Диана Габалдон
Друговремец (2)

1.
Ново начало

Поне на пръв поглед не приличаше на място, където човек да изчезне. Гостоприемницата на госпожа Беърд не се различаваше от хиляди подобни в шотландските възвишения през четиридесет и пета — тиха, спретната, с олющени тапети с цветни мотиви, лъснати подове и бойлер в банята, който работеше с монети. Самата госпожа Беърд, тантуреста и ведра, не възрази Франк да напълни с книгите и бележките си рафтовете по стените на мъничката й всекидневна, осеяна с розови китки. Той винаги пътуваше с бумагите си.

На излизане срещнах госпожа Беърд в антрето. Тя ме спря с пухкава длан на лакътя и пооправи косата ми.

— Божке, госпожо Рандал, как ще излизате такава?! Само да втъкна този кичур… Така! Така е по-добре. Да знаете, братовчедката ми разправяше как опитала едно ново къдрене, получавало се прекрасно и държало дълго. Може да опитате.

Не ми даваше сърце да й кажа, че за непокорните ми светлокафяви къдрици е виновна природата, а не повредена машина за къдрене. Собствените й стегнати букли не страдаха от подобна опърничавост.

— Да, може и да опитам, госпожо Беърд — излъгах. — Слизам до селото при Франк. Ще се върнем за чая. — Приведох се да мина през вратата и тръгнах по пътеката, преди нещо друго в недисциплинирания ми външен вид да й направи впечатление. След четири години като медицинска сестра в Кралската армия се наслаждавах на свободата от униформи и дневни дажби и си угаждах с леки памучни рокли с ярки десени, напълно неподходящи за преходи през пущинаците.

Не че бях възнамерявала да правя подобни — по-скоро планирах да спя до късно сутрин, а след това с Франк да мързелуваме и да се излежаваме до късно следобед, без да спим. Само че трудно ни се удаваше да поддържаме духа на нега и страст, докато госпожа Беърд яростно чистеше с прахосмукачката пред вратата.

— Това сигурно е най-мръсният килим в цяла Шотландия — беше отбелязал Франк в леглото по-рано сутринта, докато слушахме рева на машината в коридора.

— Почти толкова, колкото подсъзнанието на хазяйката ни — съгласих се. — Може би все пак трябваше да отидем в Брайтън. — Бяхме избрали шотландските възвишения за ваканция, преди Франк да започне да преподава история в Оксфорд, защото Шотландия се бе запазила донякъде от ужасите на войната, белязали останалата част на Великобритания, а и не се поддаваше на пресилената следвоенна празничност, заразила по-популярните места за отдих на Острова.

А и без да го обсъждаме, и двамата смятахме, че ще е символично място, където да подновим брака си. Бяхме се оженили преди седем години и прекарахме двудневен меден месец в Северна Шотландия, малко преди да избухне войната. Затова си мислихме, че ще е спокойно местенце, където да се преоткрием, без да съзнаваме, че макар голфът и риболовът да са най-популярните шотландски спортове на открито, клюките са най-популярният спорт на закрито.

— Къде отиваш? — попитах, докато Франк сваляше крака от леглото.

— Би ми било неприятно да разочаровам горката женица — отвърна той. Заподскача леко нагоре-надолу и старото легло ритмично заскърца. Прахосмукачката рязко замлъкна. След минутка-две той простена театрално и се отпусна назад, а пружините издрънчаха под него. Аз не се сдържах и се разхилих с лице във възглавницата, за да не смущавам тишината в коридора.

Франк повдигна питащо вежди.

— Трябва да стенеш в екстаз, а не да се хилиш — смъмри ме той. — Ще си помисли, че не ме бива.

— Ако очакваш възторжени стенания, трябва да издържаш по-дълго — отвърнах. — За две минути — толкова.

— Неразумна жено! Дошъл съм да си почивам, не помниш ли?

— Мързелан. Никога няма да удължиш родословното дърво с нов клон, ако не се постараеш.

Страстта на Франк към генеалогията бе още една причина да дойдем в планинска Шотландия. Според една от мърлявите му хартийки, една от многото, които мъкнеше насам-натам, досаден негов предшественик имал някакви дела в този район в средата на осемнайсети — или може би седемнайсети — век.

— Ако свърша като бездетна издънка на фамилното ни дърво, несъмнено ще е по вина на неуморната ни домакиня отвън. Женени сме почти от осем години все пак. Малкият Франк-младши ще е напълно законороден и без свидетели при зачеването си.

— Ако изобщо бъде заченат — отбелязах черногледо. Седмицата преди да тръгнем към Шотландия отново бяхме разочаровани по този въпрос.

— При целия този чист въздух и здравословната диета? Как няма да ни се получи? — Предния ден бяхме вечеряли херинга, пържена. Обядвахме херинга, маринована. А острият мирис от стълбището ясно подсказваше, че за закуска ни предстои херинга, пушена.

— Ако не обмисляш бис за доброто на госпожа Беърд, по-добре се обличай — предложих аз. — Нямаш ли среща с онзи пастор в десет?

