Диана Габалдон
Друговремец (11)

10.
Вричането

Следващите няколко дни бяха пълен хаос — хора идваха и си отиваха, течаха приготовления от всякакъв вид. Лекарските ми занимания почти спряха — натровените се бяха оправили и като че ли всички бяха твърде заети, за да се разболяват. Нямаше нищо по-сериозно от няколко трески в пръстите на момчетата, които разнасяха цепеници, както и тук-таме някоя опарена длан на слугиня в кухнята.

Самата аз се вълнувах. Днес беше голямата нощ. Госпожа Фиц ми беше казала, че всички воини на клана Макензи ще са в залата, за да подновят клетвите си за вярност към Колъм. С подобна церемония никой не би се интересувал какво се случва в конюшните.

Докато помагах в кухнята и в овощните градини, успях да скрия достатъчно храна за няколко дни. Нямах манерка за вода, но бях пригодила за една от по-тежките стъклени стомни от лекарското помещение. Колъм ми бе осигурил здрави ботуши и топло палто. Щях да се сдобия и с хубав кон — бях си го набелязала в конюшнята. Нямах пари, но пациентите ми бяха подарили някои дреболии, панделки, дървени фигурки, евтини бижута. Можех да ги заменя за нещо от първа необходимост по пътя.

Неприятно ми бе, че се възползвах от гостоприемството на Колъм и приятелството на обитателите на замъка, а няма дори да им оставя бележка, но какво можех да кажа? Известно време мислих върху този въпрос, но накрая реших просто да си замина. Най-малкото нямах къде да пиша, а не ми се рискуваше да посещавам покоите на Колъм, за да търся хартия.

Час след мръкване внимателно приближих конюшнята, наострила слух. Но явно всички бяха в Залата и се готвеха за церемонията. Вратата заяде, но я побутнах и тя се отвори навътре на кожените си панти.

В конюшнята бе топло и се усещаше спорадичното раздвижване на конете. Беше и тъмно — като в шапката на погребален агент, както казваше чичо Ламб. Прозорците бяха просто процепи, твърде тесни, за да пропускат светлината на луна и звезди. Закрачих внимателно напред с протегнати ръце.

Внимателно опипвах пред себе си и търсех вратичка на отделение, по която да се ориентирам. Не намерих нищо, ала краката ми срещнаха препятствие и се понесох напред с изненадан вик, който отекна в покривните греди на старото каменно здание.

Препятствието се завъртя с ругатня и ме стисна за ръцете. Оказах се до едро мъжко тяло. Дъхът на непознатия гъделичкаше ухото ми.

— Кой си ти? — изпъшках, като опитах да се отскубна от него. — Какво правиш тук?

Силуетът отпусна хватката си, когато чу гласа ми.

— Мога да те питам същото, сасенак — изрече Джейми Мактавиш. Поуспокоих се. Той седна в сламата и добави сухо: — Макар че мога и сам да се сетя. Колко далеч мислеше, че ще стигнеш в тъмна нощ с непознат кон и с половината клан Макензи след теб?

Наежих се.

— Няма да ме подгонят. Всички са в Залата и ако утре сутрин дори един от петима е достатъчно трезвен да стои прав, камо ли да язди, ще съм крайно изненадана.

Той се засмя, изправи се и ми подаде ръка. Отупа сламата от полата ми, по-силно, отколкото бе необходимо.

— Е, добре разсъждаваш — рече той, сякаш леко изненадан, че изобщо съм способна да разсъждавам. И добави: — Или щеше да бъде, ако Колъм нямаше пазачи из целия замък и околните лесове. Никога няма да остави замъка незащитен, с цялата бойна сила на клана вътре. А и камъкът не гори толкова лесно, колкото дървото…

Реших, че има предвид печално известното Клане в Гленкоу, когато мъж на име Джон Кембъл по заповед на Короната се погрижил трийсет и осем души от клана Макдоналд да загинат, като изгорил имението им. Пресметнах набързо. Това трябва да е било преди петдесет и няколко години — достатъчно скоро, за да се погрижи Колъм да не се повтаря.

— А и трудно можеше да избереш по-лоша нощ за бягство. — Изглежда, никак не го тревожеше фактът, че изобщо съм планирала бягство, мислеше само за причините за провала му. Това ми се стори странно. — Освен че има пазачи, а всички добри конници сега са в замъка, пътят ще е пълен с хора от околията. Идват за лова и игрите.

— Лов?

— Да. Обикновено на елени, но този път май ще е глиган. Едно от конярчетата казало на Стария Алек, че има огромен глиган в източния лес. — Постави едра длан на гърба ми и ме завъртя към отворената врата.

— Хайде. Ще те заведа в замъка.

Отдръпнах се.

— Не си прави труда — отвърнах грубо. — Мога и сама да намеря пътя.

Той ме хвана здраво за лакътя и поехме напред.

— Сигурно. Но едва ли ще искаш да срещнеш някой пазач на Колъм сама.

— И защо не? — сопнах се. — Нищо лошо не правя. Няма забрана да се разхождам из замъка, нали?

