Диана Габалдон
Друговремец (32)

31.
Платежният ден

На вратата леко се почука и влезе Джени, с лека синя дреха, преметната през ръка, шапка в другата. Огледа критично брат си и кимна.

— Да, ризата става. Поотпуснах най-хубавото ти палто — откакто те видях за последно, си пораснал в раменете. — Тя наклони глава на една страна и го огледа. — Добре си се справил със себе си — поне от врата надолу. Я седни и ще ти оправя косата.

Посочи табуретката до прозореца.

— Косата ми? Какво й има на косата ми? — Джейми вдигна ръка, за да провери. Пораснала почти до раменете, беше пристегната с кожена връв, за да не му влиза в очите.

Сестра му не губеше време в приказки, а го бутна да седне на табуретката, махна връвта и енергично се зае да го реши с костените си гребени.

— Какво ти има на косата ли? — повтори тя реторично. — Ами, да видим. Имаш бодили в нея. — Извади от къдриците му малък кафяв предмет и го пусна в скрина. — И парченца дъбови листа. Къде си бил вчера — риел си в шумата като нерез? Да не говорим, че е по-заплетена от мокра прежда…

— Ох!

— Стой мирен, рой! — Смръщила чело от концентрация, тя взе по-едър гребен и оправи кълбото от коса, като я остави гладка и лъскава — меднокафяво, червеникаво, канелено и златно. Всичко искреше на сутрешното слънце. Джени повдигна кичурите в ръцете си и заклати глава.

— Не мога да се сетя за причина добрият Бог да похаби подобна коса за мъж — отбеляза. — На места е като козина на елен.

— Прекрасна е, нали? — съгласих се. — Виж как слънцето я е изсветлило отгоре, има прекрасни руси кичури.

Обектът на възхищението ни ни гледаше свъсено отдолу нагоре.

— Ако не спрете, ще си обръсна главата. — Протегна заплашително ръка към тоалетката, където се намираше бръсначът му. Сестра му, ловка въпреки напредналата бременност, го плесна с гребена по ръката. Той извика и след това повтори, когато тя дръпна косата му.

— Стой мирен. — Започна да разделя кичурите му на три. — Ще ти я сплета, както си му е редът — заяви доволно. — Няма да се срещаш с арендаторите си като някакъв дивак.

Джейми измърмори нещо непочтително под нос, но се остави в ръцете на сестра си. Джени ловко прибра косата му и я сплете в дебела официална плитка, като събра краищата и ги върза с конец. След това извади от джоба си синя копринена лента и я върза на панделка в косата му.

— Така! Не е ли хубаво? — Обърна се към мен за потвърждение и трябваше да призная, че стегнатата коса добре очертаваше лицето му. Чист, спретнат, със снежнобяла ленена риза и сиви панталони, Джейми изглеждаше прекрасно.

— Особено лентичката — рекох и едва потиснах смеха си. — Същият цвят като очите му е.

Джейми изгледа сестра си кръвнишки.

— Не. Без лентички. Това да не ти е Франция! Не ме интересува, ако ще и на цвят да е като мантията на Дева Мария. Без панделки, Джанет!

— Добре, де, добре. Мрънкало. Ето. — Тя махна лентата, пристъпи назад и отбеляза със задоволство: — Да, и така става. — После обърна пронизващите си сини очи към мен и изсумтя замислено, потропвайки с крак.

Бях пристигнала на практика по дрипи, така че се наложи да ми съшият две рокли колкото е възможно по-бързо — една от дебело сукно за всеки ден и една копринена за ситуации като тази, която предстоеше. Повече ме биваше да шия рани, отколкото плат, така че помагах с оразмеряването, но кройката и шиенето оставих на Джени и госпожа Круук.

Бяха свършили прекрасна работа и жълтата като иглика коприна пасваше на тялото ми като ръкавица, а дълбоките гънки минаваха по раменете и се спускаха към бухналите поли. Двете се бяха съгласили с мен да не ми слагат никакви корсети, затова хитроумно бяха подсилили горната част на роклята с банели от китова кост, които бяха приспособили от един друг корсет.