Преподобният д-р Реджиналд Уейкфийлд, викарий на местната енория, щеше да покаже на Франк някакви смайващо пленителни рождени свидетелства, а можеше и да е изкопал армейски комюникета, в които се споменава прочутият му предтеча.

— Как се казваше този твой пра-пра-прадядо? — попитах. — Който се е мотал из тези краища по време на въстанията? Не помня дали беше Уили, или Уолтър.

— Всъщност е Джонатан. — Франк приемаше спокойно пълната ми незаинтересованост към семейната му история, но бе винаги готов да се вкопчи и в най-малката ми проява на любопитство, за да ме осветли по всички известни до момента факти за ранните Рандал и семейните им връзки. Докато закопчаваше ризата си, очите му се озариха от налудничав блясък на лектор-фанатик.

— Джонатан Улвъртън Рандал — Улвъртън по линия на чичото на майка си, дребен рицар от Съсекс. Само че е бил широко известен с доста крещящото прозвище „Черния Джак“, с което се сдобил в армията, навярно докато е бил зачислен тук. — Проснах се по корем на леглото и демонстративно захърках. Франк не ми обърна внимание и продължи със схоластичните си обяснения: — Купил си офицерската длъжност в средата на трийсетте — на осемнайсети век, — капитан от драгуните. Според старите писма, които ми изпрати братовчедът Мей, се е проявил доста в армията. Тогава е била добър избор за втори син, както знаеш — по-малкият му брат също е последвал традицията^[1] и е станал помощник на енорийски свещеник, но за него все още не зная много. Така или иначе Джак Рандал получил специална похвала от графа на Сандрингам за дейността си преди и по време на Якобитското въстание от 45-та — това е било второто, както знаеш — поясни той за невежите в публиката. — Сещаш се, Хубавия принц Чарли^[2] и така нататък?

— Не съм сигурна, че шотландците и днес съзнават, че са изгубили въстанието — прекъснах го и седнах, като се опитвах да усмиря къдриците си. — Ясно чух бармана в пъба снощи да ни нарича сасенаки^[3].

— Е, защо не? — спокойно отвърна Франк. — Значи просто „англичанин“, а в най-лошия случай — „другоземец“. Ние сме и двете.

— Знам какво значи. Възразявам срещу тона.

Франк затършува за колан в едно чекмедже на бюрото.

— Просто се подразни, защото му казах, че пивото му е слабо. Казах му, че в казана, където се вари истинското високопланинско пиво, трябва да сложиш стар ботуш, а после да прецедиш течността през дълго носено бельо.

— А, значи затова сметката ни беше такава.

— Е, формулирах го по-тактично, но само защото в келтския няма дума за долни гащи.

Посегнах към чифт от своите, заинтригувана.

— Защо не? Древните келти не са ли носили?

Франк ме изгледа похотливо.

— Никога ли не си чувала старата песен за това какво носи шотландецът под поличката си?

— Навярно не мъжки чорапогащи — отвърнах сухо. — Може да издиря някой местен мъж с поличка и да го попитам, докато с викария се ухажвате.

— Е, постарай се да не те арестуват, Клеър. На декана на колежа „Сейнт Джайлс“ никак няма да му се понрави.

* * *

Така или иначе нямаше мъже с полички нито по централния площад, нито в околните магазини. Ежедневната си обиколка по тях обаче правеха доста домакини от породата на госпожа Беърд. Бяха шумни и не спираха да клюкарстват, а солидното им пъстро присъствие изпълваше магазините с уютна топлина, здрав устой срещу студените сутрешни мъгли.

Още нямах собствен дом за поддържане и не ми трябваха покупки, но с радост обходих скоро заредените рафтове, за да изпитам отново удоволствие от изобилието. Дълго време бяхме живели на дажби, без елементарни продукти, като яйца и сапун, и още по-дълго без дребния лукс на неща като одеколон „Льор бльо“.

Задържах поглед върху витрина с битови стоки — бродирани покривки, калъфи за чайници, кани и чаши, купчина тави за пай и комплект от три вази.

Никога не бях притежавала ваза. През войната, разбира се, живеех в общежитието за сестрите в болница „Пембрук“, а после във френски лазарет. Но и преди това не се бях застоявала на едно място достатъчно дълго, за да купувам нещо подобно. Дори и да имах ваза, чичо Ламб щеше да я напълни с късове от древни глинени съдове, много преди да стигна до нея с китка маргаритки.

Куентин Ламбърт Бюшамп. Кю за студентите си по археология и приятелите си. Д-р Бюшамп в академичните кръгове, сред които се движеше и изнасяше лекции. Но за мен винаги бе чичо Ламб.

Единствен брат на баба ми и единствен мой жив роднина, когато се озовах при него петгодишна, малко след като родителите ми загинаха в катастрофа. Тъкмо се готвеше да замине за Близкия изток, но отложи пътуването си достатъчно, за да организира погребението, да уреди въпроса с имуществото на родителите ми и да ме запише в благоприличен девически пансион. Който категорично отказах да посещавам.

На тротоара до колата, изправен пред нуждата да откопчи пръстчетата ми от дръжката на шофьорската врата и да ме довлече до стълбите на пансиона, чичо Ламб — а той мразеше личен конфликт от всякакъв род — изпуфтя от безсилен гняв, сви рамене и прати здравомислието си на вятъра, заедно с новозакупената ми сламена шапка с панделка.

