Диана Габалдон
Друговремец (6)

5.
Кланът Макензи

Събудих се напълно объркана. Смътно помнех, че нещо никак не е наред, но не и какво. Всъщност така дълбоко бях спала, че за миг не осъзнавах коя съм, още по-малко къде съм. Беше ми топло, но в стаята край мен цареше пронизващ студ. Опитах да се заровя отново в какавидата си от одеяла, но събудилият ме глас не ми даваше мира.

— Хайде, моме! Хайде, ставай! — Гласът беше дълбок и добродушен, ала и настойчив, като лай на овчарско куче. Открехнах с нежелание едно око и пред мен се открои планина от кафяв груб лен.

Госпожа Фицгибънс! Гледката ме върна в пълно съзнание, а с него се завърнаха и спомените ми. Беше истина, значи.

Увих се в едно одеяло, станах със залитане и се запътих моментално към огъня. Госпожа Фицгибънс беше приготвила супа — отпих, чувствах се като оцелял от опустошителна въздушна атака. Жената разстилаше нови дрехи на леглото: дълга жълтеникава долна риза, тънко поръбена с дантела, фуста от фин памук, две горни поли в кафеникави тонове и бледожълт корсаж. Тоалетът ми завършваха вълнени чорапи с кафяви ресни и чифт жълти пантофи.

Без да обръща внимание на възраженията ми, госпожа Фицгибънс ме измъкна от незадоволителните ми одежди и се облякох пред очите й. Отстъпи назад и огледа със задоволство свършеното.

— Жълтото ти отива, моме. Така ми се стори още отначало. Хубаво ти стои, с тази кафява коса и златните петънца в очите ти. Обаче почакай, ще ти трябва и лента за коса. — Тя обърна навън един от торбестите си джобове и извади шепа ленти и дребни дрънкулки.

Твърде зашеметена, за да се възпротивя, аз й позволих да ми върже косата, докато недоволстваше колко неженствена е дължината до раменете.

— Божичко, мила, какви си ги мислила, докато си я рязала тая коса толкова късо? Да не си се маскирала? Чувала съм, че някои девойки го правят, за да се скрият от проклетите червенодрешковци, докато пътуват. Хубаво ще е девойките да могат пак да пътуват в безопасност.

Продължаваше да говори, като приглаждаше тук някоя къдрица, там някоя гънка в облеклото ми. Накрая като че ли остана доволна.

— Гледай ти, колко хубаво. Сега имаме време за по залък, преди да те заведем при него самия.

— Него самия? — Не ми харесваше как звучи. Който и да бе Той самият, навярно щеше да задава неприятни въпроси.

— Големия Макензи. Кой друг?

Кой друг наистина? Замъкът Леох бе насред земите на клана Макензи. Напълно логично предводителят бе Макензи. Започна да ми става ясно защо групичката ни бе яздила цяла нощ, за да стигне дотук — тук биха били в пълна безопасност от Короната. Никой английски офицер с капка здрав разум не би отвел хората си толкова навътре в земите на клан. В противен случай рискуваше смърт от засада още при първата горичка. Освен това само относително многобройна армия би стигнала до портите на замъка. Опитвах се да се сетя дали английската армия е успяла да стигне дотук, когато ненадейно ми хрумна, че крайната съдба на крепостта не е толкова важна, колкото моето непосредствено бъдеще.

Нямах апетит за питата и кашата на госпожа Фицгибънс, но се престорих, че ям, за да имам време да помисля. Докато госпожа Фиц се върне, за да ме въведе при Големия Макензи, бях скалъпила план.

* * *

Земевладелецът ме прие в стая на върха на голямо каменно стълбище. Намираше се в една от кулите и бе кръгла и отрупана с картини и гоблени. Остатъкът от замъка ми се струваше удобно място за живеене, макар и голо, но тази стая бе пищно претъпкана с мебели, украси и стоплена от голям огън и свещници. Макар че външните стени на замъка имаха високи зарешетени прозорци, за да отблъсват по-добре атаки, прозорците на вътрешната стена изглеждаха по-нови и бяха на панти, за да пропускат повече дневна светлина.

