Диана Габалдон
Друговремец (12)

11.
Разговори с адвокат

Два дни по-късно, малко преди разсъмване, излязохме от замъка Леох. Съпроводени от викове за сбогуване и крякането на дивите гъски в езерото, конете запристъпваха внимателно по каменния мост. От време на време поглеждах през рамо, докато силуетът на замъка не се скри зад мъглив воал. Мисълта, че никога повече няма да видя тази навъсена купчина камък и обитателите й, ме изпълни със странно съжаление.

Копитата потракваха приглушено в мъглата. Влажният въздух носеше странно звуците, така че викове от противоположни краища на колоната се чуваха ясно, а разговори наблизо се губеха в накъсано мърморене. Сякаш се носехме през изпарения, населени с духове. Във въздуха витаеха гласове без лица, ту далечни, ту близки.

Яздех в средата на колоната — от едната ми страна пазач, когото не познавах, а от другата — Нед Гауън, писар, когото бях виждала да работи в залата на Колъм. Беше нещо повече от писар, както разбрах, когато го заговорих.

Нед Гауън беше юрист. Роден, расъл и образован в Единбург, изглеждаше съвсем като това, за което се представяше — дребен, възрастен човечец със старателно поддържани навици, носеше палто от фин памучен плат, вълнени чорапи и ленена риза, по която имаше съвсем ненатрапчива дантела. Платът и кройката на панталоните му бяха разумен компромис между нуждите на пътя и изискванията на статута му. Картинката се допълваше от дребен чифт очила с позлатени рамки, стегната лента за коса и шапка бикорна^[1] от син филц. Така съвършено онагледяваше професията си, че не можех да го гледам без лека усмивка.

Яздеше спокойна кобила, натоварена с две огромни кожени торби. Обясни, че в едната се намират приспособленията му — мастилницата, перата и хартията.

— А за какво е другата? — попитах аз. Първата изглеждаше почти пълна, а втората — почти празна.

— А, това е за наемите на господаря — отвърна адвокатът и потупа торбата.

— Значи очаква доста пари — предположих.

Гауън сви рамене.

— Не чак толкова, скъпа. Но повечето ще е в грошове. А те заемат място. — Той ми се усмихна бързо с тънките си сухи устни. — Но и купчина монети пак е по-лесна за превоз в сравнение с другата част от приходите на Колъм.

Той се обърна и погледна през рамо към две големи, теглени от мулета каруци в края на колоната.

— Торбите зърно и купчините ряпа поне имат благоприличието да не се движат. Птиците, ако са вързани за краката или в клетки, също са лесни. Както и козите, макар от време на време да създават проблеми, ядат всичко, както знаете. Миналата година една ми изяде кърпичката, макар че навярно аз си бях виновен, задето позволих на плата да се подава от джоба ми. — Той присви устни. — Но тази година изрично съм разпоредил. Няма да приемаме живи прасета.

Нуждата от защита за торбите на господин Гауън и за двете каруци обясняваше останалите двайсетима конници в групичката. Всички бяха въоръжени и водеха със себе си товарни животни, навярно носещи храната. Госпожа Фиц, наред с многократните сбогувания и съвети, ме беше предупредила, че условията ще са примитивни, ако не и по-лошо, и много нощи ще прекараме край самия път.

Любопитно ми беше какво е довело мъж с образованието на господин Гауън в отдалечена високопланинска Шотландия, далеч от удобствата на цивилизацията, с които несъмнено бе свикнал.

— Е, колкото до това — отвърна ми той, — като млад имах малка кантора в Единбург. С дантелени завеси на прозореца, лъскав месингов надпис на вратата, с името и титлата ми. Но ми писна да пиша завещания и документи за прехвърляне на имоти, да виждам все същите лица по улицата. Затова си тръгнах.

Купил си кон, малко припаси и тръгнал. Нямал представа къде отива или какво ще прави.

— Трябва да си призная — рече той, докато бършеше кокетно нос с кърпичка с инициалите му, — че ме влекат… приключенията. Само че нито физиката ми, нито родословното ми дърво предполагат живот на бандит по пътищата или на моряк, които бяха най-вълнуващите занимания, които тогава можех да си представя. Реших, че е най-добре да се кача в планините. Може би някой главатар на клан щеше да ми позволи някак да му служа.

И с течение на времето открил такъв главатар.

— Джейкъб Макензи. — Възрастният мъж се усмихна на спомена. — Ама и той беше един… — Кимна към началото на колоната, където в мъглата се мержелееше яркочервената коса на Джейми Мактавиш. — Внукът му много прилича на него. С Джейкъб се срещнахме, когато насочи пистолет към мен, за да ме ограби. Позволих му да ми вземе коня и дисагите, нямах избор. Но мисля, че го изненадах, като му предложих да се присъединя към него, ако трябва — пеша.

— Джейкъб Макензи. Бащата на Колъм и Дугал? — попитах.

Той кимна.

— Да. Разбира се, тогава не беше земевладелец. Това се случи няколко години по-късно… със съвсем малко помощ от моя страна — добави скромно. — Тогава нещата бяха по-… нецивилизовани.

— О, така ли? И Колъм го е наследил?