— Проклета му работа — мърмореше, докато я гледаше в огледалото за задно виждане как се носи безгрижно в далечината, а колата ревеше нагоре по стръмната улица. — И бездруго никога не съм харесвал как им стоят шапките на жените.

Хвърли ми свиреп поглед.

— Имам едно изискване — рече със страховит тон. — Няма да си играеш на кукли с персийските ми статуетки. Всичко друго, само не това. Ясно?

Аз кимнах удовлетворена. И поех с него към Близкия изток, към Южна Америка и още десетки археологически обекти по цял свят. Научих се да чета и пиша от чичовите чернови на академични статии, научих се да копая отходни ями и да преварявам вода, както и още много други неща, крайно неподходящи за млада дама с добър произход — докато не срещнах красивия тъмнокос историк, дошъл да посъветва чичо Ламб по въпрос от френската философия, свързан с египетските религиозни практики.

Дори след брака си с Франк живеехме като номади, както подобаваше на собствената му академична позиция, и поделяхме времето си между конференции на Континента и временни квартири, докато войната не ни раздели — него към Лагера за подготовка на офицери и Разузнаваческия отдел на МИ6, а мен към Лагера за подготовка на медицински сестри. Макар и женени от осем години, едва сега щяхме да се сдобием с първия си истински дом, къщата в Оксфорд.

Стиснах здраво чантата си под мишница, влязох в магазина и купих вазите.

* * *

С Франк се срещнахме на пресечката на Хай Стрийт с Гиърсайд Роуд и заедно поехме по него. Франк вдигна вежди, когато видя какво съм купила.

— Вази? Чудесно. Може би сега ще спреш да слагаш цветя в книгите ми.

— Не са цветя, а ботанически екземпляри. Ти самият ме насърчи. За да имам занимание.

— Така е. — Той кимна благосклонно. — Но не съзнавах, че всеки път, когато отворя нещо за справка, в скута ми ще изпадат зелентии. Какво беше онова ужасно ронливо кафяво нещо, което сложи в моя Тъскъм и Банкс?

— Седмолист. Помага при хемороиди.

— Готвиш се за неуморно настъпващата ми старост? Колко тактично от твоя страна, Клеър.

Преминахме със смях през портата и Франк ме пусна да се кача първа по тесните стъпала.

Ненадейно ме хвана за лакътя.

— Внимавай! Не стъпвай там.

Надигнах леко крак над голямото кафеникавочервено петно на най-горното стъпало.

— Колко странно — рекох. — Госпожа Беърд търка стълбището всяка сутрин, виждала съм я. Какво ли е това?

Франк се наведе и подуши внимателно.

— Ако трябва да гадая, мисля, че е кръв.

— Кръв! — отстъпих рязко назад. — Чия? — Погледнах през прозореца. — Да не би да се е случило нещо с госпожа Беърд? — Не можех да си представя как спретната ни хазяйка би оставила петно кръв да изсъхне на стълбището, освен ако не й се е случило нещо катастрофално. За миг се запитах да не би във всекидневната й да се укрива луд убиец с брадва, който се готви да ни връхлети със смразяващ кръвта крясък.

Франк поклати глава отрицателно и се надигна на пръсти, за да погледне над плета в съседната градина.

— Не, не мисля. Има подобно петно и пред прага на Колинс.

— Наистина ли? — Приближих се до него, за да погледна през плета и за морална подкрепа. Високопланинските шотландски градчета не ми се струваха типично място за масов убиец, но подобни хора едва ли подбираха според каквато и да било логика.

— Това е доста… противно. — Съседният дом също не даваше признаци на живот. — Какво е станало според теб?

Франк се намръщи умислен, после вдъхновено се плесна по крака.

— Май се сещам! Изчакай тук за малко. — Стрелна се през портата и се затича по пътя, оставяйки ме на прага в неведение.

Скоро се върна, грейнал, задето бе потвърдил предположението си.

— Това е, няма какво друго да е. Всяка къща в редицата си има.

— Какво си има? Следи от убиец маниак? — попитах остро, все още смутена, че ме бе изоставил в компанията на голямо кърваво петно.

Франк се засмя.

— Не, от ритуално жертвоприношение. Удивително! — Застана на четири крака в тревата, вгледан любопитно в петното.

Това не звучеше по-обнадеждаващо от вероятността за убиец маниак. Приклекнах до Франк, бърчейки нос. Беше рано за мухи, но няколко от големите, лениви високопланински комари се навъртаха около петното.

— Как така ритуално жертвоприношение? Госпожа Беърд е набожна жена, както и съседите й. Това не ти е Хълмът на друидите.

Той се изправи, отръсквайки връхчета трева от панталоните си.

— Така си мислиш ти, моето момиче. Няма място на света с повече стари суеверия и магия, смесени с ежедневието, от високопланинска Шотландия. Набожна или не, госпожа Беърд вярва в Старите, както и съседите й. — Посочи петното с прилежно лъснатия връх на обувката си и обясни с доволен вид: — Кръвта на черен петел. Къщите са нови. Еднакви сглобяеми модели.