Погледът на Джени бавно ме обходи отдолу догоре и се застоя там. Тя въздъхна и посегна отново към четката за коса.

— Хайде и ти — рече.

Седнах с пламнали бузи и не смеех да гледам Джейми в очите, докато сестра му внимателно премахваше парченца дърво и дъбови листца от къдриците ми, като ги поставяше на тоалетката до растителността, извадена от косата на брат й. В крайна сметка бях сресана и оформена в кок. Джени извади малка дантелена шапчица.

— Така. — И я закрепи здраво върху къдриците ми. — Всичко ти е както трябва. Изглеждаш много порядъчна, Клеър.

Предположих, че това е комплимент, и измърморих някакъв отговор.

— Имаш ли бижута? — попита Джени.

Поклатих глава отрицателно.

— Не, боя се, че не. Само перлите, които Джейми ми подари на сватбата ни, а те… — Предвид как се бяхме измъкнали от Леох, перлите бяха последното, за което ми се мислеше.

— О! — Джейми сякаш ненадейно си бе спомнил нещо. Затършува в кожената си торба и победоносно измъкна броеницата от перли.

— Откъде успя да ги вземеш!? — възкликнах изумена.

— Мърто ги донесе рано тази сутрин. Върнал се в Леох по време на делото и се е натоварил с всичко, което можел да носи — решил, че ще ни трябва, ако успеем да се измъкнем. Търсел ни е по пътя насам, но ние… първо минахме през онзи хълм.

— Още ли е тук? — попитах.

Джейми застана зад мен, за да ми закопчае огърлицата.

— О, да. Долу е, яде всичко наред в кухнята и тормози госпожа Круук.

Като изключим песните му, от дребния жилав мъж не бях чула и пет изречения през цялото време, откакто го познавах. Не можех да си представя как „тормози“ когото и да било. Навярно в Лалиброх се чувстваше като у дома си.

— Кой точно е Мърто? Роднина ли ви е?

Джейми и Джени добиха изненадан вид.

— О, да — отвърна тя. Обърна се към брат си. — Какъв беше, Джейми? Чичо на втория братовчед на татко?

— Племенник, не чичо — поправи я той. — Не помниш ли? Дъртият Лео имаше две момчета, а после…

Запуших демонстративно уши с длани. Това сякаш напомни на Джени нещо и тя плесна с ръце.

— Обеци! Мисля, че имам едни перлени, ще си отиват с огърлицата! Сега идвам.

И тя изчезна с обичайната си мълниеносна скорост.

— Защо сестра ти те нарича Рой? — попитах Джейми, докато си пристягаше връзката пред огледалото. Имаше изражението на воин, вкопчен в смъртна схватка, типично за всеки мъж през вековете, измъчен от парчето плат около врата си, но въпреки това ми се усмихна.

— А, това. Не е английското име Рой, а умалително на келтски. Цветът на косата ми. Думата значи „червен“. — Трябваше да я произнесе буква по буква с келтски акцент, за да доловя разликата.

— Все така ми звучи като „Рой“ — казах и поклатих глава.

Джейми взе торбата си и се зае да връща предметите, които бе извадил, докато търсеше перлите. Откри парче намотана риболовна корда и изсипа всичко от торбата си върху леглото, на голяма купчина. Започна да преглежда предметите един по един, старателно навиваше корди и конци, намираше кукички за въдица и ги връщаше по местата им на корка. Отидох до леглото и огледах хаоса.

— Никога не съм виждала толкова боклуци — отбелязах. — Като сврака си, Джейми.

— Не са боклуци — отвърна ми, жегнат. — Използвам всички тези неща.

— Кордите и кукичките, да. Както и вървите за капани. Дори ватата за пистолет и оловните топчета. От време на време съм те виждала да носиш пистолет. Както и малката змия, която Уили ти даде. Но камъчетата? Черупка от охлюв? Парче стъкло? И… — Приведох се напред, за да идентифицирам тъмна космата топка. — Какво е… не е каквото си мисля, нали, Джейми? Защо, за Бога, носиш изсушен крак на къртица?

