Диана Габалдон
Друговремец (21)

20.
Изоставени долчинки

Два дни след нападението отново свърнахме на север. Наближавахме срещата с Хоръкс и от време на време Джейми изглеждаше разсеян — навярно обмисляше колко може да са важни новините на английския дезертьор.

Не бях видяла Хю Мънро отново, но веднъж се събудих в тъмното и установих, че Джейми го няма до мен. Опитах се да го дочакам, ала заспах, когато луната достигна превала си. На сутринта той спеше до мен, а на одеялото ми имаше пакет от тънка хартия, привързана с перо от опашката на кълвач, чийто остър край бе пробил хартията. Разгърнах я внимателно и открих голямо парче кехлибар. Едната му страна бе полирана и се виждаше фината форма на водно конче, застинало във вечен полет.

Пригладих опаковката. По мръснобялата повърхност бе изписано нещо с изненадващо елегантен почерк.

— Какво пише? — попитах Джейми, докато се взирах в странните букви и знаци. — Мисля, че е на келтски.

Той се надигна на лакът.

— Не, не е келтски. На латински е. Мънро е бил учител, преди да го отвлекат турците. Това е от Катул.

… да ми басиа миле, диенде центум, деин миле алтера, деин секунда центум…

Ушите му почервеняха леко, докато превеждаше.

… и нека любовните целувки да пърхат на устните ни и да разкажат истории за още хиляди, стотици, и стотици хиляди…

— Е, това е малко по-специално от обичайната бисквитка с късметче — отбелязах развеселена.

— Какво? — изненадано попита Джейми.

— Нищо — рекох бързо. — Мънро намери ли ти Хоръкс?

— О, да. Разбрахме се. Ще се срещнем на едно местенце в хълмовете, което познавам добре, на два-три километра от Лаг Крюим. След четири дни, ако междувременно не се обърка нещо.

Споменаването на обърквания ме изнервяше.

— Мислиш ли, че е безопасно? Имам предвид, вярваш ли на Хоръкс?

Той седна, търкайки очи, и запримигва.

— На английски дезертьор? За Бога, не. Предполагам, че най-лесно ще му е да ме предаде на Рандал, само че и той не може да отиде при англичаните. Бесят дезертьорите. Не, не му вярвам. Затова дойдох с Дугал, вместо да го потърся сам. Ако онзи е намислил нещо, поне ще съм с компания.

— О… — Не бях сигурна дали присъствието на Дугал трябва да е успокояващо, предвид отношенията на Джейми с двамата му чичовци.

— Е, щом така смяташ — рекох неуверено. — Предполагам, че Дугал няма да се възползва, за да те застреля.

— Той си ме застреля — весело отвърна Джейми, докато си закопчаваше ризата. — Ти самата превърза раната.

Пуснах гребена, с който се решех.

— Дугал! Мислех, че англичаните са те простреляли!

— Е, те стреляха по мен — поправи ме той. — И не би трябвало да казвам, че ме е застрелял Дугал. Всъщност вероятно е бил Рупърт — той е най-точният стрелец сред хората на Дугал. Докато бягахме от англичаните, осъзнах, че сме почти на границата с Фрейзър, и реших да рискувам. Пришпорих коня си вляво, край Дугал и останалите. Имаше много стрелба тогава, но мен ме улучи изстрел отзад. Зад мен бяха Дугал, Рупърт и Мърто. Всички англичани бяха отпред — когато паднах от коня, се претърколих надолу по хълма и почти им паднах в ръцете.

Наведе се над кофата с вода, която бях донесла, и наплиска лицето си. Тръсна глава, за да проясни поглед, и запримигва ухилен срещу мен, а по гъстите му вежди и мигли висяха капчици вода.

