Диана Габалдон
Друговремец (16)

15.
Признания на брачното ложе

В хана храната вече ни чакаше под формата на скромен сватбен пир, с вино, пресен хляб и печено говеждо.

Дугал ме хвана за ръката, докато крачех към стълбището, за да се освежа преди обяда.

— Искам да консумирате брака, така че да не остане и сянка на съмнение — нареди ми той твърдо. — Не бива да има никакви въпроси дали бракът е законен, да няма никакви задни вратички за анулиране. Иначе всички рискуваме главите си.

— И бездруго като че ли рискуваш главите ни — отбелязах раздразнено. — Особено моята.

Дугал ме потупа енергично по дупето.

— Не го мисли. Просто си изпълни задачата. — Огледа ме внимателно, сякаш преценяваше дали съм способна. — Познавах бащата на Джейми. Ако момчето е като него, нямаш грижи. А, Джейми!

Той прекоси стаята с бърза стъпка, към Джейми, който току-що влизаше, прибрал конете в конюшнята. По изражението на Джейми личеше, че и той получава същите заповеди като мен.

* * *

„Как, за Бога, се случи това?“, питах се по-късно. Преди шест месеца невинно събирах диви цветя на шотландски хълм, за да ги отнеса вкъщи при мъжа си. Сега се намирах в мизерната стаичка на селски хан и очаквах да консумирам брака си с друг човек, когото на практика не познавах.

Седях на леглото в чужда рокля, вцепенена и ужасена. Тежката врата се отвори и затвори с леко проскърцване.

Джейми се подпираше на рамката и ме наблюдаваше. Смущението ни се задълбочи. Накрая той прекъсна мълчанието.

— Няма защо да те е страх от мен — каза тихо. — Нямах намерение да ти скачам.

Не удържах смеха си.

— Е, не съм и мислила, че ще го сториш.

Всъщност подозирах, че няма дори да ме докосне, освен ако не го подканя — но оставаше фактът, че ще трябва съвсем скоро да го подканя, и не само това.

Изгледах го със съмнение. Сигурно щеше да е много по-трудно, ако не го намирах за привлекателен — всъщност бе точно обратното. Но пък от над осем години не бях спала с никого, освен с Франк. Не само това, но и този млад мъж, по собствените му признания, беше девствен. Никога не съм била с девственик. Ако помислим от практична гледна точка, откъде се предполагаше да започнем? С тази скорост след три-четири дни все още щяхме да стоим тук и да се гледаме.

Прокашлях се и потупах леглото до себе си.

— Хм, искаш ли да седнеш?

— Да.

Той се запромъква като голяма котка през стаята. Не седна на леглото, а си придърпа стол и седна срещу мен. Посегна плахо и хвана ръцете ми. Дланите му бяха огромни, с изрязани нокти и много топли, а по опакото им имаше червеникави косъмчета.

Докосването ме сепна и се сетих за думите от Стария завет: „Но Яков рече на майка си Ребека: Виж брат ми Исав е космат, а аз съм гладък.“ Дланите на Франк бяха дълги и тесни, почти без косми и аристократични на вид. Винаги обичах да го гледам как преподава.

— Разкажи ми за съпруга си — каза Джейми, сякаш бе прочел мислите ми. Почти отдръпнах стреснато ръце.

— Моля?

— Виж, моме. Имаме три-четири дни заедно тук. Не претендирам, че знам всичко за тази работа, но през по-голямата част от живота си съм бил във ферма и освен ако хората не са много по-различни от другите животни, няма да ни отнеме много дълго да свършим каквото трябва. Имаме време да поговорим, за да не ни е страх един от друг.

Тази трезва преценка на ситуацията ме поуспокои.

— А ти боиш ли се от мен? — попитах го. Не изглеждаше така. Може би обаче беше нервен. Не беше плах шестнайсетгодишен юноша, но му беше за пръв път. Погледна ме прямо и се усмихна.

— Да. Подозирам, че ме е страх повече, отколкото теб. Затова ти държа ръцете, за да не треперят моите. — Не му повярвах, но стиснах дланите му, за да покажа, че оценявам думите му.

— Добра идея е. Мисля, че така ще ни е по-лесно да разговаряме. Защо обаче ме попита за съпруга ми? — Зачудих се малко дали не иска да му разказвам за сексуалния ни живот с Франк.

— Ами, знам, че мислиш за него. Предвид обстоятелствата. Не искам да се чувстваш, сякаш не можем да говорим за това. Дори сега аз да съм ти съпруг — колко странно звучи! — не е редно да го забравяш или дори да опитваш да го забравиш. Ако си го обичала, е бил добър човек.

— Да… беше. — Гласът ми затрепери, а Джейми погали дланите ми с палци.

— Тогава ще се постарая да почета духа му, като се грижа за съпругата му.

Вдигна дланите ми и ги целуна церемониално.

Прокашлях се.

— Това беше много мъжко, Джейми.

Той се усмихна.

— Да. Измислих го, докато долу Дугал вдигаше наздравици.

Поех си дълбоко дъх.

— Имам въпроси — казах.

Той сведе глава, за да скрие усмивката си.

