Диана Габалдон
Друговремец (41)

40.
Опрощение

Не помнех да съм си лягала, но явно съм, защото се събудих в легло. Анселм седеше до прозореца и четеше. Надигнах се светкавично.

— Джейми? — изграчих.

— Спи — рече той и остави книгата си. Погледна към свещта на масата, по която се ориентираше за времето. — Като вас. Бяхте с ангелите през последните трийсет и шест часа, ма бел. — Напълни купа с вино от една пръстена стомна и я поднесе към устните ми. Едно време бих си помислила, че да пиеш вино преди дори да си измиеш зъбите, е последен писък на декадентството. В манастир, в компанията на францисканец, това ми се струваше по-приемливо. А и виното успя да се справи с усещането ми, че устата ми е пълна с плесен.

Преметнах крака през ръба на леглото и останах така, олюлявайки се. Анселм ме хвана за лакътя и ме положи на възглавницата. Изведнъж се сдоби с четири очи и доста повече уши и носове, отколкото, строго погледнато, му бяха нужни.

— Малко съм замаяна — рекох и затворих очи. Отворих едното. По-добре. Сега поне имаше само един Анселм, макар и с малко размазани очертания.

Той се надвеси над мен притеснен.

— Да повикам ли брат Амброуз или брат Полидор, мадам? Боя се, че не съм умел лечител.

— Не, от нищо нямам нужда. Просто седнах твърде рязко.

Опитах отново, по-бавно. Този път обкръжението ми остана относително неподвижно. Осъзнах, че на безброй места ме болят всякакви ранички и охлузвания, които не бях забелязала. Опитах да се прокашлям и осъзнах, че гърлото ме боли. Направих гримаса.

— Моля ви, ma chère, мисля, че е по-добре…

Анселм стоеше на прага, готов да повика помощ. Изглеждаше много стреснат. Посегнах към огледалото на масата, но се спрях. Не бях готова за това все още. Взех виното.

Анселм бавно се върна в стаята и ме загледа. Щом се увери, че няма да се строполя, седна отново. Отпивах малки глътки от виното, докато главата ми се прочисти, опитвайки се справя с ефектите от опиумните си сънища. Значи бяхме живи. И двамата.

Сънувах хаотични неща, изпълнени с кръв и насилие. Отново и отново сънувах, че Джейми е мъртъв или умира. Някъде в пелената от образи беше и този на вкочанения младеж, чийто труп бях открила до изхода на затвора. Понякога жалкото му мустаче се местеше върху лицето на Франк, когото също сънувах. Помня ясно, че в съня си убивах и тримата. Сякаш бях прекарала цялата нощ в касапска работа и ме болеше всеки мускул.

Анселм търпеливо ме наблюдаваше, поставил ръце на коленете си.

— Има нещо, което можете да сторите за мен, отче — рекох.

Той веднага се надигна, нетърпелив да ми помогне, и посегна към стомната.

— Разбира се. Още вино?

Усмихнах се уморено.

— Да, но по-късно. Точно сега искам да чуете изповедта ми.

Той се изненада, но бързо събра професионалното си самообладание като расо.

— Но разбира се, chère madame^[1], ако така желаете. Няма ли да е по-добре да повикам отец Жерар? Той е известен изповедник, а аз… — и сви рамене по галски, — разрешено ми е да слушам изповеди, но всъщност рядко ми се налага, защото съм прост учен.

— Искам вас — рекох твърдо. — Искам да започнем сега.

Той въздъхна примирено и отиде да вземе епитрахила си. Постави го на врата си, така че краищата му да са опънати по черното му расо, и седна на табуретката. Благослови ме набързо и зачака.

Разказах му. Всичко. Коя съм, как съм се озовала тук. За Франк, за Джейми. За младия английски драгун с пъпчивото лице, когото бях довършила в снега.

Анселм не промени изражението си, докато говорех, само кръглите му кафяви очи се окръгляха все повече. Когато приключих, той примигна веднъж-дваж, отвори уста, сякаш за да продума, затвори я и тръсна глава, за да я проясни.

— Не — рекох търпеливо. Отново се прокашлях, за да не звуча като жаба с прерязано гърло. — Нищо не сте си въобразил. И не сте недочул. Разбирате ли сега защо исках да ви го кажа под формата на изповед?

Той кимна разсеяно.

— Да. Да, разбира се. Ако… но, да. Искате да не споделям с никого. Също така, защото ми го разказвате под знака на свещенодействие, очаквате да повярвам. Но…

Той се почеса по главата и вдигна поглед към мен. По лицето му се разля широка усмивка.

— Колко изумително! — възкликна тихичко. — Колко изумително, колко прекрасно!

— Не бих използвала тази дума — отвърнах сухо, — но „изумително“ става.

Прокашлях се и се пресегнах за още вино.

— Това… това е чудо — промълви той, сякаш на себе си.

— Щом настоявате — рекох с въздишка. — Но искам да знам какво да правя. Виновна ли съм в убийство? Или в прелюбодеяние? Не че има какво да сторя и в двата случая, но искам да знам. И щом вече съм тук, какво да сторя? Може ли — трябва ли, — да използвам познанието си, за да… променя бъдещето? Не знам дори дали е възможно. Но ако е, имам ли право?

Той се заклатушка на табуретката си, мислеше. Бавно вдигна двата си показалеца, допря ги и дълго време се взира в тях. Накрая поклати глава и ми се усмихна.