— Срещу ревматизъм, разбира се. — Грабна го изпод носа ми и го натъпка обратно в торбата си.

— Да, разбира се — съгласих се и го огледах с интерес. Беше се поизчервил. — Сигурно работи, отникъде не скърцаш. — Взех една малка библия и я разлистих, а той прибра остатъка от ценните си придобивки. — Алегзандър Уилям Родрик Макгрегър — прочетох името на форзаца. — Каза, че си му длъжник. Какво имаше предвид?

— А, това ли.

Седна до мен на леглото, взе книжката от ръцете ми и внимателно я прелисти.

— Казах ти, че е принадлежала на затворник, умрял във форт Уилям, нали?

— Да.

— Аз самият не познавах момчето — умрял е месец преди да пристигна. Но лекарят, който ми даде библията, ми разказа за него, докато се грижеше за гърба ми. Мисля, че имаше нужда да каже някому, а е нямало как да разговаря с човек от гарнизона.

Затвори страниците, постави библията на коляно и се взря през прозореца към весело грейналия октомврийски ден.

Алекс Макгрегър, младеж на около осемнайсет, бил арестуван за обичайно нарушение, кражба на добитък. Хубав и мълчалив момък, навярно щял да си излежи присъдата и да си тръгне по живо по здраво. Само че седмица преди да го пуснат, го намерили обесен под навеса на обора.

— Нямало съмнение, че сам го е сторил. — Джейми галеше с палец кожената подвързия на книжката. — А лекарят не каза направо какво мисли, но намекна, че капитан Рандал е имал личен разговор с момчето седмица по-рано.

Преглътнах с мъка и въпреки слънчевата утрин сякаш захладня.

— И мислиш…

— Не. — Гласът му бе тих и уверен. — Не мисля. Знам, знаеше и лекарят. Предполагам, че и подофицерът на Рандал е знаел и затова е умрял. — Джейми разпери длани на коленете си и погледна към дългите си пръсти. Големи, силни, умели — ръце на земеделец и на воин. Прибра библията в торбата си. — Ще ти кажа едно, мо дюин. Един ден Джак Рандал ще умре от моята ръка. Когато е мъртъв, ще върна книгата на майката на това момче, с вест, че синът й е отмъстен.

Джени дойде и разсея напрежението, прекрасна в синя копринена рокля и дантелена шапчица. Държеше голяма кутия, покрита с износен марокен.

— Джейми, дойдоха Къранови, както и Уили Мъри, и семейство Джефри. Най-добре слез и закусвай пак с тях… Сложила съм нови питки и осолена херинга, а госпожа Круук ще направи кексчета със сладко.

— Добре. Клеър, слез, когато си готова. — Той се изправи и спря само колкото да ме целуне, бързо, но страстно, и изчезна. Стъпките му затрополиха надолу по стълбите и се забавиха едва в края, до темпо, подобаващо на земевладелец.

Джени се усмихна след него и обърна вниманието си към мен. Остави кутията на леглото, вдигна капака и разкри купчина бижута и малки накити. Изненадах се — не изглеждаше типично за подредената, спретната Джени Мъри, под чиято желязна ръка домакинството вървеше като добре смазана машина от сутрин до мрак.

Тя разбърка искрящия безпорядък с показалец, след това, сякаш дочула мислите ми, вдигна глава и се усмихна.

— Все си мисля, че един ден трябва да подредя тези неща, но когато бях малка, майка ми ми позволяваше да ровичкам в кутията й. Все едно търсех съкровища — не знаех на какво ще попадна. Може би си мисля, че ако е подредено, магията някак ще изчезне. Глупаво, нали?

— Не. — И отвърнах на усмивката й. — Не е.

Разгледахме бавно съдържанието на кутията, като вдигахме и внимателно оглеждахме ценностите на четири поколения.

— Това беше на баба ми от страната на Фрейзър — каза Джени и ми показа една сребърна брошка. Беше във формата на полумесец и с малък диамант на единия връх, като звезда.

