Диана Габалдон
Друговремец (19)

18.
Нападатели сред скалите

— Какво каза капитан Рандал? — попитах.

С Дугал от едната страна и Джейми от другата, пътят едва стигаше за трите коня в редичка. От време на време някой трябваше да забавя или да забързва, за да не се оплете в растителността, която заплашваше да превземе пътечката.

Дугал хвърли поглед към мен, после напред, за да изведе коня си покрай голяма скала. По лицето му бавно се изписа злорада усмивка.

— Не беше особено доволен — започна той. — Макар че не знам дали да ти казвам точните му думи. Навярно и вашата търпимост към лошия език си има граници, госпожо Фрейзър.

Пропуснах край ушите си язвителния тон на последното му обръщение, както и скритата в него обида, но Джейми изпъна гръб.

— Надявам, че няма да предприеме нищо, за да промени положението? — попитах. Въпреки уверенията на Джейми, ми се привиждаха драгуни в кървавочервени мундири, които ни връхлитат от храстите, избиват шотландците и ме отвличат, за да ме разпита Рандал в бърлогата си. Също така със страх подозирах, че техниките на разпит на капитана са, да го кажем, изобретателни.

— Не би трябвало — отвърна нехайно Дугал. — Има повече грижи от измъкнала се жена, без значение колко е хубава. — Той повдигна вежда и ми се поклони леко, сякаш комплиментът бе извинение. — А и има достатъчно здравомислие, за да не гневи Колъм, като отвлече племенницата му — довърши.

Племенница. По гръбнака ми пробяга тръпка въпреки топлото време. Племенница на главатаря на Макензи. А и племенница на бойния главатар на Макензи, който яздеше така спокойно до мен. От другата страна на фамилията бях свързана с лорд Ловат, главатар на Фрейзър, с абата на влиятелен френски манастир и кой знае колцина още от бащиния клан на Джейми. Навярно Джон Рандал наистина не би посмял да ме гони. Каквато и да беше идеята на цялата абсурдна организация на нещата.

Скришом хвърлих поглед към Джейми, който яздеше пред нас, изпънал гръб като фиданка на елша, а косата му светеше като шлем от полиран метал.

Дугал последва погледа ми.

— Можеше да е и по-зле, нали? — каза и повдигна вежда иронично.

* * *

Две нощи след това бяхме направили бивак на едно голо поле, до няколко странни каменни издатини, изронени и оформени от глетчери. Бяхме пътували дълго и бяхме яли по седлата, така че всички нямаха търпение да спрем, за да си сготвим вечеря. По-рано бях опитала да предложа помощта си в готвенето, но мълчаливият мъж, който се занимаваше с това, ми отказа.

По-рано сутринта един от мъжете беше убил сърна и вечеряхме вкусен дивеч с ряпа, лук и каквото друго се намираше сред растителността край нас. Натъпкани и доволни, се отпуснахме край огъня, заслушани в истории и песни. Изненадах се, когато разбрах, че дребният Мърто, който рядко си отваряше устата, притежава прекрасен чист тенор. Трудно го убедихме да запее, но резултатът си струваше. Примъкнах се към Джейми, за да намеря удобно място за сядане на гранита. Бяхме направили бивака на ръба на камениста издатина, където широк къс червеникав гранит ни даваше възможност да накладем огън, а скалите отзад ни помагаха да скрием конете. Когато попитах защо не спим на по-удобната трева на открито, Нед Гауън ми каза, че наближаваме южната граница на земите на Макензи — което значи близо до териториите и Грант и Чизълм — и добави, като се взираше в залеза:

— Съгледвачите на Дугал казват, че няма следа от никого наоколо, но не се знае. По-добре така, отколкото да съжаляваме.

Когато Мърто спря да пее, Рупърт заразказва истории. Липсваше му майсторството на Гуилин, но пък знаеше безброй истории за феи, призраци, таннасг — злите духове, — както и за други обитатели на планините, например водните коне. Тези създания, доколкото разбрах, живеели в почти всички водни басейни, особено по бродовете, макар много от тях да се криели в езерните дълбини.