— Не знам, та bonne amie^[2]. Тази ситуация, можете да сте сигурна, не е нещо, на което човек се натъква често в изповедалнята. Ще трябва да помисля и да се помоля. Да, особено второто. Ще обмисля ситуацията ви по време на бдението си пред Светото причастие. А утре може би ще мога да ви дам съвет.

Направи ми знак да коленича.

— Но засега, дете мое, ви опрощавам. Каквито и да са греховете ви, имайте вяра, ще са ви простени.

Вдигна една ръка в жест на благослов и постави другата на главата ми.

— Te absolvo, in nomine Patri, et Filii…^[3]

Помогна ми да се изправя.

— Благодаря ви, отче — рекох. Понеже бях неверница, се бях възползвала от изповедта само за да го принудя да ме вземе на сериозно, но с лека изненада установих, че част от душевното ми бреме също се беше вдигнало. Или може би просто се чувствах така, защото бях казала истината на непознат.

Той махна нехайно с ръка.

— Ще се видим утре, chère madame. Засега си починете още, ако можете.

Отправи се към вратата, като пътьом сгъваше епитрахила си в спретнат правоъгълник. На прага спря за миг и се обърна към мен с усмивка. Очите му грееха от детинско вълнение.

— А може би утре… утре ще ми разкажете какво е?

Отвърнах на усмивката му.

— Да, отче. Ще ви разкажа.

След като той си тръгна, се запрепъвах към стаята на Джейми. Бях виждала много трупове в по-добър вид, но гърдите му се надигаха и спускаха равномерно, а зловещото зелено вече не се виждаше на лицето му.

— Будя го на всеки няколко часа, за да хапне няколко лъжици яхния. — Брат Роже застана до мен. Погледна ме и се стресна. Може би трябваше поне да се среша. — Хм… може би и вие искате?

— Не, благодаря. Мисля, че ще поспя още малко.

Вече не се чувствах прикована от вина и депресия. Крайниците ми натежаваха приятно. Дали от изповедта, или от виното, открих, че чакам с нетърпение да стигна до леглото и да изпадна в кратко забвение.

Приведох се да докосна Джейми. Още беше топъл, но нямаше треска. Внимателно погалих косата му и я отместих от челото му. Ъгълчето на устата му се размърда и се отпусна. Но се беше повдигнало, сигурна бях.

* * *

Небето бе студено и влажно и изпълваше хоризонта със сивкав сумрак, който се сливаше със сивкавите мъгли по хълмовете и мръсния стар сняг, така че абатството сякаш бе обгърнато от топка мръсен памук. Дори в манастира зимното мълчание тегнеше на обитателите. Напевите от Хвалебствения дом бяха приглушени и дебелите каменни стени заглушаваха всеки звук и забавяха дейността на хората.

Джейми спа почти два дни и се будеше само за да пийне малко вино или да хапне яхния. Когато се събуди, започна да се възстановява по обичайния за здрав млад мъж начин, когато здравият млад мъж е лишен от силата и независимостта, които обикновено приема за даденост. С други думи, наслаждава се на грижите за около двайсет и четири часа, а след това стана поред неспокоен, сприхав, избухлив, опак, капризен и като цяло извънредно невъзпитан.

Раните на раменете го болели. Белезите по краката го сърбели. Писнало му да лежи по корем. В стаята било твърде топло. Ръката го боляла. Димът от мангала му парел на очите и не можел да чете. Писнало му от зеленчукови яхнии, мляко и греяно вино. Искал месо.

Познавах симптомите на възстановяването и много им се радвах, но нямах безкрайно търпение. Отварях прозореца, сменях чаршафите, мажех му гърба с мехлем от невен и разтривах краката му със сок от алое. След това извиках един от братята и поръчах още зеленчукова яхния.

— Не искам повече от тази помия! Искам храна! — Той бутна раздразнено подноса и яхнията се разплиска върху салфетката под купата.

Скръстих ръце и го изгледах отгоре. Той впери властен поглед в мен. Беше слаб като вейка, а челюстта и скулите му изпъкваха под кожата. Макар да се възстановяваше много добре, нараненият му стомах трябваше да почака. Все още трудно понасяше дори яхнията и млякото.

— Ще ти дам храна, когато реша, че можеш да ядеш — уведомих го, — и не преди това.

— Ще ми дадеш храна сега! Да не мислиш, че можеш да ми казваш какво да ям?

— Да, по дяволите! Аз съм лекарят тук, в случай че си забравил.

Той преметна крака през ръба на леглото, очевидно с намерението да върви. Сложих ръка на гърдите му и го бутнах назад.

— Работата ти е да лежиш на това легло и да правиш каквото ти казвам, поне веднъж — сопнах му се. — Не можеш да стоиш седнал в леглото, значи не си готов и да вървиш. Брат Роже каза, че си повърнал тази сутрин.

— Брат Роже може да си гледа работата, ти също — процеди той през зъби и отново се помъчи да стане. Пресегна се и стисна масата. С немалки усилия успя да се изправи и застана там, олюлявайки се.

— Връщай се в леглото! Ще паднеш! — Беше плашещо блед и дори от усилието да се изправи по челото му изби студена под.

— Няма — рече той. — И да падна, това си е мой проблем.

Вече бях много ядосана.

— Тъй ли било! И кой ти спаси мизерния животец? Самичък се оправи, а? — Сграбчих го за ръката, за да го върна в леглото, но той се отскубна.

— Да съм те молил? Казах ти да ме оставиш на мира, нали? Не разбирам защо си си правила труда, ако ще ме уморяваш от глад, освен ако не ти харесва да гледаш!

Писна ми.

— Проклет неблагодарник!

— Плашило такова!