Изгледах го студено.

— Помисли си пак, ако си решил, че току-що си ми обяснил всичко необходимо. Какво значение има колко са стари къщите? И къде са всички, за Бога?

— Вероятно в пъба. Да идем да видим, искаш ли? — Хвана ме под ръка и ме изведе отново на Гиърсайд Роуд.

— Едно време — обясняваше, докато вървяхме, — а и не толкова отдавна, е било прието да убиеш нещо и да го заровиш под основите на всяка нова къща, за да умилостивиш духовете на земята. Нали знаеш: „Със смъртта на първородния Си син ще тури основите му, и със смъртта на най-младия си син ще постави портите му.“^[4] Поверие, старо като планините.

Потреперих от цитата.

— В този случай явно използват пилета, защото са модерни и просветени хора. Значи искаш да кажеш, че къщите са нови и нищо не е погребано под тях, затова обитателите поправят пропуска.

— Точно така. — Франк изглеждаше доволен, че съм разбрала, и ме потупа по гърба. — Според викария мнозина от местните смятат, че Войната е била отчасти заради това, че хората са се отвърнали от корените си и не са взели нужните мерки, като например да заровят приношение под основите или да горят рибешки кости в огнището — е, освен кости на треска, разбира се — вметна той, радостно самовглъбен. — Не бива да гориш кости на треска, защото никога няма да уловиш друга. Тях трябва да ги заровиш.

— Ще го имам предвид. Кажи ми какво е нужно, за да не видя никога повече херинга, и ще го сторя тутакси.

Той тръсна глава, потънал в паметта си, в един от онези кратки мигове на академичен захлас, когато губеше връзка със света наоколо в опит да възстанови в пълен вид познанието си от всички източници, минали пред очите му.

— За херинга не знам — рече разсеяно. — За мишки обаче окачваш из къщата средна сълзица. Но от телата в основите идват повечето от местните духове. Нали си виждала Маунтджералд, голямата къща в края на Хай Стрийт? Там има дух, един от работниците по строежа, принесен в жертва. Било е някъде през осемнайсети век, доста скоро всъщност — добави замислено. — Според историята собственикът на дома първо наредил да вдигнат една от стените, после от върха й пуснали камък върху един от работниците — навярно са избрали някой от по-неприятните, — след това го заровили в мазето и достроили къщата. Той и до днес витае из лобното си място, освен в годишнината на смъртта си и четирите Стари дни.

— Стари дни?

— Древните празници — отговори почти рефлексивно той, зареян из записките в ума си. — Хогманай, с други думи — Нова година, Деня на лятното слънцестоене, Белтейн в началото на май и Вси светии. Друидите, бийкърите, ранните пикти, всички са имали празници на слънцето и празници на огъня, доколкото знаем. Така или иначе през тези дни призраците бродят на воля, да помагат или вредят, както решат. — Той потърка брадичка. — Белтейн предстои скоро. Празнува се между пролетното и лятното равноденствие. Внимавай следващия път, когато минаваш покрай гробовете в църковния двор. — Очите му се засмяха и разбрах, че е излязъл от транса си.

Засмях се и аз.

— А има ли някакви прочути местни призраци?

Той сви рамене.

— Не знам. Ще попитаме викария, когато го видим пак, искаш ли?

Всъщност видяхме викария доста скоро след това. Той беше в пъба, заедно с останалите от градчето, и пиеше светла бира в чест на освещаването.

Доста се смути, задето го уловихме да насърчава езически практики, така да се каже, но в крайна сметка отбеляза, че е просто местен обред с историческа стойност, подобно на песента „Носенето на зелено“^[5] за ирландците.

— Всъщност обичаят е прелюбопитен — довери ни той и въздишайки вътрешно, аз разпознах зова на академичния ум, отчетлив като песента на скорец. Франк незабавно се настани до викария и започна брачният танц на архетипи и паралели между древните суеверия и модерните религии. Свих рамене и си проправих път до бара и обратно, с по едно бренди с газирана вода във всяка ръка.

От опит знаех колко трудно е да откъсна Франк от подобна дискусия, затова просто го хванах за китката, обвих пръстите му около едната чаша и го оставих на мира.

Намерих госпожа Беърд на пейка до прозореца. Споделяше халба горчиво пиво с възрастен мъж, когото ми представи като господин Круук.

— За този мъж ви разправях, госпожо Рандал — рече тя с блеснали от стимулиращия алкохол и компанията очи. — Той познава всякакви растения.

А на мъжа до себе си довери:

— Госпожа Рандал много обича цветенцата. — Круук наклони глава в комбинация от учтивост и глухота. — Слага ги в книги и така нататък.

— Така ли правите? — попита Круук и повдигна гъста бяла вежда. — Аз имам преси, истински, за цветя и подобни неща. Донесе ги племенникът, когато се върна от университета през ваканцията. Не ми даде сърце да му кажа, че не ползвам таквиз работи. Билките трябва да ги увесиш, да знайте, или да ги изсушиш на рамка и да ги туриш в торба или буркан, ама що тъй ще ги мачкате, не знам.

