Диана Габалдон
Друговремец (29)

28.
Целувки и долни гащи

Постепенно намирах мястото си в делата на имението. Джени вече не можеше да върви до колибите на арендаторите, затова аз се заех с посещенията — понякога в компанията на момче от конюшните, понякога с Джейми или Иън. Носих си лекарствата, както и храна, лекувах болните, както можех, и правех предложения как да подобрят здравето и хигиената си — приемаха ги с различна степен на благодарност.

В самия Лалиброх вършех това-онова из къщата и около нея — гледах да съм полезна където мога, най-вече в градините. Освен прекрасната орнаментална градинка имението имаше и такава за билки и още една, огромна, за кухненски подправки и зеленчуци. Оттам идваха репите, зелето и другите зеленчуци.

Джейми беше навсякъде — в кабинета, отрупан със счетоводни книги, в полето с арендаторите, в конюшнята с Иън. Навсякъде гледаше да навакса изгубеното време. Имаше и нещо повече от обикновен дълг и интерес, стори ми се. Скоро трябваше да заминем — той искаше да подкара нещата в коловоз, за да продължат така, докато го няма, докато той — ние, — се върнем завинаги.

Знаех, че скоро ще тръгваме, но обградена от спокойствието в имението, както и във веселата компания на Джени, Иън и малкия Джейми, се чувствах най-сетне като у дома.

Една сутрин след закуска Джейми стана от масата и заяви, че ще отиде до другия край на долината, за да разгледа някакъв кон, който Мартин Мак бил обявил за продан.

Джени се извърна смръщена от бюфета.

— Джейми, мислиш ли, че ще е безопасно? Последния месец наоколо шарят английски патрули.

Той сви рамене и взе палтото си от стола.

— Ще внимавам.

— Хей, Джейми — подвикна Иън, който тъкмо влизаше с наръч дърва за горене. — Щях да те помоля да отскочиш до мелницата. Джок дойде снощи да каже, че нещо не е наред с колелото, било заседнало. Погледнах набързо, но и двамата не можахме да го помръднем. Мисля, че са се заклещили някакви боклуци, но са под водата.

Той почука с дървения си крак по пода и ми се усмихна.

— Още мога да ходя, слава Богу, даже и да яздя, но не мога да плувам. Само се мятам насам-натам и се въртя в кръг като мушица с откъснато крило.

Джейми върна палтото си на стола, ухилен от описанието на шурея си.

— Лошо няма, Иън, щом ще те спаси от това да мръзнеш цяла сутрин във воденичния вир. — Обърна се към мен. — Искаш ли да дойдеш с мен, сасенак? Утрото е хубаво и може да си вземеш кошничката. — Хвърли ироничен поглед към огромната плетена кошница, в която събирах билки. — Ще отида да се преоблека. Сега се връщам.

Пое към стълбището и атлетично заподскача нагоре, взимайки по три стъпала наведнъж.

С Иън се спогледахме усмихнати. Ако съжаляваше, че вече не е способен на подобни подвизи, то го прикриваше с удоволствието, че вижда Джейми толкова въодушевен.

— Хубаво е да си е у дома — каза той.

— Само да можехме да останем.

Благите му кафяви очи се изпълниха с притеснение.

— Няма да тръгвате веднага, нали?

Поклатих глава.

— Не, не веднага. Но ще трябва да тръгнем дълго преди да падне сняг. — Джейми беше решил, че ще е най-добре да отидем до Боли, седалището на клана Фрейзър. Може би дядо му, лорд Ловат, можел да ни помогне — ако ли не, можел поне да ни осигури безопасен път до Франция.

Иън кимна успокоен.

— О, да. Но има още няколко седмици.

* * *

Беше прекрасен, сияен есенен ден, с въздух, сладък като ябълков сок, и небе, толкова синьо, че можеше да се удавиш в него. Вървяхме бавно, за да се оглеждам за късноцъфтящите шипки и лугачки, като междувременно бъбрехме.

— Следващата седмица е платежен ден — каза Джейми. — Готова ли ще е новата ти рокля дотогава?

— Сигурно. Защо, повод ли има?

Той ми се усмихна и взе кошницата ми, а аз се наведох да набера малко вратига.

— В някакъв смисъл. Нищо подобно на големите пиршества на Колъм, дума да няма, но всички арендатори в Лалиброх ще дойдат да си платят наемите — и да засвидетелстват уважението си към новата господарка на Лалиброх.

