Диана Габалдон
Друговремец (4)

3.
Мъжът в гората

Мъжете бяха далеч, когато ги зърнах за пръв път. Двама или трима, с полички, тичаха през една полянка, сякаш дяволът бе по петите им. Още замаяна, с мъка разпознах далечния пукот като изстрели.

Съвсем се убедих, че халюцинирам, когато звукът бе последван от петима-шестима мъже с червени мундири и бричове до коляно. Размахваха мускети. Примигнах в недоумение. Вдигнах два пръста пред лицето си. Толкова и видях, както си му беше редът. Погледът ми беше фокусиран. Подуших предпазливо въздуха — острия аромат на разлистени дървета и лек полъх на детелина до краката ми. Нямах обонятелни халюцинации.

Опипах главата си. Никъде не бе подута. Значи малка вероятност от комоцио. Сърцето ми биеше малко бързо, но ритмично.

Далечните викове рязко се смениха с тропот на копита. Към мен се бяха втурнали няколко коня, яздени от пременени в полички шотландци с боен вик на уста. Отместих се с ловкост, която като че ли доказваше, че не съм контузена, в каквото и състояние да бе съзнанието ми.

Но когато един от мъжете с червените мундири бе проснат по гръб от бягащ шотландец и театрално размаха юмрук след него, нещата ми се изясниха. Разбира се. Филм! Укорително поклатих глава, задето не бях схванала по-рано. Снимаха исторически филм, нищо повече. Несъмнено някоя от онези смесици от история и измислици като приключенията на Робин Худ. Както и да е. Независимо от артистичните достойнства на филма, хората от екипа едва ли биха ми благодарили за нотката анахронизъм в кадрите си. Върнах се към горичката с идеята да заобиколя отдалеч полянката и да изляза на пътя при колата. Беше ми по-трудно от очакваното — лесът бе млад и гъстите храсти се оплитаха в дрехите ми. Трябваше да внимавам с тънките фиданки и постоянно да освобождавам полата си от шипковите бодили.

Ако беше змия, щях да го настъпя, без да го видя. Тъй безшумно се криеше сред младите дървета, че като нищо можеше да е едно от тях. Забелязах го едва когато ръката му се стрелна и ме стисна за лакътя. С другата запуши устата ми и ме завлече назад в горичката, докато се мятах паникьосана. Нападателят ми, който и да беше, не изглеждаше много по-висок от мен, но бе доста силен в ръцете. Долових слаб цветен аромат, като от лавандулова вода, заедно с нещо по-екзотично и острата миризма на мъжка пот. Докато раздвижените от борбата ни листа трепкаха, забелязах нещо познато у дланта и предмишницата около кръста си.

Тръснах рязко глава, за да освободя устата си.

— Франк! — избухнах. — На какво си играеш, по дяволите! — Разкъсваха ме облекчение, че сме се намерили, и раздразнение, че се прави на интересен. Смутена от преживяването си сред камъните, нямах нужда от груби палавости.

Той ме освободи, но докато се обръщах, усетих нещо странно. Не просто непознатият одеколон, а нещо по-трудно доловимо. Застанах като ударена от мълния, а косъмчетата по тила ми се изправиха.

— Ти не си Франк — прошепнах.

— Не съм — съгласи се, като ме оглеждаше с интерес. — Макар да имам братовчед с това име. Надали бихте ни сбъркали, госпожо. Не сме си точно лика-прилика.

Както и да изглеждаше братовчед му, мъжът срещу мен можеше да бъде брат на Франк. Същото слабовато, но жилаво и съразмерно тяло, изсечените скули, спокойните, големи кафяви очи — същата тъмна коса.

Само че тя бе по-дълга, стегната в опашка с кожена връв. А кожата му бе опалена от месеци, не, години на слънце — досега през ваканцията Франк бе хванал единствено лек златист загар.

— Кой си ти всъщност? — поисках да зная, извънредно смутена. Франк имаше многобройни роднини, но мислех, че познавам всички от британския клон на родословното му дърво. Нито един не приличаше на този, а и Франк не би пропуснал да спомене, ако някой живееше тук, нали? Не само това, щеше да настои да го посетим, въоръжен с обичайните си генеалогични карти и тефтери, гладен за всякакви късчета от фамилната история на прочутия Черен Джак Рандал.

Непознатият повдигна вежди.

— Кой съм аз? Бих могъл да ви попитам същото, госпожо, и то с много повече право. — Погледът му ме обходи обстойно, с безочливо одобрение премина по тънката ми рокля с везани божури и се спря, странно развеселен, на краката ми. Не разбрах какво крие този поглед, но много ме обезпокои и отстъпих крачка-две, докато гърбът ми не опря в дърво.

Мъжът най-после се обърна настрани. Сякаш отмести тежка длан от мен и въздъхнах облекчено, едва сега осъзнала, че не съм смеела да дишам.

Той посегна към мундира си, провесен на най-ниския клон на един млад дъб. Отръска го от листата и го облече.

Сигурно съм ахнала, защото отново ме погледна. Мундирът бе тъмночервен, с дълги раздвоени поли, без ревери и с петелки на гърдите. Кожената подплата на навитите ръкави покриваше поне петнайсет сантиметра от вътрешната им част, а от единия еполет лъщеше златен ширит. Беше мундир на драгун^[1], офицер при това. И тогава се сетих — естествено, беше актьор, от онези оттатък горичката. Макар че късият меч, който препаса, изглеждаше много по-реалистичен от всеки реквизит, който бях виждала.

Притиснах се в успокояващо твърдата кора на дървото и скръстих отбранително ръце.

— Кой си ти, дяволите да те вземат? — попитах отново. Този път въпросът прозвуча дори на мен като уплашен грак.

Той се престори, че не ме е чул, и без да бърза, заоправя украсите по униформата си. Едва тогава ми обърна внимание. Поклони се язвително с ръка на сърцето.

— Аз, госпожо, съм Джонатан Рандал, ескуайър^[2], капитан от осми полк на Кралските драгуни. На вашите услуги.

Побягнах. Гърдите ми хриптяха, докато се провирах между дъбове и елши, като пренебрегвах шипките, копривата, камъните, повалените дънери… всичко на пътя си. Някой се провикна зад мен, но в паниката си не можех да определя посоката.

Клоните ме драскаха по лицето и ръцете, глезените ми се кривяха в дупки и камъни. В ума ми не бе останало място за рационална мисъл — исках просто да избягам от него.