— Предполагам. Имаш право да си любопитна. Какво искаш да знаеш? Защо още съм девствен? — Той вдигна поглед и в сините му очи проблесна палава искрица.

— Ами, бих казала, че това си е твоя работа — измърморих. Рязко ми стана горещо и издърпах едната си ръка от неговата, за да потърся кърпичката си. Напипах нещо твърдо в джоба на нощницата си.

— О, забравих! Пръстенът ти още е у мен.

Извадих го и му го подадох. Беше тежка златна халка с червен полускъпоценен камък. Той отвори торбата си, за да го пусне вътре, вместо да го сложи на пръста си.

— Беше брачната халка на баща ми — обясни ми той. — Обикновено не го нося, но… исках да ти окажа уважение, като изглеждам колкото се може по-добре.

Той се поизчерви и се зае да пристяга торбата си.

— Наистина ми оказа уважение — отвърнах, усмихвайки се неволно.

— Ще ти взема някой, който да ти става — обеща ми той.

— Не е толкова важно — рекох с неудобство. Все пак възнамерявах скоро да си вървя. — Имам един въпрос — върнах се на темата. — Ако нямаш нищо против. Защо се съгласи да се оженим?

— А… — Той пусна ръцете ми и се облегна леко назад. Направи пауза и приглади вълнената си поличка. Виждах изпъкналите мускули под тежкия плат.

— Ами първо — щяха да ми липсват разговорите ни — започна той.

— Не, питам те сериозно. Защо?

— Преди да ти кажа, искам да те помоля за нещо — каза той бавно.

— За какво?

— За честност.

Сигурно съм трепнала, защото той се приведе напред с длани на коленете.

— Знам, че има неща, които не искаш да ми кажеш, Клеър. Вероятно неща, които не можеш да ми кажеш.

Нямаш представа колко си прав, помислих си.

— Няма да те притискам, никога, и никога няма да питам за неща, които са само твоя работа.

Той се вторачи в ръцете си и притисна длани една в друга.

— И аз имам неща, които не мога да ти кажа, поне не още. Няма да искам нищо, което не можеш да ми дадеш. Но искам, когато ми кажеш нещо, да е истина. Обещавам ти същото. Между нас не стои нищо, освен може би уважение. И мисля, че в уважението има място за тайни, но не и за лъжи. Съгласна ли си?

Той разпери длани, подканяйки ме да отвърна. През едната му ръка минаваше браздата засъхнала кръв. Поставих леко собствените си длани в неговите.

— Да, съгласна съм. Ще ти дам честност.

Пръстите му се сключиха внимателно с моите.

— Аз също. Сега — пое дълбоко дъх, — попита защо се ожених за теб?

— Да, гложди ме леко любопитство.

Той се усмихна и плътните му устни се наляха с настроението, което виждах и в очите му.

— Ами, не те виня, че искаш да знаеш. Имах няколко причини. И мога да ти споделя само една — може би две, — макар че след време ще ти кажа всичко. Но главната причина, сигурно и твоята е тази, беше да те предпазя от Джак Рандал.

Потреперих леко от спомена за капитана и Джейми стисна дланите ми.

— В безопасност си — рече твърдо. — Имаш името ми, рода ми, клана ми и ако се наложи, ще те пазя с цената на собственото си тяло. Този човек няма да ти посегне отново, докато съм жив.

— Благодаря ти — отвърнах. Загледана в силните черти на младото му лице, в изпъкналите скули и мощната челюст, за пръв път почувствах, че абсурдният план на Дугал може и да е бил добро предложение.

С цената на тялото си. Тази фраза се загнезди здраво в ума ми — изпънатите широки рамене, елегантната му свирепост, докато се „фукаше“ с уменията си на лунна светлина преди няколко дни. Говореше искрено — въпреки че беше млад, знаеше какво обещава, а белезите му говореха още по-красноречиво. Не бе по-голям от повечето пилоти и пешаци, за които се бях грижила, и добре знаеше цената на отдадеността си. Не беше някакъв романтичен обет, а прямо обещание да пази сигурността ми с цената на своята. Само се надявах да мога да му предложа нещо в замяна.

— Това наистина е много мъжко — казах искрено. — Но струваше ли си да се женим?

— Да. — Той кимна, като че ли на себе си. Отново се усмихна, малко мрачно. — Познавам онзи човек. Не бих искал да видя куче под негова опека, камо ли безпомощна жена.

— Какъв си ласкател… — измърморих кисело и той се засмя. Изправи се и отиде до масата до прозореца. Някой, вероятно съпругата на съдържателя, беше набрал диви цветя и ги бе натопил в чаша от уиски. Зад нея имаше две винени чаши и бутилка.

Джейми наля вино и ми подаде една от чашите.

— Не е толкова добро, колкото личната изба на Колъм, но става. — Вдигна чашата. — За госпожа Фрейзър — каза тихо и за миг отново ме облада паника. Потиснах я решително и вдигнах своята чаша.

— За честността — рекох и двамата отпихме. После добавих: — Така, това беше първата причина. Има ли други, които можеш да ми споделиш?

Той впери поглед в чашата си.

— Може би просто искам да спя с теб. — Той вдигна глава. — Помисляла ли си за това?

Ако искаше да ме обърка и смути, се справяше чудесно, но реших да не го показвам.