— И когато се стигна дотам, Дугал започна яростна схватка, за да си ме върне. Лежах на земята и не можех да сторя нищо, а той стоеше над мен, с едната ръка ме дърпаше за колана, а с другата се биеше с драгун, който беше решил, че знае как да ме избави от мъките ми. Дугал го уби и ме качи на собствения си кон. — Джейми поклати глава. — Тогава всичко ми беше като в мъгла. Мислех си само колко му е трудно на животното да изкатери хълма с двеста килограма на гърба си.

Отпуснах се назад, леко зашеметена.

— Но… ако е искал, Дугал е можел да те убие още там.

Джейми отново поклати глава и извади бръснача, взет назаем от Дугал. Помръдна леко кофата, така че повърхността да отразява по-добре, и изриви лице в типичната при бръснене гримаса, докато ми говореше.

— Не, не пред мъжете. А и Дугал и Колъм не ме искаха мъртъв на всяка цена, особено Дугал.

— Но… — Главата ми започна да се мае, както винаги когато станеше въпрос за плетеницата на шотландския родов живот.

Джейми мърмореше с половин уста, като издаваше брадичка, за да достигне под челюстта си.

— Заради Лалиброх — обясни, като опипваше лицето си със свободната ръка. — Освен че земята е богата, имението е точно в началото на планинския проход, разбираш. Единственият читав проход към планинска Шотландия в радиус от петнайсет километра. Ако започне ново въстание, това ще е важна територия. А ако бях умрял, преди да се оженя, щеше да се върне във владение на Фрейзър. — Той се ухили и поглади врат. — Интересен проблем съм за братята Макензи. От една страна, ако застраша главатарските претенции на младия Хамиш, ме искат мъртъв. От друга, ако не ги застраша, искат мен — и собствеността ми, — на своя страна, ако се стигне до война, а не на страната на Фрейзър. Затова са склонни да ми помогнат с Хоръкс. Не мога да съм много полезен с Лалиброх, ако се водя престъпник, макар земята да ми принадлежи.

Навих одеялата и поклатих глава, озадачена от многопластовите — и много опасни — обстоятелства, сред които така нехайно живееше Джейми. Осени ме, че вече не само той е замесен в това. Вдигнах поглед.

— Каза, че ако беше умрял, земята е щяла да се върне при Фрейзър — рекох. — Но сега си женен. И кой…

— Точно така. — Той ми кимна с крива усмивка. Сутрешното слънце палеше косъмчетата му, злато и мед. — Ако сега ме убият, сасенак, Лалиброх е твой.

* * *

Когато мъглата се вдигна, сутринта се оказа прекрасна и слънчева. Птичките се суетяха в шубраците и както никога в последните дни, този отрязък от пътя бе широк, а копитата тупкаха меко в прахта.

Когато превалихме малък хълм, Джейми застана до мен на коня си и кимна вдясно.

— Виждаш ли онзи малък лес там долу?

— Да. — Беше малък и скърпен от борове, дъбове и трепетлики, на известно разстояние встрани от пътя.

— Под дърветата има изворче и гладка трева. Много хубаво място.

Изгледах го питащо.

— Не е ли рано за обяд?

— Не точно това имах предвид. — Джейми, както установих няколко дни по-рано, не умееше да смига с едно око. Вместо това и сега примигна бавно и старателно, като голям риж бухал.

— И какво точно имаш предвид? — попитах. Подозрителният ми поглед срещна синя детска невинност.

— Ами чудех се как ще изглеждаш… на тревата… под дърветата… край водата… с вдигнати поли.

— Хм… — отвърнах аз.

— Ще кажа на Дугал, че отиваме за вода. — Той пришпори коня напред и след малко се върна с бутилките за вода на останалите ездачи. Докато яздехме надолу по хълма, Рупърт извика нещо на келтски, но не чух какво точно.

Стигнах до долчинката първа. Слязох и се отпуснах на тревата, като затворих очи срещу слънцето. След миг Джейми дръпна поводите на коня си до мен и също слезе. Плесна го и го отпрати да пасе с моя, после се смъкна на колене в тревата. Посегнах и го придърпах.