— Не. Едва ли ще искат да те наранят — рече Джейми, като се взираше замислено в сенките. — Но не е необичайно човек да си вземе манерка за компания, когато е на стража. А питието може да е чудесен другар, но не е мъдър съветник, когато видиш малко, миловидно девойче само в тъмното.

— Ти самият ме видя сама в тъмното — напомних му. — И нито съм особено малка, нито миловидна, поне в момента.

— Така е, но аз спях и не съм пиян. И като оставим настрана нрава ти, си доста по-малка от повечето пазачи на Колъм.

Изоставих безсмислената посока на разговора и опитах друго.

— А защо спеше тук? Нямаш ли си легло някъде?

Вече бяхме стигнали до входа на кухненските помещения и виждах лицето му на слабата светлина. Внимателно оглеждаше каменните арки, но при тези ми думи рязко завъртя глава.

— Имам си — отвърна, — но реших, че е по-добре да не се пречкам.

— Защото не искаш да се вречеш във вярност на Колъм Макензи, нали? — отгатнах. — И не искаш никой да ти трие сол на главата?

Той отново хвърли поглед към мен, леко развеселен.

— Нещо такова.

Една от страничните врати бе подканящо открехната, а на каменен ръб над нея фенер пръскаше жълтеникав светлик. Почти го бяхме достигнали, когато длан запуши устата ми и рязко бях вдигната във въздуха.

Задърпах се и опитах да ухапя ръката, но бе облечена в дебела ръкавица, а и по всичко личеше, че мъжът, както ме беше предупредил Джейми, е много по-едър от мен.

Самият Джейми срещаше трудности, ако се съдеше по звуците.

Сумтенето и ругатните рязко секнаха след тропот и здрава келтска псувня.

Схватката в тъмното спря и някой се засмя — не беше Джейми.

— Ха, ако това не е племенникът на Колъм. Закъсняваш май за вричането, а, момче? И кой е с теб?

— Девойче — отвърна мъжът зад мен. — Сочничка на пипане.

Ръката му освободи устата ми и ме стисна здраво другаде. Изписках възмутено, посегнах през рамо, напипах носа му и го извъртях. Мъжът ме пусна и се врече в нещо малко по-различно от това, в което се вричаха в Залата. Отстъпих назад под напора на гъстите изпарения от уиски и се благодарих, че Джейми беше с мен. Беше постъпил съвсем разумно, като ме придружи.

Той явно не мислеше така, докато се опиташе да се отскубне от ръцете на двамата пазачи. Нямаше нищо враждебно в действията им, но и така не си поплюваха. Насочиха се към отворената врата заедно с пленника си.

— Пуснете ме, нека се преоблека, бе хора! — викаше той. — Не мога да се вричам такъв.

Опитите му да се измъкне с приказки бяха прекратени от ненадейната поява на Рупърт, дебел и наконтен с риза с жабо и везано със сърма палто. Той изскочи през тясната врата като тапа от бутилка.

— Не го мисли това, момко — каза той, като оглеждаше Джейми с блеснали очи. — Вътре ще те преоблечем както си му е редът.

Той направи знак с глава и Джейми изчезна през прага с двамата пазачи. Едра длан ме стисна за лакътя и аз се присъединих към групичката.

Рупърт изглеждаше в прекрасно настроение, както и останалите, които зърнах в замъка. Шейсет-седемдесет души, облечени в най-хубавите си дрехи и обсипани с ками, саби, пистолети и кожени торби на врата. Всички се суетяха във вътрешния двор до най-близкия вход към Залата.

Рупърт посочи една вратичка в стената и мъжете прибраха Джейми в осветена стаичка. Явно я ползваха за склад — по масите и рафтовете бяха пръснати какви ли не предмети.

Рупърт огледа Джейми критично, особено сламата в косата му и петната по ризата. Погледна и към сламата в моята коса и се ухили цинично.

— Нищо чудно, че закъсняваш, момко. Хич не те виня. — Сръчка Джейми в ребрата. После извика на един от хората отвън: — Уили! Трябват ни дрехи. Нещо подходящо за племенника на господаря. Хайде, човече, побързай!

Свил устни, Джейми огледа мъжете. Шестима от клана, развълнувани до немай-къде от възможността да се врекат, преливащи от гордост. Вълнението със сигурност бе подсилено от големи глътки бира от бъчвата на двора. Джейми ме фиксира с поглед, с още по-мрачно изражение. Явно смяташе, че аз съм виновна.

Разбира се, можеше да каже, че не възнамерява да се кълне във вярност на Колъм, и да се отправи обратно към конюшните. Ако искаше да го пребият — или по-лошо. Той вдигна вежда, сви рамене и се предаде благосклонно на Уили, който се беше върнал с купчина снежнобял лен и четка за коса. Върху дрехите се мъдреше плоска синя барета от кадифе, украсена с метална значка, която крепеше стрък зеленика. Разгледах баретата, докато Джейми се мъчеше с ризата и ядно се решеше.