— Нещо такова — каза господин Гауън. — Нещата се пообъркаха, когато Джейкъб почина. Колъм беше наследникът на Леох, разбира се, но… — Адвокатът направи пауза и се огледа, за да се увери, че около нас няма никого. Пазачът беше тръгнал напред, за да се събере с другарчетата си, а от каруците ни деляха поне десетина метра. — Колъм беше здрав докъм осемнайсетата си година. И обещаваше да е силен лидер. Ожени се за Летиша като част от съюз с клана Камерън, самият аз подготвих договора… но скоро след това падна от коня си по време на набег. Счупи си бедрото, а то зарасна зле.

Кимнах. Разбира се, че щеше да зарасне зле, предвид болестта му.

— След това — продължи с въздишка господин Гауън, — стана от леглото си твърде скоро, падна по стълбите и счупи и другия си крак. Лежа почти година, но скоро стана ясно, че щетите са завинаги. И тогава Джейкъб, за нещастие, умря.

Дребният мъж направи още една пауза, за да събере мислите си. Вгледа се напред, сякаш търсеше някого. Не го откри и се отпусна в седлото.

— По същото време се случи и неразборията с брака на сестра му. А Дугал… е, боя се, че Дугал не се представи много добре в цялата ситуация. Иначе можеше и него да изберат за главатар, но прецениха, че няма достатъчно трезва преценка. — Гауън поклати глава. — Ех, голяма олелия се вдигна. Заприиждаха братовчеди, чичовци и васали. Направиха голям Събор, за да решат.

— Но накрая са избрали Колъм, така ли? — Отново се удивих на характера на големия Макензи. А и като гледах дребничкия възрастен мъж до себе си, ми се струваше, че освен всичко друго, Колъм го биваше да избира и съюзниците си.

— Да, но само защото братята се подкрепяха. Никой не се съмняваше в смелостта на Колъм, нито в ума му — само в тялото. Ясно бе, че никога повече няма да поведе хората си в битка. Но пък Дугал, при все физическата си мощ, беше кибритлия и безразсъден. Все пак той застана зад брат си и се закле да следва волята на Колъм, да бъде краката и мечът му в битка. И така, някой предложи Колъм да стане главатар на клана, а Дугал да е боен главатар и да предвожда мъжете от клана в битка. Подобна ситуация не е безпрецедентна — уточни той.

От тона, с който бе изрекъл „някой предложи“, ми стана ясно, че именно той е предложил това.

— И на кого служиш сега? — попитах го. — На Колъм или на Дугал?

— На клана Макензи като цяло — отвърна благоразумно. — Формално съм се врекъл на Колъм.

Формално, друг път. Видях какво представлява церемонията, макар да не си спомнях кога адвокатът е участвал. Никой не можеше да остане равнодушен, дори добре образован юрист. А дребничкият мъж на рижавата кобила, колкото и сух да бе на вид и адвокат до мозъка на костите си, сам призна, че носи душа на романтик.

— Сигурно ви счита за голям помощник — предположих.

— О, върша това-онова от време на време. Помагам му, доколкото мога. Помагам и на други. Ако ти потрябва съвет, скъпа, свободна си да ме повикаш. Може да разчиташ на дискретността ми, уверявам те.

Поклони ми се от седлото си.

— Както Колъм Макензи може да разчита на верността ти? — попитах и повдигнах вежди. Малките кафяви очички ме погледнаха от упор и видях хитростта и добронамерения хумор в помръкналото им пламъче.

— Е — каза той, без да ми се извинява. — Струваше си да опитам.

— Предполагам — отвърнах, по-скоро развеселена. — Но нека уверя вас, господин Гауън, че нямам нужда от дискретността ви за момента. — Заразително е, помислих си. Започвам да звуча като него.

— Аз съм английска дама — добавих твърдо, — нищо повече. Колъм губи своето и твоето време, като се опитва да разкрие някакви тайни, които не съществуват. — Или съществуват, но няма как да ги споделя с когото и да било, рекох си. Дискретността на господин Гауън може да е безпределна, но не и лековерието му. — Нали не те е изпратил само за да правиш разкрития за мен?

— О, не! — Гауън се засмя. — Съвсем не, скъпа. Функцията ми е друга и е съществена: да се грижа за точните сметки на Дугал по време на обиколките му и да изпълнявам дребните юридически искания на хората от клана в по-отдалечените райони. Дори на тази възраст, боя се, не съм надраснал нуждата от приключения. Сега нещата са по-спокойни от преди — той въздъхна, сякаш от съжаление, — но винаги е възможно някой да ни обере на пътя и да ни атакува покрай границата. — Потупа втората торба на седлото си. — Тази торба не е напълно празна, все пак.

Вдигна парчето кожа, което покриваше отвора и зърнах лъскавите дръжки на два пистолета, окачени на малки ремъци, от които лесно можеше да ги вземе.

Гауън огледа всяка подробност от външния ми вид.

— Ти също трябва да носиш някакво оръжие, скъпа — укори ме леко. — Макар че Дугал може да реши, че не подобава… но все пак. Ще поговоря с него.

Прекарахме остатъка от деня в приятен разговор, от спомен на спомен за добрите стари отминали дни, когато мъжете били мъже и плевелите на цивилизацията не покривали лицето на високопланинска Шотландия.