Денят беше топъл и ухаеше на трева и цветя. От самия Джейми се носеше рязка сладост, като от току-що откъснат стрък трева.

— Ще трябва да сме бързи — рекох. — Ще се запитат защо се бавим толкова.

— Няма да се питат — каза той, докато ме разкопчаваше с отработена лекота. — Знаят.

— Какво имаш предвид?

— Не чу ли Рупърт, докато се отдалечавахме?

— Чух го, но не го разбрах. — Келтският ми вече бе достатъчно добър, за да разбирам по-обикновените думи, но далеч не дотам, та да мога да водя разговор.

— Хубаво. Не беше за ушите ти. — Освободил гърдите ми, той зарови лице в тях. Смучеше ги и ги хапеше леко, докато вече не можех повече и се плъзнах под него, като вдигнах полите си. След онази първична случка на скалата се чувствах много неловко и ме бе срам да се любим близо до лагера, но гората бе твърде гъста и не беше безопасно да се отдалечаваме. И двамата чувствахме лекото, приятно напрежение на въздържанието и сега, достатъчно отдалечени от любопитни очи и уши, се срещнахме със сила, от която устните и пръстите ми затрептяха от прилива на кръв.

И двамата наближавахме края, когато Джейми застина рязко. Отворих очи — по лицето му, потъмнено от слънцето точно зад него, бе изписано напълно неописуемо изражение. Нещо тъмно бе опряно в слепоочието му. Очите ми свикнаха със светлината и видях, че е дулото на мускет.

— Ставай, разгонено копеле. — Дулото рязко се отмести и одраска Джейми. Той се изправи много бавно. От раната му се процеди капка кръв, тъмна върху бялото му лице.

Бяха двама — английски дезертьори, ако се съдеше по останките от униформи. Носеха мускети и пистолети и изглеждаха много развеселени от това, което съдбата им е донесла. Джейми бе вдигнал ръце, а към гърдите му беше притиснато дулото на мускет. Лицето му бе безизразно.

— Да го беше оставил да довърши, бе Хари! — възкликна единият. Ухили се широко и разкри редица изгнили зъби. — Не е хубаво за здравето да го секваш така.

Другият побутна Джейми с мускета.

— Не ме е еня за здравето му. И него няма да го е еня скоро. Ще си взема от това — и кимна към мен, — и не ща да събирам огризките на никого, камо ли на шотландски копелдак като тоя.

Гнилият зъб се изхили.

— Аз не съм толкоз взискателен. Айде, убивай го и да почваме.

Хари, нисък, набит и кривоглед, ме изгледа отново преценяващо. Аз седях, свила коленете под брадичката си, и стисках краищата на роклята около глезените си. Бях се опитала да затворя корсета си, но не успях съвсем. Накрая ниският се засмя и направи жест към другаря си.

— Не, нека да гледа. Ела, Арнолд, и го дръж на мушка.

Арнолд се подчини, още ухилен широко. Хари остави мускета си на земята и пусна до него колана с пистолета си, за да се подготви.

Притискайки полите си, усетих твърдия предмет в десния джоб. Камата на Джейми. Щях ли да се осмеля да я използвам? Да, реших, докато се взирах в надупченото от шарка и изпълнено с мръснишка похот лице. Определено можех.

Но трябваше да изчакам последния възможен миг, а се съмнявах, че Джейми ще издържи толкова. По лицето му личеше колко силно иска да убива — скоро мисълта за последствията щеше да се изличи от ума му.

Не си позволих да му дам твърде очевиден знак, но присвих очи и го изгледах свирепо, сякаш за да го вцепеня само със силата на волята си. Жилите по врата му изпъкнаха и лицето му почти поморавя, но ми кимна почти незабележимо, за да покаже, че ме е разбрал.

Задърпах се, когато Хари ме притисна към земята и се опита да вдигне полите ми, повече за да се добера до дръжката на камата, отколкото от страх. Шамароса ме здраво по лицето и ми заповяда да стоя мирна. Бузата ми пламна, а очите ми се насълзиха, но камата вече бе в ръката ми, скрита под гънките.