Изпънах гръб и рамене и заплашително посочих леглото. С целия авторитет, който бях усвоила в годините опит, рекох:

— Връщай се в леглото на мига, инатлив, малоумен…

— Шотландец, да, знам — довърши той с досада. Пристъпи към вратата и щеше да падне, ако не се беше хванал за една табуретка. Тупна тежко на нея и остана така, като се клатушкаше с разфокусиран поглед. Стиснах юмруци и го изгледах свирепо.

— Хубаво — казах. — Хубаво, мамицата му! Ще им кажа да ти дадат хляб и месо, а като ги повърнеш на пода, ще паднеш на колене и ще почистиш сам! Аз няма да си мръдна пръста, а ако брат Роже посмее, ще му одера кожицата!

Втурнах се в коридора и затворих вратата, тъкмо навреме, за да чуя трясъка на строшена стомна от другата страна. Обърнах се и заварих заинтересувана публика. Брат Роже и Мърто се взираха в зачервеното ми лице. Роже изглеждаше смутен, но по лицето на Мърто се разливаше бавна усмивка, докато слушаше келтските ругатни от стаята.

— Значи е по-добре — констатира той доволно. Облегнах се на стената в коридора и усетих как и аз се усмихвам.

— Ами да, по-добре е.

* * *

По пътя към главната сграда, след цяла сутрин в помещението за сушене за билки, срещнах Анселм, който излизаше от библиотеката. Лицето му грейна, когато ме видя, и побърза да се присъедини към мен в двора. Заедно закрачихме през абатството.

— Проблемът ви е интересен, несъмнено — каза той и откърши съчка от един храст край стената. Огледа свитите от студа пъпки по дървото, хвърли го на земята и вдигна глава към небето, където иззад облаците се подаваше немощното слънце.

— По-топло е, но има още време до пролетта — отбеляза. — Но шараните ще шават. Нека да отидем до рибарника.

Рибарниците не представляваха деликатните орнаментални структури, както очаквах. Бяха здрави каменни корита, поставени на удобно разстояние от кухнята. Пълни с шарани и други сладководни риби, те предоставяха храната за петъците и по време на пости, когато времето не даваше възможност да наловят от океана обичайната треска, херинга и камбала.

Точно както беше казал Анселм, рибите шаваха оживено. Тлъстите вретеновидни тела се плъзгаха, люспите им отразяваха облаците отгоре и от време на време предизвикваха малки вълнички, които се плискаха по стените на каменния им затвор. Когато сенките ни паднаха върху водата, рибите се обърнаха към нас като стрелки на компас към севера.

— Очакват да ги нахраним — обясни Анселм. — Срамота ще е да ги разочароваме. Един момент, chère madame.

Той се шмугна в кухнята и се върна с два самуна сух хляб. Седнахме на ръба на рибарника, ронехме трохи и ги хвърляхме в бездънните усти на рибите.

— Знаете ли, странната ви ситуация има два аспекта — каза Анселм, вглъбен в хляба. Хвърли бърз кос поглед към мен и ми се усмихна ненадейно. Поклати глава. — И аз едва го вярвам все още. Такова чудо! Бог е благосклонен към мен, та да ми показва подобни неща.

— Радвам се за вас — рекох сухо, — но не знам дали е бил също толкова благосклонен към мен.

— Наистина ли? Аз съм сигурен. — Анселм се отпусна на пети и разтроши парче хляб между пръстите си. — Вярно, ситуацията ви е причинила немалко неудобства…

— Може и така да се каже — измърморих.

— Но може да се счита и за знак за Божието доброжелателство — продължи, пренебрегвайки прекъсването ми. Лъскавите кафяви очи се взираха в мен замислено. — Молих се за напътствие, когато снощи стоях пред причастието и в тишината на параклиса ми се привидяхте като корабокрушенец. Струва ми се, че това е добра аналогия, нали? Представете си душа като вашата, мадам, запратена на странно място, непознато, без близки и приятели, без възможности, освен новите хоризонти, открили се пред нея. Подобно нещо е катастрофа, със сигурност, но може да открие и огромни възможности. Ами ако новите земи са плодородни? Може да си спечели нови приятели, да започне живота си наново.

— Да, но… — започнах.

— Така че — продължи той авторитетно, вдигайки пръст, за да мълча, — ако сте лишена от по-раншния си живот, може би Бог е решил да ви благослови с друг, по-пълен, по-богат.

— О, да, определено е пълен — съгласих се. — Но…

— Сега, от гледна точка на канона — рече той, мръщейки се, — с браковете ви всичко е наред. И двата са били законни и благословени от Църквата. А строго погледнато, бракът ви с младия мъж в манастира предхожда този с мосю Рандал.

— Да, „строго погледнато“ — съгласих се, като успях поне веднъж да си довърша изречението. — Но не и спрямо моето време. Не мисля, че канонът е мислен с подобни изключения наум.

Анселм се разсмя, а върхът на острата му брадичка трепкаше на лекия ветрец.

— Самата истина, ma chère, самата истина. Имах предвид само, че според закона на Църквата, не сте извършила нито престъпление, нито грях спрямо тези двама мъже. Това бяха двата аспекта на ситуацията ви, за които споменах по-рано: какво сте направила и какво ще направите.

Хвана ръката ми и ме придърпа да седна до него, така че очите ни да са на едно ниво.

— Това ме попитахте, когато изслушах изповедта ви, нали? Какво сте сторила? Какво да сторите?

— Точно така. И ми казвате, че не съм сторила нищо лошо? Но аз…

Реших, че по прекъсвания не отстъпва на Дугал Макензи.