Когато падна нощ, устроихме лагер на една полянка край пътя. Зад седлото си бях привързала одеяло и го разстлах, готвейки се да прекарам първата си нощ от много време извън стените на замъка. Докато се отдалечавах от огъня и се приготвях за лягане обаче, не можех да не забележа следващите ме погледи. Явно дори под небето свободата имаше граници.

* * *

Малко преди обед на втория ден стигнахме до първата си спирка — не повече от три-четири къщурки до пътя, в дъното на плитка долчинка. От една от тях изнесоха столче за Дугал, а господин Гауън се приготви да пише върху предвидливо донесена за опора дъска.

Извади огромно квадратно парче колосан лен от джоб на палтото си и го разстла върху един пън, който поне за момента нямаше да бъде дръвник, а поставка за приспособленията на адвоката. Гауън подреди мастилницата и тефтерите си спокойно и без да бърза, сякаш го правеше в кантората си в Единбург.

Един по един пристигнаха мъжете от близките имоти, за да си свършат ежегодната работа с представителя на земевладелеца. Процедурата вървеше бавно и не така церемониално, колкото събитията в замъка Леох. Мъжете придърпваха по някой стол, сядаха до Дугал и като на равен му обясняваха проблемите си, оплакваха се или просто разговаряха.

Някои си имаха за помощници — по някое едро момче, навярно син, нарамило торба вълна или зърно. В края на всеки разговор неуморимият Нед Гауън записваше транзакцията в един от тефтерите си и с пръст даваше знак на някой от каруцарите да натовари торбата със стока. По-рядко някоя шепа монети изчезваше с подрънкване в кожената торба. Междувременно пазачите се шляеха под дърветата или се скриваха в горичката, сигурно за да ловуват.

През следващите няколко дни сценката се повтори почти без промени. От време на време ме канеха в някоя къщурка за чаша сайдер или мляко и жените се скупчваха около мен. На няколко места къщите бяха достатъчно, за да има дори странноприемница или хан, където Дугал се установяваше.

От време на време рентата включваше кон, овце или друг добитък. Те обикновено бяха заменяни за нещо по-лесно преносимо при някого от околията, а ако Джейми преценеше, че конят е добро допълнение към конюшните на замъка, включваха го към колоната.

Чудех се защо ни е нужен Джейми. Макар да познаваше конете добре, повечето мъже в групата също можеха да се справят със задачата му, включително самият Дугал. А и рядко получавахме коне, повечето и бездруго не бяха нищо особено, така че се питах защо ни е толкова добър познавач. В края на първата седмица, в едно селце с непроизносимо име, разбрах истинската причина.

Селцето бе достатъчно голямо, за да си има хан с три маси и няколко разнебитени столчета. Тук Дугал разговаряше с местните и събираше рентата. След почти невъзможен за дъвчене обяд от осолено говеждо и ряпа той почерпи останалите с бира, както и неколцината селяни, дошли да видят кой е пристигнал и какви вести им носи.

Седях тихичко в ъгъла, отпивах горчива бира и се наслаждавах на почивката от ездата. Не слушах внимателно Дугал, който преминаваше от келтски на английски и обратно, разговаряше с фермерите за реколтата им и разказваше клюки и нещо, което звучеше като мръсни вицове.

Запитах се кога ще стигнем до форт Уилям, ако продължаваме с тази скорост. И как, когато стигнем, да се разделя със спътници си, без да се въвлека в същите взаимоотношения с гарнизона на форта. Потънала в мисли, не забелязах, че Дугал от известно време говори сам, сякаш изнасяше реч. Слушателите внимаваха, като го прекъсваха с възклицания. Лека-полека осъзнах, че той майсторски възбужда тълпата за нещо.

Огледах се. Дебелият Рупърт и Нед Гауън седяха зад Дугал, изоставили бирите си на пейката до тях, и също слушаха внимателно. Джейми гледаше намръщено в халбата си и се подпря на лакти на масата. Каквото и да казваше Дугал, на него не му се нравеше.

Дугал се изправи, хвана Джейми за яката и рязко я дръпна. Вехта и лошо скроена, ризата се скъса по шевовете, а Джейми се вцепени. Присви очи и стисна челюст, ала не помръдна, докато Дугал късаше плата, за да покаже гърба му на останалите. Те ахнаха, когато видяха белезите, после възмутено надигнаха гласове. Отворих уста, но я затворих, щом ми се причу думата „сасенак“, изречена с доста враждебност.

Джейми се изправи с каменно изражение и пристъпи встрани от малката тълпа, скупчваща се около него. Внимателно смачка на топка последните остатъци от ризата си. Дребна възрастна женица, стигаща едва до лакътя му, клатеше глава и го тупаше леко по гърба. Говореше нещо на келтски, навярно успокоителни думи. Ако наистина бяха това, определено нямаха ефект.

Джейми отговори кратко на няколко въпроса. До отсрещната стена стояха няколко девойки, дошли да вземат бира за вечерята на семействата си. Шепнеха си нещо и често се кокореха в Джейми.