Отпуснах се назад задъхана. Съсредоточих се върху целта и се опитах да изтрия всяка друга мисъл. Трябваше да е в гърба — онзи беше твърде близо за друг избор.

Мръсните пръсти вече се впиваха в бедрата ми и ги раздалечаваха. В ума си виждах пръста на Рупърт, който ръчка Мърто в ребрата, и чувах: „Тук, моме, под най-долното ребро, до гръбнака. Намушкай го здраво, нагоре в бъбрека и ще падне като отсечено дърво“.

Почти беше време — ужасният дъх на Хари ме обливаше, а той тършуваше между оголените ми крака.

— Хубавичко погледни, момченце, и виж как се прави — пъшкаше той, — малката ти курветина ще стене, преди…

Стиснах го за врата с лявата си ръка, за да го приближа към себе си — шокът от удара се понесе по ръката ми и почти изпуснах камата. Хари извика и зашава, за да се измъкне. Понеже не можех да виждам, се бях прицелила твърде високо и ножът се бе отклонил от ребро.

Но сега не можех да го пусна. За щастие краката ми бяха свободни от неудобните поли. Обвих ги здраво около потните му хълбоци, за да го държа до себе си за секундите, в които да опитам отново. Така и сторих, с отчаяно усилие, и този път улучих мястото.

Рупърт беше прав. Хари се изопна в грозна пародия на любовен акт и се отпусна върху мен, а от раната в гърба му пръскаше кръв на отслабващи тласъци.

Вниманието на Арнолд бе отвлечено само за миг от случващото се, а точно толкова бе нужно на озверелия шотландец до него. Докато си върна самообладанието достатъчно, за да се измъкна изпод Хари, Арнолд се бе присъединил към него в отвъдното, с гърло, прерязано от ухо до ухо от сгиан дху, който Джейми носеше в чорапа си.

Джейми приклекна до мен и ме издърпа изпод трупа. И двамата се тресяхме от шока и известно време стояхме неподвижни и прегърнати. Все още безмълвен, той ме вдигна и ме отнесе по-далеч от телата, в едно открито пространство зад ред трепетлики.

Остави ме на земята и седна несръчно до мен, като се свлече, сякаш краката му не го държаха. Чувствах се като изоставена в ледена пустош, която ме смразяваше до костите. Посегнах към него. Той надигна глава от коленете си, лицето му беше като на мъченик. Изгледа ме, сякаш ме виждаше за пръв път. Когато поставих ръце на раменете му, той ме прегърна здраво и издаде наполовина стон, наполовина ридание.

И тогава го направихме, в яростно, отчаяно мълчание, като и двамата свършихме за мигове, жертви на подтик, който не разбирах, но знаех, че трябва да му се подчиним или да се загубим завинаги. Не бе любовен акт, а израз на нужда, сякаш и двамата знаехме, че никой от нас не може да устои сам на случилото се. Силата ни се криеше в сливането, в това да удавим спомените за смъртта и заплахата от изнасилване в прилива на усещания.

След това лежахме вкопчени един в друг, чорлави, окървавени и разтреперани под слънцето. Джейми промълви нещо, от което разбрах само „съжалявам“.

— Не беше твоя вината — отвърнах, докато галех косата му. — Всичко е наред, и двамата сме наред.

Чувствах се като в сън, като че ли нищо край мен не беше истина и смътно разпознах симптомите на вторичен шок.

— Не за това — отвърна той. — Не за това. Беше по моя вина… Толкова глупаво, да дойда, без да огледам. А да ги оставя да те… но нямах това предвид. Исках да кажа… съжалявам, че те… използвах така сега. Да те обладая така, толкова скоро след… като животно. Съжалявам, Клеър… Не знам какво… Не можех да се сдържа, но… Боже, толкова си студена, мо дюин, ръцете ти са лед, ела, нека те стопля.