Нещо тежко се стовари на кръста ми и аз се проснах по очи. Падането ме остави без дъх. Груби длани ме обърнаха по гръб и капитан Джонатан Рандал се изправи на колене над мен. Дишаше тежко и беше изгубил меча си. Изглеждаше чорлав, мръсен и силно раздразнен.

— Какво правиш, да те вземе рогатият? — попита той. Гъст кичур тъмна коса бе увиснал пред лицето му и така още по-смущаващо приличаше на Франк.

Наведе се и ме стисна за ръцете. Още запъхтяна, аз се помъчих да се отскубна, ала успях единствено да го повлека към земята.

Той падна върху мен. Това обаче сякаш накара цялото му раздразнение да се стопи.

— А, така значи? — Подсмихна се. — Е, с радост бих се погрижил по въпроса, работливке, но избираш доста неподходящ момент. — Тялото му притискаше хълбоците ми, а един малък камък болезнено се впиваше в кръста ми. Размърдах се, за да го поместя, но мъжът върху мен прие това като покана и размърда собствените си хълбоци, приклещил ме за раменете. Зяпнах.

— Какво? — започнах, но той светкавично ме целуна и прекрати възраженията ми. Езикът му нахлу в устата ми и я обходи нагло и по свойски. След това, също толкова ненадейно, той се отдръпна.

Потупа ме по бузата.

— Добре, добре, работливке. Може би по-късно ще имам свободното време да те обслужа подобаващо.

В този миг вече си бях поела дъх и го използвах — изпищях право в ухото му, а той подскочи, като че бях го пробола с нажежена тел. Възползвах се от това и забих коляно в ребрата му. Той се просна върху лишеите.

Изправих се нескопосано. За сметка на това той се претърколи умело и застана до мен. Завъртях глава панически, но се намирахме точно в подножието на една от онези гранитни канари, които се извисяват почти отвесно в шотландските планини. В скалата имаше лека пролука. Той препречи пътя към нея, като разпери ръце и ги опря в скалните стени. На лицето му се смесваха гняв и любопитство.

— С кого си? — попита. — Кой е този Франк? В отряда ми няма такъв. Или този живее наблизо? — Усмихна се подигравателно. — Не миришеш на тор, така че не си била с някой ратай или кравар. А и изглеждаш скъпичка за джоба на местен.

Стиснах зъби и юмруци. Каквото и да си беше наумил този шегобиец, не на мене такива.

— Нямам никаква представа за какво говорите и ще съм ви благодарна да ме пуснете да премина незабавно! — Използвах най-добрия си тон на болнична отговорничка. Обикновено помагаше при мързеливи санитари и стажанти, но сякаш просто развесели капитан Рандал. Решително потисках страха и объркването, които се вихреха в гърдите ми.

Той бавно поклати глава и отново ме огледа.

— Още не, работливке. Питам се — рече нехайно — защо проститутка по бельо би носила обувки? При това доста хубави — добави и посочи към обикновените ми кафяви мокасини.

— Моля?!

Не обърна внимание на възклицанието ми. Върна поглед към лицето ми, ненадейно пристъпи напред и обхвана брадичката ми. Сграбчих китката му и задърпах.

— Пусни ме! — Пръстите му бяха като от стомана. Без да забелязва усилията ми да се освободя, той завъртя лицето ми наляво-надясно, за да го освети по-добре слабото следобедно слънце.

— И кожа на благородничка — промълви. Наведе се напред и подуши. — Френски парфюм в косата. — Пусна ме, а аз потърках възмутено брадичката си, сякаш изтрия допира му.

— Всичко това е възможно с пари от богат клиент — разсъждаваше той на глас, — но и говориш като благородничка.

— О, много благодаря! — изсъсках. — Махни се от пътя ми. Съпругът ми ме очаква. Ако не се върна до десет минути, ще ме потърси.

— А, съпругът ти? — Изразът на подигравателно възхищение се посмекчи, но не изчезна. — И как му е името? Къде е? И защо позволява на съпругата си да блуждае из пущинака полуразсъблечена?

Потисках частта от ума си, която се опитваше да осмисли целия следобед. Сега тя успя да се включи достатъчно настойчиво, за да ми каже, че колкото и абсурдни да ми изглеждаха заключенията й, само щях да се вкарам в по-голяма беля, ако кажа фамилията на Франк, същата като на този мъж. Не благоволих да му отвърна и се опитах да се провра покрай него. Той препречи пътя ми с мускулеста ръка, а с другата посегна към мен.

Нещо изфуча отгоре и зърнах неясен силует, последван от глухо тупване. Капитан Рандал се озова на земята в краката ми, под нещо, което приличаше на купчина карирани парцали. От нея се издигна покафенял юмрук, като обрасъл камък, и със сериозна сила се стовари върху някоя издадена кост, ако се съдеше по пукота. Краката, обути с високи кафяви ботуши, спряха да ритат и рязко се отпуснаха.

В мен се впериха черни очи. Жилестата ръка, която временно бе сложила край на нежеланото внимание на капитана, сега ме стискаше като огромна мида.

— А ти кой си, по дяволите? — попитах изумена. Спасителят ми, ако решах да го нарека така, бе пет-десет сантиметра по-нисък от мен и слабоват, но ръцете му бяха като изтъкани от мускули и цялото му тяло сякаш бе навита пружина. Не беше и красавец — набраздена от шарка кожа, ниско чело и малка челюст.

— Насам. — Дръпна ме за ръката, а аз го последвах послушно, вцепенена от вихъра на събитията.

Новият ми спътник бързо си проправи път през гъсталака, свърна покрай голяма канара и се озовахме на пътека. Обрасла с пирен и прещип и така разкривена, че никога не се виждаха повече от два метра от нея, все пак бе пътека и водеше нагоре към върха на стръмния хълм.

Чак когато внимателно се спускахме по оттатъшния склон на хълма, си върнах достатъчно въздух и самообладание, за да попитам къде отиваме. Не получих отговор и повторих по-силно: „Къде отиваме?!“

Съвсем неочаквано мъжът застана срещу мен и с изкривено лице ме избута от пътя. Отворих уста, но той я запуши с длан и ме събори на земята.

Не отново! Мятах се отчаяно насам-натам, за да се освободя, когато чух каквото бе чул и той. Гласове, съпроводени от тежки стъпки и плисъци. Говореха на английски. Всячески се опитвах да освободя устата си. Ухапах го по дланта и имах време, колкото да разбера, че е ял маринована херинга с ръце, преди нещо да ме халоса по тила и всичко да потъне в мрак.