— А това — каза и извади тънка златна халка с рубин, обграден от брилянти. — Това е венчалната ми халка. Иън изхарчи половин годишна заплата за нея, макар че му казах, че е глупак. — Нежното й изражение обаче ми подсказваше, че е бил всичко друго, но не и глупак. Тя лъсна камъчето в плата на роклята си и му се полюбува отново, преди да го прибере в кутията.

— Ще се радвам, когато се роди бебето — каза и потупа корема си с гримаса. — Пръстите ми са толкова подути сутрин, че не мога да си вържа връзките на дрехите, камо ли да нося пръстени.

Нещо в дъното на кутията проблесна, но не като метал, и аз посочих към него.

— Какво е това?

— А тези ли? — Извади предметите. — Никога не съм ги носила, не ми отиват. Но ти би могла. Висока и царствена си, като майка ми. Бяха нейни.

Бяха чифт гривни от бивна на див глиган, полирана до дълбокото матово сияние на слонова кост, а краищата бяха покрити със сребристи шийки, гравирани с флорални плетеници.

— Боже, прекрасни са! Никога не съм виждала нещо толкова… красиво по варварски начин.

Джени се развесели.

— Да, такива са. Някой ги е подарил на майка ми за сватбата й, но не казваше кой. Баща ми все я подпитваше, но тя не му казваше, само се усмихваше като котка, бръкнала в сметаната. Ето, пробвай ги.

Костта бе хладна и тежка. Не устоях да прокарам пръсти по жълтеникавата повърхност, огрубяла от годините.

— Да, много ти отиват — заяви Джени. — Ще си отиват и с жълтата ти рокля. Ето ти обиците. Сложи ги и да слизаме.

* * *

Мърто седеше на кухненската маса и старателно унищожаваше шунка, набодена на върха на камата му. Госпожа Круук ловко се приведе с подноса иззад него и допълни бързо празнещата се чиния с три топли пити.

Джени шеташе насам-натам и наглеждаше приготовленията. Спря се за миг и свали поглед към Мърто.

— Не се стеснявай, друже — заяви. — В кошарата имаме още един нерез, все пак.

— Свидят ти се няколко хапки за роднина ли? — попита я той, без да спира да дъвче.

— На мен? — Джени застана с ръце на хълбоците. — Божке, не! А и си изял само четири порции. Госпожо Круук — обърна се тя към излизащата домакинка, — когато приключите с питите, направете купа каша на умиращия от глад. Не искаме да припадне от глад, като стане.

Когато ме видя на прага, Мърто се задави с шунката си.

— Мммпхпм — изфъфли, вместо да ме поздрави, след като Джени го потупа здравичката по гърба.

— И аз се радвам да те видя — отвърнах и седнах срещу него. — Благодаря, между другото.

— Мммпхмп? — Този път въпросът бе сподавен от половин питка, намазана с мед.

— Че си ми взел нещата от замъка.

— Мммп. — Махна небрежно с ръка, жест, който завърши с посягане към маслото. — Донесох ти и някакви стрити треви и тем подобни — каза и кимна към прозореца. — На двора, в дисагите ми.

— Донесъл си ми кутията с лекарствата? Прекрасно! — Бях очарована. Някои от растенията бяха много редки и трудно ги бях открила и приготвила. — Но как си успял? Надявам се, че не си срещнал трудности.

След като се възстанових от ужасите на процеса, често се питах как обитателите на Леох са приели всичко.

— А, нямах проблеми. — Отхапа още веднъж смело, но изчака бавно и славно да преглътне, преди да продължи: — Госпожа Фиц ги беше прибрала и вече беше опаковала всичко. Отидох най-напред при нея, защото не бях сигурен как ще ме посрещнат.

— Много разумно. Госпожа Фиц едва ли би вдигнала тревога, когато те види — съгласих се. Питите димяха леко в хладния въздух и ухаеха райски. Посегнах към една от тях и гривните потракаха на китката ми. Видях, че Мърто ги гледа, и ги нагласих, така че да види и гравираното сребро.

— Не са ли прекрасни? — попитах. — Джени каза, че са били на майка й.