И той е в шок, помислих си замаяно. Странно как у някои се проявява в приказки. Други просто се тресат безмълвно. Като мен. Притиснах лицето му към рамото си, за да не говори повече.

— Всичко е наред — повтарях отново и отново. — Всичко е наред.

Внезапно върху нас падна сянка и подскочихме. Дугал ни гледаше мрачно със скръстени ръце. Благовъзпитано извърна поглед, докато бързо се обличах, и вместо това се мръщеше на Джейми.

— Слушай, момко, да си правиш удоволствието с жена си е в реда на нещата, но когато ни оставиш да чакаме повече от час и така се захласнете, че дори не ме чуете да приближавам… това ще ти докара беля, момче. Някой може да се промъкне и да ти опре пистолет в главата, преди да се усетиш…

Спря рязко и ме зяпна невярващо, докато се превивах от смях на тревата. Джейми, червен като цвекло, поведе Дугал към другата страна на трепетликите, където тихо му обясни какво се е случило. Продължавах да се хиля и да пискам, а накрая натъпках кърпичка в устата си, за да заглуша шума. Рязко освободените емоции, заедно с думите на Дугал, бяха извикали в ума ми лицето на Джейми, хванат със смъкнати гащи, така да се каже — и в състоянието, в което се намирах, това ми бе безумно смешно. Смях се и стенах, докато не ме заболяха ребрата. Накрая се понадигнах, бършейки очи с кърпичката си — Дугал и Джейми се бяха надвесили над мен с еднакви неодобрителни изражения. Джейми ме вдигна на крака и ме поведе към бивака, а аз още хълцах и току избухвах в сподавен смях.

* * *

Освен настойчивия навик да се смея истерично за няма нищо, като че ли не страдах от други странични ефекти от срещата с дезертьорите, макар вече да напусках лагера изключително рядко и предпазливо. Дугал ме увери, че бандитите всъщност не се срещат често по високопланинските пътища, просто защото нямало толкова пътници, които си струват да ги ограбиш, но въпреки това се стрясках от почти всеки звук в гората и гледах да свърша колкото мога по-бързо рутинните неща, като събиране на дърва и носене на вода, за да съм по-скоро сред хората на Макензи. Усещах и новооткрито спокойствие от хъркането им нощем, а също и спрях да се смущавам от дискретното ни шаване под одеялата.

Все още се боях да оставам сама, когато няколко дни по-късно настъпи времето за среща с Хоръкс.

— Да остана? — Не можех да повярвам на ушите си. — Не! Идвам с теб.

— Не може — повтори за пореден път Джейми. — Повечето от мъжете тръгват с Нед към Лаг Крюим, за да продължат със събирането на рентата. Дугал и още неколцина идват с мен, в случай че Хоръкс ни предаде. Но край Лаг Крюим не бива да те виждат на открито — хората на Рандал може да са наблизо и не бих се изненадал, ако опита да те вземе насила. Колкото до срещата с Хоръкс, нямам представа какво може да се случи. Не… край един завой на пътя има малък лес — гъст е и тревата е мека, има и вода наблизо. Там ще ти е добре, докато се върна.

— Не — рекох непреклонно. — Идвам с теб.

Горделивостта ми пречеше да призная, че ме е страх да съм далеч от него. Но пък не ме бе срам да призная, че се боя и за него.

— Сам казваш, че не знаеш какво ще се случи при Хоръкс — възразих. — Не искам да чакам и да се чудя какво те е сполетяло. Нека дойда с теб. Обещавам, че няма да се пречкам по време на срещата. Но не искам да стоя тук и да се тревожа за теб по цял ден.

Той въздъхна нетърпеливо, но не спори повече. Когато обаче стигнахме до горичката, взе поводите на коня ми и го поведе встрани от пътя. Слезе от своя и привърза и двете юзди към един храст. Пренебрегвайки гръмогласното ми възмущение, Джейми се скри сред дърветата. Отказах да сляза. Не можеше да ме накара да остана, мислех си.

