Фридрих Незнански
Голямата игра (9)

8

— Мерцедес 500, син, номер… — монотонно говореше началникът на служба „Охрана“, който водеше наблюдение от срещуположната къща. — Слязоха трима души.

— Дойде Солоха — констатира удовлетворено домакинът. — Нека им вземат оръжието, а после ги пуснете.

— Мерцедес 600, черен на цвят, номер…

— Нима Бучило си е сменил кадилака? — учуди се домакинът, като гледаше с далекогледа слизащите от колата. — А се кълнеше, че…

— Откъде го намери? — прекъсна го дошлият по-рано Томилин, генералният директор на „Регионнефтгаз“, и посочи далекогледа — старинен, украсен с инкрустация от слонова кост.

— В антиквариата — отговори уклончиво домакинът. — Защо питаш?

— Виждал съм го по-рано някъде — отговори Томилин и запрати в устата си една маслина, пълна с аншоа. — Само не мога да си спомня къде.

— Мога да ти го отстъпя — каза домакинът и отлепи окото си от окуляра.

— Не ми трябва.

— Вземи го. Няма да ти искам много. Подписваш в „Транснефт“ договора за двеста хиляди тона и далекогледът е твой.

— Мерцедес 500, червен, номер… — пак се чу гласът от високоговорителя. — Мъж и жена.

— Скуратов с новата си любовница — насочи далекогледа домакинът към двора. — Отдавна обещава да я покаже. Казва, че я бил хванал в „Златния палат“. Направо от подиума я взел, когато си събувала гащичките… Слушай, Томилин, а къде е твоята Елена? Защо не я доведе в Москва? Нали се бяхме разбрали, че няма да я криеш?

— Тя не обича да идва в Москва — отговори Томилин и на лицето му изби червенина.

— А не те ли е страх, а? Млада, хубава, непрекъснато сама. Или си пратил някой да я следи? Артьом, който сега работи в стопанството, ми разказваше…

— Не се занимавам с такива работи — отвърна мрачно Томилин. — Всички ли пристигнаха? Гоша, трябва да си поговорим с теб.

— Не бързай — спря го домакинът. — Има време, ще поговорим. Ще обясниш защо криеш от нас Хубавата Елена… Ето, виждаш ли, Конопльов пристигна, Олег. Сега ще те запозная.

Новият генерален директор на „Сургутнефтгаз“. Моля да го приемете сред вас.

— Оня, който е на мястото на Ивлев ли? — попита Томилин.

— И на мястото на Бригаднов… Бог да го прости! — бързо се прекръсти Гоша. — Как се е съгласил да заеме мястото им! Ти например щеше ли да приемеш? Между другото, адаши сте. И не се мръщи. Не е сред членовете на директорския съвет. Не го помниш… А искаш да си спомниш нещо за моя далекоглед…

— Но аз наистина съм го виждал някъде по-рано — сви рамене Томилин.

— Не може да си го виждал! — повиши глас Гоша. — Какво си се заял с тоя далекоглед! Ако искаш да знаеш, през него е гледал самият адмирал Нелсън с едното си око. А другото са му го извадили французите.

Томилин обърна внимание, че насъбралите се гости притихнаха, жените престанаха да хихикат, сервитьорите — да разливат шампанското.

— А ти какво се пениш? — отговори Томилин. — Може да съм видял имитация.

— Не, Олег, не си — ласкаво се усмихна домакинът и го прегърна през раменете. — Не си виждал имитация. Грешиш. Сторило ти се е.

— Така да е — съгласи се Томилин и се опита с едно движение да свали ръката му от рамото си. Но Гоша изведнъж го дръпна към себе си.

— Ох, обичам те аз тебе, правдотърсачо! Имам такава слабост, разбери! Моята Зойка започна да събира антикварни предмети и аз се увлякох. Всичко е само единични бройки, в единствен екземпляр! Зоя, вярно ли казвам?

Жената на домакина кимна снизходително и се усмихна леко. Тя разговаряше с дамите около масата, вече отрупана с мезета.

Томилин лапна нова маслина и веднага срещна погледа й. Тя укорително поклати глава.

„Знам, че е най-добре да не се разправям с него — помисли Томилин. — Но наистина съм го виждал някъде. При подобни обстоятелства… Само не разбирам защо трябва заради това да се нервничи. Гоша се държи странно.“

— Чакаме ли още някого? — попита пристигналият след всички Конопльов, като разтърсваше със замислен вид ръката на Гоша и надзърташе в очите му.