— Не, не сте. Възможно е човек да върши всичко според законите на Бог и на собствената си съвест и пак да среща превратности и трагедии. Болезнената истина е, че още не знаем защо Всемилостивият Бог позволява на злото да съществува, но самият Той ни е казал, че е така. В Библията пише, че е създал и доброто, и злото. Затова дори добрите хора, най-вече добрите хора — добави той замислено, — може да се сблъскват с голямо объркване и трудности. Например младежът, когото сте била принудена да убиете. Не — рече и вдигна ръка, за да не се обаждам, — не се съмнявайте. Била сте принудена да го убиете, предвид положението ви в онзи момент. Дори Църквата Майка, която ни учи, че животът е свят и неприкосновен, признава нуждата човек да брани себе си и семейството си. А понеже знам в какво състояние пристигна съпругът ви, не се съмнявам, че сте била принудена да поемете по пътя на насилието. Така че няма за какво да се упреквате. Чувствате съжаление и жалост, разбира се, защото, мадам, сте личност с огромна доброта.

Внимателно потупа ръката ми, която бях поставила на коляното си.

— Понякога най-добрите ни намерения завършват с изключително неприятни резултати. Не знаем какъв е бил планът на Бог за младежа — може би е възнамерявал момчето да се присъедини към него в Рая точно тогава. Но вие не сте Бог и има граници на това, което може да очаквате от себе си.

Потръпнах, когато иззад ъгъла изви студен вятър и се загърнах по-плътно с наметката си. Анселм забеляза и направи знак към рибарника.

— Водата е топла, мадам. Искате ли да натопите крака?

— Топла ли? — Зяпнах невярващо водата. Не бях обърнала внимание, но наистина в рибарника нямаше и следа от счупен лед по ръбовете, както във фонтаните със светена вода. Тук дори плаваха зелени растения, които растяха от процепите между камъните.

Анселм свали сандалите си. Макар и изтънчен, той имаше здравите ръце и стъпала на нормандски селянин. Запретна расото до коленете и потопи крака във водата. Рибите се стрелнаха по-далеч от него, но почти незабавно се обърнаха, за да проучат случилото се.

— Нали не хапят? — попитах, взряна подозрително в безбройните гладни усти.

— Не ядат плът — увери ме той. — На практика нямат зъби.

Свалих сандалите си и внимателно потопих крака. Оказа се приятно топла. Не гореща, но все пак бе прекрасно разнообразие от влагата и студа.

— О, чудесно! — Размърдах пръсти с удоволствие, като значително смутих рибите.

— До абатството има няколко минерални извора — обясни Анселм. — Извират от земята и притежават големи целителни сили. — Посочи към другия край на едното корито, където в камъните се виждаше малък процеп, почти скрит от водните растения. — Пренасочват част от водата от най-близкия извор за целите на манастира. Затова готвачът може да приготвя прясна риба по всяко време — обикновено не издържат зимата.

Известно време плискахме крака в приятно безмълвие, а тежките риби преминаваха покрай нас и от време на време се блъскаха в краката ни с изненадваща сила. Слънцето отново се подаде и ни обля със слаба, но доловима топлина. Анселм затвори очи и светлината озари лицето му. Продума отново, без да отваря очи.

— Първият ви съпруг… Франк, нали? И неговата съдба трябва да бъде оставена на Бог, като едно от нещата, за които не можете да сторите нищо.

— Но… можех — възразих. — Можех да се върна, може би.

Той отвори око и ме изгледа скептично.

— Да, може би — съгласи се. — А може би не. Не бива да се упреквате, задето не сте пожелала да рискувате живота си.

— Не беше заради риска. — Размърдах пръсти, за да привлека вниманието на един голям шаран на бели и черни петънца.

— Не и изцяло. Отчасти беше страх, но най-вече… не исках да напускам Джейми. — Свих рамене безпомощно. — Просто не можех.

Анселм се усмихна, отваряйки и двете си очи.

— Добрият брак е един от най-скъпоценните Божии дарове — отбеляза той. — Ако сте имала благоразумието да познаете този дар и да го приемете, тогава сте сторила всичко както трябва. И помислете… — Той наклони глава настрани, като кафяво врабче. — Вече близо година ви няма в бъдещето. Мъжът ви е започнал да се примирява със загубата ви. Колкото и да ви е обичал, загубата е нещо, с което всеки трябва да живее, и притежаваме средства, с които да я преодоляваме за свое собствено добро. Сигурно е започнал да гради нов живот. Бихте ли изоставила мъжа, който ви обича тъй дълбоко и който така се нуждае от вас, когото вие обичате и с когото сте обвързана в очите на Бог? Бихте ли съсипала този новоизграден живот. И още повече — да се върнете от чувство за дълг, ако сърцето ви е обречено другиму… не.

Той поклати глава решително.

— Никой не може да служи на двамата господари, още по-малко пък съпруга. Ако онова беше единственият ви валиден брак — и той кимна към крилото за гости, — а това просто временна връзка, тогава дългът би ви зовал другаде. Но с този мъж сте събрани в очите на Бог и смятам, че имате пълно право да уважите дълга си към него. Колкото до другия аспект, а именно какво да сторите оттук нататък. За това може да се наложи да поговорим повече.

Той извади крака от водата и ги подсуши в расото си.

— Нека идем в кухнята, може би ще убедим брат Еулогиус да ни подкрепи с някоя топла напитка.

Намерих парченце хляб на земята и го подхвърлих на рибите, после се наведох да си обуя сандалите.