Като гледаше Дугал вледеняващо, Джейми хвърли парчетата плат в угасналата камина и излезе с три големи крачки, като се отърси от съчувствено мърморещата тълпа.

След края на зрелището те върнаха вниманието си към Дугал. Не разбрах повечето от казаното, но останалото ми се стори крайно антианглийско. Исках да последвам Джейми, но се съмнявах, че му е нужна компания точно в момента, затова се свих в ъгъла и сведох глава, оглеждайки се в мътната повърхност на бирата.

Издрънча метал и вдигнах поглед. Един здравеняк беше хвърлил няколко монети на масата пред Дугал и май че също произнасяше кратка реч. Отстъпи назад с палци в колана си. След колеблива пауза един-двама от останалите го последваха, а след тях и още. Всички вадеха медни монети и пенита от кожените си торби. Дугал им благодари от все сърце и махна на съдържателя за още няколко бири. Забелязах, че Нед Гауън старателно прибира парите в отделна торбичка и осъзнах каква е целта на малкия театър на Дугал.

Въстанията, като повечето други бизнес начинания, изискваха капитал. Да вдигнеш и въоръжиш армия, да поддържаш лидерите й — това изискваше злато. А от малкото, което помнех за Хубавия принц Чарли, част от подкрепата му идваше от Франция, но част от парите зад неуспешното въстание идваха от плитките, прокъсани джобове на хорицата, които той обещаваше да управлява мъдро. Значи или Колъм, или Дугал, или и двамата, бяха якобити — подкрепяха Младия претендент срещу законния крал на Англия Джордж Втори.

Накрая и последните селяни се разотидоха, за да вечерят, а Дугал се изправи и протегна. Изглеждаше относително доволен, като котка, вечеряла поне мляко, ако не сметана. Претегли по-малката торбичка и я подхвърли на Нед Гауън.

— Е, бива — отбеляза Дугал. — Не може да очакваме много от толкова малко село. Но си е достойно за уважение.

— Не бих използвала думите „достойно за уважение“ — рекох и се надигнах от мястото си.

Дугал се обърна, сякаш едва сега ме забеляза.

— Така ли? — Поусмихна се. — Защо не? Възразяваш ли верните поданици да дават мизерната си лепта в името на суверена си?

— Никак даже — отвърнах, без да отклонявам поглед от лицето му. — Без значение за кой суверен говориш. Но методите ти на събиране не ми се нравят.

Дугал ме изгледа съсредоточено, сякаш можеше да ме прочете като книга.

— Без значение за кой суверен говоря? — повтори тихо. — Мислех, че не знаеш келтски.

— Не зная. Но имам глава на раменете и работещ слух. Както и да се казва „За здравето на крал Джордж“ на келтски, съмнявам се да звучи като „Бра Стюарт“.

Той отметна глава и се засмя.

— Да, не звучи така — съгласи се. — Ще ти кажа как наричаме на келтски твоя властелин, но не е дума за устата на дама, независимо дали е сасенак, или не.

Той се приведе, вдигна от саждите парчетата от ризата и ги отръска.

— Понеже не харесваш методите ми, може би ще поискаш да поправиш нещата — предложи той и пъхна плата в ръцете ми. — Вземи игла от жената на ханджията и я заший.

— Ти я заший! — Набутах я обратно в неговите ръце и се обърнах да си ходя.

— Както искаш — каза сговорчиво Дугал зад мен. — Джейми може и сам да си я зашие, щом не искаш.

Спрях и неохотно се обърнах.

— Добре де — започнах, но над рамото ми се подаде едра длан и взе ризата от Дугал. Джейми го изгледа и си замина, с плата под мишница.

* * *

Подслонихме се в къщурката на един от селяните. По-скоро аз се подслоних. Мъжете спяха отвън, в сламата, в каруци и сред папратите. Поради статута си на жена и почти пленник, получих сламеник вътре, близо до камината.

Макар че мястото ми за спане изглеждаше неизмеримо по-подходящо от кревата, където спяха и шестимата членове на семейството, малко завиждах на мъжете под открито небе. Огънят не беше угасен, а само приглушен, така че къщурката беше задушна и изпълнена с миризми и звуците на въртящите се, хъркащи, потящи се и пърдящи обитатели.

След известно време се отказах да спя при подобни условия. Станах и тихо се измъкнах навън, като взех одеялото. Въздухът беше толкова свеж, че се отпуснах на стената и вдишах дълбоко прекрасната прохлада.

Под едно дърво покрай пътя стоеше пазач, но не ми отдели повече от секунда внимание. Вероятно реши, че няма къде да избягам по нощница, и продължи да дялка парче дърво. Луната грееше ярко и острието на ножчето проблясваше сред сенките.

Заобиколих къщурката и изминах няколко метра нагоре по хълма, като внимавах да не настъпя някого в тревата. Намерих си уединено местенце между две канари и от накъсана трева и одеялото спретнах гнезденце. Изтегната се взрях в пълната луна, докато бавно плаваше през нощното небе. По същия начин бях я наблюдавала през прозореца в замъка Леох, в първата си нощ като неохотен гост на Колъм. Значи беше изминал месец от кошмарното ми преминаване през каменния кръг. Сега поне си мислех, че знам защо камъните са там.