— Има едно място в източния край на Лох Гарв — каза той и завъртя очи, за да се увери, че всички го слушат, — което никога не замръзва. Водата винаги е черна, дори когато всичко друго е сковано в лед, защото там е коминът на водния кон.

Водният кон на Лох Гарв, като мнозина от вида си, откраднал млада девойка, дошла да си напълни стомните. Отнесъл я в дълбините на езерото, за да му бъде съпруга. Горко на всекиго, мъж или жена, който попадне на красив кон край водата и реши да го яхне, защото след това няма да може да слезе. Конят ще пристъпи във водата, ще се превърне в риба и ще се гмурне в дълбините, а клетият ездач ще е обречен.

— Под водата водният кон има само зъби на риба — каза Рупърт и зашава с длан като риба — и се храни с охлюви, водорасли и други студени, влажни неща. Кръвта му е студена като мястото, където живее, и не му трябва огън, но огънят на една човешка жена е нещо друго.

Той ми смигна и ме изгледа мръснишки за всеобщо веселие. Продължи:

— Жената на водния кон мръзнела и гладувала в новия си дом под вълните, не се влюбила до уши в начина си на живот и охлюви и водорасли за вечеря. И понеже водният кон бил добряк, отишъл до брега на езерото, при един човек, когото знаели като строител. Идва мъжът при реката и вижда прекрасния златист кон със сребърна юзда, цял грейнал на слънцето — разбира се, не устоял и се качил. Водният кон го повлякъл във водата, към студения си дом. И казал на строителя, че ако иска да е свободен, трябва да построи хубаво огнище и комин, за да може жена му да си грее ръцете и да си пържи рибата.

Подпирах глава на рамото на Джейми, унасях се приятно и очаквах с нетърпение да стане време за лягане, дори върху одеяло, постлано върху камъка. Ненадейно тялото му се напрегна. Постави длан на врата ми, предупреждавайки ме да не мърдам. Огледах бивака, но не забелязах нищо — въпреки това напрежението се носеше от човек на човек като по въздуха.

Рупърт хвърли бърз поглед към Дугал, но продължи с историята си:

— И строителят нямал избор, та сторил, каквото му наредили. Водният кон спазил обещанието си и върнал мъжа на брега до дома му. А съпругата на водния кон вече имала къде да се сгрее и била щастлива и сита с пържена риба. А водата никога не замръзва в източния край на Лох Гарв, защото топлината от комина на водния кон топи леда.

Рупърт седеше на скала, извърнат леко към мен. Докато говореше, се наведе, уж за да се почеше по крака. Сграбчи ножа от земята и го прехвърли в скута си, където го скри в гънките на поличката си.

Примъкнах се по-близо и придърпах главата на Джейми към себе си, наглед любвеобилно.

— Какво има? — попитах.

Той стисна леко ухото ми със зъби и прошепна:

— Конете са неспокойни. Наблизо има някого.

Един от мъжете се изправи и отиде до ръба на скалата, за да се облекчи. Когато се върна, седна на друго място, до един от отговорниците по добитъка. Друг мъж се взря в казана и си взе още едно парче дивеч. Из целия бивак започна недоловимо за външен човек движение, докато Рупърт говореше.

Разбрах, че мъжете се придвижват към оръжията си. Всички спяха с камите си, но обикновено оставяха мечовете, пистолетите и кръглите кожени щитове на малки купчинки по краищата на лагера. Пистолетите на Джейми бяха на земята, заедно с меча му, само на метър-два от него.

Отблясъците от огъня играеха по инкрустираното острие. Макар пистолетите му с нищо да не се отличаваха от тези на останалите, едноръчният му меч и двуръчният клеймор бяха специални. Беше ми ги показал по време на една от спирките ни, обръщайки любящо остриетата в ръце.

Клейморът бе внимателно увит в плат — стърчеше само огромната му Т-образна дръжка, внимателно обработена с шкурка за по-добър захват. Бях опитала да го вдигна и почти го изпуснах. Джейми ми каза, че тежи шест-седем килограма.