Накрая се върна на пътя. Останалите ни бяха подминали, но Джейми искаше да провери обстойно горичката, като я обходи методично и разрови високата трева с пръчка. Развърза конете и се качи.

— Безопасно е — каза той. — Влез по-навътре, Клеър, и се скрий, както и коня. Ще се върна при теб, когато приключим работата си. Не мога да ти кажа колко ще се бавим, но до залез-слънце би трябвало да сме готови.

— Не! Идвам с теб. — Не можех да понеса мисълта да вися безполезна в гората, без да знам какво се случва. Предпочитах да съм в пряка опасност, отколкото да си гриза ноктите часове наред, да чакам и да се чудя. Сама.

Джейми ме хвана ме за рамото.

— Не обеща ли да ми се подчиняваш? — Раздруса ме леко.

— Да, но… — Само защото нямах избор, щях да продължа, но той вече обръщаше главата на коня ми към гъсталака.

— Много е опасно и не искам да си там, Клеър. Ще съм зает и ако се стигне до схватка, няма да мога едновременно да се бия и да внимавам за теб.

Забеляза непокорното ми изражение и се разтършува в дисагите си.

— Какво търсиш?

— Въже. Ако няма да ме слушаш, ще те завържа за дървото, докато се върна.

— Не би посмял!

— Бих, и още как! — Очевидно не се шегуваше. Предадох се срамно и с нежелание обърнах коня. Джейми се наведе, за да ме целуне по бузата.

— Грижи се за себе си, сасенак. Носиш ли си камата? Добре. Ще се върна колкото е възможно по-скоро. О, и още нещо.

— Какво? — попитах сърдито.

— Ако излезеш оттук, преди да съм се върнал, ще ти нашаря голия задник с колана си. И помни — довърши и ме ощипа леко по бузата, — не правя празни обещания.

Не правеше. Поех бавно към горичката и току хвърлях поглед през рамо. Той ускоряваше надолу по пътя, приведен над седлото, едно с коня си, а крайчетата на наметката му се ветрееха.

Под дърветата бе хладно — и аз, и конят дишахме по-леко, когато влязохме на сянка. Бе един от онези редки горещи шотландски дни, когато слънцето жари от небето като избелено платно и ранната слана се изпарява още в осем сутринта. Горичката гъмжеше от птичи гласове — сред няколко дъба вляво групичка синигери търсеше храна, а наблизо се чуваше друга пойна птица, която не разпознавах.

Винаги съм обичала да научавам повече за птиците. Ако щях да чакам надменния си, властен, дебелоглав съпруг да спре да си рискува глупавата дебела глава, реших междувременно да наблюдавам птиците.

Вързах юздите на коня и го оставих да пасе край горичката — знаех, че няма да се отдалечи. Само на метър-два от дърветата пиренът поглъщаше тревата.

Имаше и иглолистни растения, и млади дъбове, така че щеше да има и много птици. Закрачих сред дърветата, още бясна на Джейми, но лека-полека се успокоявах, вслушана в отличителния зов на сивата мухоловка и цвърченето на дрозда.

Дърветата рязко свършваха на ръба на малка урва. Прекрачих покрай последните стволове и песента на птиците бе заглушена от рева на вода. Стоях на ръба на поток, който се спускаше по стръмен каньон и оформяше водопади по нащърбените му стени, които се вливаха в кафеникавите и сребристи извори на дъното. Седнах и потопих крака във водата, наслаждавайки се на слънцето по лицето си.

Отгоре се стрелна врана, преследвана от двойка червеноопашатки. Едрата черна птица се движеше на зигзаг, за да се измъкне от пикиращите си преследвачи. Наблюдавах с усмивка случката и се чудех дали враните наистина летят в права линия, както бе поговорката^[1]. Тази врана, ако летеше право напред, би стигнала до…

Мислите ми застинаха.