Навярно самите те не бяха важни, а просто отбелязваха опасността. Като пътни знаци, предупреждаващи за свлачища. Опасно място — но какво? Където времето беше… изтъняло? Или е бил открехнат някакъв портал? Не че творците на каменния кръг са знаели какво точно маркират. За тях мястото е било обладано от ужасяваща и непонятна сила, където хората изчезват без предупреждение. Или се появяваха отникъде.

Това ме наведе на други мисли. Какво щеше да се случи, ако някой ме беше видял да се появявам на хълма? Може би зависеше в коя епоха се случи. Тук, ако някой селянин ме беше забелязал, щеше да ме помисли за вещица или фея. По-вероятно второто, предвид онова, с което бе известен Крейг на Дун.

А може би репутацията му идваше точно оттам. Ако хората изчезват или се появяват на определено място, би било нормално да го обявят за магическо.

Извадих крак изпод одеялото и размърдах пръсти на лунната светлина. Съвсем не като фея. С ръста си от един шейсет и пет, не бях ниска дори за моето време, а тук стоях рамо до рамо с много от мъжете. Понеже трудно можех да мина за фея от Малкия народ, вероятно биха ме помислили за вещица или зъл дух. Не знаех много за това как хората от тази епоха се справяха с тези проявления, но знаех достатъчно, за да се благодаря, че никой не ме беше видял.

Запитах се какво би станало, ако вълшебството работеше и по другия начин? Ако някой изчезнеше оттук и се озовеше в моята епоха? Всъщност точно това исках да сторя. Как ли щеше да реагира пощальонката госпожа Бюканън, ако някой като Мърто се пръкнеше изпод краката й?

Вероятно щеше да избяга, да повика полицията или просто да не стори нищо, освен да каже на приятелките си и съседките си за най-налудничавото нещо, което й се случило…

А посетителят? Може и да успееше да се впише, ако беше внимателен и имаше късмет. Все пак успявах да мина за обикновен обитател на това време и място, въпреки че видът и езикът ми пораждаха въпроси.

Ами ако някой от изгубените беше твърде различен или заявяваше на всеослушание какво се е случило с него? Ако някой се появеше в примитивна епоха, навярно бързо щеше да срещне смъртта си, а в по-просветена сигурно биха го обявили за луд, ако не се научи да си държи устата затворена.

Това може би се е случвало от зората на времето, мислех си. Дори да се бе случвало пред свидетели, нямаше да има никакви знаци, никакви последствия, нищо, което да ти обясни случилото се. Колкото до самите изчезнали от другия край, вероятно нямаше да го разгласяват.

Увлечена в мисли, не чух тихите гласове, нито стъпките в тревата, и един глас едва на няколко метра от мен ме стресна.

— Дяволите да те вземат, Дугал Макензи. Роднина или не, нищо такова не ти дължа.

Гласът бе тих, ала клокочеше от гняв.

— Така ли? — рече друг, в гласа му личеше усмивка. — Мисля, че помня един неотдавнашен обет, в който се кълнеш да се подчиняваш. „Докато се намирам във владенията на клана Макензи“, мисля, че така го каза. — Чу се тупване, сякаш някой удари с крак земята. — Това са владения на Макензи, момко.

— Врекох се на Колъм, не на теб.

Значи беше Джейми — и не ми трябваше да познавам от три пъти защо е ядосан.

— На Колъм, на мен, едно и също е. Знаеш го добре. — Последва нещо, което звучеше като шамар. — Подчинението ти е към главатаря на клана, а извън Леох аз съм не само краката на Колъм, а и главата и ръцете му.

— А аз никога не съм виждал по-добър пример за това как дясната ръка не знае какви ги върши лявата — отвърна Джейми. Макар тонът да бе огорчен, по полушеговития отговор личеше, че се наслаждава на този сблъсък. — Какво ли ще каже дясната, когато разбере, че лявата събира злато за Стюартите.

След кратка пауза Дугал отвърна:

— Макензи, Макбюлейн, Маквиник, всички сега са свободни. Никой не може да ги кара да вършат нещо против волята си и никой не може да ги спре. Кой знае, може би Колъм ще подкрепи принц Чарлс Едуард повече от всички, взети заедно.

— Може — съгласи се Джейми, — а утре да вали от земята към небето. Това не значи, че ще стоя на върха на стълбището, обърнал кофата си на обратно.

— Така ли? Ти можеш да спечелиш повече от мен от един Стюарт на престола, момко. А от англичаните — нищо, освен бесило. Ако не те е грижа за собствената ти глупава глава…

— Главата ми си е моя работа — рязко го прекъсна Джейми. — Както и гърбът ми.

— Не и докато пътуваш с мен, моето момче — подигравателно отвърна чичо му. — А ако искаш да чуеш това, което Хоръкс има да ти каже, ще правиш каквото ти наредя. Така е разумно. Може да те бива с иглата и конеца, но други ризи нямаш.

Един от двамата се раздвижи, сякаш ставаше от скала, и стъпките му се отдалечиха през тревата. Другият не го последва. Изправих се колкото можах по-тихо и внимателно се взрях иззад една от канарите.

