Диана Габалдон
Друговремец (18)

17.
Срещаме просяк

На следващата сутрин спахме доста до късно и слънцето вече грееше право отгоре, когато си тръгнахме от хана, този път на юг. Повечето коне ги нямаше, нямаше ги и хората от групичката ни. Попитах къде са отишли. Джейми ми отвърна с усмивка:

— Не съм сигурен, но мога да предположа. Стражата е отишла натам вчера — и той посочи на запад, — значи Рупърт и останалите са тръгнали натам — и посочи на изток.

— Добитък — обясни, след като видя, че все още не разбирам. — Земевладелците и обработващите земята плащат на Стражата да пази добитъка им и да им го връща, ако някой го открадне. Но ако Стражата язди на запад към Лаг Крюим, всички стада на изток са безпомощни, поне за известно време. Натам са земите на Грант, а Рупърт е един най-добрите крадци на добитък, който съм виждал. Животните го следват навсякъде, без да кажат и гък. И понеже за него тук няма повече забавления, вероятно му се е приискало разнообразие.

Самият Джейми сякаш не го свърташе на едно място и вървеше бързо. През шубраците се виеше еленова пътека, така че напредвахме лесно и не изоставах. След известно време излязохме на открито и можехме да ходим рамо до рамо.

— Ами Хоръкс? — попитах внезапно. Когато го чух да споменава градчето Лаг Крюим, си спомних за английския дезертьор и вестите от него. — Трябва там да се срещнете, нали?

Той кимна.

— Да. Но сега не мога да отида. Натам са тръгнали и Стражата, и Рандал. Твърде е опасно.

— А не може ли някой да отиде вместо теб? Или на никого не вярваш достатъчно?

Той ми хвърли поглед и се усмихна.

— Е, на теб, например. Не ме уби снощи, та предполагам, че мога да ти вярвам. Но се боя, че не можеш да отидеш сама до Лаг Крюим. Ако е нужно, Мърто ще отиде вместо мен. Но може да организирам и друго. Ще видим.

— Вярваш на Мърто, така ли? — Не хранех много топли чувства към дребния мърляв мъж, понеже той бе причината за настоящото ми положение, след като ме отвлече. Но между него и Джейми очевидно имаше здраво приятелство.

— О, да. Мърто ме познава цял живот. Втори братовчед на баща ми, мисля. Неговият баща ми е…

— Искаш да кажеш, че е Фрейзър — прекъснах го бързо. — Помислих, че е един от Макензи. Беше с Дугал, когато те срещнах.

Джейми кимна.

— Да. Когато реших да се върна от Франция, му изпратих вест да се срещнем на брега. — Усмихна се кисело. — Не знаех мога ли да вярвам на Дугал, защото не знаех дали той не се е опитал да ме убие. А и не ми се нравеше идеята да се срещам с неколцина Макензи сам. Не исках да се въргалям по вълните, ако това са имали предвид за мен.

— Разбирам. Значи не само Дугал вярва в свидетели.

Той кимна.

— Да, много полезно нещо са те.

Оттатък бърдото се простираха разкривени скали, надупчени и разтрошени от отдавна изчезнали ледници. Дъждовната вода изпълваше по-дълбоките кухини, а полски цветя и бодили гъсто обграждаха тези езерца и се отразяваха в спокойните води.

Лишени от живот, тези езерца осейваха пейзажа и представляваха капани за невнимателните пътешественици, които лесно биха могли да пропаднат в тях и да прекарат ужасна нощ в бърдото. Седнахме до едно от езерцата, за да закусим хляб и сирене. Навъртаха се птици — лястовици се спускаха над водата, за да пият, а дъждосвирци ровичкаха из пръстта за насекоми.

Подхвърлих им няколко трохи. Един дъждосвирец ги изгледа подозрително, но докато решаваше дали да опита, бърза лястовица му ги измъкна изпод човката. Дъждосвирецът разроши пера и се върна към търсенето си.

Джейми привлече вниманието ми към друга птица, която писукаше и влачеше крилото си, явно счупено.

— Сигурно някъде наблизо има гнездо — казах.