По споглеждането на гостите Томилин разбра, че тук никой не познаваше Конопльов. За първи път го виждаха. Обикновено ръководните кадри от бранша отдавна се познаваха помежду си.

Почти всички израснаха и се изпожениха в Сибир. Там следяха кариерата на всеки един, като ту си помагаха, ту си слагаха крак. Не допускаха чужди в сплотения си кръг. Отбягваха ги.

В Москва поддържаха само своите, успяха да извоюват в ресорното министерство да бъдат назначавани само свои хора, като пренебрегваха московските чиновници. И никой не смееше да им противоречи. Русия гледаше в устата благодетелите си, които й осигуряваха основното перо в износа.

Затова непознатият Конопльов бе посрещнат предпазливо. Убитите Ивлев и Бригаднов бяха свои хора, тюменци. Този — ще го видим какъв е. Ясно е, че е човек на домакина, но това още не значи, че ще стане свой за всички присъстващи. Тук не обичаха парвенютата.

Домакинът почувства това. Той вече беше пиян, но погледът му зорко следеше гостите. Само да посмееха да противоречат.

— Зоя, заведи жените в другата стая, тук ще има мъжки разговор — каза той и удари с юмрук по масата. По пъстрата покривка се разля кафяв сос.

Жените излязоха от хола след домакинята, като оглеждаха бързо мъжете си.

— Искам да ви запозная! — Домакинът махна с татуираната си ръка с къси пръсти. — Олег Конопльов! Мой приятел. Моля да го приемете като свой! И ви моля с добро. Разбрахте ли ме?

Гостите мълчаха. Отместиха очи от свирепия поглед на домакина.

— Не сме се разбирали така — каза високо Томилин. — Ти, Гоша, пак започна старите работи. Сменяш кадрите, не питаш никого. Поне посъветва ли се с някого?

— Ас кого да се съветвам? — присви очи домакинът. — Всички вие сте ей тука! — Той сви юмрука си и го изпъна към Томилин.

— Ивлев беше мой приятел — отбеляза Томилин, като огледа присъстващите, за да намери съюзници. Но засега не се виждаха такива.

Какво е станало… По-рано да не закачиш някого, всеки можеше да се защити, всеки риташе срещу ръжена само с едното си голо самолюбие.

— Виждаш ли, мълчат! — каза тържествуващо Гоша. — Гледат кой ще спечели. Да се присъединят към него. А иначе мислиш ли, че той — пръстът на домакина се допря до най-близкия гост — ще те подкрепи? Та той има апартамент в Тюмен за седемстотин хиляди долара и в Москва за петстотин! А е само чиновник в министерство. Със заплата от милион и половина.

— Гоша, престани — намръщи се „чиновникът“. — Докога? Щом си пийнеш, веднага започваш да изреждаш благодеянията си. Всичко помним! И знаем, че трябва да се държим заедно… Не разбирам защо трябва да ни натякваш…

— Той също не разбира. — Гоша притисна ръце до гърдите си. — Вие обяснете, щом аз не мога. Какво се е лепнал днес Томилин за мен? Да не би аз да съм ликвидирал приятелите ни Ивлев и Бригаднов?

— Не е важно кой ги е убил, по-важно е кой е поръчал — изрече Томилин в настъпилата тишина.

— Ти ли ми казваш това? — обърна се рязко към него Гоша.

— Ти имаш алиби — усмихна се Томилин. — Желязно. Непробиваемо. Само че не разбирам защо му е на един порядъчен човек толкова здраво алиби.

— Бях на Бахамите… — Гласът на Гоша трепна, в ъгълчето на окото му се показа сълза. — Знаеш ли какво ми беше? Щом научих, зарязах всичко и айде тук! Обичах Коля Ивлев и Стьопа Бригаднов като братя!

— Ивлев се казваше Стьопа — обади се Томилин. — Само че не си на разпит, а аз не съм прокурор. Стига театър… Всеки път едно и също. По-добре кажи, защо ни събра? И защо го няма твоя шеф Кондратиев?

— Льоха не можа да дойде — отговори Гоша, като не сваляше бесния си поглед от опърничавия гост. — Има съвещание в Министерския съвет. Беше наредено да присъства… Не, ти по-добре кажи, откъде се взе такъв? Или сме те оставили без внимание? Не сме ти купили апартамент в Москва?

— Като на покойните Стьопа и Коля? — усмихна се Томилин.