Значката беше кръгла, а образът на нея — изненадващо добре изрисуван, пет вулкана в средата, които бълваха много реалистични пламъци. А по ръба — мотото Луцео нон уро.

— Блестя, но не горя — преведох на глас.

— Да, моме, мотото на Макензи — каза Уили, кимайки одобрително. Грабна баретата от ръцете ми и я подаде на Джейми, преди да изскочи навън за още дрехи.

— Ами… съжалявам — рекох тихо, възползвайки се от отсъствието на Уили. — Не исках…

Джейми гледаше значката с кисело изражение, но извърна очи към мен, лицето му се промени.

— А, не се притеснявай за мен, сасенак. Щеше да се случи, рано или късно. — Той свали значката от баретата и се усмихна иронично, претегляйки я в длан.

— Знаеш ли моето мото, моме? На клана ми, искам да кажа?

— Не — отвърнах изненадана. — Какво е?

Той подхвърли значката, улови я и я пусна в кожената си торба. Погледна с тъга към арката на входа, където мъжете от Макензи се подреждаха в нескопосани колони.

— Жо суи прес — отвърна на изненадващо добър френски. Отвън Рупърт и още един едър Макензи, когото не познавах, се приближаваха целеустремено към входа, зачервени от вълнение и алкохол. Рупърт държеше огромно парче кариран плат с цветовете на клана.

Без да се церемони, другият посегна към закопчалката на поличката на Джейми.

— По-добре си тръгвай, сасенак — посъветва ме Джейми. — Това не е за жени.

— Виждам — отвърнах сухо, като получих в отговор крива усмивка. Покриха хълбоците му с нова поличка, като издърпаха старата изпод нея, за да запазят благоприличие. Рупърт и другарчето му хванаха Джейми за ръцете и почти го изнесоха навън.

Върнах към стълбището, а оттам — по галерията, като внимателно избягвах погледа на всеки мъж от клана. Свърнах зад ъгъла, спрях и се долепих до стената, за да не ме забележат. Почаках, докато коридорът не се опразни временно, след което се шмугнах през вратата на галерията и бързо я затворих. Стълбището оттатък беше смътно осветено отгоре и лесно пазех равновесие по износените павета. Вървях към шума и светлината, мислейки си за тези няколко думи.

Жо сюи прес. Готов съм. Дано да беше.

* * *

Галерията бе осветена от борови факли, чийто ярък пламък се издигаше право нагоре, а по стените и колоните саждите от много нощи очертаваха лумналия огън. Няколко лица се завъртяха и примигнаха пред мен, когато излязох иззад завесите в задния край на галерията. Сякаш всички жени от замъка бяха там. Разпознах Лери, Магдален и някои от жените, които бях срещнала в кухните, както и, разбира се, внушителния силует на госпожа Фицгибънс, на почетно място до перилата.

Тя ме видя, направи ми знак да отида при нея и жените се сбутаха, за да премина. От мястото до нея се виждаше цялата Зала.

Стените бяха пременени с клони от мирта, тисово дърво и зеленика: ароматът на вечнозелени растения се смесваше с дима от огньовете и острата смрад на немити мъже. Бяха десетки. Влизаха, излизаха или разговаряха на малки групички из залата. Всички носеха разновидности на цветовете на клана, дори да бе само някоя барета. Десените бяха най-различни, но цветовете само два — бяло и зелено.

Повечето бяха облечени с пълния комплект, както бе издокаран и Джейми — поличка, наметка, барета и в повечето случаи — значки. Той стоеше с мрачно изражение до една от стените. Рупърт се беше стопил в множеството, ала от двете страни на Джейми стояха двама едри Макензи, вероятно пазачи.

Хаосът в помещението лека-полека се превръщаше в ред — обитателите на замъка водеха новодошлите към отсрещния край на залата.

Тази вечер определено бе специална — с момчето, което обикновено свиреше на гайдата, имаше още двама. По-възрастният стоеше гордо и държеше гайда, чиито свирки бяха от слонова кост. Явно беше майстор гайдар. Той кимна на младите си колеги и скоро залата се изпълни с яростния вой на инструментите им. Макар и много по-малки от огромните северняшки гайди, използвани в битка, тези вдигаха внушителен шум.

Певците оформиха мелодия сред писъка на гайдите, от която ми настръхнаха косите. Жените край мен се размърдаха и се сетих за няколко строфи от „Маги Лодър“:

И наричат ме Раб Гръмогласния,

и всите девойки съвсем оглупяват,

когато гайдата надуя.

Е, може би не оглупяваха, но със сигурност се възхищаваха — ту на едното, ту на другиго сред мъжете, които се пъчеха с премените си из Залата. Една от девойките забеляза Джейми и приглушено възкликна, като го посочи на приятелките си. Външният му вид предизвика немалко шепот и обсъждане.

Чуваха се и догадки защо изобщо присъства на вричането. Забелязах, че Лери грее като свещичка, докато го наблюдаваше, и си спомних думите на Алек на полянката, докато се преструвах на заспала — Знаеш, че баща й няма да й позволи да се омъжи извън клана. А и излизаше, че Джейми е племенник на Колъм. Значи беше богат улов. Е, с изключение на проблема с престъпленията и наградата за главата му.