Мърто сведе очи към купата с каша, която госпожа Круук безцеремонно бе набутала под носа му.

— Отиват ти — смотолеви. След това ненадейно се върна към предишната тема: — Не, не би вдигнала аларма. С Глена Фицгибънс се знаем отдавна.

— О, изгубена любов? — подкачих го, представяйки си колоритната гледка: Мърто в обятията на пищната госпожа Фиц.

Мърто вдигна студен поглед от кашата си.

— Не беше, ще съм ти благодарен да говориш прилично за дамата. Съпругът й беше брат на майка ми. И си беше изкарала акъла заради теб, да знаеш.

Сведох поглед и посегнах към меда, за да скрия смущението си. Каменната делва бе предварително затоплена във вода, за да се втечни медът, и бе приятна на пипане.

— Съжалявам — рекох и посипах малко мед върху питата си, като внимавах да не го разлея. — Чудех се какво си е помислила, когато… когато аз…

— Отначало не разбрахме, че те няма — каза дребният мъж небрежно. — Когато не дойде за вечеря, всички си помислиха, че си останала до късно в полята или си си легнала, без да ядеш. Вратата ти беше затворена. На следващия ден започна олелията около госпожа Дънкан, но никой не се сети да те потърси. Никой не те спомена, само нея, когато дойдоха вестите, и в цялото вълнение никой не се сети да те потърси.

Кимнах замислено. Никой не би усетил липсата ми, освен пациентите — бях прекарала повечето си време в библиотеката на Колъм, докато Джейми го нямаше.

— Ами Колъм? — попитах. Не се интересувах просто от любопитство. Исках да знам наистина ли е планирал всичко, както си мислеше Гейли?

Мърто сви рамене. Огледа масата за още храна, явно не откри нищо по вкуса си и се облегна назад, скръствайки ръце на корема си.

— Когато чухме какво е станало в селото, той нареди веднага да затворят портите и забрани на всички да ходят там, за да не се забъркат в кашата. — Облегна се още малко назад и ме изгледа преценяващо. — Госпожа Фиц искаше да те намери, на втория ден. Попитала всички прислужнички дали са те виждали. Никоя не знаела, освен една — казала й, че може да си отишла до селото и да си се приютила в някоя колиба.

Едно от момичетата… Онова, което прекрасно е знаело къде съм.

Той се пооригна, без да си прави труда да сподавя звука.

— Чух, че госпожа Фиц е преобърнала замъка и е накарала Колъм да изпрати някого в селото, когато се уверила, че те няма. А щом разбраха… — Смуглото му лице просветна от леко веселие. — Не ми каза всичко, но разбрах, че е направила живота на главатаря още по-тежък и постоянно му натяквала да слезе в селото и да те освободи със сила. Но без успех, защото той й отвръщал, че нещата са отишли оттатък подобни мерки, всичко било в ръцете на съдиите, и т.н., и т.н. Сигурно е било страшна гледка — каза замислено, — две непоклатими воли една срещу друга.

Накрая явно никой не надделял. Нед Гауън, с дарбата си на адвокат, намерил безопасен път между двамата и предложил да отиде на процеса, не като представител на главатаря, а като независим адвокат.

— А тя мислеше ли, че може да съм вещица? — попитах.

Мърто изсумтя.

— И досега не съм виждал възрастна жена да вярва във вещици, нито пък млада, да ти кажа. Мъжете си въобразяват всички тия неща, а всъщност сте си просто такива същества по природа.

— Започвам да разбирам защо никога не си се женил — рекох.

— Така ли било? — Рязко избута стола си назад и се надигна, като хвърли карираната наметка на раменете си. — Тръгвам си. Предай поздрави на земевладелеца — каза на Джени, която се беше появила от антрето, където посрещаше арендаторите. — Не се съмнявам, че му пуши главата.

Джени му подаде голяма платнена торба, привързана отгоре. Очевидно съдържаше провизии като за цяла седмица.

— Нещо за хапване на връщане — рече и му се усмихна с дълбоките си трапчинки. — Може да ти стигне, додето превалиш близкия хълм.