— Е, искаш ли? — стрелнах в отговор.

— Ако трябва да съм честен, да.

Задържа погледа ми.

— Не би било задължително да се женим за това — възразих.

Той доби искрено скандализирано изражение.

— Не може да мислиш, че ще те позная, без да ти предложа брак!

— Мнозина биха — отвърнах. Невинността му ме развеселяваше.

Той запелтечи, като за миг нямаше представа какво да каже. После възстанови самообладанието си и рече тържествено и достойно:

— Може би си позволявам твърде много с тези думи, но не бих мислил за себе си като за „мнозина“ и не сверявам поведението си спрямо тях.

Думите му ме докоснаха и го уверих, че досега поведението му е било благородно и джентълменско, като се извиних за всякакви съмнения, които може да съм хвърлила върху мотивите му.

На този рискован дипломатичен етап от разговора се наложи да напълним отново чашите си.

* * *

Известно време отпивахме мълчаливо — и двамата се чувствахме срамежливи след прямотата на последните няколко реплики. Значи имаше какво да му предложа в замяна. Ако трябваше да съм честна, не можех да кажа, че мисълта не ми е минавала през ум, дори преди безумната ситуация, в която се бяхме озовали. Беше привлекателен младеж. А и онзи момент, точно след пристигането ми в замъка, когато седях в скута му и…

Гаврътнах чашата си. Потупах леглото до себе си.

— Седни тук — казах му. — И… — Затърсих някаква неутрална тема за разговор, за да се отърва някак от неудобството. — Разкажи ми за семейството си. Къде си отраснал?

Леглото потъна дълбоко под тежестта му и се наклоних назад, за да не се изтърколя в него. Седеше толкова близо, че ръкавът му докосваше моя. Оставих дланта си обърната нагоре на бедрото си и отворена. Той я пое в своята, докато сядаше и се облегнахме на стената. Никой от нас не поглеждаше към сплетените ни ръце, но ги усещахме, сякаш бяхме съшити.

— Ами, откъде да започна? — Той постави големите си стъпала на столчето и кръстоса глезени. Развеселена, разпознах стойката на планинец, който се готви спокойно да разчепка плетеницата от семейни и кланови връзки, която оформяше обстановката зад всяко важно събитие по тези краища. Веднъж с Франк бяхме прекарали цяла вечер в селската кръчма, вглъбени в разговора между двама старци. Наскоро разрушената плевня на единия бе проследена през лабиринта на местните вражди чак до 1790 г. Леко се стъписах — макар да свиквах с това усещане, — от мисълта, че началото на тази вражда, която мислех за забулена в мъглите на времето, още не бе сложено. Потиснах рояка мисли, следващи тази, и се съсредоточих върху думите на Джейми.

— Баща ми беше Фрейзър, разбира се. По-млад полубрат на местния владетел на Ловат. Но майка ми беше Макензи. Знаеш, че Дугал и Колъм са ми чичовци, нали? — Кимнах. Приликата ясно личеше, въпреки различните цветове на косата. Изпъкналите скули и дългият, прав нос бяха очевидно от Макензи.

— Така или иначе майка ми им е сестра, а имат и още две. Леля ми Джанет е мъртва, като майка ми, но леля Джокаста се омъжи за братовчед на Рупърт и живее край езерото Ейлеан. Леля Джанет имаше шест деца, четири момчета и две момичета, а леля Джокаста — три момичета. Дугал има четири момичета, а Колъм има само малкия Хамиш. На моите родители им се родихме аз и сестра ми, която е кръстена на леля Джанет, но винаги сме й викали Джени.

— Рупърт също е Макензи, така ли? — попитах, но вече трудно се ориентирах.

— Да. Той е… — Джейми се замисли. — Той е първи братовчед на Дугал, Колъм и Джокаста, значи е мой втори. Бащата на Рупърт и моят дядо Джейкъб са били братя, заедно с…

— Почакай. Не се връщай твърде назад, защото съвсем ще изгубя нишката. Още не сме стигнали до Фрейзърови, а вече не мога да се ориентирам сред братовчедите ти.

Той потърка брадичка, докато пресмяташе.

— Хм. Добре, от страна на Фрейзърови нещата са малко по-сложни, защото дядо ми Саймън се е женил три пъти, така че баща ми има две групи полубратя и полусестри. Да кажем засега, че имам шестима живи чичовци и три лели от Фрейзър. Да не замесваме братовчедите.

— Да, нека не ги замесваме. — Приведох се напред и налях по още чаша вино.

Териториите на Фрейзър и Макензи, оказа се, бяха съседни в продължение на доста километри по вътрешното протежение на границите им, от морския бряг до долния край на Лох Нес. Тази граница, както подобаваше, не бе отбелязана на картите и често се менеше с времето, обичаите или съюзническите споразумения. В южния край на земите на Фрейзър, точно по тази граница се намираше и малкото имение Брох Туарах на Брайън Фрейзър, бащата на Джейми.