— На мен и в „Метропол“ ми е добре. Спокойно е. Портиерът ми отваря вратата. В асансьора с мен се качва пиколото, а не някой бандит…

— Стига! — плесна с ръце Гоша. — А кой ти издейства договора за доставка по стоковия кредит за прибиране на реколтата? Даде бензин на колхозниците, а къде са нафтата, маслото? Къде ги продаде, а? Освободи се от данъци, изпълни заявката, а доходите ги скри? И аз мълча. И Льоха Кондратиев мълчи. И прокуратурата ще мълчи. А знаеш ли какво ми костваше това?

— Много добре знаеш, че тази операция не я измислих аз — отговори Томилин. — Ако трябва да бъдем честни, по това време генерален директор беше Прибоев. Точно затова го притиснаха до стената. Само и само да се махне. Та да сложиш на мястото му бившия си съученик… Така че, Гоша, няма смисъл да ми разиграваш театър. Всички знаем, че сме свързани с теб.

— Престани вече! Пак ли започваш… — обадиха се някои по смели гости. — Било, каквото било. Трябва да се живее и занапред. Защо да се ровим…

Гоша ги гледаше с присвити очи. После надигна бутилката с френския коняк, огледа ги и започна да пие, докато не я изпразни.

— Така се пие по нашенски! — облекчено потриваха ръце гостите, възприели това като сигнал за началото на пиршеството.

— Защо ни събра? — отново попита Томилин, като сложи ръката си на рамото на Гоша. — Самолюбието ти ли се обади? Отдавна не си потушавал бунт на кораба? Ако искаш да знаеш, повечето бунтове възникват, когато започват да ги потушават там, където ги няма. Ти си нашият благодетел, не сме забравили. Какво повече искаш?

— Трябва да си поговорим — миряса най-сетне домакинът. — Моля всички да седнат. Първо ще поговорим на трезви глави, после ще пием и ще продължим. И ще видим какво ще се получи в крайна сметка.

— И така си готов — тихо каза Томилин.

— Пак ли! — удари с юмрук по масата домакинът.

— Добре де, Олег, наистина спри… — обадиха се гостите. — Гоша без пиене не може, трябва му допинг за сериозния разговор…

— Какво се е случило? — попита „чиновникът“, когато настъпи тишина. — По очите ти виждам, Гоша, страдаш много, когато загубим някого… Този път кого?

— Андрюха — въздъхна Гоша. — Направо на плажа. Заспал на слънцето. И му извили врата. Дори не се събудил, горкият…

— На какъв плаж? — плахо попита някой от недосетливите. — Нали е зима.

Не му обърнаха внимание. Тук е зима, след няколко часа със самолета — лято, зной и плаж с полуголи момичета.

— Кой? — попита „чиновникът“.

— Не е важно… — въздъхна Гоша. — Който и да е. Няма да ми избяга.

— За друго питам — настоя „чиновникът“. — Този Андрюха кой е? Някой приятел?

— Що не млъкнеш? — закрещя Гоша. — Какво ми ровиш из душата с идиотските си въпроси? Олег, я му обясни кой беше за нас моят най-добър приятел Андрюха, защото аз не мога повече! — Гоша избърса сълзата.

— Аз също не знам какъв ти се падаше. — Томилин сви рамене.

— От онези, новите от Урал ли беше?

— А казваш, че не си знаел — махна с ръка Гоша и пак въздъхна.

— Можеш ли да обясниш свястно? — попита Томилин. — Какво и как? На какъв плаж? И за това ли ни събра?

— Не. Исках да се посъветвам. — Гоша се изсекна шумно. — Уж сме все свои хора… — Той огледа седналите отзад бодигардове.

— А вие, момчета, защо сте още тук? За вас е сервирано в съседната стая. — Той изчака, докато младежите с широки рамене и бичи вратове, истински „четирикраки гардероби“, станаха мълчаливо и излязоха от хола.

— Направо са създали нова порода — рече Гоша. — Московска улична подобрена… Сега по същество, както вярно забеляза моят последен останал жив приятел Олег, когото все още търпя…

Гостите се засмяха нервно. Всички бяха приятели на домакина, поне се смятаха за такива и се стараеха да не играят по нервите на боса. Друго нещо е Томилин. Той постоянно се старае да бъде в центъра на вниманието. Постоянно се заяжда с горкия Гоша.

И някога ще си го получи…

— Чухте ли, че е отвлечен синът на президента на Азербайджан? — попита Гоша и сложи ръката си върху рамото на последния си „приятел“ Томилин.