Толкова бях заета да споря с Джейми, че едва сега ме осени, че ситуацията, която се опитвах да предизвикам от два месеца, най-сетне се е случила от само себе си. Бях сама. И знаех къде съм.

Оттатък потока сутрешното слънце блестеше в очите ми през ясените на далечния бряг. Значи натам е изток. Сърцето ми заблъска. Изток натам и Лаг Крюим точно зад мен. Лаг Крюим беше на шест километра северно от форт Уилям. А форт Уилям бе на не повече от пет километра от Крейг на Дун.

За пръв път, откак бях срещнала Мърто, знаех приблизително къде съм — на не повече от десет километра от проклетия хълм и ужасния каменен кръг. Десет километра — може би — от дома. От Франк.

Запътих се обратно в горичката, но промених решението си. Не смеех да поема по пътя. Толкова близо до форт Уилям и селцата наоколо рискът да срещна някого беше твърде голям. А не можех да поведа кон по осеяния със скали склон до другия край на потока. Съмнявах се, че дори е възможно пеша — на места скалите бяха почти отвесни и се спускаха право в разпенените води на потока, а нямаше къде да се стъпи, освен по връхчетата на скали, щръкнали от буйните води.

Но пък беше най-прекият път в желаната посока. Не смеех да поема обиколния — можеше да се изгубя сред гъстата растителност и да се натъкна на Дугал и Джейми.

Стомахът ми рязко се сви, когато се замислих за Джейми. Боже, как да го направя? Да го изоставя без никакво обяснение или извинение? Да изчезна безследно, след всичко, което стори за мен?

С тази мисъл накрая избрах да изоставя коня. Така можеше да помисли, че не съм го напуснала по своя воля. Можеше да реши, че са ме убили диви зверове или — докоснах камата в джоба си — отвлечена от бандити. Нямаше да открие и следа от мен, щеше да ме забрави, да се ожени отново. Може би за красивата млада Лери от Леох.

Бе абсурдно, но мисълта, че Джейми ще споделя леглото на Лери, ме разстрои също толкова, колкото и мисълта, че ще го изоставя. Наругах се каква съм идиотка, но не можех да не си представя нежното й кръгло лице, пламнало от желание, и големите му длани в косата й…

Отпуснах челюст и решително избърсах сълзите си. Нямах нито време, нито енергия за прахосване по безсмислени размишления. Трябваше да вървя сега, докато можех. Навярно това беше най-добрата ми възможност. Надявах се Джейми да ме забрави. Знаех, че аз никога няма да го забравя. Засега обаче трябваше да го пропъдя от ума си, иначе нямаше да мога да се фокусирам върху предстоящото, а то бе достатъчно сложно.

Внимателно заслизах по стръмния бряг, към ръба на водата. Шумът от потока заглушаваше всички останали звуци. Земята бе негостоприемна, ала поне имаше къде да стъпвам покрай водата. Брегът беше разкалян и осеян с чакъл, но проходим. По-надолу видях, че ще се наложи да пристъпвам във водата, върху подаващите се оттам скали и да пазя равновесие над течението, докато брегът се разшири достатъчно, за да вървя отново по него.

Пристъпвах внимателно и болезнено, като постоянно пресмятах колко време имам. Джейми беше казал, че ще се върнат преди залез. Пет-шест километра до Лаг Крюим — но нямах представа какви са пътищата, нито пък колко ще се бавят с Хоръкс. Ако изобщо бе там. Но щеше, възразих си сама. Хю Мънро бе казал, че ще е там, а колкото и странна и гротескна особа да беше, Джейми очевидно го смяташе за надежден източник на информация.

Подхлъзнах се още на първия камък във водата и потънах в леденостудената вода чак до коляно. Роклята ми подгизна. Върнах се на брега, вдигнах полите си колкото можех и свалих обувките и чорапите си. Поставих ги в една от гънките на повдигнатите си поли и отново пристъпих.