— Ето там. — Трябваше да ми го посочи неколкократно, преди да го забележа. Плитка кухина на открито, а четирите яйца вътре така се сливаха с покритите с листа брегове на езерцето, че примигнах и отново ги загубих от поглед.

Джейми взе съчка и избута едно от яйцата. Превъзбудена, майката изтича почти пред него. Той се отпусна на пети, неподвижен, и остави птицата да се щура насам-натам и да врещи. След това я улови със светкавично движение, а тя застина като парализирана.

Зашепна й нещо на келтски, като галеше с показалец меките шарени пера. Птицата приклекна в ръката му и не помръдна повече — дори отраженията в кръглите й черни очи бяха замръзнали.

Той внимателно я постави на земята, но дъждосвирецът не помръдна, докато Джейми не продума още нещо, след което бавно размаха ръка зад него. Дъждосвирецът подскочи и се стрелна сред плевелите. Джейми го изпроводи с поглед и се прекръсти.

— Защо направи това? — попитах.

— Какво? — Той се сепна, сякаш беше забравил, че съм там.

— Прекръсти се, когато пусна птицата. Запитах се защо.

Той сви рамене, леко смутен.

— Ами… стара история е. За зова на дъждосвирците и защо търчат така при гнездата си. — Посочи към другия край на езерцето, където друг дъждосвирец правеше същото. Известно време наблюдава разсеяно птицата. — Дъждосвирците носят душите на млади майки, умрели при раждане. — Отново ме погледна срамежливо. — Според приказката пищят и тичат покрай гнездата си така, защото не могат да повярват, че малките са се излюпили. Вечно скърбят за изгубената си рожба или търсят изоставени деца.

Той приклекна до гнездото и побутна яйцето, така че да застане както преди. След това остана клекнал, крепейки съчката на бедрата си, и се загледа във водите на езерото.

— Навик е, предполагам — каза той. — Започнах още като малък, когато чух историята за пръв път. Дори тогава не вярвах, че имат души, разбира се, но исках да покажа уважение… — Вдигна глава към мен и се усмихна. — Толкова често съм го правил, че вече не се усещам. В Шотландия има много дъждосвирци. — Надигна се и хвърли съчката. — Да продължаваме. Искам да ти покажа нещо на върха на онзи хълм. — Той хвана лакътя ми, за да ми помогне да се изкатерим от вдлъбнатината, и поехме нагоре.

Бях чула какво казва на дъждосвиреца. Макар да владеех само няколко келтски думи, вече бях чула старото приветствие достатъчно пъти, за да знам какво значи. „Върви с Бога, майко“.

Млада майка, умряла при раждане. Оставила дете след себе си. Докоснах ръката му и той ме погледна.

— На колко си бил?

Той се поусмихна.

— На осем. Поне ме откърми.

Не продума повече и продължихме нагоре. Сега бяхме сред ниски възвишения, обрасли с пирен. Малко след това пейзажът се промени драстично и от земята изникнаха гранитни грамади, обградени от смокини и лиственици. Стигнахме до превала на един хълм и оставихме зад гърба си дъждосвирците и езерата им.

* * *

Слънцето напичаше и след час през гъстата растителност — въпреки че Джейми проправяше пътя — вече бях готова за почивка.

Намерихме сенчесто местенце в основата на една от грамадите. Напомняше ми малко на мястото, където бях срещнала Мърто — и където се бяхме разделили с капитан Рандал. При все това беше приятно. Джейми каза, че сме сами — познавало се по птичата песен край нас. Ако някой приближи, щяла да спре, макар че сойките и чавките щели да надигнат още повече глас.

— Винаги се крий в гора, сасенак — посъветва ме той. — Ако самата ти не се движиш много, птиците ще те известят бързо, щом някой приближи.

Посочи една от пищящите сойки на дървото над нас, след което погледите ни се срещнаха. Вцепенихме се, на ръка разстояние един от друг, ала не се докосвахме и почти не смеехме да дишаме. След известно време на сойката й писна от нас и отлетя. Джейми пръв отмести поглед, с почти незабележимо потреперване, сякаш му бе студено.