Гайдите запищяха още по-свирепо и рязко млъкнаха. В тишината Колъм Макензи влезе изпод арката в близкия край на залата и закрачи целеустремено към малка платформа в средата. Нито криеше недъга си, нито наблягаше на него. Изглеждаше величествен с небесносиньото палто, богато извезано със сърма и със сребърни копчета, а ръкавелите му от розова коприна бяха подгънати почти до лактите. Поличка от фина вълна покриваше по-голямата част от краката му и карираните чорапи отдолу. Баретата му беше синя, ала със сребърната значка бяха прикрепени сливови клонки, а не зеленика. Цялата Зала затаи дъх, когато Колъм зае мястото си. Едно не можеше да му се отрече, падаше си по показността.

Обърна се към събралите се мъже, вдигна ръце и ги поздрави с вик:

— Тулах Ард!^[1]

— Тулах Ард! — изреваха те в отговор, а жената до мен потрепери.

Последва кратка реч на келтски. От време на време изригваха одобрителни възгласи, след това започна самото вричане.

Пръв се приближи Дугал Макензи. Платформата бе достатъчно висока, та двамата братя да могат да се гледат право в очите. Дугал също бе богато облечен, но по неговото кестеняво кадифе нямаше сърма, за да не отвлича вниманието от брат си.

Дугал извади камата си и падна на коляно, хванал я за острието, с дръжката нагоре. Гласът му не бе толкова мощен, колкото този на Колъм, но се чуваше из цялата зала.

— Кълна се в кръста на Бога наш, Исус Христос, кълна се в свещеното желязо в ръката си, да се прекланям пред волята ти и се вричам във вярност на клана Макензи. Ако някога вдигна ръка срещу теб, нека това свещено желязо да прободе сърцето ми.

Той свали камата, целуна я там, където се съединяват дръжката и острието, и я прибра в ножницата. Все още на коляно, той вдигна сключени длани към Колъм, който ги пое в своите и ги целуна, като така прие клетвата на брат си. После помогна на Дугал да се изправи.

Колъм се обърна и взе един сребърен куейкс^[2] от покритата с цветовете на Макензи маса зад себе си. Вдигна го, пи от него и го подаде на Дугал. Той също отпи дълбоко и върна купата. Тогава се поклони за последно на господаря на клана Макензи и пристъпи встрани, за да направи място на този след себе си.

Това се повтори отново и отново — клетва, отпиване. Предвид колцина чакаха в колоната, се впечатлих от вместимостта на Колъм. Опитвах се да изчисля колко точно алкохол ще е погълнал до края на вечерта, когато видях, че е дошъл редът на Джейми.

След вричането си Дугал бе заел място зад Колъм. Видя Джейми преди Колъм, който още бе зает с друг от хората си, и като че ли се изненада. Пристъпи към брат си и промърмори нещо. Колъм не откъсна поглед от мъжа пред себе си, но леко се вцепени. И той бе изненадан и — стори ми се, — не съвсем доволен.

Емоциите в залата, поначало силни, само растяха с напредването на церемонията. Откажеше ли Джейми да се врече във вярност, като нищо щяха да го разкъсат. Скришом обърсах потни длани в полите си. Чувствах се виновна, че го бях вкарала в тази опасна ситуация.

Изглеждаше спокоен. Макар в залата да бе горещо, той не се потеше. Чакаше търпеливо и с нищо не показваше, че обръща внимание на стотината въоръжени до зъби мъже, които не биха реагирали добре на обида към големия Макензи или клана. Жо сюи прес, наистина. Или по-скоро беше решил да се вслуша в съвета на Алек?

Ноктите ми се впиваха в дланите, когато най-после дойде редът му.

Падна на коляно и се поклони дълбоко на Колъм. Вместо обаче да извади ножа си, той стана и погледна Колъм в лицето. Беше с една глава над почти всички в залата и с десетина сантиметра над Колъм на подиума му. Хвърлих поглед към Лери. Тя също стискаше юмруци, смъртнобледа.

Всички в залата се бяха втренчили в него, но той продума на Колъм, сякаш бяха сами. Гласът му бе дълбок като този на Колъм и всяка дума се чуваше отчетливо.

— Колъм Макензи, заставам пред теб като роднина и съюзник. Няма да ти дам обет, защото съм вречен на името, което нося. — Тълпата заръмжа зловещо, но той я пренебрегна и продължи: — Ала даром ти предлагам каквото имам. Помощта и доброжелателството си, когато ги поискаш. Предлагам ти подчинението си, като на роднина и господар на този замък, и се считам за твой слуга, докато се намирам във владенията на клана Макензи.

Приключи и застана, отпуснал ръце. Топката е у Колъм, помислих си. Една думичка, един жест и утре сутрин щяха да търкат кръвта на Джейми от камъните.

Няколко секунди Колъм не помръдна, после се усмихна и протегна ръце. След кратко колебание Джейми постави дланите си в неговите.

