Диана Габалдон
Друговремец (5)

4.
Пристигам в замъка

Остатъкът от пътуването мина спокойно, ако за спокойно се смята двайсеткилометрова нощна езда през неравен терен, често встрани от пътищата и в компанията на въоръжени до зъби шотландци, докато зад теб се поклаща ранен човек. Поне не ни нападнаха бандити, не се натъкнахме на диви зверове и не валеше. По стандартите, с които бях започнала да свиквам, беше направо скучно.

Над замъгленото бърдо се процеждаха разпокъсаните лъчи на зората. Целта ни се извисяваше отпред, огромна маса тъмен камък, обрамчена от сивкавата светлина.

Околностите вече не бяха тихи и самотни. Към замъка се тътреха групички примитивно облечени хора. Пристъпваха встрани от пътя, за да преминат конете, и зяпаха странните ми — според тях — одежди.

Обичайно за тези ширини, мъглата се сгъстяваше, но имаше достатъчно светлина, за да се открои каменен мост над поточе, което течеше край фасадата на замъка и се вливаше в мътно блещукащо езеро на около триста метра от нас.

Самият замък не бе красив, ала изглеждаше здрав. Нямаше назъбени бойници или засукани кулички. Приличаше повече на огромна укрепена къща с дебели каменни стени и зарешетени прозорци. Над лъскавите плочки на покрива димяха комини и само подсилваха усещането за сивота.

Входът на замъка бе достатъчно широк за две каруци една до друга. Казвам го уверено, защото точно това се случваше, докато прекосявахме моста. Едната теглена от вол каруца бе натоварена с каци, а другата — със слама. Върволицата ни се скупчи в края на моста, нетърпелива каруците да влязат.

Осмелих се да задам въпрос, докато конете пристъпваха по хлъзгавите камъни на вътрешния двор. Не бях разговаряла със спътника си, откакто го превързах. И той мълчеше, освен когато някоя по-тежка стъпка на коня не раздрусаше рамото му.

— Къде сме? — попитах, пресипнала от мълчание и студ.

— Крепостта Леох — отвърна той.

Замъкът Леох. Е, поне вече знаех къде точно съм. Когато го видях за последно, Леох беше живописна руина на около петдесет километра северно от Баргренан. Сега бе много по-живописен, със свинете, риещи в основите на стените, и смрадта на отходен канал. Започвах да приемам невъзможната идея, че най-вероятно се намирам в осемнайсети век.

Със сигурност подобен хаос и нечистоплътност не съществуваха никъде в Шотландия от 1945-та, със или без бомбардировките.

— Ей, Дугал! — извика опърпан коняр, докато притичваше да вземе юздите на коня. — Подраняваш, друже. Не мислех, че ще те видим преди Събора!

Предводителят на групичката ни слезе от коня, като го остави на младежа.

— Да, имахме късмет, и добър, и лош. Отивам при брат си. Повикай госпожа Фиц да нахрани момчетата. Ще им трябва храна и легло.

Даде знак на Мърто и Рупърт да го последват и заедно се скриха отвъд един заострен свод.

Останалите също слязохме от конете и постърчахме десетина минути насред влажния двор, докато госпожа Фиц, която и да беше, се съгласи да се покаже. Обградиха ни любопитни деца, които се зачудиха на глас каква съм и какво правя с останалите. По-дръзките тъкмо събраха смелост да подръпнат полата ми, когато една едра, набита жена с кафява ленена рокля излезе на двора и ги пропъди.

— Уили, моето момче! — извика. — Колко се радвам да те видя! И Неди! — Поздрави дребния оплешивяващ мъж с такава целувка, че почти го събори. — Сигурно ще ви трябва закуска. В кухнята има колкото щете. Отивайте да ядете.

Обърна се към мен и Джейми и се отдръпна като ухапана от змия. Зяпна срещу ми, после се обърна към Джейми, за да й обясни що за чудо вижда.

— Клеър — каза той и наклони глава към мен. — И госпожа Фицгибънс — добави, като наклони глава към нея. — Мърто я намери вчера, а Дугал каза да я вземем. — По тона му личеше, че не иска той да отнесе вината.