През плесента под папратите се подаваха рошавите шапчици на бели гъби. Джейми откъсна една от тях и прокара пръст по ресните, докато търсеше следващите си думи. Когато говореше внимателно, шотландският му акцент беше почти недоловим.

— Не искам да… така де… не възнамерявам да… — Усмихна се и направи жест на безпомощност. — Не исках да те обидя, като намекна, че имаш много опит с мъжете, това е. Но щеше да е глупаво да се преструвам, че не знаеш много повече от мен. Исках да попитам, това… обичайно ли е? Това между нас, когато те докосна, когато… си с мен? Винаги ли е така между мъж и жена?

Въпреки че му беше трудно да го изрази, го разбирах прекрасно. Не отклоняваше поглед, докато чакаше да отговоря. Исках да извърна глава, но не можех.

— Често има нещо подобно — започнах, но трябваше да спра и да се прокашлям. — Но не. Това не е… обичайно. Нямам представа защо, но не е. Различно е.

Той се поотпусна, сякаш бях потвърдила нещо, което го терзаеше.

— И аз така си помислих. Не съм спал с жена преди, но, хм, съм докосвал жени. Не беше същото. Искам да кажа, прегръщал съм и съм целувал жени и… е. — Той махна с ръка на това, което щеше да каже. — Беше много приятно. Сърцето ми започваше да бие бързо, не ми стигаше въздухът и така нататък. Но изобщо не беше както когато те взимам в ръцете си и те целувам.

Очите му ми се сториха с цвета на езера и небеса, сини и бездънни.

Той докосна долната ми устна почти недоловимо.

— Започва по същия начин, но само миг по-късно — тихо рече той, — сякаш съм прегърнал пламък. — Докосването му стана по-уверено. Очерта устните ми с пръст и погали бузата ми. — И искам само да се хвърля в него и да изгоря.

Исках да му кажа, че допирът му изгаря и моята кожа, и моите вени пълни с течен огън. Но бях отвъд думи. Затворих очи и почувствах как пръстите му се придвижват по бузата и слепоочието ми, по врата и ухото ми, и потреперих, щом свали ръце на кръста ми и ме придърпа по-близо.

* * *

Джейми сякаш имаше точна представа накъде отиваме. Спря в основата на огромна канара, висока около седем метра и осеяна с по-малки каменни издатини и пукнатини. В тях се бяха загнездили шипкови храсти и вратига, чиито жълти цветчета се люшкаха над камъка. Джейми ме хвана за ръката и кимна към скалата пред нас.

— Виждаш ли стъпките там, сасенак? Можеш ли да се справиш? — И наистина, в камъка имаше относително ясно маркирани изпъкналости, под ъгъл спрямо повърхността на скалата. Някои бяха направо стъпала, а други — не повече от места, където да се захване някой мъх. Не можех да кажа дали са естествени, или някой е свършил работа по тях, но ми се струваха възможни за преодоляване, дори с пола като моята и тесен корсет.

На няколко пъти се подхлъзнах и здравата се стреснах, но Джейми вървеше зад мен и ме крепеше, а понякога ме побутваше, така че успях да изкача канарата. Спрях и се огледах. Гледката бе величествена. На изток се издигаше тъмна планина, а далеч на юг възвишенията преливаха в огромна гола пустош. Върхът на скалата всъщност беше вдлъбнат. В средата му имаше черен от сажди кръг. Виждаха се и останки от изгорели съчки. Значи не само ние го бяхме посетили.

— Знаеш това място отпреди, така ли?

До мен Джейми се наслаждаваше на захласа ми. Сви скромно рамене.

— О, да. Познавам повечето места по тези краища. Ела, тук може да седнеш и да гледаш към онази част от пътя, която завива край хълма.

Виждаше се и ханът, голям колкото детско кубче за игра. Край пътя, под дърветата, бяха привързани няколко коня — от тази далечина не бяха нищо повече от черни и кафяви петънца.

По канарата не растяха дървета и слънцето пареше по гърба ми. Седяхме заедно и поклащахме крака през ръба, докато си споделяхме една от бутилките бира, които Джейми предвидливо бе задигнал от кладенеца в двора на хана.