— За нас твоето приятелство и доброжелателство са чест — изрече ясно господарят на замъка. — Приемаме подчинението ти и те считаме за съюзник и другар на клана Макензи.

Напрежението поспадна, а в галерията се чуха въздишки на облекчение, когато Колъм отпи от куейкса и го подаде на Джейми. Младежът го пое с усмивка. Вместо просто да отпие обаче, той внимателно повдигна почти пълния съд и започна да гълта. И продължи. Останалите ахнаха, къде от възхищение, къде от удоволствие. Не може да не си поеме дъх, помислих си — но не. Пресуши тежката купа до последната капка, свали я с мощно издихание и я върна на Колъм.

— Честта е моя — каза, малко пресипнал, — да се съюзя с клан, чийто вкус към уискито е тъй добър.

Надигнаха се мощни възгласи и той си проправи път към арката — трудно, защото всички се изреждаха да се ръкуват с него и да го тупат по гърба. Явно не само Колъм Макензи в това семейство имаше склонност към показността.

Горещината стана още по-задушна, а от гъстеещия дим ме болеше главата. Накрая вричането приключи с нещо, което вероятно беше прочувствено слово на Колъм. Неповлиян от шест споделени купи с уиски, гласът му още отекваше от камъните на залата. Поне краката нямаше да го болят тази вечер.

След това отдолу се надигна мощен рев, писнаха гайди и тържествената сцена се превърна в хаос. Виковете станаха още по-силни, когато, подпрени на дървени рамки, се появиха бъчви с бира и уиски, както и подноси с димящи овесени питки, хагис^[3] и месо. Госпожа Фиц, която навярно бе организирала тази част от вечерта, се приведе напред, като следеше изкъсо слугите, най-вече момчета, твърде млади, за да се вричат.

— И къде са фазаните? — измърмори под нос, докато оглеждаше подносите. — А пълнените змиорки? Проклет да е Мънго Грант, ако е изгорил змиорките, ще го одера жив!

Тя се обърна и пое към изхода на галерията, очевидно за да не позволи организацията на нещо толкова важно да отиде по дяволите в нескопосаните ръце на Мънго Грант.

Възползвах се от възможността и закрачих в широката диря, която тя оставяше след себе си. Някои от жените се присъединиха към мен.

Госпожа Фиц се обърна към нас, когато стигна до най-долното стъпало, и се намръщи свирепо.

— Вие, младичките, да се връщате по стаите си — нареди тя. — Ако няма да стоите далеч от погледите на мъжете, най-добре се прибирайте. Не стойте по коридорите, не надничайте зад ъглите. Всички мъже тук вече са пияни, а след час никакви няма да ги има. Не е време и място за момичета.

Тя открехна вратата и огледа коридора. Явно беше чисто, защото бързо разпрати жените към горния етаж, където спяха слугините.

— Трябва ли ти помощ? — попитах я. — В кухнята, имам предвид?

Тя поклати глава, но се усмихна на предложението.

— Не, няма нужда, моме. Хайде, върви и ти, не си в по-голяма безопасност от останалите — и с добронамерено побутване ме изпрати в сумрачния коридор.

Бях склонна да я послушам след срещата с пазачите отвън. Мъжете в Залата пиеха, танцуваха и дивееха без капка мисъл за самоконтрол. Не беше място за жени.

Но да намеря стаята си бе проблем. Макар да знаех, че на следващия етаж има проход към коридора, на който се намираше тя, не виждах никакви стълби.

Свих зад един ъгъл — право към групичка гуляйджии. Не ги познавах и явно идваха отдалеч и не разбираха много порядките на замъка. Или поне така заключих, защото един от тях, явно неуспешно търсил отходните места, се облекчаваше в един ъгъл.

Моментално се завъртях да се върна, откъдето съм дошла, и да забравя за всякакви стълби. Няколко ръце обаче ме спряха и се оказах притисната към стената и заобиколена от алкохолни изпарения и планинци с нечестиви помисли в главите.

Този пред мен не виждаше смисъл в увертюрите и ме сграбчи през кръста с едната си ръка, а с другата затършува в корсажа ми. Приближи се и отърка брадата си в ухото ми.

— Хайде сега една сладка целувка за юначагите от клана Макензи! Тулах Ард!

— Ерин го бра^[4] — отвърнах грубо и го избутах с всичка сила. Разлюлян от пиене, той се спъна и се блъсна в един от мъжете. Стрелнах се встрани и хукнах, като се отървах от обувките си тичешката.

Пред мен надвисна друг силует и аз се поколебах. Но поне беше един — тези отзад бяха десетима и бързо ме настигаха. Продължих напред с намерението да го заобиколя, но той рязко ми препречи пътя и се наложи да спра толкова ненадейно, че сложих длани на гърдите му, за да не се блъсна в него. Беше Дугал Макензи.

— Какво, по дяволите… — започна той, но видя преследвачите ми. Придърпа ме зад себе си и излая нещо на келтски. Те възнегодуваха на същия език, но след още няколко яростни като вълче ръмжене реплики се отдалечиха.