Госпожа Фицгибънс затвори уста и ме огледа проницателно. Навярно реши, че съм достатъчно безвредна, защото се усмихна — благо, въпреки няколкото липсващи зъба — и ме хвана под ръка.

— Е, Клеър. Добре си дошла тогаз. Ела и ще ти намерим нещо по-… хм. — Тя огледа полата и обувките ми и поклати глава.

Спомних си пациента си.

— О, почакайте! Забравих за Джейми!

Госпожа Фицгибънс се изненада.

— Джейми и сам може да се грижи за себе си. Знае къде е храната, а някой ще му намери легло.

— Но е ранен. Вчера са го простреляли, а снощи го намушкаха. Превързах раната, за да може да язди, но нямах време да я почистя добре. Трябва да се погрижа сега, преди да се инфектира.

— Да се инфектира ли?

— Да, искам да кажа… Да се възпали, с гной, подуване, треска.

— Да, разбирам. Но сигурна ли си, че знаеш какво да правиш? Знахарка ли си? От Бийтънови?

— Нещо такова. — Нямах представа кои са Бийтънови, нито пък желание да изброявам медицинските си квалификации, докато стърча под студения дъждец, който започна. Госпожа Фицгибънс изглеждаше на същото мнение, защото повика Джейми обратно — беше поел в противоположната посока, — хвана и него под ръка и ни завлече в замъка.

След като дълго вървяхме по студените тесни коридори, осветени слабо от зарешетените прозорци, стигнахме до относително голяма стая с легло, няколко трикраки столчета и най-важното — запалена камина.

Временно пренебрегнах пациента си, за да си стопля ръцете. Госпожа Фицгибънс, сякаш неуязвима за студа, сложи Джейми да седне на стол и внимателно свали остатъците от ризата му, като ги замени със завивка от леглото. Изцъка с език, когато видя ожуленото подуто рамо и опипа превръзката.

Извърнах се от огъня.

— Мисля, че трябва да го прочистя първо с вода, после с разтвор срещу… срещу треска.

От госпожа Фицгибънс щеше да излезе чудесна медицинска сестра.

— Какво ще ти трябва? — попита.

Замислих се. С какво са предотвратявали инфекции преди антибиотиците? И от този ограничен набор от средства кои бяха достъпни в шотландски замък по зазоряване?

— Чесън! — почти извиках победоносно. — Чесън и, ако имате, вирджински орех. Ще ми трябват и няколко чисти парчета плат и чайник за преваряване на вода.

— Да, мисля, че имаме всичко. А може би и малко зарасличе? Също чай от лайка? На момчето му личи, че е прекарало тежка нощ.

Момчето всъщност се олюляваше от умора и нямаше сили дори да се възпротиви на това, че го обсъждаме като неодушевен предмет.

Госпожа Фицгибънс се върна бързо, с пълна престилка чесън, мрежести торбички с билки и парчета стар лен. От едната й яка предмишница висеше малък черен чайник. В същата ръка стискаше голяма дамаджана с вода, все едно беше възглавница с гъши пух.

— Какво да правя сега, скъпа? — попита с весел тон. Казах й да кипне водата и да обели чесъна, докато разглеждах съдържанието на мрежичките с билки. Ето го вирджинския орех, също зарасличето, дъбравник и някаква кора, може би черешова.

— Болкоуспокояващо — измърморих доволно, спомняйки си обясненията на господин Круук за употребата на различните кори и билки, които намирахме на Крейг на Дун. Определено щеше да ни потрябва нещо за болката.

Сложих във врящата вода няколко скилидки чесън и малко от вирджинския орех, а след тях — част от плата. Дъбравникът, зарасличето и черешовата кора киснеха в тавичка с гореща вода до огъня. Приготовленията ми помогнаха да се успокоя. И да не знаех къде съм и защо съм тук, поне знаех какво да правя в следващите двайсетина минути.

— Благодаря ви… госпожо Фицгибънс — рекох с уважение. — Оттук мога да продължа сама, ако имате друго за вършене. — Жената се засмя и гърдите й се затресоха.