Единствените растения край нас бяха тези, които можеха да се вкоренят в тесните пукнатини и нищожната почва. В подветрената страна на канарата, близо до дланта ми, растяха няколко маргаритки и посегнах към една от тях.

Нещо леко избръмча, маргаритката изхвърча от стъблото си и падна на коляното ми. Взрях се глуповато в нея, опитвайки се да разбера какво се случва. Джейми обаче ме изпревари в осъзнаването и се хвърли по корем на скалата.

— Залегни! — извика той. Сграбчи ме за лакътя и ме издърпа до себе си. Притисната към мъха, видях току над лицето си стрела, която още трептеше в една цепнатина.

Застинах. Страхувах се дори да се огледам и се долепих още по-плътно до камъка. До мен Джейми бе толкова неподвижен, че можеше и той да е от камък. Дори птиците и насекомите сякаш бяха спрели да се суетят и въздухът тегнеше в очакване. Изведнъж Джейми се разсмя.

Седна и внимателно изтръгна стрелата от скалата. Перата й бяха от опашката на кълвач, а на сантиметър над тях бе опасана от синя лента.

Джейми постави стрелата до себе си, събра длани пред устата си и направи изненадващо добра имитация на зелен кълвач. Зачака. След миг от горичката под нас се дочу същия зов и Джейми се усмихна широко.

— Твой приятел? — попитах. Той кимна, без да сваля съсредоточен поглед от тесния път към върха на канарата.

— Хю Мънро, освен ако някой не е започнал да копира стрелите му.

Почакахме още, но на пътеката не се виждаше никой.

— А — възкликна тихо Джейми и се извъртя. Точно тогава зад нас се подаде глава.

На главата разцъфна усмивка като от тиква на Вси светии, кривозъба и весела. Мъжът сияеше от удоволствие, че е успял да ни изненада. Самата глава имаше формата на тиква, а впечатлението се подсилваше от оранжево-кафявата обветрена и загрубяла кожа не само на лицето, но и на плешивото теме. Малко тикви обаче можеха да се похвалят с толкова гъста брада и яркосини очи. Къси, месести пръсти се вкопчиха в ръба на камъка и тиквата се показа в пълния си блясък.

Тялото пасваше добре на главата — приличаше на таласъм. Раменете бяха много широки, но прегърбени и склонени, едното много по-високо от другото. Един от краката също изглеждаше по-къс, така че мъжът накуцваше и подскачаше.

Мънро бе покрит с няколко слоя дрипи и бледочервеникав плат се подаваше през цепнатините в безформената дреха най-отгоре, приличаше на женски комбинезон.

Не носеше кожена торба на колана си — който и бездруго не бе повече от похабено въже, от което с главата надолу висяха два малки козинести трупа. Вместо това имаше кесия, с изненадващо добро качество, предвид останалата част от външния му вид. От ремъка се поклащаха най-различни метални предмети: религиозни символи, военни награди, нещо, което приличаше на стари копчета от униформи, вехти монети, пробити по средата, както и три-четири малки патинирани метални правоъгълника със странни знаци по тях.

Когато създанието прескочи няколко близки камъка, Джейми се изправи и двамата се прегърнаха братски. Потупаха се по гърбовете по странния начин, по който се поздравяват мъжете.

— И как е домът на Мънро? — попита Джейми, пристъпи назад и огледа приятеля си.

Мънро приведе глава и изкряка странно, ухилен. Вдигна вежди и кимна към мен, като размаха ръце в странно елегантен питащ жест.

— Съпругата ми — рече Джейми и се поизчерви, странна смесица от стеснителност и гордост. — Само от два дни сме женени.

Мънро се усмихна още по-широко, изпълни извънредно сложен и грациозен поклон, който включваше докосване на глава, сърце и устни, и го завърши в почти хоризонтално положение на земята в краката ми. След тази впечатляваща маневра скочи като акробат и отново тупна Джейми по гърба, за да го поздрави.