Клейморът бе мрачен и смъртоносен на вид, но едноръчният меч бе изящен и красив. Беше два пъти по-лек от по-големия меч и по острието му от синкава стомана се извиваха ислямски знаци, чак до куполовидния ефес, емайлиран в синьо и червено. Бях виждала Джейми да го използва в тренировки, първо с дясната ръка срещу един от пазачите, след това с лявата срещу Дугал. Беше великолепна гледка, бърз и уверен, с грация, която само изглеждаше по-впечатляваща заради размерите му. Устата ми пресъхна, когато се замислих как би изглеждало това в истинска битка.

Той се наклони към мен и ме целуна нежно под брадичката, като се възползва да обърне леко главата ми към една от каменните грамади.

— Скоро, струва ми се — промълви и ме целуна старателно. — Виждаш ли малкия отвор в скалата? — Виждах го, по-малък от метър, оформен от две големи парчета камък, подпрени едно на друго.

Обхвана лицето ми с ръка и зарови нос във врата ми.

— Когато ти кажа, скрий се там и не излизай. Носиш ли камата?

Бе настоял да взема камата, която ми подхвърли онази вечер в хана, въпреки възраженията ми. Нямах нито умението, нито желанието да я използвам. Но Дугал бе прав — Джейми беше много упорит.

Затова камата бе в един от дълбоките джобове на роклята ми. След като един ден търпях дискомфорта от тежестта й на бедрото си, вече не й обръщах почти никакво внимание. Той прокара ръка по крака ми, за да провери дали оръжието още е там.

Вдигна глава като котка, надушила нещо във вятъра. Хвърли поглед към Мърто, а след това надолу към мен. Дребният мъж не даде никакъв знак в отговор, но се изправи и се протегна старателно. Когато седна, беше с два метра по-близо.

Зад нас един от конете изцвили неспокойно. Сякаш по сигнал, онези наизскачаха с крясъци по скалите. Не бяха нито англичани, както се боях, нито бандити. Шотландци, крещящи като зли духове. Грант или може би Кембъл.

Запълзях към скалите. Ударих си главата и си ожулих коленете, но успях да се наместя в малката кухина. Сърцето ми блъскаше. Затършувах бясно за камата, като почти се намушках, докато я извадя. Нямах представа какво да правя с нея, но се чувствах по-добре, като я стисках в ръце. В дръжката бе инкрустиран малък полускъпоценен камък и издатината ми даваше някакво спокойствие — поне държах оръжието от правилния край.

Битката бе толкова хаотична, че отначало нямах представа какво се случва. Малкото открито пространство гъмжеше от крещящи мъже, които се блъскаха, търкаляха се и търчаха напред-назад. За щастие убежището ми бе в края на главната схватка, така че засега бях в безопасност. Огледах се и зърнах дребна, приклекнала наблизо фигура, скрита в сенките до моята скала. Стиснах камата по-здраво, но почти веднага осъзнах, че е Мърто.

Значи затова Джейми беше погледнал към него. Мърто трябваше да ме пази. Не виждах самия Джейми никъде. По-голямата част от битката се случваше при скалите и в сенките около каруците.

Разбира се, това като нищо можеше да е целта на нападението — каруците и конете. Нападателите бяха добре организирани, въоръжени и охранени. Ако бяха Грант, може би търсеха плячка или отмъщение за откраднатите преди няколко дни от Рупърт говеда. Когато Дугал разбра за това, бе леко раздразнен — не заради набега на Рупърт, а защото според него добитъкът щеше да ни забави. За щастие беше успял да се отърве от тях почти веднага, на малък пазар в едно от селата.

Скоро стана ясно, че нападателите не ги е грижа толкова за хората в групата ни, колкото за конете и каруците. Един-двама успяха. Присвих се, когато неоседлан кон прескочи огъня и изчезна в мрака, докато връз него се друсаше мъж, вкопчен в гривата му.

Още двама-трима избягаха пеша, стиснали торби със зърно и погнати от вбесени мъже Макензи, които псуваха на келтски. Ако се съдеше по звуците, набегът приключваше. След това голяма група се оказа близо до огъня и битката отново се разрази.

Струваше ми се сериозна — бляскаха остриета, а мъжете повече сумтяха и хриптяха, отколкото викаха. Накрая успях да се ориентирам. Джейми и Дугал се биеха гръб в гръб в самия център на тълпата. И двамата държаха мечовете си с лявата ръка, а камите — с дясната, и ги използваха щедро.

