Диана Габалдон
Друговремец (39)

38.
Абатството

Абатството беше огромно здание от дванайсети век, с дебели стени, за да устоява и на морските бури, и на нашественици от сушата. Сега, в по-мирни времена, портите му по-често стояха отворени, за да могат да преминават хората от близките села, а малките каменни килийки на крилото за гости бяха направени по-уютни, благодарение на гоблени и допълнителни мебели.

Станах от тапицирания стол в собствената си килийка, несигурна как се поздравява абат — трябваше ли да коленича и да целуна пръстена му, или това беше само за папата? Реших да се поклоня уважително.

Скосените котешки очи на Джейми наистина идваха от Фрейзъровата му кръв. Също и тежката челюст, макар тази на мъжа срещу мен да бе скрита от гъста черна брада.

Абат Алегзандър имаше плътните устни на племенника си, но като че ли по-рядко ги беше използвал за усмивки. Сините му очи бяха хладни и замислени, макар да ме посрещна с приятна усмивка. Беше доста по-нисък от Джейми, горе-долу с моя ръст, набит и с походката на воин, въпреки расото. Навярно някога е бил и двете.

— Добре дошла, племеннице — рече той и наклони глава. Малко се сепнах от този поздрав, но се поклоних в отговор.

— Благодаря за гостоприемството — отвърнах искрено. — Виждал ли сте… Джейми?

Бяха го отнесли незабавно, за да го измият, процес, в който реших, че е крайно неуместно да се меся.

Абатът кимна.

— О, да — отвърна и под добре култивирания му английски акцент се чу следа от шотландския. — Видях го. Изпратих брат Амброуз да се грижи за раните му. — Сигурно съм направила гримаса, защото той продължи малко сухо: — Не се тревожете, мадам. Брат Амброуз е много компетентен.

Изгледа ме с открит, преценяващ поглед, който странно ми напомни за лицето на племенника му.

— Мърто ми спомена, че самата вие сте завършен лечител.

— Да — отвърнах направо.

Той се усмихна широко.

— Виждам, че не страдате от излишна скромност.

— Имам други грехове — отвърнах с усмивка.

— Всички имаме. Брат Амброуз с голяма радост ще разговаря с вас, убеден съм.

— А Мърто каза ли ви… какво се случи? — попитах колебливо.

Дебелите устни се свиха.

— Каза ми. Доколкото той знае.

Сякаш очакваше да добавя нещо към историята.

Видно бе, че много му се иска да зададе още въпроси, но бе достатъчно любезен да не ме притиска. Вместо това вдигна ръка в жест на благословия.

— Добре сте дошли — повтори отново. — Ще изпратя някой от братята да ви донесе храна. — Погледна ме и добави: — И вода да се измиете.

Направи кръст във въздуха над мен и си замина. Чудех се дали е било благопожелание или опит за екзорсизъм на мръсотията по мен.

Внезапно осъзнах колко съм уморена, отпуснах се на леглото и се запитах ще имам ли време да ям и да се мия. Още се питах това, когато главата ми тупна на възглавницата.

* * *

Сънувах ужасен кошмар. Джейми беше от другата страна на дебела каменна стена и крещеше, а врата нямаше. Не можех да го достигна. Удрях отчаяно по стената, но ръцете ми потъваха в камъка като във вода.

— Ох! — Седнах рязко и стиснах между бедрата си ръката, с която в съня си наистина бях ударила стената. Докато туптящата болка се успокояваше, крясъците не спираха.

Изтичах в коридора и спрях рязко. Вратата към стаята на Джейми беше отворена и от нея се лееше светлина.

Монах, когото не бях виждала, седеше при Джейми и го държеше здраво. От превръзките на гърба му се процеждаше прясна кръв, а раменете му трепереха като при треска.

— Кошмар — обясни монахът, когато ме видя на прага. Остави Джейми в ръцете ми и отиде до масичката за парцал и вода.

Джейми още трепереше, а лицето му лъщеше. Затворил очи, дишаше тежко и хрипливо. Монахът седна до мен и започна да бърше лицето му внимателно, като приглаждаше мократа му коса зад ушите.