— Благодаря — казах леко зашеметена. — Благодаря. Ще… ще си вървя. Не би трябвало да съм тук.

Дугал ме погледна и ме хвана за ръката. Завъртя ме към себе си. Беше чорлав, несъмнено от веселбите в Залата.

— Така си е, моме. Не бива да си тук. Но щом си тук, ще си платиш налога — промълви и очите му уловиха случаен отблясък. Придърпа ме към себе си и ме целуна — толкова силно, че ожули устните ми и ги разтвори. Езикът му се плъзна по моя и острият вкус на уиски изпълни устата ми. Сграбчи ме здраво отзад и ме притисна към себе си. Почувствах твърдостта под поличката му и през слоевете на фустата ми.

Пусна ме толкова ненадейно, колкото ме беше сграбчил. Кимна и посочи към другия край на коридора, дишайки малко неравномерно. Над челото му висеше червеникавокафяв кичур и той го приглади назад.

— Бягай, моме. Преди да платиш повече.

Избягах. Боса.

* * *

На следващата сутрин предположих, че повечето ще спят до късно и ще се измъкнат от леглото само за някоя възстановителна халба бира, когато слънцето се вдигне високо над хоризонта — ако изобщо изгрееше, разбира се. Но планинците от клана Макензи бяха много по-корави, отколкото си мислех, и замъкът жужеше още преди съмване. Дрезгави гласове се провикваха по коридорите, дрънчаха брони и трополяха ботуши, докато мъжете се готвеха за лова.

Беше студено и мъгливо, но Рупърт, когото срещнах в двора на път към залата, ме увери, че в такова време най-добре се лови глиган.

— Козината му е толкова гъста, че студеното никак не му пречи — обясни ми той, докато ентусиазирано остреше копие на точило, което въртеше с педал, — и се чувстват в безопасност в такава мъгла. Не усещат, когато ги връхлетиш, разбираш ли?

Въздържах се да отбележа, че и ловците няма да могат да видят глигана, когато ги връхлети.

Когато слънцето озари мъглата с ивици червено злато, ловната дружина се събра, покрита със слана и нетърпелива. С радост установих, че от жените не се очаква да участват, а само предлагаха питки и бира на заминаващите герои. Когато видях колко много мъже са се упътили към източния лес, въоръжени до зъби с копия, брадви, лъкове и ками, ми дожаля за глигана.

Отношението ми се промени към страхопочитание само час по-късно, когато ме повикаха в покрайнините на леса, за да превържа раната на един от мъжете, който неподготвен се бе натъкнал на звяра в мъглата.

— Исусе Христе! — възкликнах, докато оглеждах зейналата дупка между коляното и глезена на ловеца. — И това го е направило животно? Да няма зъби от неръждаема стомана?

— К’во? — Пациентът ми беше бял като платно от шока и не можеше да ми даде по-адекватен отговор, но един от придружителите му ме изгледа странно.

— Няма значение — отвърнах и стегнах здраво превръзката около ранения прасец. — Отведете го в замъка. Там госпожа Фиц ще му даде гореща яхния и одеяла. Ще трябва да го зашия, но тук нямам с какво.

По мъгливите склонове на околните хълмове още отекваше ритмичният зов на викачите. Ненадейно крясък прониза мъглата и леса, а от папратите наблизо се вдигна стреснат фазан.

— Мили Боже, това пък какво беше? — Грабнах шепа превръзки, оставих пациента си на приятелите му и се затичах към гората.

Под дърветата мъглата бе по-гъста и не виждах на повече от метър-два пред себе си, но развълнуваните викове и шумовете в гъсталака ме упътиха.

Животното се появи иззад гърба ми и ме подмина, като почти ме докосна. Заслушана във виковете, не го чух и не го видях, докато не се оказа пред мен — тъмен силует, тичащ с невероятна скорост, а абсурдно малките копита тъпчеха безшумно влажните листа.

Гледката така ме стъписа, че не ми и мина през ум да се уплаша. Просто зяпах мъглата, където бе изчезнало създанието. Вдигнах ръка да пригладя къдриците, полепнали по лицето ми, и видях по нея кърваво петно. Имаше такова и на полата ми. Животното беше ранено. Може би крясъкът бе на глигана?

По-скоро не — знаех как звучи смъртоносната рана. А глиганът изглеждаше изпълнен с адреналинова енергия, когато ме подмина. Поех си дълбоко дъх и продължих нататък, търсейки ранения мъж.

Открих го в основата на малък склон, обграден от ловци. Бяха го покрили с наметките си, но платът върху краката му бе зловещо потъмнял. Изровената черна пръст по склона показваше къде се е изтърколил, а окаляните листа и преобърната земя — къде е срещнал глигана. Приклекнах до мъжа, махнах наметката и се заех за работа.

Едва бях започнала, когато мъжете край мен завикаха. Кошмарният силует отново изплува изпод дърветата, съвсем безшумно.