— Почвата е доста плодородна, има и риба, както и хубав лес за лов. Поддържа шейсетина малки имота и едно селце, Брох Морда. Както и самото имение, то е ново — рече той с гордост, — както и старото, което сега използваме за животните и зърното. Дугал и Колъм не останаха никак доволни, че сестра им се жени за Фрейзър, и настояха да не живее в земите на клана, а на свободен имот. Затова приписаха Лалиброх — така го наричат хората, които живеят там, — на баща ми, но с клауза, която гласи, че ще премине по наследство само на дете на майка ми Елън. Ако тя умре бездетна, земята отново ще стане собственост на лорд Ловат след смъртта на баща ми, независимо дали е имал деца от други жени, или не. Но той не се ожени повторно, а и се родих аз. Така че Лалиброх е мой, каквото и да струва.

— Вчера не ми ли каза, че нямаш собственост? — Отпих отново. Виното ми се струваше доста добро. С всяка следваща чаша ми се струваше все по-добре. Стори ми се, че трябва скоро да спра.

Джейми поклати глава.

— Е, принадлежи ми. Но пък не ми е много от полза в момента, защото не мога да отида там. — Добави извинително: — Заради онази дреболия с наградата за главата ми, разбираш.

След бягството му от форт Уилям го приютили в дома на Дугал, Беаннахд (значело „Благословен“), за да се възстанови от раните и треската. След това отишъл във Франция, където две години се бил на страната на френската армия по испанската граница.

— Две години във френската армия и си останал девствен? — изтърсих невярващо. Бях се грижила за много французи и се съмнявах, че галското отношение към жените се е променило коренно за двеста години.

Ъгълчето на устата му трепна нагоре и той ме изгледа косо.

— Ако беше видяла що за жени обслужват френската армия, сасенак, щеше да се питаш как изобщо смея да докосна жена, камо ли да спя с нея.

Задавих се и изкашлях глътката вино, а той ме потупа по гърба. Успокоих се, макар и останала без дъх и зачервена, и го помолих да продължи.

Върнал се в Шотландия преди малко повече от година и прекарал шест месеца с банда „прекършени“ — мъже без клан, — живеели ден за ден в гората или крадели добитък от пограничните земи.

— И тогава някой ме удари по главата с брадва или нещо такова. — Джейми сви рамене. — И ще трябва да се доверя на Дугал какво съм правил през следващите два месеца, понеже не бях на себе си.

По време на нападението Дугал се намирал в едно имение наблизо. Повикан от приятелите на Джейми, успял някак да превози племенника си до Франция.

— Защо Франция? — попитах. — Сигурно е било ужасен риск.

— Повече е рискувал да ме остави където съм бил. Навсякъде край нас е имало английски патрули — доста активно действахме с моите момчета, — и Дугал сигурно не е искал да ме намерят в несвяст в някоя колиба наоколо.

— Или в собствения му дом? — предположих малко цинично.

— Сигурно би ме взел там, но две неща са го спрели. Първо, по същото време имал английски посетител. Второ, помислил, че така или иначе ще умра, затова ме изпратил на божие място.

Манастирът на света Ана дьо Бопрей на френския бряг бил поверен на Алекзандър Фрейзър, който бил главният абат на това убежище на ученост и набожност. Един от шестимата чичовци на Джейми.

— С Дугал не се харесват много — обясни Джейми, — но Дугал видял, че няма какво да се направи за мен, а ако помощта можело да дойде отнякъде, то е било оттам.

Така и станало. С помощта на медицинските познания на монасите и на собствената си здрава физика, Джейми оцелял и се възстановил под грижите на доминиканския орден.

— Когато се възстанових, се върнах. Дугал и хората му ме посрещнаха на брега и тъкмо се връщахме към земите на Макензи, когато, хм, те срещнахме.

— Капитан Рандал каза, че сте крадели добитък.

Той се усмихна, без да се впряга от обвинението.

— Е, Дугал не пропуска да припечели нещо допълнително — отбеляза младежът. — Попаднахме на групичка хубави животни. Пасяха на едно поле, а наоколо нямаше жива душа. Така че… — Сви рамене, явно приел неизбежните несгоди на живота.

Явно съм се натъкнала на края на схватката между хората на Дугал и драгуните на Рандал. Дугал забелязал приближаващите англичани и изпратил половината си хора покрай един гъсталак заедно с животните, а останалите шотландци се укрили сред младите дървета, готови да нападнат англичаните в засада.

— И много добре сработи — рече одобрително Джейми. — Изскочихме и направо преминахме през тях с крясъци. Погнаха ни, разбира се, и ги поведохме на разходка нагоре по хълмовете, през потоци, скали и тем подобни. Останалите хора на Дугал пък спокойно прекосиха границата с говедата. Изплъзнахме се на омарите и се скрихме в колибата, където те видях за пръв път и където чакахме да се стъмни, за да излезем.

— Разбирам — казах аз. — А защо изобщо си се върнал в Шотландия? Нямаше ли да си в по-голяма безопасност във Франция?

Отвори уста, за да отвърне, но промени решението си и отпи вино. Явно достигах границите, отвъд които щеше да пази тайни.

— Е, това е дълга история, сасенак. Ще ти кажа по-късно, но защо сега не ми разкажеш за себе си? За твоето семейство? Ако усещаш, че би могла, разбира се — добави бързо.