— Сигурно сте съпругата му — рече ми. — Мисля, че след малко ще се оправи.

Треперенето наистина се успокои след минута-две и Джейми отвори очи с въздишка.

— Добре съм — каза ми. — Клеър, вече съм добре. Но, за Бога, отърви се от тази смрад!

Едва тогава ми направи впечатление ароматът в стаята — лека миризма като на цветя, толкова позната, че не я бях усетила. Лавандула. Миризма на сапуни и парфюми. Последно я бях усетила в тъмницата на затвора, лъхаше от дрехите на Джонатан Рандал.

Миризмата се носеше от малка метална купа, пълна с ароматизирани масла. Тя висеше от железен прът, а под нея гореше свещ.

Имаше за цел да успокоява ума, но ефектът очевидно не беше такъв. Джейми вече дишаше по-лесно, седеше сам и държеше чашата вода, която монахът му беше предложил. Лицето му обаче още беше пребледняло, а ъгълчето на устата му трепкаше.

Кимнах на францисканеца да стори каквото казва Джейми и той бързо закри горещата купа със сгънато парче плат, а после я отнесе надолу по коридора.

Джейми дълбоко си пое дъх от облекчение, като изкриви лице от болката в ранените си ребра.

— Отворил си раните по гърба — рекох и го обърнах на една страна, за да погледна превръзките. — Не са особено зле.

— Знам. Сигурно съм се обърнал по гръб насън.

Дебелото одеяло, което го крепеше на една страна, се беше свлякло на пода. Върнах го на мястото му.

— Мисля, че от миризмата съм сънувал. Сънувах, че ме бичуват. — Потрепери, отпи малко вода и ми подаде чашата. — Трябва ми нещо по-силно, ако имаш.

Сякаш по сигнал, услужливият монах се върна с кана вино в едната ръка и малка манерка сироп от мак в другата.

— Алкохол или опиум? — попита той с усмивка. — Избери си вида забвение.

— Виното, благодаря. Стигат ми толкова сънища за една нощ — каза Джейми с крива усмивка. Пи бавно, а францисканецът ми помогна да сменя мръсните превръзки и отново да намажа гърба му с мехлем от невен. Чак когато настаних Джейми обратно, за да спи, с добре подпрян гръб и вдигнато одеяло, монахът стана да си върви.

Подминавайки леглото, той се приведе над Джейми и направи кръстен знак над главата му.

— Спи добре — рече той.

— Благодаря ти, отче — отговори сънено Джейми, явно се унасяше. Очевидно нямаше да има нужда от мен повече тази вечер, затова го докоснах по рамото за довиждане и последвах монаха в коридора.

— Благодаря ви — казах. — Много съм благодарна за помощта ви.

Монахът махна с фината си ръка.

— Аз бях благодарен за възможността да ви помагам — отвърна и забелязах, че говори чудесен английски с лек френски акцент. — Минавах през крилото за гости на път за параклиса на свети Жил, когато чух виковете.

Свих се неволно при спомена за прегракналите крясъци на Джейми и се надявах да не ги чуя отново. Погледнах през прозореца в края на коридора, но не видях и следа от зората.

— Параклиса? — попитах. — Мислех си, че утринната молитва е в главната сграда. А и е малко рано.

Францисканецът се усмихна. Беше доста млад, може би малко над трийсет, с лъскава кафява коса със сиви кичури в нея. Беше къса и старателно обръсната на темето. Имаше и добре поддържана кафява брада, която стигаше до якичката на расото му.

— Да, за сутрешна молитва е рано — съгласи се. — Бях на път към параклиса, защото е мой ред да засвидетелствам вечното си обожание към Светото причастие.

Той погледна към стаята на Джейми, където часовникът показваше два и половина.

— Много закъснявам — продължи. — Брат Бартолом ще иска да си ляга.

Вдигна ръка, благослови ме набързо, обърна се и мина през вратата в края на коридора, преди още да се сетя да го питам за името му.

Пристъпих в стаята на Джейми, за да проверя дали е добре. Спеше, дишаше плитко, а веждите му бяха леко сключени. Пробно прокарах ръка през косата му. Лицето му се поотпусна. Въздъхнах и втъкнах одеялата по-внимателно.