— Не мога да ви опиша какво облекчение е да разговарям с някого — рекох. — И не мога да повярвам, че вие ми вярвате.

Той сви рамене и вежливо ми предложи ръка, докато се опитвах да нахлузя десния си сандал.

— Ma chère, служа на Човек, който е умножил няколко хляба и риби, така че да нахрани стотици хора. — Усмихна се, кимайки към басейна, където вълничките от храненето на рибите още се успокояваха. — Който е церил болните и е възкресявал мъртвите. Защо да не повярвам, че Властелинът на вечността е довел млада жена през камъните, за да върши волята Му?

Е, звучеше по-добре от вавилонска блудница.

Кухните на абатството бяха топли и сумрачни като пещери, а арката на покрива беше почернена от десетилетия дим. Брат Еулогиус, до лактите в каца с тесто, ни кимна за поздрав и повика на френски един от миряните да ни сервира храна. Намерихме си места насред оживеното помещение и седнахме с две чаши бира и поднос с димящ сладкиш. Побутнах подноса към Анселм, твърде неспокойна, за да мисля за храна.

— Нека ви го кажа така — рекох, подбирайки внимателно думите си. — Ако знаех, че група хора ще пострадат, да се чувствам ли задължена да предотвратя това?

Анселм замислено потърка нос — започваше да тече от топлината.

— По принцип да — рече той. — Но немалко други фактори също имат значение. Какъв е рискът за вас самата, какви са останалите ви задължения, към кого и какво? Каква е вероятността да успеете?

— Нямам никаква представа. За нито едно от тези неща. Освен за задължението, разбира се. Джейми е част от групата, която може да пострада.

Той отчупи парче сладкиш и ми го подаде. Пренебрегнах го, разглеждайки пяната в бирата си.

— Двамата, които убих — казах, — може би са щели да имат деца. Можели са да сторят… — Махнах безпомощно с чашата. — Кой знае какво са можели да сторят? Може би съм повлияла на бъдещето… не, наистина съм повлияла на бъдещето. И не знам как, това ме плаши ужасно.

— Ами… — Анселм изсумтя замислено и направи знак на един от минаващите миряни, който забърза да донесе още сладкиш и бира. Анселм напълни чашите ни отново и рече:

— Отнела сте живот, но и сте спасила мнозина. Колцина от болнѝците, които сте лекувала, са щели да умрат без намесата ви? И те влияят на бъдещето. Ами ако някой, когото сте спасила, извърши голямо зло? Ваша ли е вината? Трябвало ли е да го оставите да умре? Разбира се, че не.

Той почука с халбата си, за да подчертае думите си.

— Казвате, че не смеете да сторите каквото и да било тук, защото се боите, че ще повлияете на бъдещето. Но в това няма логика, мадам. Всички влияят на бъдещето. Ако бяхте останала в своето време, действията ви също толкова щяха да влияят на бъдещето. Имате същите отговорности, като всеки човек. Единствената разлика е, че можете по-ясно да видите какъв ефект имат действията ви… а може би не. — Той поклати глава, без да откъсва очи от мен. — Божиите пътища са неведоми, несъмнено с добра причина. Права сте, ma chère — законите на Църквата не са били формулирани за ситуации като вашата и затова няма кой да ви наставлява, освен собствената ви съвест и ръката на Бог. Не мога да ви кажа какво трябва и не трябва да правите.

Потупа ме по ръката.

— Имате право на свободен избор, като всички останали. А историята, вярвам, е сборът от всички избори, които правим. Някои хора са избрани от Бог, за да променят съдбата на мнозина. Може би вие сте такъв човек. Може би не сте. Не знам защо сте тук. И вие не знаете и навярно никой от нас няма да разбере. — Той кръстоса очи. — Понякога и аз не знам защо съм тук!

Засмяхме се заедно. Но после той се приведе сериозен над масата.

— Познанията ви за бъдещето са инструмент, даден ви така, както на корабокрушенеца са дадени нож и въдица. Не е неморално да се възползвате от този инструмент, ако го правите спрямо повелите на Бог, по най-добрия начин, на който сте способна.

Направи пауза, пое си дълбоко дъх и го изпусна рязко, а финият му мустак се размърда. Усмихна се.

— Е, ma chère madame, само това мога да ви кажа. Нищо повече от това, което бих рекъл на всяка смутна душа, която дойде при мен за съвет — уповавайте се в Бог и се молете за напътствие.

Бутна още един сладкиш към мен.

— Но каквото и да изберете, ще ви е нужна сила. Затова приемете последния ми съвет: когато се съмнявате, се хранете.

* * *

Когато се върнах в стаята на Джейми същата вечер, той спеше, подпрял глава на ръцете си. Празната купа със зеленчукова яхния стоеше добросъвестно на подноса, а до нея — недокосната чиния с хляб и месо. Преместих поглед от невинното спящо лице на Джейми към храната и обратно. Докоснах хляба. Пръстът ми остави лек отпечатък. Пресен беше.

Отидох при брат Роже в маслобойната.

— Яде ли от хляба и месото? — попитах без предизвестия.

Брат Роже се усмихна насред пухкавата си брада.

— Да.

— Повърна ли ги?

— Да.

Изгледах го с присвити очи.

— Нали не сте чистили след него?

Той се развесели и кръглите му розови бузи лъснаха над брадата.

— Бих ли посмял? Не, застрахова се и си приготви коритце.

— Проклет хитър шотландец — рекох през смях. Върнах се в стаята му и го целунах леко по челото. Той се размърда, но не се събуди. Вслушах се в съвета на отец Анселм и отнесох пресния поднос със себе си, за да вечерям.