Бяха обградени от четирима или петима — сред сенките не можех да съм сигурна, — с къси мечове, макар един да носеше на колана си голям едноръчен меч, а на коланите на поне още двама се поклащаха пистолети.

Явно искаха Дугал или Джейми, или и двамата. За предпочитане живи. Сигурно за откуп. Затова използваха малки мечове, за да ги ранят, а не да ги убият.

Дугал и Джейми нямаха такива скрупули и действаха с мрачна ефикасност. Разположени така, всеки можеше да покрива слабата страна на другия. Но докато гледах как Дугал върти камата с дясната си ръка, реших, че „слаба страна“ не е много добро описание.

Целият този сумтящ, псуващ и олюляващ се безпорядък от хора се приближаваше. Притиснах се колкото можех по-назад, но пролуката бе дълбока едва половин метър. С крайчеца на окото си долових движение. Мърто бе решил да се включи по-активно.

Почти не можех да откъсна ужасен поглед от Джейми, но забелязах как дребният мъж бавно извади пистолета си. Провери внимателно стрелковия механизъм, обърса оръжието в ръкава си, подпря го на предмишницата си и зачака.

И чакаше. Треперех от страх за Джейми, който беше зарязал финеса в името на яростните удари, като отбиваше атаките на двамината срещу себе си само с гола ярост. Защо, по дяволите, Мърто не стреляше? Умът ми работеше трескаво. И разбрах. И Джейми, и Дугал пречеха на изстрела. Спомних си, че пистолетите като този на Мърто не бяха особено точни.

Предположението ми се потвърди в следващата минута, когато неочаквана атака на един от мъжете улучи Дугал в китката. Острието поряза цялата му предмишница и той падна на коляно. Джейми отдръпна меча си и направи две бързи крачки назад, по-близо до чичо си. Така стоеше с гръб към скалата, а Дугал бе приклекнал настрани и острието на Джейми можеше да го закриля. Нападателите пък оформяха стена между тях и нас, на лесен прицел за Мърто.

Отблизо трясъкът на пистолета ми се стори ужасно силен. Нападателите се стреснаха, особено улученият. Той остана неподвижен за миг, тръсна глава, сякаш объркан, и много бавно седна. После се отпусна назад и се претърколи по лекия наклон, право в гаснещите въглени на огъня.

Джейми се възползва от момента, за да избие меча от ръката на един от другите. Дугал отново скочи на крака и Джейми се отмести встрани, за да му даде пространство. Един от бойците се отказа от схватката и се втурна да вади ранения си другар от жаравата. Но и така оставаха трима, а Дугал беше ранен. Кръвта му капеше черна по скалата, докато стискаше меча си.

Вече бяха достатъчно близо, за да отличавам изражението на Джейми, спокойно, съсредоточено, погълнато от тържеството на схватката. Ненадейно Дугал му извика нещо. Джейми откъсна поглед от лицето на противника си за част от секундата и го стрелна надолу. Вдигна го, точно навреме, за да не го прониже другият, приведе се встрани и заби меча си.

Мъжът насреща му се взря изненадан в меча, щръкнал от крака му. Докосна острието озадачен, хвана го и го издърпа.

Излезе лесно, раната навярно не беше дълбока. Онзи още изглеждаше объркан и вдигна глава, като че ли да попита защо.

Нададе уплашен вой, пусна меча си и избяга, куцукайки. Стреснати, другите двама също погледнаха към Джейми, обърнаха се и побягнаха. А Джейми ги гонеше като прииждаща лавина. Беше успял да измъкне клеймора от плата и го размахваше в чудовищна дъга. С него бе и Мърто, който крещеше на келтски и размахваше меча и презаредения пистолет.

След това нещата приключиха бързо. Малко по-късно групичката на Макензи се събра, за да оцени щетите.

Не бяха големи — два откраднати коня и три торби зърно. Отговорниците по животните и стоката спяха при товара и бяха предотвратили допълнително плячкосване, а пазачите се бяха справили с конекрадците. Най-голямата загуба сякаш бе един от мъжете.

Отначало помислих, че е бил ранен или убит, но останалите претърсиха района и не успяха да го открият.