* * *

На сутринта се чувствах много по-добре, но Джейми гледаше с празен поглед и още му беше лошо след прекъснатия сън. Отказа твърдо предложението ми за малко яхния за закуска и ми се сопна, когато се опитах да проверя превръзките на ръката му.

— За Бога, Клеър, няма ли да ме оставиш на мира! Писна ми да ме ръчкат.

Отдръпна ръка начумерен. Обърнах се бързо, без да продумам, и се заех да оправям мехлемите и билките на масичката. Подредих ги по действие: мехлемът от невен се използваше често, за успокояване на болката, кората на върба, на череша и лайката — за чай, а кантарионът, чесънът и равнецът дезинфекцираха.

— Клеър.

Обърнах се към него. Седеше на леглото и ме гледаше засрамен.

— Съжалявам, сасенак. Коремът ме присвива, а и сутрин съм много зъл. Но не бива да ти ръмжа така. Прощаваш ли ми?

Бързо прекосих стаята и го прегърнах леко.

— Знаеш, че няма защо. Но… какво имаш предвид с това, че те присвива коремът?

Не за пръв път ми хрумна, че интимността и любовта не са едно и също.

Той направи гримаса, приведе се леко напред и скръсти ръце на корема си.

— Значи, че бих искал да ме оставиш сам за малко?

Изпълних молбата му и отидох да си търся закуска.

Скоро след това се върнах от трапезарията и забелязах слабоват монах в черното расо на францисканец да прекосява коридора към манастира. Побързах да го настигна.

— Отче! — подвикнах и той се обърна с усмивка.

— Добро утро. Мадам Фрейзър, нали? А как е съпругът ви тази сутрин.

— По-добре — казах, надявайки се да е така. — Исках отново да ви благодаря за снощи. Тръгнахте си, преди да успея да ви попитам как се казвате.

Той ми се поклони с ръка на сърцето.

— Франсоа Анселм Мерикьор д’Арманяк, мадам — рече той. — Така са ме кръстили. Сега ме знаят само като отец Анселм.

— Анселм с безгрижното сърце^[1]? — попитах с усмивка. Той сви рамене, по галски маниер, който не се беше променил с вековете.

— Опитвам се. — И се усмихна иронично.

— Не искам да ви бавя. — Погледнах към манастира. — Исках само да ви благодаря за помощта.

— Никак не ме бавите, мадам. Сам се бавя за работа, дори направо си позволявам срамна леност.

— Какво работите тук? — попитах заинтригувана. Този мъж очевидно беше посетител, а черното францисканско расо изпъкваше като мастилено петно насред кафявите на бенедиктинците. От брат Полидор, който сервираше храната, научих, че в абатството има неколцина такива посетители. Повечето били учени, дошли да се посъветват с творбите от прочутата библиотека на манастира. Анселм явно бе един от тях. Сподели ми, че от няколко месеца е зает с превода на Херодот.

— Видяхте ли библиотеката? — попита той. — Елате. Извънредно впечатляваща е и съм сигурен, че чичо ви, абатът, няма да възрази.

Бях любопитна да видя библиотеката, а и не желаех още да се връщам към изолацията на крилото за гости, затова го последвах без колебание.

Библиотеката беше прекрасна, с висок сводест таван и готически стълбове, които се срещаха и образуваха кръстове в горната си част. Прозорци от пода до тавана изпълваха пространствата между стълбовете и пропускаха предостатъчно светлина. Повечето бяха от прозрачно стъкло, но някои имаха и измамно прости стъклописи, изобразяващи притчи. Минах на пръсти между прегърбените над томовете монаси и се полюбувах на тази за Бягството в Египет.

На някои от рафтовете книгите бяха подредени прави една до друга. На други рафтове книгите лежаха, за да не се повредят ценните им подвързии. Имаше дори стъклен шкаф с няколко навити пергамента. Като цяло, усещането в библиотеката беше на приглушено ликуване, сякаш всички книги пееха беззвучно. Излязох от помещението умиротворена и бавно закрачих из главния двор, редом с отец Анселм.