Беше останал Джейми. Седеше прегърбен на един камък на метър-два от мен, подпрял лакти на коленете си, отпуснал брадичка в дланите си. Беше обърнат почти с гръб към мен. Тръгнах назад, защото не исках да му се натрапвам, но той ненадейно заговори:

— Знам, че си там. Излез, ако искаш.

По тона му прецених, че изобщо не го е грижа дали ще го сторя. Изправих се и понечих да се приближа, когато осъзнах, че съм по нощница. Той имаше достатъчно проблеми и без да му се налага да се черви заради мен, затова се увих в одеялото.

Седнах до него и се облегнах на една скала, гледайки го малко плахо. Той ми кимна разсеяно и вглъбен в недотам приятни мисли, ако се съдеше по намръщеното му лице. Потропваше неспокойно с крак по камъка, на който седеше, сплиташе и кършеше пръсти.

Пукащите му кокалчета ми напомниха за капитан Менсън. Офицерът начело на доставките в полевата болница търпеше недостига на материали, закъсненията и непрестанните идиотизми на армейската бюрокрация като стрели на разярената съдба, насочени лично към него. Макар да бе въздържан и любезен мъж, когато безсилието му станеше твърде голямо, влизаше за кратко в личния си офис и удряше стената с всичка сила. Посетителите в чакалнята гледаха удивени как крехката стена трепери. Няколко мига по-късно капитан Менсън се появяваше оттам с насинени кокалчета, но отново спокоен, и се заемаше с новата криза. Когато го прехвърлиха в друго поделение, стената зад вратата му бе цялата в дупки.

Докато гледах как младежът до мен се опитва да си откъсне пръстите, си спомних за капитана, изправен срещу нерешим проблем.

— Трябва да удариш нещо — казах.

— А? — Той вдигна поглед изненадан, сякаш забравил, че съм там.

— Удари нещо — посъветвах го. — Ще се почувстваш по-добре.

Той понечи да каже нещо, но вместо това се изправи, упъти се решително към едно дебело черешово дърво и го удари силно. Явно му се стори добра идея, защото го удари още няколко пъти и върху главата му се изсипа дъжд бледорозови цветчета.

Върна се след малко, като смучеше ожулените си кокалчета.

— Благодаря — рече с крива усмивка. — Може би все пак ще мога да спя тази вечер.

— Нарани ли се? — Станах, за да огледам ръката му, но той поклати глава, като леко потъркваше едната си ръка.

— Не, нищо ми няма.

Последваха няколко мига неловко мълчание. Не исках да споменавам дочутия разговор, нито пък случилото се по-рано. Накрая наруших мълчанието:

— Не знаех, че си левичар.

— Левичар? А, „левак“ — да, от малък. Възпитателят ми връзваше лявата ръка зад гърба и ме караше да пиша с другата.

— Можеш ли?

Той кимна и отново засмука ранения си юмрук.

— Да. Но ме боли главата, като го правя.

— А с лявата ли се биеш? — попитах, за да го разсея. — С меч, имам предвид.

Сега носеше само камата и ножчето си за дялкане, ала през деня носеше и меч, и пистолети, както повечето мъже в групата.

— Не, мога и с двете ръце. Биеш ли се с лявата ръка, противникът има предимство, ако си с малък меч, защото си обърнат с лявата страна към него, а там ти е сърцето.

Изпълнен с невротичен плам, той крачеше по полянката и разиграваше сценария с въображаем меч.

— С голям двуръчен меч няма значение. — Изпъна ръце напред със сключени длани и ги завъртя в хоризонтална, грациозна дъга. — Защото използваш двете ръце. Или ако си достатъчно близо, за да използваш само едната, няма значение коя е, защото го връхлиташ отгоре и го посичаш през рамото. Не през главата — добави поучително, — защото острието може да се плъзне. Хвани го обаче между врата и рамото и е мъртъв. И да не успееш да го убиеш, няма да може да се бие повече, вероятно никога.

Грабна камата от колана си с движение, плавно като изливаща се от чаша вода.

— Сега, като се биеш с меч и кама — продължи той, — ако нямаш малък щит, за да си пазиш ръката с камата, наблягаш на дясната страна, където държиш малкия меч, а с камата мушкаш отдолу нагоре, когато се вкопчите. Но ако ръката с камата е добре защитена, можеш да го атакуваш от коя да е страна и да завъртиш тяло — той се приведе и се усука, — за да пазиш острието на врага далеч от себе си, а да използваш камата само ако изгубиш меча или вече не можеш да се биеш с тази ръка.

Той приклекна и замахна отдолу нагоре в смъртоносен пробождащ удар, който спря на сантиметри от гърдите ми. Пристъпих несъзнателно назад, а той се изправи и прибра камата си с извинителна усмивка.

— Извинявай, фукам се. Не исках да те стресна.

— Страшно си добър — рекох искрено. — Кой те научи да се биеш? Ще да е бил друг левичар.

— Да, левичар е. Най-добрият боец, когото съм виждал. — Усмихна се, ала в усмивката му нямаше настроение. — Дугал Макензи.

Повечето черешови цветчета вече бяха паднали от главата му. Отръсках последните с длан. Шевовете на ризата му бяха добре зашити, макар и без особено майсторство. Дори една дупка в самия плат бе хваната добре с конеца.