* * *

Реших да оставя Джейми на мира следващата сутрин, за да се възстанови честолюбието и стомаха си, затова четох едно от ръководствата на брат Амброуз за билки и лекарства. След обяд отидох да проверя пациента. Вместо Джейми обаче открих Мърто на една табуретка в ъгъла. Изглеждаше объркан.

— Къде е той? — Огледах стаята с празен поглед. Нямаше къде да се скрие.

Мърто посочи с палец към прозореца. Денят беше студен и сумрачен и свещите горяха. Нямаше гоблен на прозореца и студеният вятър клатеше пламъчетата.

— Излязъл е? — попитах невярващо. — Къде? Защо? Какво е облякъл, за Бога? — През последните няколко дни Джейми беше предимно гол, защото стаята му беше топла и раните му причиняваха болка. Когато му се налагаше да излезе за кратко, носеше монашеско расо, а брат Роже му помагаше да върви. Но сега расото беше в стаята, старателно сгънато в края на леглото.

Мърто се приведе напред и ме изгледа немигащо.

— Колко въпроса бяха това? Четири? — Вдигна показалец. — Първо: да, излезе. — Среден пръст. — Второ: Къде? Че откъде да знам. — Безименен. — Три: Защо? Каза, че му писнало вътре. — Размърда и кутрето: — Четири? Отново, че откъде да знам? Не носеше нищо, когато го видях за последно.

После изпъна и палец.

— Не ме попита, но го няма повече от час.

Побеснях. Нямах представа какво да сторя. Понеже виновникът го нямаше, се сопнах на Мърто:

— Не знаеш ли, че навън всичко е сковано от студ? Защо не го спря? Как така нищо не е носел?

Мърто остана спокоен.

— Да, знам, че е студено навън. И той го знае, защото не е сляп. Колкото до спирането, опитах. — Кимна към расото на леглото. — Казах му, че не може да излиза и ако го пусна, ще ми отрежеш главата. Грабнах расото, отидох до вратата и му казах, че няма да излиза, освен през мен.

Мърто направи пауза и отбеляза без връзка:

— Елън Макензи имаше най-прекрасната усмивка на света. Можеше да те стопли до мозъка на костите само като я видиш.

— Затова остави малоумния й син да излезе навън и да замръзне до смърт — рекох нетърпеливо. — Какво общо има усмивката на майка му с това?

Мърто потърка замислено нос.

— Ами, когато му казах, че няма да го пусна, младият Джейми ме погледна и ми се усмихна точно като майка си. После излезе през прозореца, както го е родила. Докато стигна дотам, него го нямаше.

Почти подбелих очи.

— Стори ми се редно да ти кажа, че го няма — продължи Мърто, — за да не го мислиш.

— Да не го мисля… — измърморих под нос и закрачих към конюшнята. — По-добре той да мисли, че като го хвана…

Пътят към вътрешността на страната беше само един. Поддържах добра скорост и оглеждах полята, които подминавах. Тази част от Франция беше известна земеделска област и по-голямата част от горите бяха изсечени — мечките и вълците нямаше да представляват такава опасност тук.

Така се случи, че го открих едва на километър и половина от портите на манастира. Седеше на един от древноримските пътни маркери, които осейваха цяла Франция.

Беше бос и носеше тънка риза и панталони, явно на някое от конярчетата, предвид петната по тях.

Дръпнах юздите и го изгледах приведена над лъка на седлото.

— Носът ти е син — отбелязах нехайно. — И краката ти.

Той се ухили и обърса нос с опакото на ръката си.

— Топките ми също. Искаш ли да ги стоплиш? — Може да замръзваше, но беше в много добро настроение. Слязох и застанах пред него, клатейки глава.

— Няма смисъл, нали? — попитах.

— Какво няма смисъл? — Той обърса ръка в опърпаните си панталони.

— Да ти се ядосвам. Не те интересува дали ще си докараш пневмония, или ще те изядат мечки, или ще ме поболееш от тревоги. Нали?

— Е, за мечките не се тревожа. През зимата спят, знаеш.

Изгубих хладнокръвие и замахнах към главата му, за да го перна през ухото. Той ме хвана за китката и я задържа, като се смееше. След няколко мига безсмислено дърпане аз също се засмях.

— Сега ще се върнеш ли? — попитах го. — Или ще ми се доказваш още?

Той кимна с брадичка към пътя.

— Отведи коня до онзи голям дъб и ме чакай там. Ще стигна сам.

Прехапах устни, за да не изрека няколкото неща, които ми идваха на ум, и се качих на коня. При дъба слязох и се загледах в Джейми. След миг обаче установих, че не мога да го гледам как се мъчи. Когато падна за пръв път, стиснах юздите и му обърнах решително гръб. Зачаках.

Едва се върнахме до крилото за гости, но все пак успяхме — Джейми се подпираше на мен. Забелязах брат Роже, който разтревожено се въртеше из коридора, и го изпратих да стопли металната грейка с вода, а аз вкарах товара си в стаята и го проснах на леглото. Той изсумтя от болка, но не помръдна и стоеше със затворени очи, докато махах мръсните му дрехи.

— Хайде, хайде. Влизай под завивките.

Той се изтърколи покорно между тях. Бързо вкарах грейката в края на леглото и я поразмърдах, за да я наместя удобно под краката му. Когато улучих мястото, той се отпусна с блажена въздишка.

След това се разшетах безмълвно из стаята, прибирах дрехите от пода, подреждах масата, сложих нови въглени в мангала и добавих щипка див тютюн към него, за да подсладя дима. Мислех, че спи, и се стреснах, когато заговори.