* * *

През пелена нощна тъма изведнъж се проясни образът на каменна къщурка. Кепенците бяха плътно залостени и пропускаха само тънки нишки светлина. Нямах представа колко време съм била в несвяст и не можех да преценя колко далеч се намирам от хълма или от Инвърнес. Бяхме на кон — похитителят ми беше зад мен, а китките ми — вързани на върха на седлото. Нямаше обаче пътека, тъй че напредвахме бавно.

Реших, че е минало малко време — нямах симптоми на сътресение или други неприятни ефекти от удара, само цицина в основата на черепа. Мъжът зад мен, верен на пестеливата си реч, отвръщаше на всичките ми въпроси и саркастични подмятания с универсалното незаинтересувано шотландско „Ммммпфм“. Дори да не знаех от коя страна е, този звук бе непогрешим признак за националността му.

Лека-полека свиквах със сумрака, докато конят се препъваше по камъните през шубраците, тъй че преходът от почти пълен мрак към ярката светлина вътре ме стресна. След няколко мига разбрах, че е просто камина, няколко свещи и не съвсем безопасна на вид маслена лампа.

— Какво имаш там, Мърто?

Подобният на невестулка мъж ме сграбчи за ръката и ме избута до огъня, докато аз мигах неориентирано.

— Сасенакска пачавра, Дугал, като я слушам как говори. — Неколцината мъже в стаята ме зяпнаха, някои с любопитство, други неприкрито мръснишки. Този следобед бях скъсала роклята си на няколко места и бързо огледах щетите. Виждах ясно очертанията на едната си гърда през раздрания плат и бях убедена, че и мъжете я виждат. Опитах ли да събера скъсаните краища, само щях да привлека повече внимание натам — затова избрах произволна физиономия и се втренчих дръзко в нея, с надеждата да разсея я мъжа, я себе си.

— А, хубавка е, нищо, че е сасенак — каза мъжът, дебел, мазен тип. Седеше до огъня с комат хляб и не си направи труда да го пусне, когато дойде при мен. Повдигна брадичката ми с опакото на дланта си и отметна косата ми. В деколтето ми паднаха няколко трохи. Останалите се скупчиха край мен, планина от бради и кариран плат, смърдящи на алкохол и пот. Едва тогава видях, че всички носят полички — странно дори за тази част от планините. На сборище на клан ли бях попаднала, или на възпоменателно събиране на някой полк?

— Ела тук, моме. — Един едър, чернобрад мъж ми направи знак. Бе останал на масата до прозореца. По осанката му личеше, че той командва. Мъжете се разделиха неохотно, а Мърто ме избута напред.

Смуглият предводител ме огледа внимателно и безизразно. Стори ми се хубав и не особено враждебно настроен. Ала по челото му личаха тегобите му и гневът му със сигурност не бе приятен.

— Как ти викат, моме? — Гласът му бе тънък като за размерите му, не беше дебелият бас, който очаквах от подобен гръден кош.

— Клеър… Клеър Бюшамп — рекох аз, внезапно решила да използвам моминското си име. Ако си бяха наумили нещо като откуп, не исках да им давам име, което да ги отведе до Франк. А и не исках тези страшни на вид мъже да знаят коя съм, преди да разбера кои са те.

— И какво си мислиш, че… Бюшамп? — Гъстите вежди се повдигнаха и всички се раздвижиха изненадани. — Френско, несъмнено?

Всъщност беше произнесъл фамилията ми на френски, макар че аз я изрекох на английски — като „Бийчъм“.

— Да, точно така — отвърнах.

— Къде я намери тая? — попита Дугал, като се завъртя към Мърто, който отпиваше от кожена манерка.

Дребният мъж сви рамене.

— Долу, при Крейг на Дун. Приказваха си с един драгунски капитан, дето по една случайност го познавам — добави и повдигна многозначително вежди. — Май спореха дали дамата е проститутка, или не.

Дугал пак ме огледа от глава до пети, като се спираше на всяка подробност от роклята и обувките.

— Ясно. И каква се изкарваше дамата в тоя разговор? — запита той, като натърти язвително на думата „дама“ — а това започваше да ми писва. Забелязах, че шотландският му акцент не е така силен като този на Мърто.

Мърто изви уста, мрачно развеселен.

— Вика, че не била. Капитанът нещо се чудеше и маеше по тоя въпрос, ама реши да не пробва.

— Може да пробваме ние. — Дебелакът пристъпи ухилен към мен, като си подръпваше колана. Отдръпнах се светкавично колкото можах по-назад — което не беше много, предвид размерите на колибата.

— Дотам, Рупърт. — Дугал още ми се мръщеше, но гласът му прозвуча достатъчно заповеднически, за да спре настъплението на Рупърт, който направи комична гримаса на разочарование.

— Не ми се нрави насилването, а и време нямаме. — С радост чух това изявление, колкото и да ми се струваше съмнителна моралната му основа, но все така ме тревожеше неприкритата похот по лицата на някои от другите. Чувствах се абсурдно, все едно съм се показала навън по бельо. Нямах представа кои и какви са тези бандити, но изглеждаха опасни, по дяволите! Задържах езика си зад зъбите и не си позволих множеството неразумни забележки, които ми идваха на ум в момента.

— Какво ще кажеш, Мърто? — попита Дугал похитителя ми.

— Нещо не му връзва на Рупърт.

— Това не е доказателство — възрази нисък оплешивяващ мъж. — Не й даде сребро. Не може да искаш някоя жена да пристане на Рупърт без много пари — предварително. — Останалите се разсмяха. Дугал обаче спря глъчката с рязък жест и кимна към вратата. Плешивецът, още ухилен, послушно се измъкна в нощта.

Мърто, който не се смееше, а ме оглеждаше начумерен, поклати глава и мазният кичур над челото му се залюля.

— Не — каза с тон на окончателност. — Не знам каква е, обаче си залагам най-хубавата риза, че не е проститутка. — Надявах се най-хубавата му риза да не е тази, която носеше, тъй като тя определено не си струваше облога.

— Ти ще знаеш, Мърто, достатъчно ги знаеш — пошегува се Рупърт, но Дугал го смълча с жест.

— После ще му мислим — безцеремонно отсече Дугал. — Имаме много път тази нощ, а и за Джейми трябва да се погрижим — не може да язди такъв.