— Отново ли ще го направи? — попитах ненадейно, неспособна да се сдържа.

Той се забави с отговора, но не се престори, че не ме разбира.

— О, да. — Закима. — Така получава каквото иска.

— И ще му позволиш да те използва така?

Той зарея поглед зад мен, към хълма и хана, където през дървените кепенци прозираше светлинка. Лицето му бе безизразно като тухлена стена.

— Засега.

* * *

Продължихме обиколката си из земите на Макензи, по няколко километра дневно, като често спирахме, за да може Дугал да вземе налога си на някой кръстопът или колибка, където се събираха неколцина от местните, носещи торби зърно и кесии с внимателно пестени пари. Нед Гауън бързо записваше всичко в тефтера си и при нужда пишеше бележки.

Стигнехме ли до достатъчно голямо селце, за да има хан, Дугал пак разиграваше театъра си, черпеше, разказваше истории, изнасяше речи и накрая, ако имаше добри изгледи, караше Джейми да стане и да покаже белезите си. Втората торбичка се пълнеше с още няколко монети — торбичката за Франция, за претендента.

Опитвах се да следя развитието на тези сцени, за да изляза преди кулминацията. Подобно позорище никога не ми се е нравело. Макар първоначалните реакции да бяха неизменно ужасено съжаление и изблици на хули срещу английската армия и крал Джордж, от време на време се промъкваше и презрение. В някакъв момент един от наблюдателите рече на свой приятел:

— Ужасна гледка, нали, друже? Исусе Христе, ще се удавя в кръвта си, преди да позволя на някакъв сасенак с лице като суроватка да се гаври така с мен.

Разгневен и нещастен поначало, с всеки изминал ден Джейми изглеждаше все по-окаян. Обличаше си ризата след представлението, отказваше да отговаря на въпроси и да реагира на съчувствие и си търсеше причина да си тръгне, като не искаше да общува с никого до следващата сутрин.

След няколко дни дойде и моментът на пречупване, в селце на име Тунаиг. Дугал още обработваше тълпата с ръка на рамото на Джейми, когато един от наблюдателите, млад нехранимайко с дълга, мръсна кафява коса, каза нещо на Джейми. Не разбрах какво, но ефектът бе мигновен. Джейми се отскубна от Дугал и удари хлапето в стомаха така, че го просна на земята.

Вече знаех няколко думи на келтски, но в никакъв случай не можеше да се каже, че разбирам изречения. Но забелязах, че често мога да изтълкувам смисъла по тона и контекста. „Стани и го повтори“ изглежда по същия начин във всеки училищен двор, кръчма или задна уличка. Както и „Нямаш грижи, друже“ и „Хванете го, момчета!“.

Джейми изчезна под лавина от мръсни работни дрехи и крайници, а масата, до която стоеше, се прекатури под тежестта на кестенявия и двама от приятелите му. Присъстващите се отдръпнаха към стените, за да гледат представлението. Пристъпих към Нед и Мърто, вперила неспокоен поглед в купчината размахани ръце и крака. Оттам от време на време се мяркаше червен перчем.

— Не трябва ли да му помогнеш? — промълвих на Мърто с половин уста. Предложението ми сякаш го изненада.

— Не, защо?

— Ще си поиска помощ, ако му потрябва — каза спокойно Нед Гауън от другата ми страна.

— Както кажете. — Съмненията ми останаха.

Никак не бях сигурна, че Джейми ще може да поиска помощ, дори да му потрябва — в момента един едър младеж със зелена риза го душеше. Реших, че Дугал скоро ще се окаже с един главен екземпляр за показване по-малко, но и той не изглеждаше притеснен. Всъщност никой от зрителите не изглеждаше разстроен от разрушението насред хана. От време на време някой се обзалагаше, но като цяло всички тихо се наслаждаваха на зрелището.

С радост забелязах, че Рупърт застава пред двамина, които обмисляха дали да се включат. Когато пристъпиха напред, той се блъсна в тях, поставил длан на камата си. Двамата се отдръпнаха.

Общото усещане сякаш беше, че трима срещу един е равностойна схватка. Е, единият беше огромен, умел боец и очевидно бесен, така че сигурно бяха прави.

Нещата започнаха да се развиват в полза на Джейми, когато този със зелената риза се оттегли разкървавен след добре насочен лакът в носа.

Схватката продължи още няколко минути, но краят вече бе предизвестен. Втори от противниците на Джейми изхвърча от боя и под една маса, стиснал слабините си. Джейми и първоначалният му противник още се налагаха, но заложилите на Джейми вече събираха печалбата си. Предмишница в гърлото и свиреп юмрук в бъбреците — и кестенявият предпочете самосъхранението пред смелостта, а аз добавих превод на „Стига, предавам се“ към растящия си списък с келтски фрази.

Джейми бавно се изправи над противника си сред одобрителните възгласи на останалите. Кимна запъхтян и се запрепъва към една от малкото останали на мястото си пейки. Отпусна се на нея, облян в пот и кръв, и прие халба бира от съдържателя. Гаврътна я наведнъж, постави я на пейката и се приведе напред, като дишаше тежко, опрял лакти в коленете си. Белезите по гърба му ясно се виждаха.

