпука, аз прегърнах здраво скованото му тяло и двамата се разтресохме от силата на риданията му.

* * *

По особено щастливо стечение на обстоятелствата на сутринта ни намери невъзмутимия брат Уилям. Събудих се изтощена, когато той отвори вратата, и се разсъних съвсем, щом се прокашля категорично, преди да каже с мекия си, ленив йоркширски акцент:

— Добро ви утро.

Тежестта на гръдния ми кош беше Джейми. Косата му беше изсъхнала на бронзови ивици, събрани върху гърдите ми като венчелистчетата на китайска хризантема. Бузата ми беше топла и лепкава от пот, но гърбът и ръцете бяха студени като бедрата ми заради поривите на зимния вятър.

През отворения прозорец се лееше светлина и ясно видях точно какви поражения сме нанесли през нощта — натрошени мебели и съдини из цялата стая, дългите свещи бяха повалени като отсечени дървета, всичко бе оплетено в скъсани пердета и пръснати завивки. От рисунъка на вдлъбнатините по гърба си предположих, че съм спала върху гоблена на свети Себастиян, човека-игленик. И така да беше, манастирът не губеше много.

Брат Уилям стоеше неподвижен на прага със стомна и корито в ръце. Много старателно фиксира с поглед лявата вежда на Джейми и попита:

— Как се чувстваш тази сутрин?

Последва доста дълга пауза, през която Джейми разумно остана неподвижен, за да скрие по-голямата част от мен. Накрая, с тон на човек, който сякаш току-що е получил божествено откровение, каза:

— Гладен.

— А, добре — отвърна брат Уилям, все още взрян във веждата му, — ще отида да кажа на брат Жозеф.

После затвори безшумно вратата зад себе си.

— Мерси, че не помръдна — отбелязах. — Не бих искала да съм отговорна за нечистите помисли на брат Уилям.

Джейми се взря в мен с тъмносините си очи.

— Е — рече благоразумно, — моят задник няма да наруши ничий обет, не е и в момента. Твоят обаче…

Той се прокашля.

— Какво моя задник? — попитах.

Грейналата му глава се приведе и той ме целуна по рамото.

— Твоят — отвърна ми — ще победи и епископ.

— Хмммм. — Открих, че съм станала много добра в шотландските звуци. — И тъй да е, може би трябва да се поотместиш. Не мисля, че дори тактичността на брат Уилям е безкрайна.

Джейми отново наведе глава, много внимателно, и я положи върху гоблена. Изгледа ме косо.

— Не знам колко от онова снощи съм сънувал и колко е било наяве. — Ръката му докосна драскотината на гърдите му. — Но ако и половината е било наистина, би трябвало да съм мъртъв.

— Не си. Проверих. — Колебливо попитах: — А искаш ли?

Той бавно се усмихна, полупритваряйки очи.

— Не, сасенак. Не искам. — Лицето му беше измършавяло и изтощено от болка и болест, но спокойно, а бръчиците около устата му ги нямаше. Сините очи ме гледаха ясно. — Но и да искам, и да не искам, съм почти мъртъв. Знам, че не съм, само защото съм гладен. Не бих бил гладен, ако ще умирам, нали? Голямо прахосничество би било.

Едното му око се затвори изцяло, но другото остана отворено наполовина и ме погледна питащо. Стана ми малко неловко.

— Ами… Не можеш ли да станеш?

Той се замисли.

— Ако животът ми зависеше от това, бих могъл да надигна глава. Но да се изправя? Не.

Въздъхнах и се изплъзнах изпод него, наместих леглото и се опитах да го сложа да седне. Той успя да се надигне, но прибели очи и падна ничком на леглото. Затърсих панически пулса на гърлото му и го открих — бавен и силен. Просто изтощение. След цял месец затвор и седмица невероятно физическо и умствено напрежение, глад, рани, болести и треска, дори Джейми вече не можеше повече.

— Лъвско сърце — рекох, клатейки глава, — и чутура на вол. Жалко, че нямаш кожата на носорог.

Докоснах една от новите му рани, на дясното рамо.

Той отвори око.

— Какво е носорог?

— Мислех, че си в безсъзнание!

— Бях. Главата ми се върти като пумпал.

Завих го с одеяло.

— Трябва ти храна и почивка.

— А на теб ти трябват дрехи.

Затвори око и незабавно заспа.