— Отвлечен — мрачно рече Дугал. — Мътните го взели, откупът ще ми струва месечен приход.

— Можеше и по-зле да е — отвърна Джейми, докато бършеше лице в ръкава си. — Помисли какво щеше да се случи, ако бяха взели теб!

— А ако бяха взели теб, момко, щях да им кажа да си те задържат и можеше да си смениш името на Грант — отвърна Дугал, но всеобщото настроение вече се бе поразведрило.

Извадих кутийката с медицински принадлежности и подредих ранените по ред на спешност. С радост установих само леки поражения. Раната на ръката на Дугал бе най-тежка.

Нед Гауън цял грееше от жизненост, все още толкова опиянен от вълнението на схватката, че почти не обръщаше внимание на зъба, избит от зле насочен удар с дръжката на кама. Беше запазил обаче достатъчно присъствие на духа да го закрепи под езика си.

— За всеки случай, знаеш — обясни, като го изплю в дланта си. Коренът не бе счупен и празното място още кървеше леко, затова рискувах и притиснах зъба обратно. Дребният мъж пребледня, но не издаде звук. Изплакна уста с уиски, за да дезинфекцира мястото и предвидливо преглътна.

Незабавно бях превързала раната на Дугал и когато я открих, установих, че кръвта на практика е спряла. Разрезът бе чист, ала дълбок. Жълтеникаво ръбче мазнина се подаваше от края на зейналата рана, която достигаше поне на три сантиметра навътре в мускула. Не бяха разкъсани големи кръвоносни съдове, но се налагаше шев.

Единственото нещо, подобно на игла, се оказа здраво тънко шило, с което отговорниците по добитъка поправяха хамути. Изгледах го със съмнение, но Дугал просто протегна ръка и извърна поглед.

— По принцип не ми пречи кръвта — обясни той, — но не ми се нрави да гледам своята.

Докато работех, той седеше на скалата и стискаше зъби толкова здраво, че мускулите на челюстта му подскачаха. Нощта хладнееше, но от високото му чело струеше пот. В един момент учтиво ме помоли да спра за миг, обърна се и спретнато повърна зад скалата. После продължих.

За щастие един ханджия беше изплатил рентата си за това тримесечие с буре уиски и сега то ни дойде доста добре. Дезинфекцирах с него някои от отворените рани, после оставих пациентите си да се самолекуват както сметнат за добре. След като приключих, приех предложената ми чаша. Пресуших я с удоволствие и доволно се отпуснах на одеялото си. Луната захождаше, а аз треперех, наполовина от случилото се и наполовина от студ. Усещането бе прекрасно — Джейми да легне и да ме прегърне до голямото си топло тяло.

— Дали ще се върнат? — попитах, но той поклати глава.

— Не, бяха Малкълм Грант и двете му момчета. Улучих по-голямото в крака. Досега са се прибрали и спят — отвърна той. Погали ме по косата и ми каза нежно: — Страхотна работа свърши тази вечер, моме. Гордея се с теб.

Претърколих се и го прегърнах през врата.

— Не толкова, колкото аз се гордея с теб. Беше невероятен, Джейми. Никога не съм виждала нищо подобно.

То изсумтя пренебрежително, но знаех, че е доволен от комплимента.

— Само някакъв си набег, сасенак. Правя тези неща от четиринайсетгодишен. Това са само закачки, знаеш. По-различно е, когато този срещу теб наистина иска да те убие.

— Закачки — повторих слабо. — Да, големи закачки.

Той ме пристегна в прегръдката си, а една от галещите му ръце се промъкна надолу и започна да повдига полата ми. Явно вълнението от битката се превръщаше в друг вид вълнение.

— Джейми! Не тук! — възкликнах и се отдръпнах.

— Уморена ли си, сасенак? — попита ме загрижено. — Не се тревожи. Няма да трае дълго.

Вече действаше и с двете си ръце.

— Не! — отвърнах, усещайки остро присъствието на двайсетимата само на метри край нас. — Не съм уморена, просто…

Ахнах, когато ръката му намери пътя между краката ми.

— Боже — прошепна той. — Влажно е като водорасло.

— Джейми! До нас спят двайсет души!

— Няма да спят още дълго, ако все така говориш.