— Ех, моме! Работа винаги имам! Ще ви изпратя по една супа. Викни, ако ти трябва нещо друго. — Тя се заклатушка с изненадваща скорост към вратата и се зае с другите си задължения.

* * *

Свалих превръзките възможно най-внимателно. Бяха залепнали за плътта и паднаха с припукването на засъхнала кръв. По краищата на раната се появиха капчици прясна кръв и се извиних на Джейми, че го наранявам, макар да не бе помръднал и продумал.

Поусмихна се, сякаш плахо флиртуваше.

— Нямай грижи, моме. Наранявали са ме много по-лошо, и то хора, дето не са толкова хубави. — Приведе се напред, за да промия раната с разтвора от чесън, и наметката падна от рамото му.

Веднага видях, че говори самата истина. Бяха го наранявали много по-лошо. Бледи белези от бичуване покриваха горната част на гърба му. Личеше, че е минавал през това повече от веднъж. На някои места имаше сребристи следи от зараснала плът, а на неравномерни интервали — малки дупчици, където няколко удара са попаднали на едно и също място и са откъснали парченца кожа и мускул.

Разбира се, бях виждала всякакви рани през войната, но тези белези ми се сториха изключително брутални. Сигурно бях ахнала, защото той обърна глава към мен и видя, че съм зяпнала. Сви здравото си рамо.

— Омари. Бичуваха ме два пъти за една седмица. Щяха и в един ден да го направят, предполагам, но не са искали да ме убият. Не е весело да бичуваш мъртвец.

Опитах да говоря спокойно, докато промивах раната.

— Не бих казала, че е редно някой да се весели на това.

— Така ли би казала? Е, трябваше да го видиш.

— Кого?

— Червеният мундир, дето ми свали кожата от гърба. Може да не се е веселил, но определено беше много доволен от себе си. Аз не бях толкова доволен от него — добави кисело. — Казваше се Рандал.

— Рандал! — Вече не можех да овладея гласа си. Сините очи на Джейми ме изгледаха студено.

— Познаваш ли го? — попита подозрително.

— Не, не! Познавах семейство с тази фамилия, преди много, хм, преди много време. — Бях изпуснала плата. — Мътните го взели, ще трябва пак да го преварявам. — Грабнах го от пода и забързах към камината, като се опитвах да скрия объркването си със суетене. Възможно ли бе този капитан Рандал да е предшественикът на Франк, галантният офицер с безупречни постижения, получил многобройни похвали от херцози? И ако да, можеше ли роднина на милия ми Франк да е способен на подобно зверство?

Заех се с огъня, хвърлих още няколко шепи вирджински орех и чесън и накиснах още няколко парчета плат. Когато реших, че съм овладяла гласа и изражението си, се върнах при Джейми.

— Защо са те бичували? — попитах ненадейно.

Не бе тактично, но много ми се щеше да зная и бях твърде уморена, за да го формулирам по-учтиво.

Той въздъхна и размърда сковано рамо. И той беше уморен, а и вероятно го болеше, колкото и да внимавах.

— Първият път — защото избягах, втория — бил съм откраднал. Поне така пишеше на обвинителния лист.

— От какво си бягал?

— От англичаните. — Той повдигна иронично вежда. — Ако питаш „откъде“, от форт Уилям.

— Да, предположих, че е било от англичаните — рекох със същата суха ирония. — А какво си правил там изобщо?

Той потърка чело със здравата си ръка.

— А, това ли? Мисля, че се води „възпрепятстване на реда“.

— Възпрепятстване, бягство и кражба. Звучиш като истински бандит — подхвърлих, с надеждата да го разсея от болката.

Донякъде помогна — широките му устни се извиха и едно тъмносиньо око, вперено в мен през рамо, улови проблясък от камината.

— А, такъв съм — каза той. — Не мога да повярвам, че се мислиш в безопасност в една стая с мен. А и си англичанка.

— Е, засега изглеждаш достатъчно безвреден. — Никак не беше вярно. Гол до кръста, целият в кръв и белези, с набола брада и почервенели от дългата езда клепачи, изглеждаше непочтен до мозъка на костите си. А уморен или не, сигурно бе способен на безчинства при нужда.