— Да — отвърна той, — ако ли не, ще видите гарваните да кълват пресъхналия ми труп.

— Сякаш ще има какво да кълват — отвърна му цинично, оглеждайки кокалестото му тяло. — Виждала съм по-дебели метли.

Киселото лице на Мърто не промени изражението си, но в очите му сякаш проблесна искрица.

— А, така ли? Ами, ще ти кажа, моме… — Те и разговорът им продължиха надолу по коридора и след миг се сляха с екота от антрето.

Поседях още малко, прокарвайки лениво пръсти по гривните на Елън Макензи. Когато някъде далеч се тръшна врата, се отърсих от унеса и се изправих, за да заема позицията си на господарката на Лалиброх.

* * *

Макар и обикновено имението да бе активно, в този ден направо гъмжеше. Арендатори идваха и си отиваха цял ден. Мнозина идваха колкото да си платят наемите — някои стояха по цял ден, шляеха се из имението, посещаваха приятели и се освежаваха във всекидневната. Джени цъфтеше в синята си коприна и заедно с госпожа Круук, спретната в бял лен, прехвърчаше между кухнята и всекидневната, наглеждайки двете слугини, които се превиваха под подносите с разнообразни сладкиши.

Джейми ме представи церемониално на арендаторите в трапезарията, след което се скри с Иън в кабинета си, за да приема хората един по един, да се съветва с тях за нуждите на пролетната сеитба, да разговоря за продажбите на вълна и зърно, както и да отбелязва дейността на имението и да подрежда нещата за следващите три месеца.

Аз се помотвах, разменях по някоя дума с гостите, помагах за закуските, когато имаше нужда, а понякога просто отстъпвах на заден план и наблюдавах случващото се.

Спомних си обещанието на Джейми към старицата край воденичния вир и любопитно чаках да се появи Роналд Макнаб.

Дойде малко след дванайсет, на високо и кльощаво муле, а за колана му се бе вкопчило малко момченце. Проследих ги скришом с поглед от вратата на всекидневната, питайки се колко точно го бе описала майка му.

Реших, че „пияндурник“ може да не е най-точното определение, но като цяло бе права. Косата на Роналд Макнаб бе дълга и мазна, нехайно привързана с връв, а яката и ръкавелите му сивееха от мръсотия. Беше година-две по-млад от Джейми, ала изглеждаше поне с петнайсет по-стар — лицето му подуто, блясъкът на малките кървясали очички приглушен.

Детето също беше опърпано и мръсно. Още по-лошо, стори ми се, че се спотайва зад баща си, забило поглед в пода, и се свиваше назад, когато Роналд се обърнеше към него с резки думи. Джейми чакаше на вратата на кабинета си и също забеляза това — спогледа се остро със сестра си, която носеше пълна гарафа към кабинета.

Тя кимна почти недоловимо и му подаде гарафата. След това хвана детето за ръката и го повлече към кухнята с думите:

— Ела, дребосък. Мисля, че имаме една-две останали сладки. А какво ще кажеш за малко плодова пита?

Джейми кимна делово на Роналд Макнаб и се дръпна встрани, докато мъжът пристъпваше в стаята. Джейми улови погледа ми и кимна към кухнята. Обърнах се към Джени и малкия Роби.

Открих ги да си говорят дружелюбно с госпожа Круук, която наливаше пунш от големия котел в една кристална купа. Преля мъничко в дървена чаша и я предложи на малчугана, който се отдръпна с подозрителен поглед, но накрая прие. Джени продължи да бъбри на момчето, докато пълнеше подноси, но не получаваше нищо повече от сумтене в отговор. Но полудивото създание като че ли се отпускаше и успокояваше.

— Ризата ти е малко мръсна, момче — отбеляза тя и се приведе, за да обърне яката. — Свали я и ще я поизмия, преди да си тръгнеш.

„Малко мръсна“ бе ужасно меко казано, а момчето се отдръпна отбранително. Само че бях зад него и когато Джени ми направи знак, го хванах за ръцете, за да не се измъкне.