Замислих се, но сякаш нямаше риск в това да му разкажа за чичо си Ламб и за родителите си. Все пак професията на чичо ми даваше предимство — изследовател на античността бе също толкова смислено — или безсмислено — занимание и през двайсети, и през осемнайсети век.

Затова му разказах, като пропуснах разни дребни подробности като автомобили и самолети, както и войната, разбира се. Джейми ме слушаше внимателно, от време на време задаваше въпроси, изрази съчувствие за смъртта на родителите ми и се поинтересува от чичо ми и откритията му.

— И тогава срещнах Франк — довърших. Поколебах се, несигурна какво още да кажа, без да навляза в опасна територия. За щастие Джейми ме избави.

— И точно сега предпочиташ да не говориш за него — рече той с разбиране. Кимнах, без да продумам, а погледът ми се замъгли. Джейми пусна дланта ми и ме прегърна през раменете. Придърпа главата ми към рамото си.

— Всичко е наред. Уморена ли си, моме? Да те оставя ли да поспиш?

За миг се изкуших да кажа „да“, но реших, че ще и нечестно, и страхливо. Прокашлях се и седнах, клатейки глава.

— Не. — Поех дълбоко дъх. Той миришеше на сапун и вино. — Добре съм. Кажи ми какви игри си обичал да играеш като момче.

* * *

В стаята имаше дебела, горяща дванайсет часа свещ. Пръстени от тъмен восък бележеха часовете. Три от тях се стопиха, докато говорихме. Пускахме ръцете си само за да си налеем още вино или за да посетим нужника зад една завеса в ъгъла. На връщане от едно такова посещение Джейми се прозя и протегна.

— Много е късно — рекох, като също се изправих. — Може би трябва да си лягаме.

— Добре — отговори той и потърка врат. — Да си лягаме? Или да спим?

Повдигна въпросително вежда.

Честно казано, толкова ми бе приятно с него, че почти бях забравила за какво сме тук. Сега ненадейно ме обзе паника.

— Ами…

— Така или иначе нямаш намерение да спиш по рокля, нали? — попита той практично.

— Ами, предполагам, че не. — Насред вихъра на събитията изобщо не се бях замисляла за това, че нямам с какво да спя.

Спях или по долна риза, или гола, в зависимост от времето.

Джейми нямаше нищо освен дрехите, които носеше — очевидно щеше да спи по риза или гол. И така нещата бързо щяха да достигнат до развръзка, по един или друг начин.

— Хайде ела и ми помогни с вървите и останалото — предложих аз.

Ръцете му трепереха леко, но докато се бореше съсредоточено с десетките малки кукички, които крепяха корсета, той се отърси от част от притеснението си.

— Ха! — възкликна победоносно, когато се справи с последната, и двамата се засмяхме.

— Сега е мой ред — рекох, като реших, че няма смисъл да отлагаме повече. Посегнах нагоре и откопчах ризата му, като подпъхнах ръце под нея и ги плъзнах по раменете му. Бавно продължих надолу по гръдния му кош — усетих къдравите косми и зърната му. Той стоеше като закован и почти не смееше да диша, докато прикляках, за да откопчая колана му.

Ако ще се случва, да е сега, помислих си и нарочно прокарах длани нагоре по бедрата му, яки и мускулести под поличката. Идеално знаех какво носят там шотландците — нищо, — но въпреки това се сепнах, когато докоснах само Джейми и нищо друго.

Той ме изправи и се приведе да ме целуне. Продължи дълго, а ръцете му ме обхождаха, търсейки връвчиците на фустанелата ми. Тя падна на пода сред облак воланчета и останах само по долна риза.

— Къде се научи да се целуваш така? — попитах, леко задъхана. Той отново ме придърпа към себе си.

— Казах, че съм девствен, не че съм монах. — Отново ме целуна. — Ако имам нужда от помощ, ще поискам.

Притисна ме здраво към себе си и усетих, че е повече от готов да се захване със задачата. С изненада установих, че и аз съм готова. Всъщност не знам дали беше от часа, от изпитото вино, привлекателността му или моята собствена нужда, но го желаех силно.

Свалих ризата му около кръста и прокарах ръце по гърдите му, като обходих с палци зърната му. Втвърдиха се за секунда и той внезапно ме притисна към себе си.

— Ох! — изпъшках, останала без дъх. Той ме пусна и започна да се извинява.

— Не, не се тревожи, целуни ме отново. — Той го стори и свали презрамките на долната ми риза. Поотдръпна се и обхвана гърдите ми, като потърка зърната ми, както аз бях направила с неговите. Засуетих се с катарамата, която крепеше поличката му. Помогна ми и закопчалката се отвори.

Повдигна ме във въздуха и седна на леглото. Постави ме в скута си. Помогнах му да влезе.

— Пресвети Боже! — рече Джеймс Фрейзър, който никога не изричаше напразно името Божие.

— Не спирай сега.

* * *

След това, докато лежахме, ми се стори естествено да облегна глава на гърдите му. Добре си пасвахме и се бяхме отървали от сдържаността, изгубени в споделената възбуда и интереса към телата си.

— Беше ли както си си го представял? — попитах.

Той се позасмя и нададе дрезгав стон до ухото ми.