Той се засмя, необичайно дълбоко и заразително.

— Безвреден като гълъб на перваз — съгласи се. — Твърде гладен съм, за да съм опасен за каквото и да било, освен за закуската. Обаче ми остави някоя пита на ръка разстояние и не отговарям за последствията. Ооох!

— Извинявай — смотолевих. — Прободната рана е дълбока и се е замърсила.

— Няма проблем. — Ала под медната му четина избиваше бледност. Опитах се да го върна на темата.

— Какво точно е това „възпрепятстване“? — подпитах нехайно. — Не звучи като нещо сериозно.

Той пое дълбоко дъх и закова поглед върху резбования орнаментален стълб на кревата, докато обирах все по-дълбоко мръсотията от раната.

— Ами, предполагам, че е каквото англичаните кажат. В моя случай значеше, че защитавах семейството и собствеността си и едва не загинах. — Сви устни, сякаш се отказа да продължи, но все пак го стори. Явно искаше да съсредоточи вниманието си върху нещо различно от рамото си. — Стана преди почти четири години. Именията край форт Уилям бяха обложени — да дават храна за гарнизона, коне за превоз, такива неща. На повечето не им се нравеше, но даваха каквото им искат. Наминаваха малки групи войници с офицер и една-две каруци и събираха храна и други неща. Един октомврийски ден онзи ми ти капитан Рандал идва в Л… — Той замълча, погледна ме и продължи: — Вкъщи.

Кимнах окуражително, без да отделям поглед от раната.

— Мислехме, че няма да стигнат до нас. Мястото е далеч от форта и труднодостъпно. Но стигнаха.

Затвори очи за кратко. Отвори ги и поде отново:

— Баща ми го нямаше, беше на погребение в съседната ферма. Аз бях на полето с повечето други мъже. Наближаваше жътва и имахме много работа. Сестра ми била сама вкъщи, заедно с две-три прислужнички, и всички се качили на втория етаж, за да скрият глави под завивките, когато видели червените мундири. Мислели, че ги праща дяволът, и няма да отрека, че може и да са били прави.

Оставих парцала. Мръсната работа беше приключила — сега ми трябваше нещо, което да наложа отгоре. Без йод или пеницилин само това можех да сторя срещу инфекцията — и хубава, стегната превръзка. Младежът, още затворил очи, сякаш не забелязваше.

— Върнах се в къщата от задния край, исках да взема парче сбруя от обора. Чух викове и писъците на сестра ми вътре.

— И какво стана? — Говорех възможно най-тихо и ненатрапчиво. Искаше ми се да разбера още за капитан Рандал — историята досега не бе разсеяла първоначалните ми впечатления.

— Минах през кухнята и заварих двамина да тършуват из скриновете и да тъпчат торбите си с брашно и свинско. Ударих единия в главата, а другия изхвърлих през прозореца с все торбата му. Нахлух във всекидневната и още двама. Бяха със сестра ми Джени. Малко й бяха скъсали роклята, а тя беше одраскала единия по лицето. — Отвори очи и се усмихна мрачно. — Не задавах въпроси. Въртяхме се из стаята и се справях добре, само двама бяха, все пак. Тогава влезе Рандал.

Рандал спрял схватката, като просто опрял пистолет в челото на Джени. Принуден да се предаде, Джейми бързо се оказал в ръцете на двамата войници, които го вързали. Рандал се усмихнал чаровно на пленника и казал: „Е, котка и котарак ли си хванахме? Малко тежък труд ще ти смекчи характера, види ми се, а ако не стане — ще срещнеш друга котка, деветоопашата^[1]. За котараните има и други лекове, нали така?“

Джейми спря и раздвижи челюст.

— Държеше ръката на Джени зад гърба й, но я пусна и премести длан отпред на роклята й, около гърдата й, така… — Той се усмихна ненадейно. — И Джени заби пета в крака му, сръга го лакът в корема. И докато онзи се давеше, се завъртя и добре му сплеска орехите с коляно. — Изсумтя развеселен и продължи: — Онзи си изпусна пистолета, тя посегна към него, но един от драгуните, дето ме държаха, се добра до него пръв.