Свих се в сенките край камината, с надеждата, че няма да ме забележат. Мърто ме бе развързал, преди да ме въведе в къщурката. Може би можех да им се изплъзна в суматохата. Бяха насочили вниманието си към един младеж на табуретка в ъгъла. Почти не бе проявил интерес към вида ми и разпита, а, наклонил глава, стиснал дясното си рамо с лявата ръка, бавно се поклащаше напред-назад от болка.

Дугал внимателно отмести ръката му от раната. Друг от мъжете издърпа наметката на младежа — оцапаната с кал ленена риза отдолу беше прогизнала от кръв. Дребен мъж с гъст мустак приближи с нож иззад момчето и разряза ризата.

Ахнах заедно с неколцина от останалите. На рамото имаше дълбока и нащърбена рана, ала по-шокираща бе самата става. Отстрани се виждаше страховита издутина, а ръката висеше под невъзможен ъгъл.

Дугал изсумтя.

— Ммхф. Измъкнала се е — горкият. — Младежът вдигна поглед за пръв път. Макар и изопнати от болка и скрити зад наболата рижа брада, чертите му издаваха сила и благ характер.

— Паднах си на ръката, когато изстрелът ме свали от коня. Направо с цялата си тежест се изръсих, и прас!, замина.

— Прас, я. — Мустакатият — по речта му личеше, че е образован — опипваше рамото му, а младежът правеше болезнени гримаси. — Раната нищо не е. Мускетната сачма е преминала през мускула. — Мъжът взе мръсно парче плат от масата и попи кръвта. — Но не знам какво да правя с изместването. Ще ни трябва целител. Не можеш да яздиш така, нали Джейми, моето момче?

„Мускетна сачма? — недоумявах аз. — Целител?“

Младежът поклати глава пребледнял.

— И като не мърдам, боли. На кон няма да мога изобщо. — Стисна очи и здраво прехапа долната си устна.

Мърто заговори нетърпеливо:

— Ама не можем и да го оставим, нали? Омарите не ги бива много да ни дирят в тъмното, но рано или късно ще намерят това място, със или без кепенци. А Джейми няма да мине за краварче, целият надупчен така.

— Не го мисли — простичко отвърна Дугал. — Нямам намерение да го оставям.

Мустакатият въздъхна.

— Няма какво да се прави, значи. Ще опитаме да наместим ставата. Мърто, ти и Рупърт го дръжте. Аз ще пробвам.

Наблюдавах съчувствено, докато се опитваше да натисне ръката нагоре, хванал я за китката и лакътя. Не го правеше както трябва и болката сигурно беше чудовищна. Младежът се изпоти, ала издаде само лек стон. Ненадейно се отпусна напред и двамата, които го държаха, трябваше да го хванат по-здраво, за да не се катурне на пода.

Единият отвори кожена манерка и я поднесе до устните му. Смрадта на силен алкохол достигна дори до моя ъгъл. Младежът се задави и закашля, но преглътна. По остатъците от ризата му покапаха кехлибарени капки.

— Да пробваме още веднъж, моето момче? — попита плешивият. — Или може Рупърт да опита — предложи, като се обърна към тантурестия чернобрад негодник.

Рупърт се възползва от поканата и разкърши ръце, сякаш се готвеше да хвърля дялан кол^[3], сграбчи китката на младежа, очевидно с намерението да намести рамото му с груба сила. Очевидно щеше да му счупи ръката като дръжка на метла.

— Да не си посмял! — Всяка мисъл за бягство бе надвита от професионално възмущение и закрачих напред, без да обръщам внимание на стреснатите мъже край себе си.

— Как така?! — възкликна раздразнен плешивият.

— Така. Ще му счупите ръката, ако продължавате — отвърнах ядно. — Отместете се, моля. — Сръгах Рупърт с лакът и хванах китката на пациента. Той изглеждаше не по-малко изненадан от останалите, но не се възпротиви. Беше много топъл, но нямаше треска.

— Трябва да нагласите костта под правилен ъгъл, преди да влезе в ямката.

Младежът беше едър и ръката му тежеше като олово.

— Това е най-тежкото — предупредих го. Хванах го за лакътя, готова да го избутам нагоре и навътре.

Устните му трепнаха почти в усмивка.

— Няма как да стане по-зле. Давай. — Сега и аз започнах да се потя. Наместването на рамо е тежка работа, в най-добрия случай. Но пациентът ми бе едър, бяха минали часове от изместването и подутият мускул опъваше ставата — беше нужна цялата ми сила. Огънят бе опасно близо — надявах се да не залитнем и двамата в него.

Внезапно рамото приглушено изхрущя и ставата легна на мястото си. Пациентът не можеше да повярва. Вдигна другата си ръка, за да опипа.

— Не боли вече! — Ухили се облекчен, а останалите нададоха радостни възгласи и заръкопляскаха.

— Ще боли. — Потях се от усилието, но резултатът ме изпълваше със задоволство. — Ще е много чувствително няколко дни. Не бива да движиш ставата навън известно време. Когато започнеш, прави го много бавно. Спри веднага, ако те заболи, и слагай топли компреси всеки ден.

Докато го съветвах и той ме слушаше търпеливо, останалите ме гледаха къде изумени, къде изпълнени с подозрение.

— Сестра^[4] съм — рекох малко смутена.

Погледите и на Дугал, и на Рупърт се спуснаха към пазвата ми, ужасени и удивени едновременно. Спогледаха се, а Дугал върна поглед към лицето ми.

— И така да е — повдигна вежди той, — за дойка се справяш добре с целителството. Можеш ли да спреш кръвта на момчето, колкото да може да язди?

— Мога да превържа раната — отвърнах остро. — Ако имате с какво. Какво искаш да кажеш с това „дойка“? И защо смяташ, че искам да ви помагам?

Не ми обърнаха внимание, Дугал се обърна и заговори на почти непознатия ми келтски на жена, която се беше свила в ъгъла. Обградена от толкова мъже, не я бях забелязала досега. Беше облечена странно, с дълга раздърпана рокля и блуза с дълги ръкави, покрита с някакъв корсет или прилепнал жакет. Всичко по нея, включително лицето, бе мърляво. Но като се огледах, установих, че на колибата й липсва не просто електричество, но и водоснабдяване — може би имаше някакво оправдание за мръсотията.

Жената се поклони набързо и заситни покрай Рупърт и Мърто. Затършува в един лакиран дървен сандък до камината и извади купчина вехти парцали.

— Не, това не става — казах, като прокарах пръсти по тях. — Първо трябва да дезинфекцираме раната и да я превържем с чист плат, ако няма стерилни бинтове.

Всички изглеждаха удивени.