Този път успях да видя дръжката на камата, щръкнала от ребрата на звяра, вероятно забита от ранения. Жълтеникавата слонова кост бе почервеняла от кръв, както и полуделите очички на глигана.

Ловците посегнаха към оръжията си. Най-бързият сграбчи копие от ръцете на свой вцепенен другар и пристъпи на полянката пред животното.

Беше Дугал Макензи. Вървеше почти спокойно, като придържаше копието ниско с две ръце, сякаш готов да го използва като лопата. Беше се съсредоточил върху животното и му говореше на келтски, сякаш за да го накара да излезе изпод дървото, до което стоеше.

Първият набег беше ненадеен като експлозия. Звярът се стрелна толкова близо до Дугал, че кафявата му ловна наметка се раздвижи. Глиганът се обърна и нападна отново, цял мускули и ярост. Дугал отскочи встрани като матадор и нанесе удар с копието си. Така продължиха още няколко пъти. Беше не толкова яростна схватка, колкото танц — и двамата бяха изключително силни, но и толкова ловки, сякаш се носеха над земята.

Всичко продължи не повече от минута, макар да ми се стори много по-дълго. Приключи, когато Дугал се извъртя встрани от смъртоносните бивни, вдигна късото здраво копие и го заби право между прегърбените рамене на животното. Копието потъна с глух звук в плътта на глигана, а той изквича така, че косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Очите яростно затърсиха врага, а малките копитца потънаха дълбоко в калта. Глиганът се препъна и олюля. Писъците продължиха, оглушителни, животното падна на една страна и камата се заби още по-дълбоко. Глиганът зарита и заобръща едри буци влажна почва.

Писъците спряха рязко. Последва миг тишина и после силно изгрухтяване, след това тялото застина.

Дугал не изчака да се увери, че е убил глигана, а бързо се върна при ранения. Приклекна и постави ръка под раменете му. Високите му скули бяха опръскани с кръв, както и косата му от едната страна.

— Готово, Джорди — рече той с утешителен тон. — Готово. Спипах го, друже. Всичко е наред.

— Дугал? Ти ли си, друже? — Раненият завъртя глава към него, мъчейки се да отвори очи.

Докато проверявах жизнените показатели на мъжа, слушах изумена разговора им. Дугал свирепият, безкомпромисният, мълвеше успокоителни слова и прегръщаше този мъж, галеше го по косата.

Отпуснах се на пети и посегнах към купчината плат на земята до мен. Раната беше много дълбока и дълга, поне трийсет сантиметра от чатала надолу по бедрото, откъдето се изливаше кръвта. Но не шуртеше — феморалната артерия не бе засегната, така че имах шанс да спра кървенето.

Ала не можех да спра течението от корема на мъжа, където бивните бяха преминали през кожа, мускули, мезентерий и черва. И там не бяха засегнати големи кръвоносни съдове, но вътрешностите бяха пробити — виждаше се ясно през отвора на раната. Тя често беше смъртоносна дори в модерните операционни с техните стерилни приспособления и антибиотици. Съдържанието на пробитото черво се изливаше в коремната кухина и правеше инфекцията неизбежна. А аз не разполагах с нищо повече от скилидки чесън и бял равнец…

Срещнах погледа на Дугал, който също гледаше чудовищната рана. Той помръдна с устни, питайки ме беззвучно:

— Ще живее ли?

Поклатих глава. След кратка пауза Дугал посегна към турникета на бедрото на мъжа и го развърза. Погледна ме предизвикателно, но аз само кимнах леко. Щях да спра кървенето и да позволя да пренесат мъжа до замъка. Където агонията му щеше да расте от ден на ден, докато раната в корема му гние, докато инфекцията се разпростре достатъчно, за да го убие след дни на ужасяваща болка. Дугал му предлагаше нещо по-добро. Смърт под небето, където кръвта му багреше същите листа, напоени от кръвта на убилия го звяр. Допълзях до главата на Джорди и я подхванах.

— Скоро ще е по-добре — рекох с равен глас, както винаги в такива ситуации, така ме бяха обучили. — Скоро болката ще намалее.

— Да. Вече… е по-добре. Не си усещам крака… и ръцете… Дугал… тук ли си? Тук ли си, друже? — Умиращият размахваше изтръпнали ръце пред лицето си. Дугал ги хвана в шепи, приведе се и прошепна нещо в ухото му.

Внезапно гърбът на Джорди се изопна и той заби пети в калта, докато тялото му се бунтуваше срещу това, което умът му вече бе приел. От време на време пъхтеше силно, пъхтенето на кървящия до смърт, отчаяно търсещ кислород, от който изтичащата кръв го лишаваше.

Лесът бе притихнал. Не пееха птички, а мъжете стояха в сенките на дърветата, безмълвни като тях. С Дугал се бяхме надвесили над тялото на Джорди, мълвяхме успокояващи слова и споделяхме тежката, отвратителна задача да му помогнем да умре.

По пътя към замъка всички мълчаха. Вървях до мъртвеца, понесен на импровизирана носилка от борови клони. Зад него по същия начин носеха трупа на неговия убиец. Дугал вървеше сам отпред.