Опитах се отново да му благодаря за помощта, но той сви небрежно рамене.

— Не се тревожете, дете мое. Надявам се, че съпругът ви днес е по-добре.

— И аз — отвърнах. Не исках да мисля много-много за това и попитах: — Какво точно е вечно обожание? Снощи казахте, че трябва да го засвидетелствате.

— Не сте ли католичка? — попита той изненадан. — О, забравих, англичанка сте. Значи, разбира се, сте протестантка.

— Не съм сигурна каква съм, по отношение на вярата — рекох. — Но май поне формално съм католичка.

— Формално? — Фините вежди се стрелнаха нагоре от изумление. Поколебах се, предпазлива след опита си с отец Байн, но този мъж не ми приличаше на човек, който ще ми размахва разпятия в лицето.

— Е — понечих да обясня, докато се навеждах да изтръгна малък плевел измежду паветата, — кръстиха ме като католичка. Но родителите ми умряха, когато бях на пет, и отидох да живея с чичо си. Чичо Ламбърт беше… — Направих пауза, спомняйки си ненаситния апетит на чичо Ламбърт към познанието и весело спазвания обективен цинизъм към всякакви религии. За него бяха просто още една отличителна черта на различните култури. — Е, беше всичко и нищо — завърших. — Знаеше много за всички религии, не вярваше в никоя. Така че не стори нищо повече за религиозното ми обучение. А моят… пръв съпруг беше католик, но не особено практикуващ, боя се. Така че май съм езичник.

Изгледах го внимателно, но той никак не се шокира от откровенията ми, а се засмя от сърце.

— Всичко и нищо — рече, наслаждавайки се на фразата. — Много ми харесва. Колкото до вас, боя се, че не сте избягала. Когато си член на Светата Църква Майка, завинаги си нейно дете. Колкото и малко да знаете за вярата си, сте също толкова католичка, колкото нашия Свети отец папата. — Той вдигна глава към небето. Беше облачно, но листата на елшите край църквата не се движеха. — Вятърът се е успокоил. Ще се поразходя, за да прочистя малко ума си на свеж въздух. Искате ли да се присъедините към мен? Нужно ви е раздвижване, а мога да направя разходката ни полезна и за духа ви, като ви разясня ритуала на вечното обожание.

— Три заека с един куршум, а? — отвърнах сухо. Но възможността да се разходя на въздух ме изкуши и отидох да си взема наметалото.

Анселм хвърли бърз поглед на монаха, приведен в молитва в параклиса, и ме поведе встрани от мрака на входа му, към манастира и след това в края на градината.

След като вече не можеше да смути спокойствието на монасите в параклиса, каза:

— Идеята е много простичка. Навярно помните историята за Гетсиманската градина, където Нашият Бог чакал няколко часа, преди да го съдят и разпнат, а приятелите му, които трябвало да му правят компания, заспали?

— Аха. И ги смъмрил, че не са могли да останат будни, затова вие го правите вместо тях.

Идеята ми харесваше и мракът на параклиса изведнъж ми се стори пълен с божествено присъствие и уют.

— Да, мадам — съгласи се той. — Много е просто. Редуваме се, така че Светото причастие на олтара винаги да има компания.

— Не е ли трудно да стоите буден? — полюбопитствах. — Винаги ли го правите нощем?

Той кимна и ветрецът развя фината му коса. Тонзурата му имаше нужда от бръснене — бяха поникнали четинести косъмчета.

— Всеки си избира времето. За мен е в два сутринта.

Погледна ме поразколебан, сякаш се чудеше как ще приема думите, които предстоеше да изрече. Продължи:

— За мен в този миг… Сякаш времето е спряло. Всички течности в тялото, цялата кръв и жлъчка, всички изпарения, които съставляват човека — сякаш всички работят в съвършена хармония. — Усмихна се. Зъбите му бяха леко разкривени, единственият недостатък в иначе безупречния му вид. — Или сякаш са спрели. Чудя се дали този миг не е като мига на раждането или смъртта. Знам, че за всекиго е по различно време, за всеки мъж… и жена — добави и ми кимна вежливо. — Но точно тогава, за една частичка от времето, сякаш всичко е възможно. Можеш да се взреш във всичките си ограничения и да видиш, че не представляват нищо. В този миг, когато времето спира, сякаш знаеш, че можеш да поемеш всяко предизвикателство, да го завършиш и да се върнеш при себе си, а светът да е непроменен, всичко да е точно както си го оставил преди миг. Сякаш… сякаш, когато знаеш, че всичко е възможно, нищо не е наложително.