— Дез… инфекцираме? — попита мустакатият дребосък.

— Да — отвърнах категорично. Струваше ми се простоват, въпреки акцента. — Трябва да премахнем пръстта от раната и да я почистим с препарат, за да не се събират бактерии и да оздравее по-бързо.

— Какъв препарат?

— Йод, например. — Не срещнах разбиране. Опитах отново: — Мертиолат? Карболов разтвор? Или просто алкохол? — Облекчени лица. Най-сетне бях стигнала до дума, която познаваха. Мърто ми подаде кожената манерка. Въздъхнах. Знаех, че високопланинските райони са примитивни, но това не беше за вярване.

— Вижте — рекох възможно най-търпеливо. — Защо не го откарате в града? Не може да е далеч, там сигурно има лекар.

Жената се ококори насреща ми.

— Какъв град?

Дугал пренебрегваше разговора, като внимателно се вглеждаше в мрака зад завесите на прозореца. Пусна ги, пристъпи тихо през прага и се скри в нощта.

След миг се върна с плешивия и донесе отвън острия аромат на черен бор. Мъжете го погледнаха питащо, а той поклати глава.

— Не, няма никой наблизо. Да тръгваме веднага, докато е безопасно.

Най-после благоволи да ме погледне, спря и се замисли. Кимна ми — беше решил.

— Идва с нас. — От купчината парцали на масата вдигна нещо, което някога е било шалче.

Мустакатият явно не смяташе това за добра идея, където и да отиваха.

— Защо не я оставим?

Дугал го изгледа с нетърпение, но позволи на Мърто да обясни:

— Където и да са червените мундири сега, до изгрев ще са тук. Значи скоро. Ако тази е английски шпионин, не можем да я остави, та да им каже накъде сме тръгнали. А ако не се спогажда с тях — той ме изгледа, — не можем да оставим сама жена по фуста. — Поразведри се, докато опипваше плата на полата ми. — Може и да струва някакъв откуп. Малко е облякла, но е хубаво.

— Пък и може да ни е от полза по пътя — прекъсна го Дугал. — Знае да лекува. Сега обаче нямаме време за това. Ще трябва да минеш без „дезинфекциране“, Джейми — добави и тупна младежа по гърба. — Можеш ли да яздиш с една ръка?

— Да.

— Добро момче. Ето. — Подхвърли ми мазния парцал. — Превържи го. Тръгваме веднага. — Обърна се към Мърто и дебелия Рупърт. — Вие двамата доведете конете.

Заобръщах с погнуса парцала в ръцете си.

— Не мога да го използвам. Мръсен е.

Не го видях да помръдва, но в следващия миг едрият мъж стискаше рамото ми, а тъмните му очи бяха на сантиметри от моите.

— Действай!

Бутна ме назад и закрачи към вратата след двамата си подчинени. Разстроена, аз се заех да превържа раната. Не смеех дори да се замисля за парчето плат, което искаха да използвам. Потиснах ужаса и объркването и затърсих нещо по-подходящо. След известно време се спрях на парчетата изкуствена коприна, които откъснах от ръба на полата си. В никакъв случай не бяха стерилни, но пък най-чистият материал, с който разполагах.

Ленената риза на пациента ми бе стара и износена, но изненадващо здрава. С малко усилия разкъсах остатъка от ръкава и импровизирах клуп, в който да вкара ръката си. Отстъпих назад, за да огледам резултата, и се блъснах в едрия, който безшумно се бе върнал, за да наблюдава.

Гледаше одобрително.

— Добра работа, моме. Хайде, готови сме.

Дугал хвърли монета на жената и ме изведе от колибата, последван бавно от бледия Джейми. Оказа се много висок, десетина сантиметра над иначе високия Дугал.

Рупърт и Мърто бяха при конете, шест на брой, и им мълвяха нещо на келтски, за да ги успокоят. Нямаше луна, ала звездите се отразяваха в металните части на сбруите им като късчета лъскав живак. Вдигнах очи и дъхът ми почти секна — не бях виждала толкова много звезди. Завъртях глава и се досетих: нямаше ги града и светлините му, които да забулват нощното небе.

И се вцепених, смразена по-дълбоко, отколкото биха могли да ме смразят нощните повеи. Нямаше ги града и светлините му. „Какъв град?“, бе попитала жената в колибата. Бях свикнала с режим на тока и въздушни нападения, така че в първия миг не ми се стори странно. Но войната беше свършила и светлините на Инвърнес трябваше да се виждат от километри.

В мрака мъжете представляваха безформени силуети. Зачудих се дали да не опитам да се измъкна, но Дугал сякаш предугади мисълта ми, хвана ме за лакътя и ме задърпа към конете.

— Джейми, качвай се — обади се той. — Девойката е с теб.

И продължи по-тихо:

— Може да държиш юздите, ако Джейми не се справя с една ръка, но не смей да се отклоняваш. Ако опиташ нещо такова, ще ти прережа гърлото. Разбра ли?

Кимнах. Устата ми бе твърде пресъхнала, за да продумам. Не звучеше заплашително, но вярвах на всяка негова дума. Не се изкушавах да опитвам нещо, защото нямах представа какво да е то. Не знаех къде се намирам, кои са спътниците ми и защо толкова бързахме, но нямах алтернативи. Тревожех се за Франк, който сигурно отдавна ме търсеше, но моментът не изглеждаше подходящ да го споменавам.

Дугал явно бе доловил кимването ми, защото ме пусна и се наведе в краката ми. Гледах го глуповато, докато той не изсъска:

— Дай си крака, моме! Не този, левият! — добави почти отчаяно. Бързо свалих дясното си стъпало от шепите му и вдигнах левия си крак. Дугал изсумтя леко и ме избута пред Джейми, а той ме прибра към себе си със здравата си ръка.

Въпреки смущаващата ситуация бях благодарна за топлината на младежа. Миришеше силно на дим, кръв и беше немит, но нощният студ ме щипеше през тънката рокля и нямах нищо против да се отпусна в него.

Юздите прозвънтяха едва чуто и поехме в осветената от звезди нощ. Мъжете не разговаряха, но бяха нащрек. Когато стигнахме пътя, конете ускориха в тръс и неудобната езда стигаше, за да не искам да говоря, дори някой да бе готов да ме слуша.

Рижият Джейми сякаш нямаше проблеми, въпреки че не можеше да използва дясната си ръка. Бедрата му зад моите притискаха от време на време коня, за да го насочват. Държах се за късото седло, за да не падна — и преди бях яздила, но определено не ме биваше колкото Джейми.