— Еми може би за да си ги гледа — намеси се внимателно госпожа Беърд. — Госпожа Рандал направи много хубави неща от цветове на слез и теменужки, можеш направо да си ги сложиш в рамка и да ги окачиш на стената.

— Хмпф. — Набръчканото лице на господин Круук като че ли показваше, че е готов да приеме подобна възможност. — Щом правите тъй, госпожо, може да ви свършат работа пресите ми, давам ви ги с радост. Не исках да ги хвърлям, обаче не ми трябват.

Уверих го, че много ще се радвам да използвам пресите му за цветя и че още повече ще се радвам да ми покаже къде растат някои от по-редките растения в околността. Той ме изгледа остро за миг, наклонил глава като стар керкенез, но сякаш накрая установи, че интересът ми е искрен, и се разбрахме да се срещнем сутринта за обиколка на местната флора. Знаех, че Франк ще ходи до Инвърнес, за да свери някакви документи в кметството, а аз се радвах да имам причина да не го придружа. Документите ми бяха напълно еднакви.

Малко по-късно Франк се откъсна от викария и се прибрахме заедно с госпожа Беърд. Не бях склонна да споменавам кръвта на петела, но Франк не страдаше от подобна свенливост и жадно я разпита за историята на обичая.

— Предполагам, че е доста стар, нали? — попита той, докато шибаше с пръчка плевелите покрай пътя. Лободата и очеболецът вече цъфтяха, а виждах и напращелите пъпки на жълтугата. Още седмица и щяха да нацъфтят.

— Ами че да. — Госпожа Беърд се клатушкаше в бързо темпо и не жалеше младите ни крака. — От незапомнени времена, господин Рандал. Отпреди дните на гигантите.

— Гиганти ли? — попитах.

— Да. Фион и Феин.

— Келтски народни приказки — отбеляза с интерес Франк. — Това са техни герои. С нордически корен, навярно. Нордическото влияние е силно тук, чак до западния бряг. Някои от местата са именувани в нордически стил.

Завъртях очи, предусещайки поредния изблик, но госпожа Беърд се усмихваше мило и го насърчаваше. Вярно е, каза, била на север и видяла скалата на Двамата братя, а тя била останка от викингите, нали?

— Слизали са по онези брегове стотици пъти между 500 г. и 1300 г. — каза Франк, вперил замечтан поглед в хоризонта. Навярно разпредения от ветровете облак насреща му приличаше на драконов кораб. — И са донесли много от митовете си. Тук има плодотворна почва за митове. Нещата като че ли здраво се вкореняват.

Можех да повярвам на това. Здрачаваше се, идваше и буря. На призрачната светлина под облаците дори чисто новите къщи покрай пътя изглеждаха древни и зловещи като камъка на пиктите на стотина метра от нас, който маркираше кръстопътя вече хиляда години. Нощта изглеждаше подходяща да си стоиш вкъщи с хлопнати кепенци.

Само че, когато се прибрахме, вместо да се настаним удобно във всекидневната на госпожа Беърд и да си прожектираме гледки от пристанището в Пърт^[6], Франк реши да спази уговорката си за шери господин Бейнбридж, адвокат с интерес към местните исторически анали. Предвид една моя по-ранна среща с господина, реших да си остана вкъщи.

— Опитай да се върнеш преди бурята — казах и целунах Франк за довиждане. — И предай поздрави на господин Бейнбридж.

— Хм, да. Разбира се. — Като внимаваше да не срещне погледа ми, Франк нахлузи палтото си, взе чадър от стойката до вратата и излезе.

Затворих след него, но я заключих само с резето, за да може да влезе сам след това. Върнах се във всекидневната, замислена за това как Франк несъмнено щеше да се престори, че няма съпруга — а господин Бейнбридж с радост щеше да се включи в преструвката. Не че го винях.

Когато посетихме господин Бейнбридж предния следобед, всичко започна добре. Бях сдържана, възпитана, интелигентна, но не се самоизтъквах, с чудесни обноски и скромно облечена — всичко, което се изискваше от съпругата на Идеалния оксфордски преподавател. Докато не дойде чаят.

Обърнах длан и изгледах накриво големия мехур в основата на пръстите си. Не бях виновна аз, че вдовецът господин Бейнбридж имаше евтин тенекиен чайник, а не фаянсов, както е редно. Нито че, опитвайки се да е учтив, ме помоли да налея чая. Нито пък че ръкавицата беше протрита и нажежената дръжка на чайника докосна ръката ми.

Не, отсякох мислено. Напълно нормално бе да изпусна чайника. Скутът на господин Бейнбридж по случайност се оказа на неподходящо място — чайникът все някъде трябваше да падне. Проблемът беше във възклицанието ми „Мамичката му мръсна шибана!“, по-силно от вика от болка на Бейнбридж. Отвъд другия край на подноса с кифличките Франк ме изпепели с поглед.

Когато се съвзе от шока, господин Бейнбридж се насили да прояви галантност и се засуети около ръката ми, като старателно пренебрегваше опитите на Франк да извини езика ми — които се състояха в това да обясни, че почти две години съм живяла във военен лазарет.

— Боя се, че съпругата ми е прихванала някои, хм, цветисти фрази от янките и тем подобни — каза Франк с нервна усмивка.