— Но… правите ли всъщност нещо? — попитах. — Искам да кажа, молите ли се?

— Аз ли? Ами — рече той бавно, — седя и Го гледам.

Устните му се разтеглиха в широка усмивка.

— И той мен.

* * *

Джейми се опитваше да седне, когато влязох в стаята, а след това успя да се разходи из помещението с моя помощ. Но усилието го изпоти и изтощи. Легна пак без възражения, когато отметнах одеялото.

Предложих му малко яхния и мляко, но той уморено поклати глава.

— Нямам апетит, сасенак. Ако ям нещо, отново ще повърна.

Не настоях и отнесох яхнията.

На вечеря настоявах повече и успях да го убедя да хапне супа. Изяде доста, но не можа да я задържи в стомаха си.

— Съжалявам, сасенак. Отвратителен съм.

— Няма значение, Джейми, не си отвратителен. — Оставих легенчето до вратата и седнах до него, като пригладих разчорлената му коса. — Стомахът ти още е раздразнен от морската болест. Може би ти дадох твърде много храна. Остави организма си да почива и да заздравява.

— Ще се оправя — каза той вяло. — А ти какво прави днес, сасенак?

Явно се чувстваше много изтощен, но и превъзбуден, ала аз го успокоих, като му разказах за дневните си приключения: библиотеката, параклиса, пресата за вино и накрая градината с билките, където най-после срещнах прочутия брат Амброуз.

— Невероятен е — казах ентусиазирана. — О, забравих, че се познавате.

Брат Амброуз беше висок — дори повече от Джейми, — и много слаб, с голямото отпуснато лице на басет и слаби, позеленели пръсти.

— Сякаш може да накара всичко да расте — казах. — Има всички обичайни подправки и билки и толкова малък парник, че не мога да стоя права в него. Вътре растат неща, които не би трябвало да растат през този сезон, или в тази част на света, или изобщо. Да не говорим за внесените подправки и опиати.

Споменаването на опиати ми напомни за предната вечер и завъртях поглед към прозореца. Зимният мрак падаше бързо и вече бе съвсем тъмно. Фенерите на монасите, които се грижеха за нещата отвън, се поклащаха напред-назад, докато притежателите им правеха обходите си.

— Стъмва се. Искаш ли да опиташ да поспиш? Брат Амброуз има някои неща, които може да ти помогнат.

Сенките под очите му бяха огромни, но той поклати глава.

— Не, сасенак. Не искам нищо. Ако заспя, добре… не, мисля, че ще почета.

Анселм му беше оставил набор философски и исторически книги от библиотеката и Джейми се изтегна с едно копие на Тацит.

— Трябва да спиш, Джейми — рекох грижовно. Той отвори книгата, подпря я на възглавницата, но продължи да се взира в стената над нея.

— Не ти казах какво сънувах — каза изведнъж.

— Каза, че си сънувал как те бичуват.

Не ми харесваше лицето му — вече започваше да побледнява под синините и беше покрито с тънък слой пот.

— Точно така. Виждах как въжето се впива в китките ми. Бяха почернели, а въжето опираше в костите ми, когато се движеше. Бях притиснал лице в стълба. Усещах как оловните краища на камшика разкъсват плътта на раменете ми. Ударите не спираха много след като трябваше да са спрели. Краищата откъсваха парчета кожа. Кръвта… кръвта се стичаше в поличката ми. Беше ми много студено. Вдигнах поглед и видях, че месото е започнало да пада от дланите ми, че костите на пръстите ми оставят следи в дървото на стълба. Костите на ръцете ми също се оголиха и ги държаха само въжетата. Мисля, че тогава започнах да крещя. Когато ме удряше, чувах странно потракване и осъзнах какво е. Беше свалил цялата ми плът и камшикът тракаше по голите ми ребра. Знаех, че съм мъртъв, но нямаше значение. Щеше да продължи, докато не започна да се разпадам, да се свличам от стълба, никога нямаше да спре и…

Понечих да отида при него и да го накарам да замълчи, но той го направи сам, стиснал книгата със здравата си ръка. Беше захапал разранената си долна устна.