Той се претърколи върху мен и ме притисна върху скалата. Коляното му се намърда между бедрата ми и започна леко да се движи напред-назад. Краката ми отмаляха. Двайсет и седем години благоприличие не можеха да се мерят с няколкостотин хиляди години инстинкт. Макар умът ми да се противеше да бъда обладана върху скала до неколцина спящи войници, тялото ми очевидно се смяташе за плячка и с нетърпение искаше да приключи формалностите по капитулацията. Той ме целуна, дълго и дълбоко, а езикът му шареше неспокойно в устата ми.

— Джейми — пъшках. Той вдигна поличката си и притисна дланта ми към себе си.

— Исусе, мамка му — рекох впечатлена. Благоприличието ми загуби поредната битка.

— Боят винаги много ме възбужда. Искаш ме, нали? — попита той и се отдръпна, за да види реакцията ми. Изглеждаше безсмислено да го лъжа, предвид всички доказателства. Бе твърд като железен прът върху бедрото ми.

— Ами… да… но…

Той ме стисна за раменете.

— Тихо, сасенак — рече властно. — Няма да отнеме дълго.

Не отне. Свърших още след първия мощен тласък — дълги, разтърсващи спазми. Впих пръсти в гърба му и останах така, захапала плата на ризата му, за да сподавя стенанията си. След по-малко от десетина тласъка усетих как се свиват тестисите му, а след това и собствения му топъл прилив. Бавно се отпусна настрани и се изтегна разтреперан.

Кръвта още биеше в ушите ми, ехо на отслабващите пулсации между краката ми. Дланта на Джейми бе върху гърдите ми, отпусната и тежка. Завъртях глава към смътния силует на часовоя, който се подпираше на скала оттатък огъня. Тактично ни бе обърнал гръб. С лек шок установих, че не съм смутена. Зачудих се сънено дали ще ме е срам на сутринта, а след това рязко спрях да се чудя.

На сутринта всички се държаха както винаги, макар и да се движеха малко сковано от битката и от спането на скалите. Мъжете бяха жизнерадостни, дори ранените.

Настроението се подобри допълнително, когато Дугал ни уведоми, че ще пътуваме едва до малкия лес, който виждахме от ръба на скалната платформа. Там щяхме да напоим конете и да ги пуснем да пасат. Щяхме и да си починем. Зачудих се дали промяната в плана ще има ефект върху срещата на Джейми с тайнствения Хоръкс, но той ми изглеждаше необезпокоен за момента.

Над нас висяха облаци, но още не валеше и бе топло. Когато устроихме новия бивак, се погрижихме за конете и проверих наново ранените. Всички бяха свободни да спят по тревата, да ловуват дивеч, да ловят риба или просто да се разтъпчат след няколкодневната почти непрестанна езда.

Седях под дървото и разговарях с Джейми и Нед Гауън, когато един от пазачите дойде и подхвърли нещо в скута на Джейми. Беше камата ми.

— Твоя ли е, момко? — попита. — Намерих я сред скалите сутринта.

— Сигурно съм я изпуснала насред вълнението — рекох. — И по-добре. Нямам представа какво да правя с нея. По-скоро ще намушкам себе си, отколкото някого другиго.

Нед изгледа строго Джейми над очилата си.

— Дал си й нож и не си я научил как да си служи с него?

— Нямаше време, при онези обстоятелства — отвърна отбранително Джейми. — Но Нед е прав, сасенак. Трябва да се научиш да боравиш с оръжия. Не се знае какво може да се случи на пътя, както разбра снощи.

И така, той ме завлече насред поляната и започнаха уроците. Неколцина от останалите се заинтригуваха и когато видяха какво прави, се включиха със съвети. За нула време се сдобих с десетина учители, които се караха по въпроси на техниката. След доста продължителни приятелски спорове се съгласиха, че Рупърт навярно е най-добър с камата, затова той се зае с урока.

Намери относително равно място без скали и шишарки, където да ми демонстрира изкуството на боя с кама.

— Виж, моме — каза той. Крепеше камата на средния си пръст, на няколко сантиметра под ефеса. — Това е равновесната точка, там ще го държиш, за да ти пасва удобно в ръката.