Той риташе и викаше, но Джени и госпожа Круук също се приближиха и трите успяхме да свалим мръсната му риза.

— Ах… — Джени почти просъска. Стискаше главата на момчето под мишницата си и гърбът му ясно се виждаше. От двете страни на гръбнака му се виждаха подутини и рани, някои току-що зараснали, а други толкова стари, че представляваха само сенки по изпъкналите ребра. Джени хвана момчето за врата, заговори успокояващо и бавно пусна главата му. Направи ми знак към коридора.

— По-добре му кажи.

Почуках плахо на вратата на кабинета, стиснала поднос с медени овесени питки за извинение. Джейми приглушено ме подкани да вляза, аз отворих вратата и се вмъкнах вътре.

Докато сервирах на Макнаб, изражението ми явно е било достатъчно красноречиво, защото не ми се наложи да помоля Джейми да говоря с него. Той ме изгледа замислено, след което се обърна към арендатора си.

— Е, Рони, стига толкова с разпределението на зърното. Но исках да говоря с теб и за друго. Имаш едно момче на име Роби и ми трябва малчуган като него, да помага в конюшните. Би ли желал да го пуснеш при мен? — Дългите пръсти на Джейми превъртаха перото за писане. Иън седеше на по-малка маса отстрани, подпрял брадичка на дланите си. Гледаше Макнаб с неприкрит интерес.

Макнаб се въсеше войнствено. Стори ми се, че на лицето му се бореха раздразнението и неприязънта на човек, който не е пиян, но иска да бъде.

— Не, трябва ми — отсече той.

— Хм. — Джейми се отпусна назад в стола, скръстил длани на корема си. — Ще ти платя за услугите му, разбира се.

Мъжът изсумтя и се размърда на мястото си.

— Майка ми ти е говорила, нали? Казах не, така и ще си остане. Момчето ми е син и ще го правя каквото искам. А искам да го държа питомно.

Джейми се втренчи замислено в Макнаб, но се обърна към счетоводните книги без повече приказки.

Късно следобеда, когато останалите гости се отправяха към по-топлите ъгълчета на долапите и приемните стаи, за да хапнат, преди да си тръгнат, зърнах от прозореца Джейми да крачи към свинарника, преметнал приятелски ръка през рамото на мърлявия Макнаб. Двамата изчезнаха зад кошарата на животните, ужким за да проучат нещо от земеделски интерес. Появиха се минута-две след това.

Джейми не беше променил позата си спрямо по-ниския мъж, но сега сякаш го крепеше. Лицето на Макнаб бе болнаво сивкаво и потно — вървеше много бавно, сякаш не можеше да се изправи докрай.

— Е, хубаво тогава — заяви весело на висок глас Джейми, когато приближиха имението. — Госпожата ще остане доволна от допълнителните пари, нали, Роланд. А, ето го и животното ти — хубав дорест звяр, нали?

Прояденото от молци ръждивокафеникаво муле, докарало двамата Макнаб, се показа от двора, където се бе наслаждавало на гостоприемството на имението. От крайчето на устата му още се подаваха стиски слама и плавно се надигаха и спускаха, докато животното дъвчеше.

Джейми помогна на Макнаб да се качи — по всичко личеше, че онзи определено има нужда от помощ. Макнаб дори не махна в отговор на гръмогласните сбогувания и благопожелания на Джейми — само кимна замаяно, докато излизаше от двора, на пръв поглед вглъбен в някакви тайнствени терзания.

Джейми стоеше подпрян на оградата и разменяше любезности с останалите гости, докато си заминаваха, докато Макнаб не се скри оттатък хълма. Поизправи гръб, още вгледан към хълма, след което се обърна и подсвирна. Изпод една каруца със сено изпълзя малка фигура в чиста, макар и прокъсана риза, и мръсна поличка.

— Е, млади Роби — сърдечно рече Джейми. — Баща ти като че ли най-после ми разреши да те взема за помощник в конюшните. Сигурен съм, че ще работиш здраво и няма да го излагаш, нали?