— Така е — рекох през зъби, докато увивах влажна салфетка около ръката си. — Мъжете често са „цветисти“, когато вадиш шрапнели от тях.

Господин Бейнбридж тактично опита да отклони разговора в неутрална историческа територия, като сподели, че винаги се е интересувал от проявленията на вулгарната реч през вековете. Например скорошната диалектна форма „Бослепи“, развалена вариация на клетвата „Бог да ме ослепи“.

— Да, разбира се — отвърна Франк, благодарен за новата посока на дискусията. — Без захар, Клеър, благодаря. Ами „Бозукс“? Частта с „Бо“ е ясна, но „зукс“…

— Понякога ми се струва, че е развалена форма на стара шотландска дума, „юк“. Значи „сърбеж“. Така би имало смисъл, нали?

Франк кимна и перчемът му, неподобаващ за оксфордски дон, падна пред очите му. Той го отметна несъзнателно и продължи:

— Интересно… Еволюцията на вулгарната реч.

— О, да, и продължава — рекох аз, като внимателно вдигнах бучка захар с щипците.

— Така ли? — учтиво се поинтересува господин Бейнбридж. — Натъквали ли сте се на интересни разновидности по време на, хм, военните си преживявания?

— О, да. Любимо ми беше нещо, което един янки казваше винаги когато му сменях превръзките. Името му беше Уилямсън, от Ню Йорк, мисля.

— И какво е казвал?

— „Исусе Ш. Рузвелт Христе“ — отговорих и внимателно пуснах захарта в чая на Франк.

* * *

След спокойна и дори приятна вечер с госпожа Беърд се отправих нагоре по стълбите, за да се приготвя, преди Франк да се върне. Знаех, че не може да изпие повече от две чаши шери, затова сигурно щеше да се прибере скоро.

Вятърът се усилваше и статичното електричество в спалнята играеше по косата ми, докато прокарвах гребена през нея, а къдриците ми се заплитаха, вместо да се разплитат. Реших, че тази вечер ще мина без стоте сресвания. В такова време ми стигаше да си измия зъбите. Кичурите ми залепваха по бузите, когато се опитвах да ги пригладя назад.

В каната нямаше вода — Франк я беше използвал, за да се спретне преди гостуването у Бейнбридж, и не си бях направила труда да я напълня от мивката в тоалетната. Излях немалка част от одеколона „Льор бльо“ в дланта си. Разтрих енергично длани и ги прокарах през косата си. Излях още одеколон на четката си и сресах къдриците си зад ушите.

Така беше доста по-добре, реших, докато въртях глава и се оглеждах в огледалото. Влагата беше разпръснала статичното електричество и сега косата обрамчваше лицето ми на плътни, лъскави вълни. От одеколона беше останал много приятен аромат. На Франк ще му хареса, помислих си. „Льор бльо“ му беше любим.

Някъде наблизо рязко просветна, а миг по-късно прогърмя. Всички светлини угаснаха. Ругаейки под нос, затършувах опипом в чекмеджетата.

Някъде бях видяла свещи и кибрит — във високопланинските райони токът спираше толкова често, че във всяка стая на всяка гостоприемница имаше свещи. Бях ги виждала дори в най-елегантните хотели, където бяха ароматизирани с цветя и поставени в свещници с матирано стъкло.

Свещите на госпожа Беърд бяха съвсем обикновени, но в изобилие — намерих и три кибрита. Точно сега видът на свещите не ме вълнуваше особено.

На светлината на следващата светкавица поставих една в синия керамичен свещник на тоалетката и с него запалих още свещи на различни места в стаята, докато тя не се изпълни с меко, трепкащо сияние. Колко романтично, помислих си, и се сетих да изключа лампата, за да не се съсипе атмосферата в неподходящия момент, ако токът дойде.

Не бе изгорял повече от сантиметър восък, когато вятърът довя Франк в стаята почти буквално — течението след него угаси три от свещите.

Вратата се затръшна и угаси още две, а Франк се изцъкли в ненадейния сумрак и зарови пръсти в чорлавата си коса. Станах и запалих отново свещите, като го смъмрих, задето влиза така. Едва когато приключих и се обърнах да го попитам иска ли нещо за пиене, видях, че е пребледнял и смутен.

— Какво има? Да не си видял призрак?

— Ами — бавно започна той, — не съм сигурен, че не съм. — Разсеяно взе четката ми и я надигна към главата си. Когато долови одеколона ми, сбърчи нос, върна я обратно и се среса със своя гребен.

Зад прозореца клоните на брястовете вършееха във въздуха. В другия край на къщата хлопаше хлабав кепенец и ми хрумна, че няма да е зле да спуснем своя, макар че разразяващата се буря беше вълнуваща гледка.

— Твърде ветровито е за призраци — казах аз. — Не си ли падат повече по мъртвешка тишина и мъгливи нощи в гробището?

Франк се позасмя глуповато.

— Е, сигурно е било заради някоя от небивалиците на Бейнбридж и твърде многото шери, повече, отколкото възнамерявах да изпия. Нищо работа.

Но вече ме беше заинтригувал.