— Почти. Мислех си… Не, няма значение.

— Не, кажи ми. Какво си си мислил?

— Няма да ти кажа, ще ми се смееш.

— Обещавам да не ти се смея. Кажи ми.

Той погали косата ми и приглади къдриците зад ухото ми.

— Е, добре. Не знаех, че хората го правят с лице едни към други. Мислех, че трябва с гръб… като конете, знаеш.

Трудно ми беше да спазя обещанието си, но не се засмях.

— Знам, че звучи глупаво — каза отбранително. — Просто… Когато си млад, си втълпяваш някакви неща и те остават в главата ти.

— Никога ли не си виждал хора да правят любов? — Изненадах се, защото бях виждала колибите на селяните, където цялото семейство споделяше едно помещение. Семейството на Джейми не бяха селяни, но сигурно бе рядко шотландско дете да не попадне на родителите си.

— Разбира се, че съм виждал, но обикновено под завивките. Нищо не се виждаше, освен че мъжът беше отгоре. Дотолкова знаех.

— Хм. Забелязах.

— Притисках ли те много? — попита притеснен.

— Не много. Но, наистина, това ли си си мислел? — Не се засмях, но не можех да не се усмихна широко. Ушите му почервеняха.

— Да. Веднъж видях един мъж и една жена под открито небе. Но това… е, беше си изнасилване, и беше отзад. Направи ми силно впечатление и, както казах, си го втълпих.

Продължи да ме държи в обятията си и отново използваше начините, по които успокояваше конете си. Това обаче лека-полека се промени към по-целенасочено изследване на тялото ми.

— Искам да те питам нещо — каза той, като прокара ръка по гърба ми.

— Какво?

— Хареса ли ти? — попита ме малко срамежливо.

— Да, хареса ми — отвърнах честно.

— О… И на мен така ми се стори, макар че Мърто ми беше казал, че на повечето жени не им харесва и трябва да свърша възможно най-бързо.

— А какво разбира Мърто? — възмутих се. — Колкото по-бавно, толкова по-добре, що се отнася до повечето жени.

Джейми се позасмя отново.

— Е, ти знаеш по-добре от Мърто. Миналата вечер Мърто, Рупърт и Нед ме засипаха със съвети. Голяма част от тях звучаха много странно, затова реших да следвам преценката си.

— Засега не те е подвела — казах и навих на показалеца си едно от косъмчетата по гърдите му. — Какви други премъдрости ти споделиха?

На свещта кожата му бе златисточервеникава. С изненада разбрах, че може да почервенее и още.

— Не мога да повторя повечето. Както казах, мисля, че и бездруго са погрешни. Виждал съм как го правят много животни — те се справят без съвети. Предполагам, че и хората могат да минат така.

Вътрешно много се забавлявах на идеята някой да взима примери за сексуални техники от обора и гората, а не от мъжката съблекалня или мръсни списания.

— Какви животни си виждал да правят секс?

— Всякакви. Фермата ни беше до гората, така че дълго време прекарвах там в лов или търсене на изгубени крави и тем подобни неща. Виждал съм коне и крави, разбира се, както и прасета, пилета, гълъби, кучета, котки, червени елени, катерици, зайци, диви глигани и даже чифт змии.

— Змии?!

— Да. Знаеш ли, че змиите имат по два члена? Мъжките, де.

— Не, не знаех. Сигурен ли си?

— Да. И двата са разклонени.

Той разтвори показалеца и средния си пръст, за да покаже.

— Звучи ужасно некомфортно за женската змия — казах аз и се изкисках.

— Ами, струваше ми се, че й харесва — каза Джейми. — Но змиите нямат много изразителни лица.

Зарових лице в космите на гърдите му, хрипайки от смях. Приятният му мускусен аромат се сливаше с острата миризма на лена.

— Свали си ризата — казах и се поизправих, дърпайки крайчето й.

— Защо? — попита ме той, но седна и го направи. Приклекнах пред него, любувайки се на голото му тяло.

— Защото искам да те гледам — казах. Имаше прекрасна структура, с дълги кости и плоски мускули, които гладко продължаваха от издутите му гърди и рамене до леките вдлъбнатини на корема и бедрата му. Той повдигна вежди.

— Сега свали своята. — Помогна ми да се отърва от смачканата си долна риза, като я свали през хълбоците ми. Подхвана ме през кръста и ме заоглежда захласнат. Почти се смутих от интереса му.

— Никога ли не си виждал гола жена? — попитах.

— Виждал съм, но не толкова отблизо. — На лицето му цъфна широка усмихва. — И не моя. — Той погали хълбоците ми. — Имаш хубав широк ханш. Ще можеш да родиш много деца, предполагам.

— Какво?! — Отдръпнах се възмутена, но той не ме пусна и падна заедно с мен на леглото. Държа ме, докато спра да се съпротивлявам, и ме надигна, за да ме целуне отново.

— Знам, че веднъж стига, за да е законен бракът, но… — Той направи срамежлива пауза.

— Искаш пак?

— Имаш ли много против?

И този път не се засмях, но ребрата ми почти изскърцаха от усилието да се сдържам.

— Не — рекох тежко. — Нямам много против.

* * *

Известно време след това го попитах тихо:

— Гладен ли си?