— Клеър.

— Да?

— Обичам те.

— О… — Изненадах се леко, но много ми хареса. — И аз те обичам.

Той въздъхна и поотвори очи.

— Рандал. Към края. Това искаше.

Това още повече ме стресна и отвърнах предпазливо:

— Така ли?

— Да. — Той се взираше в отворения прозорец, където снежните облаци изпълваха небето с равномерно, еднообразно сиво. — Лежах на пода, а той до мен. И той беше вече гол и двамата бяхме покрити с кръв — и друго. Опитах се да вдигна глава, но бузата ми беше залепнала към пода от кръв.

Той се намръщи и сякаш се отнесе надалеч, докато си припомняше.

— Вече почти никакъв ме нямаше, дори не усещах много болка. Просто бях ужасно уморен, всичко ми се струваше далечно, полуистинско.

— И по-добре — рекох малко сурово и той се усмихна.

— Да, и по-добре. Изгубих съзнание за няколко мига, така че не знам колко време сме стояли така, но когато се събудих, той се притискаше към мен, сгушваше се.

Джейми се поколеба, като че ли му беше трудно да изрече следващото.

— Дотогава не му се бях противопоставял. Но вече бях толкова уморен и не можех повече… Разшавах се, не се дърпах, защото нямах сили, но опитах да се плъзна по пода по-далеч от него. Беше ме прегърнал през врата, беше заровил лице в рамото ми и плачеше. Известно време не разбирах какво казва, но после разбрах — „Обичам те, обичам те!“ отново и отново, а по гърдите ми течаха сълзите и слюнката му. — Джейми потрепери от студ и спомени. Въздъхна тежко и издуха част от ароматния дим, който се кълбеше по тавана. — Не знам защо го направих, но го прегърнах и постояхме неподвижно за малко. Той спря да плаче, целуна ме и ме погали. После ми прошепна: „Кажи ми, че ме обичаш“.

Джейми отново млъкна и се усмихна леко.

— Не исках. Не знам защо. Тогава щях да му ближа обувките и да му викам, че е крал на Шотландия, ако беше поискал. Но не можех да му кажа това. Дори не си спомням да съм се замислял. Просто отказах. — Здравата му ръка трепна и стисна одеялото. — Отново ме употреби. Грубо. И все повтаряше: „Кажи ми, че ме обичаш, Алекс. Кажи ми, че ме обичаш.“

— Наричал те е Алекс? — прекъснах го, неспособна да се сдържа.

— Да. Помня, че се чудех откъде знае второто ми име. И не ми хрумна да се запитам защо го използва. — Той сви рамене. — Така или иначе не помръднах и не продумах, а когато приключи, скочи като луд и започна да ме бие с нещо… не виждах с какво… ругаеше и ми крещеше: „Знаеш, че ме обичаш! Знаеш, че ме обичаш! Знам го!“. Вдигнах ръце над главата си, за да я пазя, а след малко сигурно пак съм припаднал, защото болката в раменете ми беше последното, което си спомнях, освен някакъв сън за ревящ добитък. После се събудих, кон ме поднасяше насам-натам, след това пак загубих свяст и се свестих край огнището в Елдридж, а ти се беше надвесила над мен. — Той пак затвори очи и сънливо, почти незаинтересувано, рече: — Мисля… Мисля, че ако му го бях казал, щеше да ме убие.

Някои хора сънуват чудовища. Аз сънувах родословни дървета с тънки черни клони и гроздове от дати. Клони като змии и смърт в челюстите им. Отново чух гласа на Франк в главата си: Станал войник, добър избор за втори син. Третият брат станал помощник в енорията, но за него не знам много… И аз не знаех за него. Само името му. На родословното дърво синовете бяха трима, синовете на Джоузеф и Мери Рандал. Много пъти го бях виждала — най-възрастният Уилям, Джонатан, и най-малкият — Алегзандър.

Джейми отново продума и ме изтръгна от мислите ми.

— Сасенак?

— Да?

— Нали знаеш за онази крепост в мен, за която ти говорих.

— Да, помня.

Той се усмихна със затворени очи и протегна ръка към мен.

— Е, построих си навес. И покрив срещу дъжда.

* * *

Легнах си уморена, но и умиротворена. Замислих се.

Джейми щеше да се възстанови. Когато това не беше ясно, не смеех да мисля по-далеч от следващия час, следващото хранене, следващата доза лекарство. Но сега трябваше да погледна по-надалеч.

Абатството беше сигурно убежище, но временно. Колкото и да бяха гостоприемни монасите, не можехме да останем вечно. Шотландия и Англия бяха твърде опасни, освен ако лорд Ловат не можеше да помогне — малко вероятно, предвид обстоятелствата. Бъдещето ни беше от тази страна на канала. Вече знаех за морската болест на Джейми и разбирах защо не иска да емигрира в Америка — три месеца повръщане можеха да уплашат дори него. Какво оставаше?

Най-вероятно Франция. И двамата говорехме френски. Джейми се справяше и с испанския, немския и италианския, но аз не бях така благословена. Освен това семейство Фрейзър имаше сериозни връзки тук — може би щяхме да си намерим местенце в имението на роднина или приятел и да живеем в мир там. Идеята много ме привличаше.

Но оставаше въпросът с времето. Беше началото на 1744 г. — Нова година бе отминала едва преди две седмици. А през 1745 г. Хубавия принц Чарли щеше да отплава за Шотландия и да поиска трона на баща си. С него щеше да пристигне и катастрофата. Война, клане, смазването на високопланинските кланове и опустошението на всичко, което с Джейми обичахме.