— Сигурно ще се изненадат, че си се оженил за англичанка.

— Неколцина бащи ще са разочаровани. Преди да ме арестуват и да ме отведат във форт Уилям, ухажвах някои от местните девойки.

— Съжаляваш ли, че не взе местно момиче? — попитах кокетно.

— Ако смяташ, че ще кажа „да“, докато държиш градинарското ножче, не си преценила добре здравомислието ми.

Пуснах ножчето, изпънах ръце и зачаках. Когато се отскубнахме един от друг, си взех ножчето и го подкачих:

— Винаги съм се чудила как си останал девствен толкова дълго. Момичетата в Лалиброх до една ли са грозници?

— Не — отвърна той и примижа срещу слънцето. — Най-вече баща ми е отговорен за това. Вечерите се разхождахме през полята и си говорехме. И когато пораснах достатъчно, за да е възможно, той ми каза, че всеки мъж е отговорен за семето, което сее, защото е длъжен да се грижи за жена си и да я закриля. И ако не съм готов за това, нямам право да обременявам никоя с последствията от действията си.

Хвърли поглед през рамо към къщата — и към малкото семейно гробище в подножието на кулата, където почиваха родителите му.

— Каза, че най-великото нещо в живота на един мъж е да легне с жената, която обича — рече тихо. Усмихна ми се, а очите му синееха като небето над нас. — Беше прав.

Докоснах леко лицето му и прокарах пръст по бузата му, надолу към челюстта.

Джейми се ухили, а силен порив на вятър поде поличката му.

— Е, Църквата учи, че да си посягаш сам е грях, но според баща ми, ако опре до това да посегнеш на себе си или на някоя клета жена, всеки благоприличен мъж би се пожертвал.

Когато спрях да се смея, поклатих глава и казах:

— Не. Не, няма да питам. Но си останал девствен въпреки всичко.

— Благодарение единствено на милостта на Бог и на наставленията на баща ми. Когато навърших четиринайсет, само момичета ми бяха в главата. Но след това ме пратиха при Дугал.

— Там нямаше ли момичета? Мислех, че Дугал има дъщери.

— Да, четири. Най-малките две не са нищо особено, но най-голямата беше много хубаво девойче. Година-две по-голяма от мен, Моли. Мисля, че не се ласкаеше много от вниманието ми. Често я зяпах от другия край на масата, а тя ме гледаше отвисоко и ме питаше дали нямам перде. Ако съм бил имал, да съм си легнел, а ако ли не — да спра да я зяпам, защото не искала да ми гледа сливиците, докато се храни.

— Разбирам как си останал девствен — рекох и запретнах поли, за да прекрача през един нисък плет. — Но не може всички да са били такива.

— Не — отвърна Джейми умислено, докато ми подаваше ръка. — Не, не бяха. По-малката сестра на Моли, Табита, беше по-дружелюбна. — Усмихна се от спомена. — Тиби е първото момиче, което целунах. По-скоро първото, което целуна мен. Помагах й с две кофи мляко, от плевнята към маслобойната, и през цялото време планирах как ще я приклещя зад вратата, за да не се измъкне, и ще я целуна. Само че и двете ми ръце бяха заети и тя трябваше да ми отвори вратата. Така че аз се озовах зад вратата, а Тиби ме издебна, хвана ме за ушите и ме целуна. И разляхме млякото.

— Звучи като запомнящо се първо преживяване — рекох през смях.

— Едва ли й е било първо. Знаеше много повече от мен. Но не продължи дълго — след ден-два майка й ни хвана в кухненския килер. Само ме изгледа остро, а на Тиби каза да подреди масата за вечеря, но явно след това е казала на Дугал.

Ако Дугал Макензи бе реагирал, както бях чула, за да защити честта на сестра си, не можех да си представя какво би сторил, за да защити дъщеря си.

— Потрепервам, като си помисля — казах и се усмихнах широко.

— И аз — отвърна Джейми и потрепери наистина. Изгледа ме косо, смутен.

— Знаеш, че младите мъже сутрин се събуждат с… е, с… — Той се червеше.

— Да, знам — отвърнах. — Както и старците на по двайсет и три. Мислиш, че не забелязвам? Достатъчно често ми обръщаш внимание на това.