Последва изумителен балет от жестове с ръце от страна на Мънро, който сочеше към себе си, след това надолу към гората, към мен, отново към себе си — хореографията бе толкова сложна, че не можех да се ориентирам в последователността им, камо ли в смисъла. И преди съм виждала „говора“ на глухоням, но никога толкова майсторски изпълнен.

— Така ли било? — възкликна Джейми и на свой ред го плесна по гърба. Нищо чудно, че мъжете развиват висок праг на болката. Постоянно се млатят.

— И той е женен — обясни ми Джейми. — Преди шест месеца, за вдовица. Е, добре де, за дебела вдовица — поправи се в отговор на жеста на Мънро, — с шест деца, живее в село Дъблеърн.

— Колко хубаво — отвърнах любезно. — Е, поне няма да гладуват. — Посочих зайците на колана му.

Мънро веднага отвърза единия и ми го подаде с такова доброжелателство, че се почувствах длъжна да го приема с усмивка. Вътрешно се надявах да не ме полазят бълхи от животното.

— Сватбен подарък — каза Джейми. — И много навреме, Мънро. Трябва да ни позволиш да ти върнем услугата.

Джейми вдигна една бирена бутилка от мъха и му я подаде.

След като учтивостите приключиха, всички седнахме, за да си поделим последната бира. Джейми и Мънро разменяха новини и клюки без особени трудности, макар само единият да говореше.

Аз почти не участвах в разговора, защото не можех да следя знаците на Мънро, макар Джейми да се постара да ми превежда.

В един момент Джейми посочи с палец четвъртитите парчета олово по ремъка на Мънро.

— Официално ли е вече? — попита. — Или само когато дивечът е малко?

Мънро закима енергично.

— Какво е това? — попитах аз.

— Габерлунджита.

— Дума да няма. Извинявай, че попитах.

— Габерлунджито е разрешително за просия, сасенак — обясни Джейми. — Само в границите на съответната енория и само в деня, когато просенето е разрешено. Всяка енория си има собствен символ, така че просяците да не се възползват твърде много.

— Е, системата явно позволява гъвкавост — отбелязах, поглеждайки към четирите оловни парчета на Мънро.

— Мънро е специален случай. Турците го заловили в морето. Много години бил гребец в галера, а след това роб в Алжир. Там загубил езика си.

— Отрязали са го? — Леко ми призля.

Джейми не изглеждаше много повлиян от краткия си разказ, но явно с Мънро се познаваха от много години.

— О, да. И му счупили крака. И гръбнака, нали, Мънро? Не — поправи се след поредица жестове от Мънро, — гръбнакът бил случайност, скочил от стена в Александрия. Стъпалата му обаче са от турците.

Не исках да знам, но и Мънро, и Джейми умираха да ми кажат.

— Добре — примирих се. — Какво е станало със стъпалата му?

С нещо като гордост Мънро свали очуканите си дървени обувки и чорапите и ми показа широките си стъпала с дебела, груба кожа, по която лъскави белези се редуваха с ярки червени петна.

— Вряло олио — каза Джейми. — Така карат заловените християни да се похамеданчат.

— Изглежда много ефективен метод — отбелязах аз. — Затова ли няколко енории му дават правото да проси? За да го компенсират за изпитанията му в името на Христовата вяра?

— Точно така. — Джейми явно бе доволен, че бързо съм схванала ситуацията. Мънро изрази възхищението си с още един дълбок поклон, последван от много изразителна, ако и не особено деликатна върволица от жестове, които вероятно, наред с всичко останало, хвалеха и външния ми вид.

— Благодаря, друже. Да, много се гордея с нея. — Когато видя вдигнатите ми вежди, Джейми тактично обърна Мънро с гръб към мен, за да не виждам жестовете му. — Сега, кажи ми какво става в селата?

Двамата се приближиха един до друг и продължиха странния си разговор още по-напрегнато. Понеже ролята на Джейми се изчерпваше най-вече със сумтене и заинтересувани възклицания, не разбрах за какво си говорят и се заех да разглеждам странните малки скални растения.