Още щом влязох, огромна метална клетка привлече вниманието ми. Бе хитроумно измайсторена, така че да пасва във формата на стената от пода до тавана — вътре прехвъркваха десетки малки пернати: сипки, овесарки, синигери и други пойни птички. Приближих и полезрението ми се изпълни с тумбести телца и мънистени очи сред листа от дъб, бряст и орех, дървета в големи наторени делви, разположени по пода на клетката. Веселата глъч бе прекъсвана от пърхането на криле и шумолящите листа, докато обитателите прескачаха от клон на клон.

— Суетят се дребосъците, нали? — Гласът дойде иззад мен, дълбок и приятен. Обърнах се с усмивка, която се смръзна на лицето ми.

Колъм Макензи споделяше широкото лице и високото чело на брат си Дугал, а живецът, който придаваше на Дугал опасна осанка, бе смекчен, но не и отслабен. Колъм бе с по-тъмна коса и сиви като гълъбича перушина очи, а не кафяви. Той също излъчваше наситена енергия, която те кара да се чувстваш, сякаш стои по-близо до теб, отколкото е комфортно. Само че в този момент смущението ми идваше от това, че благородната глава и дългият торс завършваха с шокиращо изкривени къси крака. По всичко останало личеше, че би трябвало да е висок поне метър и осемдесет, но той стигаше едва до рамото ми.

Колъм наблюдаваше птиците, давайки ми няколко мига, за да си върна самообладанието. Вероятно беше свикнал с реакциите на хората, които го срещаха за пръв път. Докато обхождах стаята с поглед, се запитах колко ли често се среща с нови хора всъщност? Това приличаше повече на личен параклис — самостоен свят за човек, за когото останалата част от реалността е нежелана или просто недостъпна.

— Желая ви добра среща, госпожо — каза той и се поклони леко. — Казвам се Колъм бан Кембъл Макензи, владетел на този замък. От брат си разбрах, че, хм, се е натъкнал на вас на известно разстояние оттук.

— Отвлече ме, ако ще уточняваме — отвърнах. Щеше ми се разговорът ни да е приятен, но още повече исках да се махна от замъка и да се върна на хълма с каменния кръг. Каквото и да ми се беше случило, там се намираше отговорът. Ако имаше такъв.

Феодалът повдигна гъсти вежди и изви в усмивка фино оформените си устни.

— Може би, може би — съгласи се. — Дугал понякога е малко… буен.

— Е… — Махнах с ръка, сякаш за да отпъдя темата. — Готова съм да призная, че може да не сме се доразбрали. Но много ще се радвам да ме върне… откъдето ме взе.

— Хм… — Още вдигнал вежди, той ми посочи един стол. Седнах, Колъм кимна към един от прислужниците си и той излезе.

— Изпратих го за нещо за пиене, госпожице… Бюшамп, нали? Разбрах, че брат ми и хората му са ви открили в… в беда. — Сякаш криеше усмивка и се зачудих в какви точно подробности са му описали оскъдното ми облекло.

Поех си дъх дълбоко. Дойде време за лъжливото обяснение. Докато го измислях, се бях сетила за един разказ на Франк, как по време на офицерската подготовка е карал курс по устояване на разпит. Основният принцип, доколкото помнех, беше да се придържаш към истината колкото е възможно повече и да променяш само това, което искаш да скриеш. Така било по-малко вероятно да объркаш дребен детайл. Е, да видим как щеше да ми помогне това.

— Да, бях в беда. Бях нападната.

Той кимна, а очите му светнаха от любопитство.

— Така ли? От кого?

Кажи истината.

— От английски войници. По-точно, от мъж на име Рандал.

Благородното лице се измени. Макар да изглеждаше все така заинтригуван, Колъм бе поприсвил устни и бръчиците край тях личаха повече. Очевидно знаеше името. Главатарят на Макензи се облегна назад и сплете пръсти, като ме загледа внимателно над тях.

— Така ли, значи? Разкажете още.

И, Бог да ми е на помощ, разказах му още. Описах му в подробности стълкновението между шотландците и хората на Рандал, защото така или иначе щеше да попита и Дугал за това. Разказах му в най-общи линии разговора си с Рандал, тъй като не знаех колко е дочул Мърто.

Той кимаше вглъбено.

— Да. Но как изобщо се озовахте там? Много далеч е от пътя към Инвърнес, откъдето сте възнамерявала да се качите на кораб, предполагам?

Кимнах и си поех дъх.