— Мхм. Е, на сутринта след като майка й ни хвана, се събудих призори. Бях я сънувал — Тиби, не майка й, — и не се изненадах, когато почувствах ръка на члена си. Изненадах се, че не е моята.

— Не е била на Тиби, нали?

— Не, не беше. Беше на баща й.

— Дугал?! Какво, за Бога?!

— Ококорих се и той ми се усмихна, много добронамерено. След това седна на леглото и си поговорихме, чичо и племенник, покровител и храненик. Обясни ми колко се радва, че съм дошъл, той нали си нямал син, и така нататък. И как цялото семейство много ме харесвало. И как никак не му се мислело, че може някой да се възползва от благородните, невинни чувства на дъщерите му към мен, но пък се радвал, че може да ми вярва като на роден син. И през цялото време държи с едната си ръка камата си, а с другата — младите ми топки. И само повтарях да, чичо, не, чичо, а когато си тръгна, се свих на постелята и сънувах свине. И не целунах момиче отново, докато не станах на шестнайсет и не се преместих в Леох.

Той ме погледна усмихнат. Беше привързал косата си с кожена връв, но по-късите краища стърчаха както обикновено и лъщяха червеникавозлатисти в хладния, ясен въздух. По време на пътуването от Леох до Крейг на Дун кожата му бе загоряла и сега целият приличаше на жизнерадостно есенно листо, подето от вятъра.

— А ти, хубава ми друговремко? — попита ухилен. — Момците плезеха ли се подире ти, или си била стеснителна девица?

— Не колкото теб — отвърнах благоразумно. — Бях на осем.

— Безсрамница! Кой беше щастливецът?

— Синът на преводача ни. Бяхме в Египет, а той беше на девет.

— А, значи не е твоя вината. Въвлечена в грях от по-възрастен мъж. Че и проклет неверник.

Мелницата се показа под нас, хубава като картинка, с тъмночервена лоза, плъзнала от едната страна на жълтата стена, кепенците отворени и добре поддържани, макар че зелената им боя бе поолющена. Водата се изливаше весело във воденичния вир от улея под спрялото колело. Дори се мяркаха патици — примкар и потапница звънарка, спрели да отдъхнат по пътя си на юг.

— Виж. — Бяхме на върха на хълма и аз сложих ръка на рамото на Джейми. — Не е ли прекрасно?

— Много по-прекрасно ще е, когато колелото се завърти отново — рече практично. След това погледна към мен и се усмихна. — Да, сасенак. Много е хубаво. Като малък плувах наблизо. Покрай завоя на реката има широк вир.

Няколко крачки надолу по хълма вирът вече се виждаш зад върбите. Момчетата също. Бяха четири, търчаха, плискаха се във водата и викаха, голи като птички.

— Бррр — рекох. Времето беше хубаво като за есента, но въздухът бе достатъчно студен, за да се радвам, че съм си взела широкия шал. — Само като ги гледам, ми изстива кръвта.

— Така ли? Е, нека ти я стопля.

Той хвърли бърз поглед към момчетата в потока и пристъпи назад в сянката на голям кестен. Хвана ме през кръста и ме придърпа.

— Не си първата девойка, която съм целувал, но се кълна, че ще си последната.

И сведе глава към извърнатото ми нагоре лице.

* * *

Когато воденичарят се показа от леговището си и ни се представи набързо, аз се върнах към бреговете на воденичния вир, а Джейми няколко минути слуша обяснения на проблема. Воденичарят се прибра, за да опита да завърти камъка отвътре, а Джейми се вгледа в тъмните обрасли дълбини на вира. Накрая сви рамене примирено и се зае да се съблича.

— Няма какво да се прави — отбеляза. — Иън е прав, нещо е заседнало в колелото под улея. Трябва да се гмурна и… — Той рязко спря, когато чу как ахвам, и се обърна към мен. — Какво ти става? Не си ли виждала мъж по долни гащи?

— Не… не и… такива! — успях да изпелтеча. Предвиждайки работа под водата, той бе навлякъл под поличката си невероятно вехта къса дреха. Явно е била от червена вълна, но сега бе скърпена от главозамайващо разнообразни цветове и материали. Този чифт долни гащи явно бе принадлежал на някой доста по-широк в кръста от Джейми. Едва се крепяха на хълбоците му, а гънките висяха върху плоския му корем.

— На дядо ти ли са? — предположих аз, докато правех неуспешни опити да сподавя смеха си. — Или на баба ти?