— Умирам от глад. — Наведе глава, за да ме ухапе леко по гърдата, и вдигна поглед усмихнат. — Но ми трябва и храна. — Изтърколи се до ръба на леглото. — В кухнята има студено телешко и хляб, както и вино. Ще донеса вечеря.

— Не, не ставай. Аз ще донеса.

Скочих от леглото и се упътих към вратата, като наметнах широк шал над ризата си.

— Чакай, Клеър! — извика Джейми. — По-добре аз да… — но вече бях отворила.

Появата ми бе посрещната с бурни възгласи от петнайсетина мъже, седнали край огнището в главното помещение на първия етаж. Пиеха, ядяха и играеха зарове. Останах в недоумение на балкона, докато трепкащите пламъци и сенки ту озаряваха, ту скриваха похотливите лица под мен.

— Хей, моме! — извика Рупърт. — Още можеш да ходиш! Джейми да не би да се излага?

Забележката си спечели див смях и няколко дори още по-груби вмятания относно способностите на Джейми.

— Ако си го изтощила, ей сега идвам! — подвикна един нисък тъмнокос младеж.

— Не, не, тоя за нищо не става, вземи мен! — извика друг.

— Никой от вас няма да вземе, момченца! — включи се пияният Мърто. — След Джейми ще й трябва нещо такова!

Той размаха огромен овнешки кокал над главата си. Цялата стая избухна в смях.

Върнах се светкавично в стаята, затръшнах вратата и застанах с гръб към нея, втренчена унищожително в Джейми. Той лежеше гол на леглото и се тресеше от смях.

— Опитах се да те предупредя — каза запъхтян. — Трябва да си видиш лицето!

— Какво правят тези долу, по дяволите! — изсъсках аз.

Джейми се измъкна плавно от брачното ни ложе и на колене се разтършува през купчината дрехи на пода.

— Свидетели — рече кратко. — Дугал не иска да рискува.

Изправи се с поличката си в ръце и я уви около слабините си.

— Боя се, че репутацията ти е съсипана вовеки, сасенак.

Пое към вратата без риза.

— Не излизай! — възкликнах уплашено.

Той се обърна и ми се усмихна успокоително с ръка на дръжката.

— Не се тревожи, моме. Ако ще са свидетели, нека поне има какво да видят. А и нямам намерение да умирам от глад три дни само защото се боя от малко бъзици.

Той излезе, съпроводен от аплодисменти, и остави вратата открехната. Чувах го как си проправя път към кухнята, а останалите го поздравяват и му задават неприлични въпроси.

— Как ти беше първият път, Джейми? Кървя ли много? — извика Рупърт с познатия си глас като чакълена яма.

— Не, но ти ще кървиш, дърт перверзник, ако не си затвориш устата — отвърна му остро Джейми с преувеличен акцент. Рев на удоволствие посрещна тази размяна, а тя не бе единствената по пътя на Джейми към кухнята и обратно.

Пуснах го да влезе — лицето му червенееше като пламък, а в ръцете си носеше купчина храна и пиене. Вмъкна се и предизвика последен изблик на веселие от мъжете на долния етаж. Прекратих го с решително тръшване на вратата и сложих резето.

— Взех достатъчно, за да не трябва да слизаме още известно време — каза Джейми, докато оставяше подносите на масата и внимателно избягваше погледа ми. — Ще хапнеш ли?

Пресегнах се през него за бутилката вино.

— Още не. Трябва да пийна нещо.

* * *

В него гореше страст, която предизвикваше страст и у мен, въпреки несръчността му. Не исках нито да го наставлявам, нито да наблягам на собствения си опит, така че му позволявах да действа както може, като само от време на време предлагах неща като това да отпуска тежестта си на лактите си, а не на мен.

Твърде неутолим и неспособен да показва нежност, той все пак правеше любов с неспирна радост, което ме караше да мисля, че мъжката девственост е много подценена стока. Притесняваше се да не ме наранява и това едновременно ме дразнеше и умиляваше.

На третия път изпънах гръб и извиках, а той веднага се отдръпна сепнат.

— Извинявай. Не исках да те нараня.

— Не си ме наранил. — Протегнах се мързеливо. Чувствах се прекрасно.

— Сигурна ли си? — попита ме и ме огледа за поражения. Внезапно ми хрумна, че някои от по-тънките моменти явно са били пропуснати в обучението му от страна на Рупърт и Мърто.

— Всеки път ли се случва? — поинтересува се Джейми удивен, когато го осветлих. Чувствах се като японска гейша. Никога не съм си се представяла като учителка по любовни тънкости, но трябваше да призная, че ролята бе привлекателна.

— Не, не всеки път — отвърнах развеселена. — Само ако мъжът е добър любовник.

— О… — Ушите му отново почервеняха. С леко притеснение установих, че интересът му прераства в решителност. — Ще ми кажеш ли какво да правя следващия път?

— Няма нужда да правиш нищо специално — уверих го. — Просто карай по-бавно и внимавай. Но защо да чакаме? Ти си още готов?

Той се изненада.

— Няма нужда да чакаш? Аз не мога да го правя веднага след…

— Е, жените са различни.