— Джейми, ще остана с теб тази вечер — казах. — Може да легна на някой сламеник на пода.

— Не. — Колкото и да беше слаб, си оставаше инатлив. — Най-добре ще ми е сам. Сега не ми се спи. Отиди и намери какво да хапнеш, сасенак. Ще… ще почета.

Той наведе глава над страницата. Наблюдавах го безпомощно около минута и накрая сторих както ми беше поръчал — тръгнах си.

* * *

Все повече се тревожех за състоянието му. Продължаваше да му се гади — почти не се хранеше и още по-рядко задържаше храната. Ставаше все по-блед и вял, не показваше интерес към нищо. Много спеше през деня, защото през нощта не можеше. Но колкото и да се боеше от сънищата си, не ми позволяваше да спя при него, за да не ми пречи.

Не исках непрестанно да се суетя край него, затова прекарвах доста време в хербариума и в помещението за сушене на билки на брат Амброуз или се разхождах безцелно с отец Анселм. Той се възползва да ми налее малко познание за основите на католицизма, въпреки че многократно го убеждавах, че съм уверен агностик.

— Ma chère^[2] — каза накрая, — помниш ли как се определя греха?

На паметта ми й нямаше нищо, каквито и да бяха недостатъците на моралното ми същество.

— Да. Делото да е греховно и човек да го е извършил драговолно — повторих като папагал каквото ми беше казал предния ден.

— Да го извърши драговолно — потвърди той. — И това, ma chère, е условието за спечелването на Божията благодат.

Подпирахме се на оградата на кочината и наблюдавахме как няколко големи кафяви нереза са се сгушили срещу студа. Монахът обърна глава и подпря лице на предмишниците си, скръстени върху оградата.

— Не виждам как бих могла да я получа — възразих. — Благодатта на Бог е нещо, което или имаш, или не. Искам да кажа… — поколебах се, защото не исках да прозвучи грубо, — за вас онова на олтара в параклиса е Бог. За мен е парче хляб, независимо колко е красива купата, в която е поставено.

Той въздъхна отегчено и се поизправи, протягайки гръб.

— По време на нощния си ритуал забелязах, че съпругът ви не спи добре. Съответно, вие — също. И понеже така и така сте будна, ви каня довечера да дойдете с мен. Присъединете се към мен в параклиса за час.

Присвих очи.

— Защо?

Той сви рамене.

— Защо не?

* * *

Лесно ми беше да стана в уречения час просто защото още не бях заспала. Нито пък Джейми. Надникнех ли в коридора, виждах светлинката на свещ от отворената му врата и чувах шумоленето на страници и спорадично изсумтяване, докато се наместваше по-удобно.

Знаех, че няма да заспя, и не си правих труда да се разсъбличам, затова бях готова, когато на вратата ми се почука.

Манастирът беше тих, както затихват големите здания нощем — забързаният пулс на ежедневната дейност се успокояваше, но продължаваше, по-бавно, по-леко, ала неспирно. Винаги някой е буден и се движи безшумно в коридорите, бди. Сега беше мой ред.

Параклисът бе тъмен, с изключение на червения фенер, указващ, че помещението е светиня, както и на няколко бели свещи, чиито пламъчета горяха неподвижно пред светилищата.

Последвах Анселм по централната пътека, току превивайки коляно, когато и той го правеше. Дребничкият брат Бартолом стоеше на колене отпред, навел глава. Не се обърна, а остана неподвижен, без да прекъсва ритуала си.

Самото причастие беше почти изцяло скрито от великолепието на съсъда си. Огромната дарохранителница, купа във формата на слънце, почти половин метър в диаметър, стоеше на олтара, а в центъра й — парченцето хляб.