Момчето ококори неразбиращо кървясали очи, без да продума. Джейми го хвана внимателно за рамото и го обърна към коритото за поене на конете.

— В кухнята те чака хапване, синко. Но първо иди се измий — госпожа Круук е придирчива. О, Роби — и Джейми се приведе и прошепна на момчето, — измий си и ушите, или ще го направи тя. Тази сутрин добре насапуниса моите.

Джейми постави ръце зад ушите си и ги перна. Момчето се усмихна свенливо и избяга към коритото.

— Радвам се, че успя — рекох му, докато го хващах под ръка, за да отидем да вечеряме. — С малкия Роби Макнаб, имам предвид. Как го направи?

Той сви рамене.

— Отведох Роналд в задния край на пивоварната и го ударих два-три пъти в меките части. Предложих му да се раздели със сина си или с черния си дроб. — Намръщи се. — Не беше правилно, но не се сетих какво друго да направя. Не исках момчето да се връща с него. Не само защото бях обещал на баба му. Джени ми каза за гърба му. — Поколеба се. — Едно ще ти кажа, сасенак. Баща ми ме биеше толкова често, колкото му се струваше нужно, и доста по-често, отколкото ми се струваше нужно на мен. Но не съм се свивал от страх, когато ме е заговарял. И не мисля, че Роби някой ден ще лежи с жена си и ще се смее на тези спомени.

Попрегърби се и полусви рамене по онзи странен начин, който не бях виждала от месеци.

— Прав е, момчето му е син и може да прави с него каквото иска. А аз не съм Бог, само земевладелецът. И все пак… — Погледна ме с крива усмивка. — Границата между справедливост и бруталност е много тънка, сасенак. Надявам се да не съм я прекрачил.

Прегърнах го през кръста.

— Добре си сторил, Джейми.

— Мислиш ли?

— Да.

Върнахме се към къщата, вплели ръце. Варосаните пристройки сияеха в кехлибарено на залязващото слънце. Вместо да се приберем обаче, Джейми ме насочи към малкото възвишение зад имението. Там, върху оградата на пасбището, виждахме всички поля на имението.

Облегнах глава на рамото на Джейми и въздъхнах. Той ме притисна в обятията си.

— За това си роден, нали, Джейми?

— Може би, сасенак. — Завъртя глава към полята и зданията, колибките и пътищата, а след това сведе поглед и се усмихна.

— А ти, моя сасенак? Какво си родена да правиш? Да си господарка на имение или да спиш в полето като циганите? Да лекуваш, да си съпруга на земевладелец, любовница на престъпник?

— Родена съм за теб — рекох просто и протегнах ръце към него.

— Знаеш ли — отбеляза той, след като ме пусна от прегръдките си, — никога не си ми го казвала.

— Ти също.

— Казвал съм ти го. В деня, когато дойдохме. Казах, че те искам повече от всичко.

— А пък аз ти казах, че любовта и желанието не са едно и също — парирах го.

Той се засмя.

— Може би си права, сасенак. — Приглади косата ми и ме целуна по челото. — Пожелах те още когато те видях, но те обикнах, когато плака в ръцете ми и ми позволи да те утеша първия път в Леох.

Слънцето се скри зад редицата черни борове и излязоха първите звезди. Беше средата на ноември и вечерният въздух застудяваше все повече, макар дните още да не бяха мразовити. Оттатък оградата Джейми приведе глава и опря чело в моето.

— Първо ти.

— Не, ти.

— Защо?

— Боя се.

— От какво, моя сасенак? — Тъмнината се разтягаше по полята и изпълваше земите наоколо, надигаше се към смрачаващото се небе. Бледата светлина на новолунието очертаваше ъглите на веждите и носа му и озаряваше половината му лице.

— Боя се, че ако започна, никога няма да спра.

Той зарея поглед към хоризонта, където вече се надигаше лунният сърп.

— Почти зима е, мо дюин, и нощите са дълги. — Приведе се през оградата, посегна към мен и пристъпих в обятията му. Почувствах топлината на тялото му и ритъма на сърцето му.

— Обичам те.