Влязохме в главния двор и зърнах тантурестия отец Байн, който закъснял притичваше да помогне на енориаша си.

Дугал ме спря с ръка, докато се обръщах към стълбището към лекарската стаичка. Носачите на покритото с кариран план тяло ни подминаха и се упътиха към параклиса. Останахме сами в празния коридор. Дугал ме хвана за китката и ме изгледа внимателно.

— Виждала си как умират хора — рече без предисловия. — Насилствено.

Не беше въпрос, звучеше почти обвинително.

— Мнозина — рекох аз, също толкова безцеремонно. Освободих ръката си и отидох да се погрижа за живия си пациент.

* * *

Смъртта на Джорди, колкото и да беше страшна, помрачи веселието само за кратко. Същия следобед отслужиха голяма погребална литургия в негова чест, а на следващата сутрин започнаха игрите.

Не видях много, тъй като бях заета да кърпя участниците в тях. Със сигурност мога да кажа само, че автентичните планински спортни състезания се играят на живот и смърт. Превързах крака на един непохватник, който се нарязал, докато опитвал да танцува между мечове, наместих счупеното стъпало на нещастна жертва на хвърлен чук и давах рициново масло и сироп от латинка на безброй деца, прекалили със сладките. До късния следобед бях напълно изтощена.

Покатерих се на манипулационната маса за глътка въздух през прозорчето. От полето вече не се чуваха викове, смях и музика. Добре. Значи нямаше да има още пациенти, поне до утре. Рупърт какво беше казал, че ще правят след това? Стрелба с лък? Хм. Проверих колко превръзки са ми останали и уморено затворих вратата на стаичката зад себе си.

Излязох от замъка и закрачих надолу по един склон към конюшните. Добре щеше да ми дойде компанията на някое животно, което не говори и не кърви. Също така възнамерявах да открия Джейми, каквато и да му беше фамилията, и да опитам да се извиня, задето го бях замесила във вричането. Да, добре се беше справил, но ако зависеше от него, със сигурност нямаше да иска да присъства. Колкото до клюките, които Рупърт можеше да е разпространил за „любовната ни игра“, предпочитах да не мисля за тях.

И за собствените си трудности предпочитах да не мисля, но рано или късно щеше да ми се наложи. След като не успях да избягам в началото на Събора, дали нямаше да ми е по-лесно в края му. Е, повечето коне щяха да си заминат, заедно с посетителите. Но в замъка щяха да останат достатъчно. А ако имах късмет, липсата на някой от тях щеше да бъде приета за произволна кражба — покрай игрите се навъртаха достатъчно негодяи. А и сред хаоса можеше да мине доста време, преди да разберат, че ме няма.

Шляех се покрай оградата на пасбището и обмислях възможни маршрути. Проблемът бе, че имах само най-смътна представа къде се намирам спрямо целта си. Покрай игрите всеки Макензи между Леох и границата ме познаваше, така че не можех да ги помоля да ме упътят.

Изведнъж се запитах дали Джейми е казал на Колъм и Дугал за безплодния ми опит да избягам. Не го бяха споменали, така че по-скоро не.

На пасбището нямаше коне. Отворих вратата на конюшнята и сърцето ми прескочи, когато видях Джейми и Дугал на бала слама. Стреснаха се от мен почти толкова, колкото аз от тях, но кавалерски се надигнаха и ми предложиха да седна.

— Няма проблем. — Заотстъпвах към вратата. — Не исках да прекъсвам разговора ви.

— Не, моме — каза Дугал, — тъкмо говорех нещо на Джейми, което засяга и теб.

Хвърлих бърз поглед към Джейми, а той едва доловимо поклати глава. Значи не бе казал за бягството ми.

Седнах, обзета от подозрения. Спомних си сценката ни в коридора по-предната вечер, макар Дугал да не я бе споменал повече.

— Заминавам след два дни — каза изведнъж. — И ви взимам със себе си.

— Къде? — попитах изненадано. Сърцето ми запрепуска.

— През земите на Макензи. Колъм не пътува, така че посещенията на хората, които не са успели да дойдат на Събора, се пада на мен. Както и да се погрижа за това-онова… — Той махна с ръка, за да покаже, че „това-онова“ е маловажно.

— Но защо аз? Защо нас, искам да кажа? — попитах.

Той помисли и отвърна:

— Джейми го бива с конете. Колкото до теб, моме, Колъм реши, че ще е умно да те заведа до форт Уилям. Командирът там може да ти… помогне да намериш семейството си във Франция.

Или да помогне на теб да установиш коя съм наистина. И колко още криеше от мен Дугал? Той ме гледаше и може би очакваше да отговоря.

— Добре — казах спокойно. — Звучи ми добре.

Вътрешно ликувах. Какъв късмет! Сега дори нямаше нужда да бягам. Дугал щеше сам да ме придружи по пътя. А от форт Уилям нямаше да е трудно да намеря пътя. Към Крейг на Дун. Към каменния кръг. И към дома.