Преди да приключат и Мънро да се приготви за тръгване, бях събрала пълен джоб очанка и росен. С последен поклон към мен и потупване по гърба на Джейми той се затътри към ръба на скалата и се скри толкова бързо, колкото един от бракониерстваните му зайци би се скрил в дупката си.

— Имаш интригуващи приятели.

— О, да. Приятен човек е Хю. Миналата година го придружих на лов, заедно с още неколцина. Откакто е официален просяк е сам, но пък снове из енориите — знае всичко, което се случва между Адраг и Честхил.

— Включително и къде се намира Хоръкс?

Джейми кимна.

— Да. И ще му занесе вест, за да смени мястото на срещата.

— И така ще надхитриш Дугал — отбелязах. — Ако е възнамерявал да те изнудва с Хоръкс.

Той кимна и ъгълчето на устата му се изкриви в усмивка.

— Да, може да се каже.

* * *

Когато стигнахме хана, беше почти време за вечеря. Този път обаче големият черен кон на Дугал и тези на петимата останали бяха в двора и дъвчеха слама.

Дугал беше в хана и отмиваше прахта от пътя с горчива бира. Кимна ми и се завъртя, за да поздрави племенника си. Вместо да продума обаче, остана извърнат, почти в профил към Джейми, и го изгледа питащо.

— А, ето какво — каза накрая, с доволния тон на човек, който е решил сложна загадка. — Досетих се на какво ми напомняш, момко.

Обърна се към мен и ми довери:

— Виждала ли си червен елен в края на размножителния период, моме? Горкото животно не може да яде и да спи няколко седмици, защото няма време покрай схватки с другите елени и работата върху кошутите. В края на периода са кожа и кости. Очите им — хлътнали в черепа, а единственото, което не трепери от изнемога, е…

Последното се изгуби в бурен смях, а Джейми ме отведе горе. Не слязохме за вечеря.

* * *

Много по-късно, почти заспала, усетих ръката му през кръста си и топлия му дъх по врата си.

— Спира ли някога? Това да те искам? — Дланта му намери гърдата ми. — Дори когато току-що сме го направили, те искам толкова много, че гърдите ме стягат и пръстите ме болят от желание да те докосна отново.

Той обхвана лицето ми с длани в тъмното и с палци погали веждите ми.

— Когато те държа в ръце и усетя как трепериш и чакаш да те обладая… Боже, искам да те задоволявам, докато извикаш отново и отново. И когато сме правили любов, имам чувството, че съм ти дал душата си.

Той се претърколи върху мен, разтвори краката ми и потрепна, когато влезе. Позасмя се.

— Да, и аз съм поожулен. Искаш ли да спра? — Обвих крака около хълбоците му в отговор и го придърпах по-близо.

— Искаш ли да спреш? — попитах го.

— Не. Не мога.

Засмяхме се и се заклатушкахме, докато устните и пръстите ни докосваха телата ни в тъмното.

— Разбирам защо за Църквата това е тайнство — замечтано промълви Джейми.

— Това ли? — Сепнах се. — Защо?

— Е, поне е свещено. Чувствам се като самия Бог, когато съм в теб.

Засмях се толкова силно, че той почти излезе. Спря и ме стисна за раменете, за да спра да се треса.

— Какво е толкова смешно?

— Странно ми е да си представя как Бог прави това.

Джейми продължи:

— Е, ако Бог е направил човека по Свой образ и подобие, би трябвало да има и член. — Разсмя се и изгуби ритъма си. — Макар че не ми приличаш много на Света Дева Мария, сасенак.

— Защо?

— Ако няма да ми позволиш да го извися, ще трябва да изтърпиш низката ми природа. Ще съм звяр. — Той ме ухапа по врата. — Кон ли да съм, мечка или куче?

— Таралеж.

— Таралеж? И как точно правят любов таралежите? — попита той.

Не, помислих си. Няма. Няма. Но го направих.

— Много внимателно — отвърнах през хилеж. Сега щях да разбера колко точно е стар вицът.