— Какво точно видя? — попитах, докато се разполагах на стола пред тоалетката. Направих жест към бутилката уиски и Франк побърза да налее две питиета.

— Ами, просто един мъж — започна той, като си отмери петдесетина грама и стотина за мен. — Стоеше на пътя отвън.

— До тази къща? — Засмях се. — Значи сигурно е бил призрак. Никой с всичкия си не би стоял навън в такава нощ.

Франк наклони каната над чашата си и ме погледна обвинително, когато разбра, че няма вода.

— Не ме гледай така. Ти използва всичката вода. Но нямам нищо против да е чисто. — Отпих, за да го докажа.

Франк сякаш се изкуши да отскочи до долу, за да напълни каната, но се отказа и продължи да разказва, като отпиваше така, все едно чашата му съдържаше сярна киселина, а не най-добрия едномалцов „Гленфидих“.

— Да, стоеше от тази страна, в края на градината, оттатък оградата. Стори ми се, че… — Поколеба се, взрян в чашата си. — Стори ми се, че гледа към твоя прозорец.

— Моя? Забележително! — Не успях да потисна леката тръпка по гърба си и прекосих стаята, за да затворя кепенците, макар че май беше малко късно за това. Франк ме последва, като продължи да говори:

— Да, аз също те виждах отдолу. Решеше се и ругаеше, защото косата ти все настръхваше.

— В такъв случай въпросният господин навярно хубаво се е посмял — отвърнах хапливо. Франк поклати глава, но се усмихна и приглади косата ми с длани.

— Не, не се смееше. Всъщност изглеждаше много нещастен. Не виждах лицето му добре, но така ми се стори от стойката му. Приближих го и иззад гърба му го попитах дали мога да му помогна с нещо. Сякаш не ме чу, а аз си казах, че може би наистина не ме е чул заради вятъра, тъй че повторих и посегнах да го потупам по рамото — за да привлека вниманието му. Само че преди да го докосна, той се обърна, мина бързо покрай мен и продължи надолу по пътя.

— Звучи повече като грубиян, не като призрак — отбелязах, докато привършвах уискито. — Как изглеждаше?

— Здравеняк — отвърна Франк, като се смръщи от спомена. — Шотландец, до последния детайл на носията си. Имаше си кожена торба отпред, а на карираното наметало — прекрасна брошка във формата на бягащ елен. Исках да го попитам откъде я има, но си замина, преди да успея.

Налях си още едно.

— Хм, не звучи толкова нетипичен като за тези краища, нали? Виждала съм такива мъже в градчето.

— Хм, не… — Звучеше несигурен. — Не, не дрехите му бяха странни. Обаче когато мина покрай мен… заклевам се, беше достатъчно близо, за да ме избута. Само че не усетих нищо. Това ме учуди и аз се обърнах да го изпроводя с поглед. Крачеше по Гиърсайд, но малко преди ъгъла… изчезна. Тогава изтръпнах до кости.

— Може да си се разсеял за миг и да е пристъпил в сенките — предположих. — До онзи ъгъл растат много дървета.

— Мога да се закълна, че не свалих поглед от него — измърмори Франк. Изведнъж вдигна глава. — Сетих се! Спомням си защо ми се стори толкова странен, макар тогава да не можех да определя.

— Защо? — Малко ми беше писнало от призрака и исках да преминем към по-интересни неща — в леглото.

— Вятърът можеше да те среже на две, но разните му дипли — наметката на дясното рамо и поличката, — не помръдваха, освен когато се движеше.

Няколко секунди се гледахме безмълвно.

— Ами да — рекох накрая, — това е страшничко.

Франк сви рамене и се усмихна, отпъждайки мислите си.

— Поне ще има за какво да си говорим с викария следващия път. Ако е добре известен местен призрак, викарият може да ми разкаже кървавата му история. — Погледна си часовника. — Сега най-добре да си лягаме.

— Най-добре — промълвих.

Наблюдавах го в огледалото, докато си сваляше ризата и посягаше към закачалка. Ненадейно спря на едно от копчетата.

— Лекувала ли си много шотландци, Клеър? — попита внезапно. — В лазарета или в Пембрук?

— Разбира се — отвърнах леко объркана. — В лазарета в Амиен имаше мнозина от полковете Сийфорт и Камерън, а малко по-късно, след Кан — и от полка Гордън^[7]. Повечето бяха много симпатични. Големи стоици по принцип, но страшно се бояха от игли. — Усмихнах се, защото си спомних нещо. — Имахме един доста стар и чепат, гайдар от трети сийфортски полк, който не понасяше да го бодем, особено отзад. Часове наред се терзаеше ужасно, преди да позволи на някого с игла да го доближи, а тогава все ни увещаваше да му бием инжекцията в ръката, макар че трябваше да е мускулна. — Засмях се, когато си спомних ефрейтор Чизълм. — Каза ми: „Ако ще съм се прострял надупен, искам момата да е под мен, а не отзад с губерка!“

Франк се усмихна, но леко смутено, както винаги, щом чуеше недотам изисканите ми военни истории.

— Не се тревожи — уверих го. — Тази няма да я разказвам по оксфордските приеми.