Като стисках камъните с пръсти, можех да вървя по тези рисковани бродове, без да се подхлъзвам. Бухналата ми рокля обаче ми пречеше да виждам къде стъпвам и неведнъж попадах във водата. Краката ми мръзнеха и почти не усещах стъпалата си, ставаше ми все по-трудно да се държа здраво за камъните.

За щастие брегът се разшири и пристъпих с благодарност в топлата, лепкава кал — ала за кратко. Все по-дълги бяха периодите, в които прескачах между камъните сред леденостудените бързеи — слава богу, бях твърде заета, за да мисля за Джейми.

След известно време си бях изградила система. Пристъпи, захвани се, спри, огледай се, намери следващото стъпало. И така нататък. Или бях станала твърде самоуверена, или просто се изморих, защото загубих концентрация и не достигнах поредната си цел. Кракът ми се плъзна безпомощно по ръба на слузестия каменен къс. Размахах панически ръце, опитвайки се да се придвижа обратно на скалата, от която бях пристъпила, но центърът на тежестта ми вече беше твърде напред. Паднах във водата с все полите, фустите и камата си.

И продължих да потъвам. Макар като цяло потокът да не бе повече от половин метър дълбок, от време на време се намираха дълбоки вдлъбнатини, където водата бе изгребала пясъка от дъното. Скалата, на която се бях подхлъзнала, се намираше на ръба на една такава дупка и потънах в нея досущ като камък.

Ледената вода в носа и устата ми така ме зашемети, че дори не извиках. От корсета ми се издигнаха сребристи балончета, покрай лицето ми и към повърхността. Памучният плат прогизна почти незабавно и ледената хватка на водата спря дъха ми.

Почти веднага задрапах към повърхността, но теглото на дрехите ми ме завличаше надолу. Задърпах истерично вървите на корсета си, но нямах надежда да сваля каквото и да било, преди да се удавя. Успях да родя десетина яростни и неласкави забележки към шивачите на рокли, женската мода и глупостта да носиш дълги поли, докато ритах гънките по-далеч от краката си.

Водата беше кристалночиста. Пръстите ми се плъзнаха по скалната повърхност до мен, по тъмните, хлъзгави ивици водна леща и водорасли. Хлъзгава като водорасло, така беше казал Джейми за…

Мисълта ми ме изтръгна от паниката ми. Осъзнах, че не би трябвало да се изтощавам, като се опитвам да додрапам до повърхността. Дупката не бе повече от два или три метра дълбока. Трябваше просто да се отпусна, да стигна до дъното и да се оттласна нагоре. С малко късмет можех да изплувам и дори отново да потънех, можех да отскоча, докато не се озова достатъчно близо до ръба на скалата, за да се заловя за нея.

Спускането бе агонизиращо бавно. Понеже вече не се съпротивлявах, полите ми се издигаха край мен. Отстраних ги с длани — трябваше да виждам. Дробовете ми се пръскаха и зад очите ми плаваха тъмни петна, докато стигна до гладкото дъно на дупката. Присвих колене, притиснах полите си надолу и отскочих с всичка сила.

Получи се, на косъм. Лицето ми се подаде над повърхността и имах време за съвсем кратка, ала спасителна глътка въздух, преди водата отново да се затвори над мен. Но стигаше. Знаех, че мога да го повторя. Сложих ръце на хълбоците си, за да ускоря спускането. Още веднъж, Бюшамп, помислих си. Свий колене, натисни, отскочи!

Изстрелях се нагоре, вдигнала ръце. При предното изплуване бях мярнала нещо червено — сигурно над водата висеше трепетлика. Може би можех да се хвана за някой клон.

Нещо сграбчи протегнатата ми ръка. Нещо здраво, топло, успокоително. Друга ръка.

Кашлях и се давех, размахвах слепешката свободната си ръка, твърде благодарна за спасението си, за да ме е яд, че не съм успяла да избягам. Поне докато не махнах косата от очите си и пред мен не се изпречи месестото, смутено ланкастърско лице на младия ефрейтор Хокинс.