Джейми се сви на кълбо, хриптейки от смях. Накрая се изтърколи на пода и се изправи на колене. Затърси кутията с кремък на масата. Той припламна като червен въглен сред мрака на стаята, когато фитилът прихвана и разцъфна светлина.

Отпусна се в края на леглото и ми се ухили, докато аз още се превивах от кикот на възглавницата. Той потърка лице с опакото на дланта си и доби уж сурово изражение.

— Добре, жено. Виждам, че е дошло времето да упражня властта си на съпруг.

— О, така ли?

— Да. — Той се спусна напред, сграбчи бедрата ми и ги разтвори. Изписках и се опитах да се примъкна нагоре по леглото, по-далеч от него.

— Не, не го прави!

— Защо не? — Той ме гледаше измежду краката ми. Стискаше здраво бедрата ми, за да не опитам отново да ги затворя. — Кажи ми, сасенак. Защо не искаш? — Потърка брадичка във вътрешната част на бедрото ми, а двудневната му брада драскаше нежната кожа. — Бъди честна. Защо не?

Одраска и другото бедро, а аз заритах и зашавах бясно, за да се измъкна.

Извърнах лице във възглавницата, хладна под пламналата ми буза.

— Е, не знам — измърморих, — не мисля, че… е, боя се, че не… не знам дали е удобно…

Гласът ми заглъхна смутено. Между краката ми Джейми се размърда, надигна се. Постави ръце около хълбоците ми, подпря буза на бедрото ми и се смя, докато бузите му се насълзиха.

— Исусе Христе, сасенак — успя да смотолеви, — не знаеш ли какво е първото нещо, което се прави, когато опознаваш нов кон?

— Не — отвърнах, напълно объркана.

Той вдигна ръка и ми показа опакото на дланта си.

— Потъркваш си ръката в носа на животното, за да може да те помирише и да свикне с теб, така че да не се плаши. — Надигна се на лакти и ме изгледа над корема и гърдите ми. — Това трябваше да сториш и с мен, сасенак. Трябваше още от самото начало да натъркаш лицето ми между краката си. Тогава нямаше да съм толкова плашлив.

— Плашлив!

Той сниши лице и нарочно го потърка напред и назад, като пръхтеше и се преструваше на кон. Извих се и го изритах в ребрата, но без резултат. Накрая притисна бедрата ми едно към друго, после към леглото и вдигна глава.

— Сега стой мирна.

Чувствах се на показ, накърнена, безпомощна — и сякаш щях да се разпадна. Дъхът на Джейми по кожата ми бе ту хладен, ту топъл.

— Моля те — промълвих, макар да не знаех дали имам предвид „моля те, спри“, или „моля те, продължавай“. Нямаше значение — той не възнамеряваше да спира.

Съзнанието ми се разглоби на отделни усещания: грубия лен на възглавницата и избродираните по нея релефни цветя; мирисът на горящото в лампата масло, смесен с по-слабия аромат на печено говеждо и бира и още по-слабия аромат на полуувехналите в чашата цветя; хладната дъска на стената до левия ми крак, здравите ръце на хълбоците ми. Усещанията се завихриха и сляха зад клепачите ми в слънце, което се разрасна, смали и накрая експлодира безшумно, като ме остави в топъл, пулсиращ мрак.

Смътно и отдалеч дочух проскърцване — Джейми присядаше.

— Е, така е по-добре — чу се глас, който се задъхваше между думите. — Трябват си малко усилия, за да те подчини човек.

Леглото проскърца отново, когато той премести тежестта си, и усетих как отново разтваря краката ми.

— Не си толкова отпусната, колкото изглеждаш, надявам се? — Гласът се приближаваше. Извих гръб с нечленоразделен звук, когато изключително чувствителната тъкан бе разделена с подновена сила.

— Исусе — изрекох.

В ухото ми някой се позасмя.

— Казах само, че се чувствам като Бог, сасенак — промълви той. — Не съм казал, че съм.

По-късно, когато на светлината на изгряващото слънце лампата слабееше, се надигнах от унеса си и чух Джейми да казва:

— Спира ли някога, Клеър? Желанието?

Облегнах се на рамото му.

— Не знам, Джейми. Наистина не знам.