Опитах със собствената си кама. Когато успях да я хвана както трябва, Рупърт ми показа разликата между удар отгоре и удар отдолу.

— Обикновено ти трябва ударът отдолу. Отгоре ти върши работа само ако се спускаш върху някого с голяма засилка.

Изгледа ме преценяващо и поклати глава.

— Не, висока си за жена, но дори да стигаш до врата на противника, нямаш силата да го намушкаш, освен ако не седи. По-добре използвай удара отдолу нагоре.

Той вдигна ризата си и показа косматия си търбух, вече лъснал от пот.

— Ето тук — рече и посочи в средата, точно под гръдната кост, — тук трябва да се целиш, ако ще го убиваш лице в лице. Право нагоре и навътре, колкото сила имаш. Ще улучиш сърцето и ще го убиеш за минута-две. Проблемът е да не улучиш гръдната кост — по-дълга е, отколкото мислиш, и ако ножът ти заседне там, няма да си наранила жертвата, но ще останеш без оръжие и ще си му в ръчичките. Мърто! Гърбът ти е мършав, ела да покажа на момата как се мушка в гръб.

Той завъртя неохотния Мърто с гръб и вдигна мърлявата му риза, изпод която се показаха изпъкналият гръбнак и ребра. Ръгна го с пръст под долното дясно ребро и Мърто възкликна от изненада.

— Ето го мястото. Може и отляво, и отдясно. Заради ребрата е много трудно да улучиш нещо важно, когато се целиш в гърба. Ако можеш да го пронижеш между ребрата, добре, но това е по-трудно, отколкото си представяш. Но тук, под най-долното ребро, го намушкваш право в бъбрека. После насочи нагоре и ще го отсечеш като дърво.

След това Рупърт ме накара да се упражнявам върху него. Когато се умори, мъжете се заизреждаха да са ми „жертви“, като очевидно намираха опитите ми за смехотворни. Услужливо лягаха на тревата или обръщаха гръб, за да ги нападна от засада, или ми се нахвърляха отзад, или се преструваха, че ме душат, за да се опитам да ги намушкам в корема.

Наблюдателите ме окуражаваха с ентусиазирани възгласи, а Рупърт ми нареди строго да не се отдръпвам в последния момент.

— Мушкай, сякаш наистина искаш да убиеш, моме — каза той. — Ако е наистина, не може да се отдръпнеш в последния момент. А ако някой от тези мърльовци не успее да ти избяга навреме, така му се пада.

Отначало се боях и бях много несръчна, но Рупърт беше много добър учител, извънредно търпелив и умело ми демонстрираше движенията, отново и отново. Въртеше похотливо очи, когато минаваше отзад и поставяше ръце около кръста ми, но се държеше професионално, когато ме хващаше за китката и ми показваше как да поразя врага в очите.

Дугал седеше под едно дърво, пазеше си ранената ръка и правеше язвителни коментари. Само че именно той предложи чучелото.

— Дайте й някъде да забива камата — рече, когато започнах да усвоявам движенията. — Първия път човек може да се стресне.

— Така е — съгласи се Джейми. — Почини си, сасенак, а аз ще скалъпя нещо.

Отиде при една от каруците с двама пазачи и започнаха да жестикулират, докато вадеха неща от нея. Останала без дъх, аз се строполих до Дугал под дървото.

Той кимна усмихнат. Подобно на повечето мъже, не си правеше труда да се бръсне на пътя и гъста тъмнокафява брада обграждаше устата му и караше плътната му долна устна да се отличава още повече.

— Как е? — попита той, като нямаше предвид уменията ми с камата.

— Добре — отвърнах предпазливо, като и аз нямах предвид ножове. Дугал стрелна поглед към Джейми, зает с нещо край каруците.

— Бракът добре му се отразява на младежа — отбеляза той.

— Здравословно му се отразява, предвид обстоятелствата — съгласих се със студен тон. Устните му се извиха в усмивка.

— И на теб, моме. Добре е за всички, оказва се.

— Особено за теб и брат ти. И като го споменахме, какво точно мислиш, че ще си помисли, когато разбере?

Усмивката се разтегли.

— Колъм? Е, мисля, че ще се радва да приветства такава племенница в семейството.