Оставаше една година. Можеше да се случи какво ли не. Можех да направя нещо, за да го предотвратя. Как? Нямах представа, но и не се съмнявах в последствията от бездействието.

Можеха ли бъдещите събития да се променят? Може би. Пръстите ми се приплъзнаха към лявата ми ръка и докоснах небрежно златната халка на безименния си пръст. Спомних си думите си към Джонатан Рандал, изгаряща от ярост и ужас в тъмниците под затвора Уентуърт.

Бях му казала кога ще умре, датата на смъртта му от родословното дърво на Франк — 16-ти април, 1745 г. Джонатан Рандал щеше да загине в битката при Калоден, пометен от касапницата, която самите англичани щяха да създадат. Само че не загина тогава. Загина едва няколко часа след проклятието ми, смачкан под копитата на отмъщението ми.

И е умрял бездетен и неженен. Поне така мислех. Родословното дърво, проклетото родословно дърво сочеше, че се е оженил по някое време през 1744 г. Малко след това се родил синът му, следващият в рода на Франк. Но тогава как щеше изобщо да се роди Франк? Но пък пръстенът още беше на ръката ми. Бе съществувал, щеше да просъществува. Утешавах се с тази мисъл и търках халката, сякаш съдържаше джин, който ще ми даде правилния съвет.

Малко по-късно се събудих от здравия си сън с нещо като писък.

— Шшт. Аз съм. — Едрата длан се вдигна от устата ми. Без свещ, стаята беше тъмна като в рог. Размахах ръка, докато не попаднах на него.

— Не трябва да ставаш! — възкликнах, още замаяна от сън. Пръстите ми се плъзнаха по гладката му студена плът. — Замръзнал си!

— Разбира се, че съм — рече той леко раздразнено. — Нямам никакви дрехи, а в коридора е кучи студ. Ще ме пуснеш ли в леглото?

Направих му място, а той се плъзна гол до мен, притискайки се, за да се стопли. Дишаше неравномерно и ми се стори, че трепери колкото от студ, толкова и от слабост.

— Боже, колко си топла. — Сгуши се по-плътно и въздъхна. — Хубаво е отново да те прегръщам, сасенак.

Не си направих труда да го попитам какво прави при мен — ставаше доста очевидно. Нито пък го попитах дали ще може. Имах съмнения, но нямаше да ги изкажа на глас, за да не го смутя и да стана причината опасенията ми да се потвърдят. Обърнах се с лице към него, като внимавах с ранената му ръка.

Настъпи резкият миг на сливането, странното усещане за проникване, което на мига обаче се превърна в нещо нормално. Джейми въздъхна дълбоко от удоволствие и може би облекчение. Постояхме неподвижни, сякаш не искахме да прекъсваме крехката си връзка. Здравата ръка на Джейми бавно ме галеше в мрака, с пръсти, разперени като котешки мустаци, които долавят всяка вибрация. Той помръдна в мен, сякаш задаваше въпрос, и аз му отвърнах утвърдително на същия език.

Започнахме фината игра на бавни движения, балансираща между желанието и слабостта му, между болката и растящото удоволствие на тялото. В мрака си помислих да кажа на Анселм, че и това е начин да спреш времето, но се отказах — не беше път, достъпен за свещеник.

Крепях Джейми с лека длан на покрития му с белези гръб. Той задаваше ритъма, но ми позволяваше да върша по-голямата част от работата. И двамата мълчахме, само дишахме все по-учестено. Накрая, когато усетих, че се уморява, го сграбчих здраво и го придърпах към себе си. Раздвижих хълбоци още по-енергично, за да проникне по-дълбоко, опитвах се да предизвикам кулминацията му.

— Сега — рекох тихо, — хайде. Ела. Сега!

Той притисна чело в моето и се предаде с треперлива въздишка.

Викторианците са наричали мъжкия оргазъм „малката смърт“ и с добра причина. Така се беше отпуснал и ми тежеше, че бих го помислила за мъртъв, ако не усещах бавния му пулс. Сякаш измина много време, преди да се раздвижи и да промърмори нещо, заровил лице в рамото ми.

— Какво каза?

Обърна глава, така че устата му да е точно под ухото ми. Почувствах топлия му дъх на врата си.

— Казах — рече той тихо, — че ръката изобщо не ме боли в момента.

Здравата му длан бършеше влагата по бузите ми.

— Боеше ли се за мен? — попита ме.

— Да. Мислех, че е твърде скоро.

Той се позасмя в мрака.

— Беше, почти се довърших. И аз се боях. Но се събудих, ръката ме болеше много и не можах да заспя. Въртях се и ти ми липсваше. Колкото повече мислех за теб, толкова повече те желаех. Бях изминал половината коридор, преди да се зачудя какво ще правя, когато дойда. А като се зачудих… — Той ме погали по бузата. — Е, не ме бива точно в момента, сасенак, но все пак май че не съм страхливец.

Обърнах глава и посрещнах целувката му. Стомахът му изкъркори силно.

— Не ми се смей — измърмори той. — Ти си виновна, че не ми даваш да ям. Цяло чудо е, че ми стана само на твоите чорби и бира.

— Добре, добре — рекох през смях. — Печелиш. Утре сутрин ще получиш яйце.

— Ха! — възкликна той с дълбоко задоволство. — Знаех си, че ще ме нахраниш, ако ти дам стимул.

Заспахме здраво прегърнати, обърнати един към друг.