— Да, забелязах — промърмори той.

Обхвана китката ми с палец и показалец.

— Просто… толкова си малка. Боя се да не те нараня.

— Няма да ме нараниш — отговорих нетърпеливо. — А и да го сториш, няма да ми пречи.

Видях объркването на лицето му и реших да му покажа какво имам предвид.

— Какво правиш? — възкликна той шокиран.

— Точно каквото изглежда. Стой мирен. — След няколко секунди започнах да използвам зъбите си, като стисках все по-здраво. Накрая той просъска уплашен. Спрях.

— Нараних ли те? — попитах го.

— Да. Малко. — Звучеше полуудушен.

— Искаш ли да спра?

— Не!

Продължих, нарочно грубо, докато накрая той не потрепери със стон, който звучеше сякаш съм изтръгнала сърцето му. Отпусна се запъхтян и промълви нещо на келтски със затворени очи.

— Какво каза?

— Казах — той отвори очи, — че като че ли сърцето ми щеше да се пръсне.

Усмихнах се широко, доволна от себе си.

— Мърто и останалите и това ли не ти казаха?

— Казаха ми. Беше едно от нещата, на които не повярвах.

Разсмях се.

— Е, тогава по-добре не ми казвай какво още са ти споменали. Но разбираш ли какво имах предвид, че нямам против да си по-груб?

— Да. — Той си пое дълбоко дъх и бавно издиша. — Ако направя така с теб, същото ли ще е и за теб?

— Ами, хм — казах бавно, — не знам…

Стараех се да потискам всякакви мисли за Франк. В брачното ложе няма място за повече от двама души, независимо как са се озовали там. Джейми беше много различен от Франк по тяло и по дух, но всъщност начините две тела да се срещнат не са безкрайни, а с Джейми не бяхме установили още тази интимна територия, в която правенето на любов придобива безкрайно разнообразие.

Джейми сбърчи вежди в престорена заплаха.

— Значи има неща, които не знаеш? Защо да не разберем, тогава? Щом си върна силите. — Затвори очи. — Може би следващата седмица.

* * *

Събудих се часове преди разсъмване, разтреперана и вцепенена от страх. Не си спомнях съня си, но рязкото гмурване в реалността бе също толкова ужасяващо. Предната вечер за известно време можех да забравя положението си, потопена в новооткритата интимност. Сега бях сама, а до мен спеше непознат, с чийто живот бях неделимо свързана, носех се свободно из свят, криещ постоянни заплахи.

Сигурно съм издала някакъв уплашен звук, защото завивките изригнаха и непознатият в леглото ми скочи с инфарктната ненадейност на излитащ фазан. Приклекна до вратата на стаята, едва видим в предутринната дрезгавина.

Заслуша се внимателно и бързо огледа помещението, като се придвижваше безшумно от вратата към прозореца и оттам към леглото. Ъгълът на ръката му ми подсказваше, че държи оръжие, но в мрака не виждах какво е. Седна до мен, доволен от огледа си, и върна ножа или каквото беше там в скривалището му над таблата до главите ни.

— Добре ли си? — прошепна той. Пръстите му погалиха мокрите ми бузи.

— Да. Извинявай, че те събудих. Сънувах кошмар. Какво, за Бога… — Понечих да попитам какво го е накарало да скочи така.

Той прокара едра топла длан по ръката ми и ме прекъсна.

— Нищо чудно. Замръзнала си.

Той ме върна на топло под купчината завивки, там откъдето преди малко се бях надигнала.

— Аз съм виновен. Взел съм всички завивки. Не съм свикнал да споделям легло.

Зави ни хубаво и отново се излегна до мен. Миг по-късно докосна лицето ми.

— Заради мен ли? — попита тихо. — Не можеш да ме понасяш ли?

Хлъцнах — не бе съвсем смях и не бе съвсем ридание.

— Не, не си ти. — Пресегнах се, търсейки ръката му. Пръстите ми намериха плетеница от одеяла и топла плът, но накрая открих дланта му. Лежахме един до друг, втренчени в ниския таван.

— И какво, ако не те понасях? — попитах изведнъж. — Какво би могъл да направиш?

Леглото проскърца, когато той сви рамене.

— Ще кажа, че трябва да анулираме брака, защото не сме го консумирали.

Този път не сдържах смеха си.

— Не сме го консумирали?! При всички тези свидетели?

Стаята просветляваше достатъчно, за да видя усмивката по лицето му, обърнато към мен.

— Е, със или без свидетели, само ти и аз знаем със сигурност, нали? Предпочитам да се изложа, пред това да се оженя за жена, която ме мрази.

Обърнах се към него.

— Не те мразя.

— И аз не те мразя. Много добри бракове са започнали дори с по-малко от нашия.

Той нежно ме обърна и се намести плътно към гърба ми. Ръката му намери гърдата ми, не защото му се искаше, а защото сякаш принадлежеше там.

— Не се бой — прошепна в косата ми. — Сега сме двама.

За пръв път от много дни се почувствах утешена, стоплена и в безопасност. Едва докато се унасях под първите слънчеви лъчи, си спомних ножа над главите ни и се запитах каква заплаха би накарала някого да спи въоръжен и нащрек в брачното си ложе?