Чувствайки се малко неловко, седнах там, където ми посочи Анселм, близо до предната част на параклиса. Седалките, резбовани с ангели, цветя и демони, можеха да се вдигат, за да минават хората по-лесно. Дочух лекото проскърцване на свалена седалка зад себе си, и Анселм си намери място.

— Но какво да правя? — бях го попитала, докато крачехме бавно навътре в параклиса.

— Нищо, ma chère — беше ми отвърнал той. — Просто стой.

Затова седях и слушах дишането си, както и малките звуци в тишината — нещата, които не бих чула сред оживлението на деня. Хрущенето на камъни, проскърцването на дърво. Съскането на пламъчетата. Щапуркането на някое малко същество, прокраднало се в тази величествена обител.

Мястото беше уютно, не можех да не го призная. Въпреки умората си и тревогите за Джейми, лека-полека се отпуснах, а напрежението в ума ми се стопи, сякаш се развиваше пружина. Странно, но никак не ми се спеше, въпреки късния час и безпокойството от последните дни и седмици.

В края на краищата какво бяха дните и седмиците пред лицето на вечността? А това беше именно нещо такова, за Анселм и Бартолом, за Амброуз, за всички монаси, включително за внушителния абат Алегзандър.

По някакъв начин беше успокояващо — ако цялото време на света бе на разположение, тогава случващото се в отделния миг ставаше по-маловажно. Разбирах как човек може да се поотдръпне от всичко и да потърси утеха и успокоение, ако се зарее в размишления за Вечното Битие, както и да си го представяше.

Червената светлина на фенера не трепваше, отразена в златото на дарохранителницата. Пламъчетата на белите свещи току потрепваха, когато достигаха до някоя несъвършено сплетена част на фитила или ги докоснеше остатък от влага. Ала червеният фенер светеше неотклонно.

И ако съществуваше такова нещо като вечност или дори идеята за вечност, Анселм беше прав — всичко бе възможно. А любовта? Бях обичала Франк и още го обичах. Обичах и Джейми, повече от собствения си живот. Но в пределите на плътта си и времето, не можех да имам и двамата. Може би отвъд? Ако имаше място, където времето не съществуваше или където спираше? Анселм вярваше в това. Където всичко е възможно. И нищо не е наложително.

А в това място имаше ли любов изобщо? Отвъд плътта и времето, беше ли възможна любовта? Беше ли наложителна?

Гласът на мислите ми звучеше като този на чичо Ламб. Той беше семейството ми, беше всичко, което познавах като любов. Мъж, който никога не бе изразявал любовта си към мен с думи, който никога не бе имал нужда, защото знаех, че ме обича, така както знаех, че съм жива. Където има любов, думите не са нужни. Това е всичко. Неумираща и самодостатъчна.

Загубих представа за времето и се стреснах, когато Анселм ненадейно се появи пред мен, влизайки през вратичката до олтара. Не седеше ли зад мен? Погледнах зад себе си — един от младите монаси, чието име не знаех, се кланяше до задния вход. Анселм се поклони пред олтара и ми направи знак да го последвам към вратата.

— Излязъл си? — изненадано попитах, когато излязохме от параклиса. — Мислех, че не бива да оставяш причастието?

Той се усмихна спокойно.

— Не го оставих, ma chère. Вие бяхте тук.

Потиснах желанието да споря. В края на краищата нямаше такова нещо като Официално квалифициран обожател. Достатъчно бе да си човек, а още се водех такава, ако и на моменти да не го усещах.

Свещта на Джейми още гореше, когато подминах вратата му, и дочух шумоленето на страници. Щях да спра, но Анселм продължи, така че се принудих да сторя същото. Изпрати ме до прага на моята стая, а аз му пожелах приятна нощ и му благодарих за преживяването.

— Беше… успокояващо — рекох, мъчейки се да намеря точната дума.

Той кимна.

— Oui madame.^[3] Така е. — Когато се обърна да си върви, рече през рамо: — Казах ви, че не съм оставил причастието, защото вие бяхте там. А вие, ma chère? Сама ли бяхте?

Погледах го няколко мига, преди да отвърна:

— Не. Не бях.