Това сякаш го поразвесели и той застана зад мен и ме целуна по темето.

— Ти не се тревожи — отвърна. — Ще те обикнат, каквито и истории да разказваш. Мммм… Косата ти ухае прекрасно.

— Значи ти харесва? — В отговор ръцете му се плъзнаха по раменете ми и обхванаха гърдите ми през тънкия плат на нощницата. В огледалото виждах главата му над своята. Беше подпрял брадичка на темето ми.

— Харесвам всичко у теб — рече той със сладострастна дрезгавина в гласа. — Прекрасна си на свещи, знаеш ли? Очите ти са като шери в кристална чаша, кожата ти — като слонова кост. Омагьосваш ме. Може би трябва да изключа осветлението за постоянно.

— Трудно ще четеш в леглото — рекох, а пулсът ми се ускоряваше.

— Сещам се за по-добри варианти в леглото — промълви той.

— Така ли? — Надигнах се, обърнах се и обгърнах врата му. — Например?

След известно време, сгушена в него, надигнах глава от рамото му и попитах:

— Защо попита дали съм се грижила за шотландци? Би трябвало да знаеш отговора. През онези болници минаваха какви ли не хора.

Той се размърда и прокара леко длан по гърба ми.

— Ммм… Няма значение. Просто когато видях онзи тип навън, ми хрумна, че може да е бил… — Той се поколеба и ме притисна по-близо до себе си. — Ами, нали знаеш, може да е някой, когото си лекувала, и може би… може да е разбрал, че си отседнала тук, и е дошъл да те види… нещо такова.

— А тогава — контрирах го благоразумно — защо да не влезе, за да се видим?

— Ами — отвърна Франк съвсем нехайно — може да не е искал да види мен.

Надигнах се на лакът и се взрях в него. Виждах го достатъчно добре на светлината на свещта. Извърнал глава от мен, той съвсем нехайно гледаше хромолитографа^[8] на Хубавия принц Чарли, с който госпожа Беърд беше счела за подходящо да украси стената ни.

Хванах го за брадичката и обърнах лицето му към своето. Той се ококори, преструвайки се на изненадан.

— Да не намекваш — подхванах, — че онзи отвън е бил някакъв, някакъв… — Затърсих подходящата дума.

— Любовник? — подсказа ми услужливо Франк.

— Мой романтичен интерес? — довърших.

— О, не, разбира се, че не — неубедително отвърна той. Отмести ръката ми от лицето си и се опита да ме целуне, но този път аз се извърнах. Задоволи се да ме притисне към себе си.

— Просто… — започна той. — Знаеш, Клеър. Минаха шест години. Видяхме се само три пъти, а последния — само за ден. Не би било необичайно, ако… искам да кажа, всички знаят под какво напрежение са лекарите и сестрите при спешни случаи… и аз… аз просто… е, бих разбрал, разбираш ли, ако е възникнало нещо, хм, спонтанно…

Прекъснах пелтеченето му, като се отскубнах от него и скокнах от леглото.

— Смяташ, че съм ти била невярна? Ако е така, изчезни от стаята веднага. И от къщата! Как смееш дори да намекваш нещо подобно? — Цялата кипях, а Франк седна и посегна към мен, за да ме успокои.

— Не ме пипай! — изсъсках. — Кажи ми само — наистина ли мислиш, понеже си видял странен мъж да гледа към прозореца ми, че съм имала страстна връзка с пациент?

Франк стана и ме прегърна. Стоях вцепенена като жената на Лот^[9], но той настоятелно галеше косата ми и разтриваше раменете ми, както обичах.

— Не, нищо подобно не си мисля — твърдо изрече той. Придърпа ме по-близо и аз се поотпуснах, макар и не достатъчно, за да отвърна на прегръдката.

Мина известно време и той промълви, заровил лице в косата ми:

— Знам, че никога не би направила такова нещо. Исках само да кажа, че ако някога си или ако някога го направиш… Клеър, няма да има значение. Толкова те обичам. Каквото и да сториш, не мога да спра да те обичам. — Обхвана лицето ми в шепи — само десет сантиметра по-висок, можеше да ме гледа право в очите. Каза тихо:

— Прощаваш ли ми? — Дъхът му, с лек аромат на „Гленфидих“, стопли лицето ми, а устните му, подканящи и плътни, бяха смущаващо близо.

Светкавица блесна и извести внезапното начало на бурята. Дъжд заромоли гръмовно по плочите на покрива.

Бавно прегърнах Франк през кръста и цитирах:

— „Не иде милосърдието нивга по принуждение. То благ дъждец е, поръсил от небето към земята…“^[10]

Франк се засмя и вдигна поглед — по тавана избиваха петна, лошо предзнаменование за съня ни през нощта.

— Ако това е капка от милосърдието ти — каза той, — хич не ми се ще да усетя мъстта ти. — Гръмотевицата отекна като нападение с минохвъргачка, сякаш в отговор на думите му. И двамата се засмяхме, вече спокойни.

Едва по-късно, докато слушах дълбокото му равномерно дишане до себе си, се запитах: Вярно, че не бях сторила нищо, което да оправдае подозренията му за моя изневяра. Моя. Но както той сам каза, шест години са много време.