Този път не бързаше да се облече — въпреки хлада остана полугол и се облече едва когато си тръгна. Изпроводиха го с изпълнени с уважение пожелания за лека нощ, а той изглеждаше по-спокоен, отколкото бе през последните няколко дни, въпреки ожулванията, синините и порязванията.

* * *

— Ожулен пищял, порязана вежда, разцепена устна, разкървавен нос, шест натъртени кокалчета, изкълчен палец и два разхлабени зъба. И повече синини, отколкото ми се ще да преброя — завърших с въздишка. — Как се чувстваш?

Бяхме сами в барака зад хана, където го бях завела, за да му окажа първа помощ.

— Чудесно. — Той се ухили. Понечи да се изправи, ала спря и направи гримаса. — Е, може би ребрата ме понаболяват.

— Разбира се, че те болят. Целият си пребит. Отново. Защо правиш подобни неща? От какво си мислиш, че си направен, за Бога? От желязо? — попитах раздразнена.

Той се усмихна горчиво и докосна подутия си нос.

— Не. Ще ми се.

Отново въздъхнах и го побутнах с пръст отстрани.

— Не мисля, че са спукани, само са ожулени. За всеки случай ще ги превържа. Изправи се, вдигни си ризата и разпери ръце встрани.

Започнах да накъсвам на парчета някакъв стар шал, който ми бе дала жената на съдържателя. Мърморех под нос за самозалепващи се бинтове и други удобства на бъдещето, докато импровизирах превръзка. Стегнах я много здраво и я закрепих с брошката от наметката му.

— Не мога да дишам — оплака се той.

— Ако дишаш, ще те боли. Не се движи. Къде се научи да се биеш така? Пак ли от Дугал?

— Не. — Той се отдръпна от оцета, който слагах на порязаната вежда. — Баща ми ме научи.

— Така ли? А какъв е бил той, местният шампион по бокс?

— Какво е бокс? Не, беше земеделец. Отглеждаше и коне. — Джейми изсъска от болка, докато мажех с оцет прасеца му. — Когато бях на девет-десет, ми каза, че според него ще съм едър като родата на майка ми и трябва да се науча да се бия. — Вече дишаше по-лесно и протегна ръка, за да ми позволи да втрия мехлем от невен в кокалчетата му. — Каза ми: „Ако си едър, половината мъже, които срещнеш, ще ги е страх от теб, а другата половина ще искат да изпробват силата ти. Ако повалиш един, останалите ще те оставят на мира. Но се научи да го правиш бързо и решително, или ще има да се биеш цял живот.“ После ме водеше в обора и ме събаряше, докато не се научих да отвръщам на ударите. Ох! Щипе.

— Драскотините от нокти са лоши рани — казах, докато обтривах врата му. — Особено ако този, който те е одраскал, не се мие редовно. А онзи младеж с мазната коса я се къпе веднъж в годината, я не. Това преди малко не беше точно „бързо и решително“, но си беше впечатляващо. Баща ти би се гордял с теб.

Казах го закачливо и се изненадах, че по лицето му премина сянката на тъга.

— Баща ми е мъртъв — каза безизразно.

— Съжалявам. — Приключих с почистването на раните и казах тихо: — Но наистина би се гордял с теб.

Не ми отвърна, но се усмихна леко. Внезапно ми се стори много млад и се зачудих на колко години е. Тъкмо щях да го попитам, когато дрезгаво прокашляне възвести трето присъствие в бараката.

Беше жилавият дребосък Мърто. Разгледа превързаните ребра на Джейми със саркастична усмивка и му подхвърли кожена торбичка. Когато едрата длан на Джейми я улови, тя издрънча.

— Какво е това? — попита той.

Мърто повдигна светла вежда.

— Делът ти от облозите, какво друго?

Джейми поклати глава и понечи да му върне торбичка.

— С никого не съм се обзалагал.

Мърто вдигна длан.

— Но свърши цялата работа. Сега си много популярен, поне сред тия, които заложиха на теб.

— Едва ли на Дугал му се е харесало — включих се аз.

Мърто бе от мъжете, които винаги добиват изненадан вид, когато жена проговори, но все пак ми кимна вежливо.

— Така си е. Но не виждам защо това да ти е проблем — рече на Джейми.

— Така ли? — Спогледаха се и сякаш си казаха нещо без думи, ала не разбрах какво. Джейми издиша бавно през зъби и бавно кимна.

— Кога? — попита.

— След седмица. Може би десет дни. До едно място на име Лаг Крюим. Ще го познаеш ли?

Джейми отново кимна. Изглеждаше по-доволен от всякога.

— Ще го позная.

Погледнах първо към единия, после към другия. Лицата им бяха непроницаеми. Мърто бе научил нещо. Може би нещо, свързано с тайнствения „Хоръкс“? Свих рамене. Така или иначе явно дните на Джейми като експонат бяха преброени.

— Може би Дугал ще започне да танцува степ за пари — рекох.

— А? — Тайнствените изражения се смениха с объркване.

— Няма значение. Лека нощ. — Събрах си медицинските припаси и отидох да си потърся място за почивка.