— На баща ми — рече той студено и ме изгледа важно. — Нали не очакваше да вляза гол като пушка пред жена си и арендаторите си?

Със завидно достойнство той събра увисналия плат с едната си ръка и нагази във вира. Обходи водите край колелото, ориентира се, пое си дълбоко дъх и се потопи с краката нагоре — последно видях издутото дъно на долните му гащи. Воденичарят се подаваше от прозореца, подвикваше окуражаващо и наставляваше Джейми, покажеше ли се главата му над водата.

По краищата на брега гъмжеше от водни растения и аз ги разровичках с пръчка, за да потърся корен от слез и малките фини листа на орешеца. Бях напълнила кошницата до половината, когато чух учтиво прокашляне зад себе си.

Беше наистина много възрастна, или поне така изглеждаше. Подпираше се на тояжка и носеше дрехи, които навярно бяха единственият й чифт за последните двайсет години, вече твърде големи за свитото в тях тяло.

— Добро ти утро — поздрави ме тя, кимайки като бобина на стан. Носеше колосана забрадка, която скриваше косата й, макар няколко стоманеносиви кичурчета да се подаваха край бузите й, сбръчкани като кожата на есенни ябълки.

— Добро утро — отвърнах и понечих да се стана от земята, но тя направи няколко крачки и седна до мен с изненадваща ловкост. Дано да можеше да стане отново.

— Аз съм… — подех, но тя ме прекъсна бързо.

— Ти си новата господарка, разбира се. Аз съм госпожа Макнаб — баба Макнаб ми викат, защото всичките ми снахи също са госпожи Макнаб.

Дръпна кошницата ми към себе си с кокалестата си ръка и затършува вътре.

— Корен от слез, да, добро е за кашлица. Но това не ти трябва, моме. — Побутна с показалец една кафеникава грудка. — Прилича на корен от лилия, но не е.

— А какво е?

— Сладка папрат. Ако го вкусиш, моме, ще се затъркаляш превита по земята.

Извади го от кошницата и го изхвърли във вира. После намести кошницата в скута си и огледа всички останали растения, а аз я наблюдавах развеселена, но и подразнена. Накрая, доволна, тя ми я подаде обратно.

— Е, никак не си глупава, за девойче сасенак — отбеляза. — Различаваш ранилист от сладка трева, ако не друго. — Хвърли око на вира, където главата на Джейми се показа за миг, гладка като на тюлен, преди да се скрие отново под воденицата. — Господарят не се е оженил за теб само заради лицето.

— Благодаря — отвърнах, реших да го изтълкувам като комплимент. Погледът на старицата, остър като нож, се премести към корема ми.

— Още ли не си с дете? Малинови листа ти трябват. Направи разтвор от тях и плод на шипка и го изпий, когато луната е почти пълна. После, когато започне да линее, хапни малко плод на берберис, за да очистиш утробата си.

— О, хм, ами…

— Искам да помоля господаря за услуга — продължи старицата. — Но е зает, затова ще помоля теб.

— Добре — съгласих се неуверено, макар да не виждах как бих я спряла.

— Внук ми — каза тя и ме прикова със сивите си очички, малки и лъскави като камъчета. — Внук ми Роби. Имам шестнайсет и трима се казват Робърт, но единият е Боб, а другият е Роб, така че на малкия му викаме Роби.

— Поздравления — рекох учтиво.

— Искам господаря да вземе момчето в конюшните.

— Ами, не знам дали ще мога…

— Заради баща му, разбираш. — И тя се приведе напред съзаклятнически. — Не че има нещо лошо в строгостта — иначе детето ще се разглези, а и Бог знае, че на момчетата си им трябват шамари, иначе нямаше да ги прави такива диванета. Но като започнеш да си буташ детето във въглените и да му оставяш синини колко ръката само задето си взело допълнително парче питка от подноса, е, тогава…

— Искате да кажете, че бащата на Роби го бие, така ли? — прекъснах я.

Старицата закима, доволна от схватливостта ми.

— Дума да няма. Нали това казвам? — Тя вдигна ръка. — Да беше както обикновено, не бих се намесила. Мъжът може да прави с детето си каквото реши, но… е, Роби ми е любимец. И не е виновен, че баща му е вмирисан на бъчва от глава до пети, колкото и да ме е срам да го призная за сина си.