След известно време достигнахме кръстопът и спряхме за миг, докато плешивият и предводителят се посъветват тихо. Джейми прехвърли юздите над главата на коня, за да пасе спокойно, и започна да се върти и усуква зад мен.

— Внимателно! — предупредих го. — Превръзката ти ще падне! Какво се опитваш да направиш?

— Да те покрия с наметката си — отвърна той. — Трепериш. Обаче не мога с една ръка. Стигаш ли закопчалката на брошката ми?

С дърпане и несръчно наместване най-после отпуснахме наметката. С изненадващо ловко движение той завъртя парчето плат и го остави да покрие раменете му като шал. След това постави краищата върху моите раменете и ги втъкна под седлото, така че и двамата се оказахме добре загърнати.

— Така! Не искаме да замръзнеш, преди да стигнем.

— Благодаря — отвърнах. — Но къде ще ходим?

Не виждах лицето му, но направи пауза, позасмя се, преди да отвърне:

— Право да ти кажа, моме, и аз не знам.

* * *

Нещо в местността, през която се движехме, ми се струваше познато. Бях виждала онова скално образувание, което приличаше на петльова опашка, нали?

— Скалата Кокнамон! — възкликнах.

— Да, май че е тя — отвърна спътникът ми, не особено въодушевен от откритието ми.

— Англичаните не са ли я използвали за засади? — попитах, мъчейки се да си спомня отегчителните подробности от местната история, с които Франк ме заливаше цяла седмица. — Ако наоколо има английски патрул… — Поколебах се. Ако наоколо имаше английски патрул, може би не трябваше да привличам вниманието към него. Но в случай на засада бих била неотличима от спътника си, скрита под наметката му. Отново се сетих за капитан Джонатан Рандал и потреперих. Всичко видяно, откакто пристъпих през разцепения камък, сочеше към напълно ирационалната мисъл, че в гората съм срещнала пра-пра-пра-пра-пра-прадядото на Франк. Борих се упорито с този извод, но не можех да стигна до друг.

Отначало мислех, че сънувам ярък сън, но целувката на Рандал, безкомпромисна и натрапчива, ме разубеди. Нито пък сънувах, че Мърто ме е ударил по главата — към цицината ми се прибавяха и охлузените от неудобното седло бедра, съвсем не като в сън. И кръвта, да. Познавах я достатъчно добре, за да я сънувам редовно. Но никога не бях сънувала миризмата й — топла и металическа, — която се носеше от мъжа зад мен.

— Тк-тк. — Джейми изкътка на коня си и го поведе към Дугал. Двамата заговориха тихо на келтски. Конете забавиха ход.

Дугал даде знак и Джейми, Мърто и дребният плешив мъж изостанаха, а другите двама се впуснаха в галоп към скалата, на триста метра напред и вдясно от нас. Бе изгрял полумесец и бе достатъчно светло, за да се откроят листата на слеза край пътя — сенките в пукнатините на скалите обаче можеха да крият какво ли не.

Точно когато галопиращите силуети подминаха скалата, от една кухина блесна мускетен огън. Иззад мен се надигна смразяващ кръвта крясък и конят скочи напред като прободен с остра пръчка. Понесохме се към скалата, редом с Мърто и другия. Яростни крясъци и рев разцепваха въздуха.

Вкопчих се отчаяно в седлото. Спряхме до голям храст, Джейми ме сграбчи през кръста и безцеремонно ме хвърли там. Конят му се завъртя рязко и отново се понесе напред, заобиколи скалата и се появи от южната й страна. Ездачът се приведе ниско в сянката на камъка. Когато животното се показа, още в галоп, седлото бе празно.

Повърхността на скалата бе осеяна с вирчета мрак. Чуваха се викове, гръм на мускети, но не виждах дали се движат хора, или са просто сенките на разкривените дъбове, които се протягаха с всяко проблясване.

С мъка се откопчих от храсталака и извадих няколко особено натрапчиви бодилчета от роклята и косата си. Облизах една драскотина на дланта си и се зачудих какво, за Бога, да правя сега. Можех да изчакам да свърши битката. Ако шотландците спечелеха, или поне оцелееха, навярно щяха да се върнат. Можех да отида при англичаните, които пък да решат, че щом съм пътувала с шотландците, съм им била съратник. Съратник в какво, нямах представа, но мъжете от колибата явно очакваха на англичаните силно да не им хареса.

Може би бе най-добре да избягвам и двете страни в този сблъсък. Все пак знаех къде съм и имах възможност да се върна към някое познато градче или село, дори пеша. Решително поех по пътя, препъвайки се по неизброимите гранитни късчета, издънки на скалата Кокнамон.

Луната мамеше стъпките ми — виждах всичко по земята, но не можех да преценя колко е далеч. Плоски на вид растения и ръбати камъни ми се струваха еднакво високи и вдигах крака прекалено нагоре, за да прекрачвам несъществуващи препятствия. Удрях палците си в стърчащи скали, които ми се струваха на крачки от мен. Вървях възможно най-бързо, като се ослушвах за конски тропот зад себе си.

Звуците на битката обаче бяха затихнали още когато излязох на пътя. Знаех, че така се виждам твърде лесно, но трябваше да го следвам, ако исках да стигна до град. В тъмното нямах понятие от посоките, а така и не научих от Франк как да се ориентирам по звездите. От мисълта за него ми се доплака, затова опитах да се разсея с мисли за случилото се този следобед.

Струваше ми се немислимо, но по всичко личеше, че тук порядките и политиката от края на осемнайсети век важат с пълна сила. Дори така щях да помисля всичко за някаква скъпа възстановка, ако не бях видяла раната на младия Джейми. Наистина изглеждаше като от мускетен куршум. А и мъжете никак не се държаха като актьори. Сериозни мъже с истински ками и мечове.

Може би бяха някаква откъсната общност, в която местните редовно разиграваха исторически събития? Чувала бях за подобни неща в Германия, но не и в Шотландия. „Не си чувала и актьори да се обстрелват с мускети, нали?“, подигра ми се неприятно рационалната част от ума ми.

Обърнах се към скалата, за да сверя позицията си, после напред, към хоризонта, и кръвта ми замръзна — нищо, освен борови корони, непроницаемо черни на фона на звездното покривало. Къде бяха светлините на Инвърнес? Ако онова бе скалата Кокнамон, значи градът бе на по-малко от пет километра на югозапад. Оттук вече трябваше да се виждат светлините му. Ако беше там.