Вече навлизахме в измислицата. Щеше ми се да бях внимавала повече в историите на Франк за бандитите от тази епоха, но и сега щях да се постарая. Бях вдовица от Оксфордшир, отвърнах (малко или много вярно), бях тръгнала със свой слуга за Франция (струваше ми се безопасно отдалечено като дестинация). Нападнали ни бандити, а слугата ми или загинал, или избягал. Аз съм избягала в гората с коня си, но съм се озовала далеч от пътя. Принудила съм се да се разделя с коня си и всичките си неща. И докато съм бродила из гората, съм се натъкнала на капитан Рандал и хората му.

Облегнах се, доволна от историята си. Проста, спретната и вярна във всяка доказуема подробност. Лицето на Колъм изразяваше единствено любезно внимание. Тъкмо се канеше да ме пита нещо, когато откъм прага нещо леко прошумоля. Там стоеше мъж, бях го видяла във вътрешния двор по-рано същия ден, и държеше кожена кутия.

Главатарят на клана Макензи се извини галантно и ме остави да наблюдавам птиците, като ме увери, че скоро ще се върне, за да продължим крайно интересния си разговор.

Още щом вратата се затвори зад него, аз се озовах пред рафта с книгите и прокарах ръка по кожените подвързии. Около трийсет книги тук и повече на другата стена. Бързо отгърнах всеки том на първата страница. Няколко нямаха дати на публикуване. Другите имаха, от 1720 г. до 1742 г. Колъм Макензи явно обичаше лукса, но останалата част от стаята не подсказваше, че обича стари книги. Подвързиите бяха нови, страниците още гъвкави.

Преодоляла всякакви скрупули, безсрамно претършувах бюрото му от маслиново дърво, като се ослушвах за стъпки отвън.

Открих това, което търсех, в централното чекмедже. Недовършено писмо с натруфен почерк — за разчитането не помагаха и странният правопис, и пълната липса на пунктуация. Хартията беше чиста и нова, а мастилото наситено черно. Читаемо или не, писмото си имаше дата най-отгоре. За мен сякаш бе изписана с огън: 20-ти април, 1743 г.

Когато няколко минути по-късно се върна, Колъм намери гостенката си седнала до прозореца, с ръце в скута. Седях, защото краката вече не ме държаха. С ръце в скута, за да не се вижда как треперят — толкова трепереха, че трудно бях върнала писмото на мястото му.

Носеше поднос с пиво и овесени курабии с мед. Гризнах малко от една — стомахът ми се бунтуваше твърде бурно, за да ми позволи повече.

Той ми се извини за отсъствието си и изрази съчувствие към неволята ми. После седна, изгледа ме замислено и попита:

— Но как така, госпожо Бюшамп, брат ми и хората му са ви открили по нощница? Бандитите не биха ви посегнали, защото по-скоро ще предпочетат да ви държат за откуп. А и каквото и да знам за капитан Рандал, изненадва ме вероятността английски офицер да изнасилва изгубени млади дами.

— Така ли? — сопнах се. — Е, каквото и да сте чували за него, уверявам ви, че е напълно способен на това. — Не бях обърнала внимание на частта с облеклото, докато обмислях историята си, и се зачудих в кой точно момент ни е заварил Мърто.

— Е… — въздъхна Колъм. — Възможно е. Има лоша репутация, дума да няма.

— Възможно? Как така? Не ми ли вярвате? — По лицето на Големия Макензи се четеше слаб, но отчетлив скептицизъм.

— Не съм казал, че не ви вярвам, госпожо — отвърна с равен тон. — Но не ръководя този клан вече повече от двайсет години, защото съм свикнал да вярвам безрезервно на всяка история, която чуя.

— Е, ако не вярвате, че съм тази, която ви казвам, че съм, за коя ме мислите, мътните ви взели? — попитах ядосано.

Той примигна, объркан от езика ми. След това острите черти отново си върнаха решителния вид.

— Остава да разберем. Междувременно, госпожо, сте добре дошла в Леох. — Вдигна ръка, за да покаже, че сме приключили, и слугата до вратата направи крачка напред, за да ме придружи до покоите ми.

Колъм не изрече последните си думи, но въпреки това ги чух ясно. Витаеха във въздуха зад мен, все едно ги бях чула от собствената му уста:

… докато разберем коя сте наистина.