Чучелото беше готово и се върнах към тренировката. Оказа се голяма торба вълна, приблизително колкото мъжки торс, с увита около него и пристегната с въже обработена бича кожа. Първо беше завързана за едно дърво, след това ми я подхвърляха и я претъркулваха край мен.

Джейми обаче не беше споменал, че са сложили няколко плоски парчета дърво между вълната и кожата — за да симулират кости, както ми обясни след това.

Първите удари не бяха особено забележителни, макар че ми трябваха няколко, за да пробия бичата кожа. Беше по-здрава, отколкото изглеждаше. Такава била и кожата на корема на мъж, осведомиха ме. На следващия опит опитах удар от горе на долу и улучих дървено парче.

За миг си помислих, че ръката ми е паднала. Шокът от удара се разнесе чак до рамото ми и камата падна от изтръпналите ми пръсти. Не усещах нищо под лакътя си, но започваше слабо трептене, което вещаеше, че безчувствеността няма да е задълго.

— Исусе Ш. Рузвелт Христе — рекох. Стисках лакътя си и слушах внезапно обзелото мъжете веселие. Накрая Джейми обхвана рамото ми и с масаж му възвърна малко жизненост, като притискаше сухожилието зад лакътя ми и вдлъбнатината в основата на китката ми.

— Добре — процедих пред зъби, като плахо стисках и отпусках юмрук. — Какво става, когато улучиш кост и изгубиш ножа си? Има ли си стандартна процедура за такъв случай?

— О, да — каза Рупърт с широка усмивка. — Вадиш пистолета с другата ръка и гръмваш копелдака.

Последва още бурен смях, който пренебрегнах.

— Добре — отвърнах, доколкото можах спокойно. Направих жест към пистолета на левия хълбок на Джейми. — Ще ми покажеш ли тогава как да зареждам и да стрелям?

— Не, няма. — Тонът му беше непоколебим.

Наежих се.

— Защо не?

— Защото си жена, сасенак.

Лицето ми се наля с кръв.

— Така ли било? — отвърнах саркастично. — Нима мислиш, че жените не са достатъчно умни, за да схванат как работи?

Той ме изгледа безизразно, а устата му се поприсви, докато мислеше какво да ми отвърне.

— Като нищо мога да те оставя да опиташ — каза накрая. — Ще ти се пада.

Рупърт изцъка нетърпеливо с език.

— Не бъди идиот, Джейми. Колкото до теб, моме — и се обърна към мен, — не е защото жените са глупави, макар че някои определено са. Просто са по-малки.

— А? — Изгледах го глуповато. Джейми изсумтя и извади пистолета. Отблизо изглеждаше огромен — почти четирийсет сантиметра посребрено огнестрелно оръжие, от дръжката до дулото.

— Виж — каза той и ми го показа. — Хващаш тук, подпираш го на предмишницата си и се прицелваш оттук. И когато натиснеш спусъка, рита като муле. По-висок съм от теб с трийсет сантиметра, по-тежък съм с трийсет килограма и знам какво правя. Ожулва ме, когато го използвам — теб ще те събори, ако преди това не ти разбие лицето.

Завъртя пистолета и го върна на мястото му.

— Бих ти позволил да опиташ — рече той и вдигна вежда, — но те предпочитам с всичките ти зъби. Имаш хубава усмивка, сасенак, дори да не си винаги лесна.

Смирена от тези думи, приех без възражения преценката на мъжете, че дори по-лекият къс меч бе твърде тежък за мен. Малката сгиан дху, камата, която се държеше в чорапа, им се стори приемлива и ми дадоха една такава, закривена и остра като скалпел, от десетсантиметрово черно желязо, с къса дръжка. Упражнявах се да я вадя от скришното й място, докато мъжете наблюдаваха критично — накрая можех да дръпна полата си нагоре, да сграбча ножа и да застана правилно приведена, а камата бе готова за удар отдолу нагоре към гърлото на врага.

Накрая ме приеха за начинаещ боец с нож и ми позволиха да седна за вечеря сред поздравления — с едно изключение. Мърто клатеше глава неубеден.

— Единственото добро оръжие за жената е отровата.

— Може би — отвърна Дугал, — но не е най-добрият избор лице в лице.