Отърсих се раздразнено и стиснах лакти в шепи. Дори и да допуснех за миг безумната идея, че се намирам в друго време, Инвърнес съществуваше от около шестстотин години. Там беше. Но нямаше светлини. В този случай — нямаше електричество. Още едно доказателство. Доказателство за какво?

От мрака пред мен се появи силует, тъй близо, че почти се блъснах в него. Потиснах писъка си и се обърнах да избягам, но една едра длан ме стисна за ръката.

— Не бой се, моме. Аз съм.

— От това се боях — отвърнах заядливо, щом познах гласа на Джейми. От него не се страхувах колкото от останалите, макар да изглеждаше също толкова опасен. Беше млад — по-млад дори от мен, доколкото можех да преценя. А и ми беше пациент.

— Дано си внимавал с рамото — рекох с тон на старша сестра. Ако успеех да го респектирам достатъчно, може би щях да го убедя да ме пусне.

— Ами онова там при скалата не му помогна особено — призна той, докато разтриваше рамото си.

Точно тогава пристъпи на осветено от луната място и видях огромното петно кръв на ризата му. Артериална кръв — как се държеше на крака?

— Ранен си! — възкликнах. — Раната ли си отворил, или е друго? Седни, нека погледна! — Забутах го към купчина камъни, като бързо си припомнях процедури за спешна помощ. Нямах никакви превръзки, освен дрехите си. Посегнах отново към ръба на роклята си и той се засмя.

— Не, не го мисли, моме. Не е моята кръв. Поне повечето от нея — добави и отлепи прогизналата риза от кожата си.

Преглътнах на сухо — малко ми прилоша.

— О… — изрекох с усилие.

— Дугал и останалите чакат на пътя. Да вървим. — Хвана ме под ръка, не толкова от галантност, колкото за да е сигурен, че ще тръгна с него. Реших да рискувам и забих пети в земята.

— Не! Няма да дойда!

Джейми спря изненадан.

— Ще дойдеш. — Не изглеждаше разстроен от отказа. Като че ли дори го забавляваше.

— И какво ще стане, ако не го направя? Ще ми прережеш гърлото? — Поставих въпроса ребром.

Той помисли и кротко отвърна:

— Не, разбира се. Не изглеждаш тежка. Ако не искаш да дойдеш, ще те метна на рамо. Това ли предпочиташ? — Пристъпи към мен и бързо се отдръпнах. Не се съмнявах, че ще го стори, въпреки раната.

— Не! Не може — пак ще си повредиш рамото.

Лицето му не се виждаше ясно, но ми се стори, че се е ухилил и зъбите му проблясват на лунната светлина.

— Е, щом не искаш да се нараня, значи идваш с мен, нали?

Затърсих подходящ отговор, но не намерих. Джейми отново ме подхвана, този път по-здраво, и поехме по пътя.

Когато се препъвах в растения и камъни, той ми помагаше да се изправя, ала сам вървеше в пущинака като по павиран път посред бял ден. Има нещо котешко у него, мислех си — как иначе ще успее да ме издебне в мрака?

Както беше казал, останалите чакаха недалеч с конете си — явно нямаше нито загуби, нито ранени. Покатерих се непохватно и с омерзение на седлото. Без да искам, ударих с глава раната на Джейми и той просъска.

Опитах се да прикрия неприязънта си към развоя на ситуацията и съжалението, че съм го наранила, с превзета грубост:

— Така ти се пада, като се въргаляш из полята и търчиш през храсти и камънаци. Казах ти да не движиш ставата — сигурно вече имаш и скъсани мускули.

Това само го развесели.

— Е, нямах много избор. Ако не бях размърдал рамото, нямаше да размърдам нищо повече. Мога да се оправя с един червен мундир с една ръка, може би дори с двама — рече самохвално, — но не и с трима. А и ти ще ми го оправиш пак, когато стигнем, накъдето сме тръгнали. — Притегли ме към себе си.

— Така си мислиш ти — отвърнах студено и се отдръпнах от лепкавата му риза. Той даде сигнал на коня си и потеглихме. Мъжете бяха в много добро настроение след схватката, смееха се и се шегуваха. Участието ми в предотвратяването на засадата получи много похвали и неколцина пиха в моя чест от манерките си.

Предложиха ми, ала отказах, понеже и така ми бе трудно да стоя на седлото. От разговорите разбрах, че врагът е бил малоброен английски патрул с мускети и саби.

Някой подаде манерка на Джейми и докато той пиеше, усетих миризмата на силния алкохол. Не бях жадна, но лекият остатъчен аромат на мед ми напомни, че умирам от глад, при това не отскоро. Стомахът ми се възпротиви на тази небрежност със смущаващо силно къркорене.

— Ей, Джейми! Гладен ли си, бе? Или си носиш гайдата? — извика Рупърт, неразбрал кой е източникът на шума.

— Достатъчно съм гладен, за да си изям гайдата — отвърна Джейми, поемайки галантно вината. Миг по-късно манерката отново стигна до лицето ми.

— По-добре си пийни — прошепна ми той. — Няма да ти напълни корема, но ще забравиш, че си гладна.

Надявах се да забравя и друго. Надигнах манерката.

* * *

Спътникът ми се оказа прав — уискито запали малък, топъл огън в стомаха ми и уютно заличи глада. Яздихме няколко километра без проблеми, като се редувахме с юздите и манерката. До една разнебитена къщурка обаче дишането му се превърна в пресекливо пъхтене. Равновесието ни, което досега поддържахме под формата на спокойно поклащане, стана много по-нестабилно. Обърках се — аз не бях пияна, така че нямаше как той да е.

— Спрете! Помощ! — извиках. — Ще падне!

Спомних си последното си неподготвено падане и нямах намерение да го повтарям. Обградиха ни тъмни фигури и настъпи объркано мърморене. Джейми се плъзна от седлото като чувал картофи, за щастие — в нечии ръце. Останалите слязоха от конете и го положиха на земята, докато сляза и аз.

— Диша — рече някой.

— Колко много ми помогна! — сопнах се, докато бясно търсех пулс. Най-сетне открих — бърз, ала доста силен. Поставих ръка на гърдите му и ухо до устата му, като усетих равномерно дишане — нямаше го онова пъхтене отпреди малко. Изправих се.

— Мисля, че просто е припаднал — рекох. — Сложете дисаги под краката му и ми донесете вода, ако има. — С изненада установих, че незабавно се подчиняват на заповедите ми. Явно младежът беше много важен за тях. Той изстена и отвори очи като черни дупки на слабата звездна светлина. Лицето му приличаше на череп — бледа кожа, опъната около очите.