Бях приключила с превръзката и стоях смълчана до него, с ръка на здравото му рамо. Сякаш му бе важно да ми каже всичко, но се боях да не би да спре, ако му напомня за присъствието си.

— Когато си пое достатъчно дъх, за да каже нещо, Рандал нареди на хората си да ни изведат отвън. Свалиха ми ризата, вързаха ме за теглича на каруцата и Рандал ме заудря с тъпото на сабята си. Беше разярен, но не и в идеално физическо състояние, така да се каже. Поожули ме, но нямаше сили за повече.

Краткият прилив на веселие секна и рамото под дланта ми се напрегна.

— Когато спря, се обърна към Джени, държеше я един от драгуните, и я попита иска ли да види още, или ще се прибере в къщата с него и ще му предложи по-добро забавление. — Рамото трепна. — Не можех да мърдам много-много, но се развиках, че не съм ранен — и наистина не бях особено ранен, — и да не ходи с него, ако ще да ми прережат гърлото пред очите й. Държаха я някъде зад мен, така че не я виждах, но чух, че май му се изплю в лицето. Сигурно това е направила, защото след миг онзи ме хвана за косата, дръпна главата ми назад и опря нож във врата ми.

Рандал казал през зъби: „Изкушавам се да приема предложението ти“, и пробол кожата му достатъчно, за да прокърви. Джейми продължи:

— Виждах камата до лицето си и точиците кръв в прахта под каруцата. — Говореше почти замечтано и разбрах, че е изпаднал в нещо като транс. Може би дори не помнеше, че съм при него. — Понечих пак да извикам, да кажа на Джени, че предпочитам да умра, за да не се мърси тя с подобни боклуци. Само че Рандал вкара камата между зъбите ми и не можах.

Джейми потърка уста, сякаш още вкусваше стоманата. Млъкна и впери поглед напред.

— Какво стана след това? — Не биваше да продумвам, но трябваше да знам.

Той се отърси, сякаш се будеше, и потърка врата си с едра длан.

— Отиде с него — изрече рязко. — Мислеше си, че Рандал ще ме убие, и сигурно е била права. След това не знам какво е станало. Един от другите ме удари с приклада на мускета си. Събудих се овързан в каруцата при пилетата. Трополяхме към форт Уилям.

— Разбирам — казах тихо. — Съжалявам. Сигурно е било ужасно.

Той се усмихна внезапно, без следа от умора.

— О, да. Пилетата са ужасна компания, особено на дълъг път. — Усети се, че съм готова с превръзката, и пробно раздвижи рамо, като неволно трепна от болка.

— Не прави така! — възкликнах обезпокоена. — Наистина, не бива да го движиш. Всъщност… — Хвърлих поглед към масата, за да проверя дали са останали сухи парчета плат. — Ще фиксирам ръката ти към тялото. Не мърдай.

Той не каза нищо, но се поотпусна, когато разбра, че няма да боли. Чувствах странна близост с този млад непознат шотландец — вероятно отчасти заради ужасната му история и отчасти заради дългата езда в мрака, унесени и притиснати един в друг. Не бях спала с много мъже, освен с мъжа си, но знаех, че да спиш с някого, просто да спиш, създава подобна близост — сякаш сънищата ви са се смесили и са ви покрили с одеяло от споделено знание. Вероятно атавизъм. В по-примитивни времена („Като тези ли?“, попита една част от ума ми) е било знак на доверие да спиш в нечие присъствие. Ако доверието е било взаимно, това е можело да ви сближи повече от единението на телата.

Приключих с новата манипулация и му помогнах с ленената риза, като я преметнах над раненото му рамо. Той се изправи, запаса я в поличката си и се усмихна.

— Благодаря ти, Клеър. Внимателно пипаш. — Посегна, сякаш за да ме докосне по лицето, но отпусна ръка. Явно и той бе почувствал странния прилив на близост. Извърнах бързо глава и махнах с ръка, за да му покажа да не се смущава.