Изпъна предупредително кокалестия си показалец и продължи:

— Не че бащата на Роналд не пиеше повечко. Но на мен и децата никога не е посягал — не и след първия път, де — добави замислено. Внезапно ми се усмихна и бузите й се стегнаха и заискриха като летни ябълки. Виждаше се ясно що за весела хубавица е била. Довери ми: — Веднъж ме удари, а аз грабнах с кърпа едно дърво от огъня и го халосах с него. — Заклати се напред-назад, смеейки се. — Помислих си, убих го. Рева, държа му главата в скута и се чудя какво ще правя, вдовица с две деца? Но се свести и никога повече не ми посегна, нито на децата. Родих тринайсет, да знаеш — похвали се тя. — Отгледах десет.

— Поздравления — рекох впечатлена.

— Малинови листа — рече, като постави длан на коляното ми. — Слушай ме, моме, малиновите листа ще свършат работа. Ако ли не, ела при мен, ще ти направя една отвара от пурпурна маргаритка и семена на тиквичка, ще ти разбия вътре и сурово яйце. Така ще изсмучеш право в утробата си семето на мъжа и до Великден ще си се надула като тиква.

Прокашлях се изчервена.

— Ммм, добре. И искате Джейми, хм, господаря, имам предвид, да вземе внука ви в конюшните, за да го отърве от баща му, нали?

— Да, точно така. Много работливо дете е Роби и господарят няма да се…

Лицето й застина. Погледнах през рамо и също застинах. Червени мундири. Драгуни, шестима, на коне. Внимателно приближаваха мелницата надолу по хълма.

С удивително присъствие на духа госпожа Макнаб се изправи и седна върху дрехите на Джейми, като ги покри с полите си.

Зад мен Джейми се показа с плясък и рязко пое дъх. Страхувах се да го повикам по име и дори да помръдна, за да не привлека вниманието на драгуните към вира, но ненадейната мъртвешка тишина ми подсказа, че и той ги е видял. Тишината бе нарушена от една-едничка дума, произнесена тихо, но с чувство.

— Мерде.

Със старицата не помръдвахме, с лица като от камък, докато войниците слизаха по хълма. Докато взимаха последния завой по пътя към мелницата, тя се обърна към мен и постави пръст на устните си. Не биваше да говоря, за да не разберат, че съм англичанка. Нямах време дори да кимна, преди оцапаните с кал копита да спрат на два-три метра от нас.

— Добра ви утрин, дами — каза предводителят. Беше ефрейтор, но за щастие не ефрейтор Хокинс. Бързо огледах останалите и с облекчение установих, че не съм виждала никого от тях при форт Уилям. Отпуснах съвсем леко пръстите си, впити в дръжката на кошницата. Ефрейторът продължи: — Видяхме мелницата отгоре и решихме да купим малко брашно.

Той се поклони някъде между нас, несигурен към коя да се обърне.

Госпожа Макнаб бе студена, но вежлива.

— Добра утрин — рече тя и наклони глава. — Но ако сте дошли за брашно, боя се, че ще ви разочароваме. Колелото не работи. Може би следващия път, като наминете.

— О? Какво му има? — Ефрейторът, нисък, млад и румен, сякаш се заинтересува искрено. Отиде до края на вира и се взря в колелото. Воденичарят се показа, за да докладва докъде е стигнал с воденичния камък, зърна го и бързо се прибра обратно.

Ефрейторът повика един от хората си и му направи знак да се наведе, след това се качи на гърба му. Посегна нагоре и се хвана за покрива. Покатери се върху сламата. Изправен, едва достигаше ръба на голямото колело. Посегна и го раздруса. Приведе се и извика на воденичаря през прозореца да опита да завърти камъка на ръка.

С усилие на волята държах очите си далеч от дъното на улея. Не знаех как точно работят воденичните колела, но се боях, че ако ненадейно се освободи, всичко до него под водата ще бъде смазано. Явно страхът ми не бе неоснователен, защото госпожа Макнаб се обърна с резки думи към един от близките войници.

— Кажи на командира си да слезе, момко. Няма да помогне така. Не бива да се бърка в неща, които не разбира.

— О, не се бойте, госпожо — рече небрежно войникът. — Бащата на ефрейтор Силвърс има мелница в Хампшир. Не знам какво не разбира от тези неща, но ще да е толкова малко, че и в ботуша ми би влязло.