— Добре съм — каза и се опита да седне. — Малко се замаях.

Притиснах го надолу.

— Лежи и не мърдай. — Опипом проверих дали всичко е наред, изправих се на колене и се обърнах към надвиснал силует. По размерите предположих, че е Дугал. — Раната се е отворила, освен това са го намушкали, идиота му с идиот. Не мисля, че е сериозно, но е изгубил доста кръв. Ризата му е подгизнала, но не знам колко от кръвта е негова. Трябва му спокойствие и почивка — най-добре да лагеруваме тук поне до сутринта.

Силуетът поклати глава.

— Не. По-далеч сме, отколкото би ни последвал гарнизонът, но трябва да внимаваме и за Стражата. Остават още поне двайсет километра. — Вдигна глава, явно преценяваше движението на звездите. — Поне пет часа, по-вероятно седем. Но можем да останем, колкото да спреш кръвта и да превържеш раната. Само толкова.

Заех се за работа, като мърморех под нос, а Дугал тихо нареди на двама мъже да бдят над нас край пътя с конете си. Останалите се поотпуснаха, пиеха от манерките и си говореха. Мърто ми помагаше — късаше парчета плат, носеше ми вода и повдигаше пациента, за да го превържа по-лесно. Бях забранила на Джейми да се движи, макар той все да повтаряше, че е съвсем наред.

— Не си наред и нищо чудно — сопнах се, давайки глас на страха и раздразнението си. — Що за идиот получава тежки рани и дори не спира, за да се погрижи за себе си? Не можа ли да прецениш колко много кървиш? Имаш късмет, че не си мъртъв, с всички тези дивотии из пущинаците, схватки и скачане от коне… стой мирно, глупак такъв. — Трудно превързах раната в мрака. Парчетата лен и коприна се изплъзваха от ръцете ми като рибки под повърхността на мрачно езеро. Беше студено, но по врата ми изби пот. — Върнете се… ах, мамичката му! Мамичката му мръсна! — Джейми беше помръднал и краищата на превръзката се развързаха.

Последва изпълнена с удивление тишина.

— Исусе! — каза дебелият Рупърт. — Никога не съм чувал жена да говори така.

— Не си чувал леля ми Гризел — каза някой и всички се разсмяха.

— Съпругът ти трябва да ти загрее врата, жено — дочух глас от мрака под едно дърво. — Свети Павел казва: „Жените нека мълчат…“

— Ти да си гледаш проклетата работа — изръмжах, а от ушите ми капеше пот. — Свети Павел също. — Обърсах чело. — Обърни го наляво.

А на пациента рекох:

— А ти, ако помръднеш и мускулче, докато стягам превръзката, ще те удуша с нея.

— Добре, добре — покорно отвърна той.

Дръпнах твърде рязко последната превръзка и всичко се изплъзна за пореден път.

— Всичко да върви на майната си! Майната му! — изревах и ударих земята. Отново всички се смълчаха удивени и докато правех пореден опит, пак подеха темата за неблагопристойния ми език.

— Може би трябва да я изпратим в „Света Анна“, Дугал — предложи един от безликите силуети, приклекнали край пътя. — Откак се отдалечихме от брега, Джейми веднъж не е изругал, а някога можеше да засрами и моряк. Тия четири месеца в манастира все са имали някакъв ефект. Вече не споменаваш напразно името Божие, нали, Джейми?

— И ти няма да го правиш, ако трябваше да се покайваш, като лежиш три часа в полунощ на каменния под на параклиса насред февруари, само по риза — отвърна пациентът ми.

Всички се засмяха, но той продължи:

— Е, прекарах само два часа, но цял час се надигах. Мислех, че ми е замръзнал… че съм замръзнал за плочника, но се оказа, че просто съм се схванал.

Явно се чувстваше по-добре. Усмихнах се против волята си, но заговорих твърдо:

— Ти да мълчиш, или ще те нараня. — Той плахо докосна превръзките си и плеснах ръката му.

— Ще ме заплашваш, така ли? — попита той безочливо. — А ти дадох от питието си!

Манерката отново обиколи мъжете. Дугал приклекна край Джейми и внимателно я поднесе към устата му. Надигна се лютивият, прегорял мирис на силно уиски и аз поставих ръка на манерката.

— Без повече алкохол — рекох. — Трябва му чай или в най-лошия случай вода. Никакъв алкохол.

Дугал издърпа манерката от ръката ми и изля здрава глътка в гърлото на пациента ми, който се закашля. Дугал го изчака да спре и повтори.

— Спри! — Посегнах отново към уискито. — Искаш да го напиеш така, че да не може да стане ли?

Той ме избута грубо с лакът.

— Ама не се дава дребната гадинка, нали? — развеселен подхвърли пациентът ми.

— Довърши си работата, жено — нареди Дугал. — Имаме още много път и ще ни трябва цялата сила, която питието може да му даде.

Още щом пристегнах превръзките, пациентът опита да се изправи. Върнах го на земята и го притиснах с коляно.

— Няма да мърдаш — заповядах. Сграбчих Дугал за крайчеца на поличката и го дръпнах рязко към себе си. — Виж това — обявих и хвърлих в скута му подгизналия парцал, в който се бе превърнала ризата на Джейми. Той го пусна отвратен.

Хванах ръката му и я сложих на рамото на пациента.

— И това. Някакво острие е проболо трапецовидния му мускул.

— Байонет — подсказа услужливо Джейми.

— Байонет! — възкликнах. — И защо не ми каза?

Той сви рамене, но само донякъде — простена леко и ги отпусна.

— Усетих го да влиза, но не знаех колко е зле. Не болеше толкова.

— А сега боли ли?

— Боли — каза.

— Добре — отвърнах, търпението ми се бе изчерпало. — Пада ти се. Може би ще се научиш да не се шляеш насам-натам, да отвличаш жени, да у-убиваш хора и да… — Бях на косъм да се разплача, затова спрях и опитах да се овладея.

На Дугал разговорът му дотягаше.

— Можеш ли да възседнеш кон, момче?

— Не може да се движи! — възпротивих се възмутена. — Трябва да е в болница! Не може да…

Както обикновено, думите ми бяха посрещнати с пълно пренебрежение.

— Можеш ли да яздиш? — повтори Дугал.

— Да, ако махнете девойчето от мен и ми дадете чиста риза.