Обходих с поглед стаята, черното от сажди огнище, тесните прозорци, дъбовите мебели. Без електричество. Без килими. Без лъскави месингови топки по стълбовете на леглото.

Приличаше си на замък от осемнайсети век. Ами Франк? Мъжът в гората смущаващо приличаше на него, но описанието на Джейми нямаше нищо общо с моя нежен, миролюбив съпруг. Но пък ако всичко беше вярно — а започвах да признавам пред себе си, че е, — тогава този Рандал би могъл да е какъв ли не. Познавах го само от едно родословно дърво на лист хартия, защо да прилича на наследниците си?

Но в момента Франк бе превзел мислите ми. Ако това бе осемнайсети век, къде беше той? Какво щеше да стори, когато не се върнех при госпожа Беърд? Щях ли да го видя отново? Тези въпроси преляха чашата. От мига, когато пристъпих през онази скала и нормалното спря да съществува, ме нападаха, заплашваха, отвличаха и блъскаха. Повече от денонощие не бях яла, нито спала. Опитах да се овладея, но устната ми затрепери и очите ми се напълниха със сълзи.

Обърнах се към огъня, за да скрия лицето си, но закъснях. Джейми ме хвана за ръката и внимателно ме попита какво не е наред. Огънят блестеше в златната ми венчална халка и аз заподсмърчах наистина.

— О, ще… ще се оправя, наистина, просто… съпругът ми, не мога да…

— Ех, моме, вдовица ли си, значи? — Гласът му беше толкова изпълнен със съчувствие, че напълно изгубих контрол.

— Не… да… Не знам… да, май че съм вдовица! — Обзета от непреодолима емоция и умора, аз се отпуснах в него с истерични ридания.

Момчето имаше добро сърце. Вместо да повика помощ или да се оттегли объркан, той ме взе в скута си с една ръка и ме залюля, като ми мълвеше успокоителни слова на келтски и галеше косата ми. Плаках горчиво в страха и хаоса на разбитото си сърце, но лека-полека се успокоих. Джейми галеше врата и гърба ми, а аз се бях свила до широкия му топъл гръден кош. Плачът ми стихна и започнах да се успокоявам, отпусната уморено на рамото му. Нищо чудно, че толкова го бива с конете, мислех си, докато ме галеше внимателно зад ушите и ми говореше утешително на неразбираемия си език. Ако бях кон, бих му позволила да ме язди докъдето поиска.

За нещастие тази абсурдна мисъл съвпадна с осъзнаването, че младежът все пак не е напълно изтощен. Всъщност и за двама ни ставаше смущаващо. Прокашлях се и обърсах очи с ръкав, докато ставах от скута му.

— Много съжалявам… така де, искам да кажа, благодаря за… но… — Пелтечех и с пламнало лице отстъпвах от него. Той също се беше позачервил, ала не беше особено смутен. Посегна към ръката ми и ме издърпа при себе си. Като внимаваше да не ме докосва другаде, хвана брадичката ми и ме принуди да обърна лице към него.

— Не бива да те е страх от мен — рече тихо. — Нито от когото и да било, докато съм с теб. — Пусна ме и се обърна към огъня. — Трябва ти нещо топло, моме — каза сухо, — и нещо за хапване. Това ще ти помогне повече от всичко друго.

Засмях се смутено на опитите му да си налее супа с една ръка и му помогнах. Прав беше — храната наистина помогна. Сърбахме чорбата и ядохме хляб в приятно мълчание, споделяйки растящото удобство от топлината и пълните стомаси.

Накрая той се изправи и взе от пода падналото одеяло. Върна го на леглото и ми направи знак.

— Поспи, Клеър. Съвсем си изтощена, а не след дълго някой сигурно ще иска да си поговорите.

Това бе злокобно подсещане за положението ми, ала бях твърде изтощена, за да ме е грижа. Възразих протоколно, че не бива на мен да се пада леглото — ала никога легло не ме беше привличало толкова. Джейми ме увери, че може да си намери легло другаде. Строполих се по нос в купчината завивки и заспах, преди той да стигне до вратата.