С госпожа Макнаб се спогледахме разтревожено. Ефрейторът закрачи по покрива, пробно побутна колелото още няколко пъти и слезе при нас. Потеше се обилно и обърса лице с голяма мръсна кърпа, преди да заговори:

— Не мога да го помръдна отгоре, а онзи глупец воденичарят явно не говори английски. — Погледна първо към здравата тояжка и възлестите крайници на госпожа Макнаб, после към мен. — Може би младата дама ще влезе да поговори с него вместо мен?

Госпожа Макнаб ме сграбчи закрилнически за ръкава.

— Ще извините снаха ми, господине. Нещо й стана, откак последният й младенец се спомина. Не е продумала вече година, горката. А не мога да я оставя и за миг, страхувам се, че от мъка ще се удави.

Постарах се да изглеждам с размътен разсъдък, което не ми костваше кой знае какви усилия, предвид състоянието ми в момента.

Ефрейторът доби притеснен вид.

— О… Ами…

Залута се към края на вира и се загледа намръщен във водата. Изражението му бе като това на Джейми преди час — навярно и намеренията му бяха същите.

— Няма какво да се прави, Колинс — каза той на възрастния си помощник. — Ще се гмурна да видя какво пречи.

Свали си мундира и се зае да разкопчава ръкавелите си. С госпожа Макнаб разменихме ужасени погледи. Под воденицата може би имаше достатъчно въздух за Джейми, но пък нямаше място къде да се скрие.

Обмислях без особена надежда шансовете да изиграя убедителен епилептичен пристъп, когато колелото ненадейно проскърца. Със звук на падащо дърво огромното приспособление се завъртя наполовина, поспря и след това плавно заработи, като хвърляше вода в улея под себе си.

Ефрейторът спря да се разсъблича и започна да се любува на работещото колело.

— Гледай ти, Колинс! Какво ли го е спирало?

Сякаш в отговор, нещо се показа навръх колелото. Висеше от една от лопатките — от прогизналите червени гънки се процеждаше вода. Лопатката влезе във водата и предметът се отскубна. Някогашните долни гащи на бащата на Джейми величествено се понесоха по водите на вира.

Възрастният войник ги извади с пръчка и ги отнесе на командира си, който ги взе с два пръста като човек, на когото му се налага да пипа вмирисана риба.

— Хм — изсумтя, като оглеждаше критично гащите. — Това пък откъде ще се е взело? Сигурно се е усукало около оста. Странно, че нещо такова може да причини такива беди, нали, Колинс?

— Да, сър. — Войникът явно не считаше вътрешните механизми на шотландска воденица за особено вдъхновяващи, но отговаряше учтиво.

Ефрейторът повъртя гащите в ръцете си, накрая сви рамене и обърса ръце в тях.

— Добра вълна — рече, докато ги изцеждаше. — Ще свърши работа за полиране на юздите и седлото на коня. Сувенир, а, Колинс?

Поклони ни се вежливо и се върна при коня си.

Драгуните едва се бяха скрили от поглед оттатък върха на хълма, когато плисъци възвестиха надигането на местната водна фея.

Беше пребелял и посинял като карарски мрамор и зъбите му така тракаха, че не разбрах какво казва, но и без това беше на келтски.

Госпожа Макнаб обаче разбра и челюстта й увисна. Бързо затвори уста и направи нисък реверанс към господаря. Той я видя и спря, като водата стигаше благоприлично до кръста му. Пое си дълбоко дъх, стисна зъби, за да се овладее, и махна дълъг къс водорасло от рамото си.

— Госпожо Макнаб — каза той и се поклони.

— Господине — отвърна тя и му върна поклона. — Хубав ден, нали?

— М-м-малко х-х-ладно. — Той ме погледна. Свих рамене безсилно.

— Радваме се да разберем, че пак сте си у дома, господине, и се надяваме — аз и момчетата, — че скоро ще се установите за постоянно.

— И аз така се надявам, госпожо Макнаб — каза любезно Джейми. Обърна глава към мен със зъл поглед. Усмихнах се неутрално.

Старицата сви ръце в скута си и се намести достолепно на земята.

— Искам малка услуга от вас, господине — започна тя, — свързана с…

— Бабо Макнаб — прекъсна я Джейми и пристъпи заплашително във водата, — каквото и да искаш, ще го получиш. Стига да ми върнеш ризата, преди деликатните ми части да окапят от студ.