— И това ли е твое дело? — попита някой от гостите с възхищение.

— Е — скромно кимна Гоша. — Пратихме го в най-добрия курорт на света Акапулко, при това за наша сметка. Това момченце все за това е мечтало още от детството си, прекарано тук, в Москва… Представяте ли си? И с него са били моите хора — Серьога и Андрюха, уралци, както правилно каза някой. И се опитвали да го възпитат. Поили го с текила за сметка на фирмата. Ако някой не е пил текила, препоръчвам ви.

— Как се пише? — попита един от гостите и раболепно приготви бележника си да запише името на питието.

— Никакви бележки! — заповяда Гоша. — Ще помните! Текила. Май че от кактус го правят. Можете да опитате. Толян Перегудов, ако някой го познава, също откри мексикански ресторант. Още не съм ходил там, но Толян ме кани, ела, казва, докато текилата е истинска. След Нова година, вика, вече не отговарям от какво ще я правят. Какви мошеници, а?

Гостите вежливо се засмяха.

— А като го помолих да ми изпрати две бутилки за седми ноември в чест на Великата революция — не ми изпрати. Та за какво говорех?

— За възпитателната работа със сина на президента — въздъхна Томилин. — Как го закарахте от Баку в Мексико?

— Фирмена тайна — засмя се Гоша. — Ние го молихме като човек, като ръководител на компанията да повлияе на татенцето си, за да пуснат нефта през Русия по нашата система „Транснефт“…

— По твоята система — уточни Томилин.

— Абе аз да не се трепя за себе си? — пак се разяри Гоша. — Срам за Русия! Пак я изпревариха във всичко! И кой? Нейните длъжници! Украинците си отцепиха Крим, кавказците вирят носове, когато се заговори за нефта… Така че не е време за лични интереси. Ние вече си построихме комунизма, сега трябва да видим как живеят обикновените хора, как всеки, дето не го мързи, ги краде и обижда.

Гоша изхлипа и размаза сълзите по лицето си. Гостите насмешливо се спогледаха. Бяха свикнали с лиричните отклонения на домакина.

— Опитали се да обяснят на този тъп пън, нищо че е син на президент, какви невиждани възможности имаме. От раз заобикаляме митницата, данъците. Вземай, глупчо, докато ти дават! Правилно ли се изразявам?

— Зависи за кого — обади се Томилин. — Аз ти повярвах, пуснах по твоя тръбопровод петнайсет милиона, и ти ми записа шестнайсет и половина.

— Това е временна мярка, казах вече — притисна ръцете си до гърдите домакинът. — Трябва ли да ремонтираме съоръженията? Трябва. А ти си свой, винаги ще се разбера с теб. Имам една идея, с която ще зарибя братята от ОНД-то. Ще ги оставя да потънат в дългове, а после ще им дам срок да върнат парите. И къде ще шават? Ще им взема цяло Баку срещу дълга. Само че това да си остане между нас.

— Но нали на мен можеш да ми отбиеш от дълга? — попита сериозно Томилин.

— Чухте ли? — кимна към него Гоша, като се обърна към гостите. — Използва слабостта ми… Да му отбия от дълга! А ми предявява иск, и то не в съда, а чрез Главна прокуратура!

— Защо трябва да плащам за въздух! — възмути се Томилин. — Не бяха шестнайсет и половина!

— Всички плащат така — искрено се учуди Гоша. — Да не си само ти?

— Далавераджия — не можеше да се успокои Томилин и се опита да стане. — Да не искаш да излетя през твоята тръба? Прибрах те на пазара, където шикалкавеше с напръстниците… А сега и тук се занимаваш със същото.

— За каква тръба говориш непрекъснато? — Гоша присви очи. — За далекогледа ли? Завиждаш, че нямаш такъв, нали?

Томилин скочи рязко от стола.

— Сядай! — извика Гоша и го натисна така по рамото, че крехкият Томилин се преви.

— Я хайде да обясниш сега на мен, твоя приятел, за каква тръба говориш през цялото време? И за какви напръстници ми намекваш?

— Защо? — попита Томилин, опитвайки се да се успокои. — Коля и Стьопа също ли започнаха да се разправят? И те ли ти бяха длъжници? И сега вече нямаш проблем, така ли?

Гостите гледаха Гоша, без да смеят да мръднат. Сега ще стане една…

— А, разбрах! — Домакинът удари Томилин по рамото след мъчително мълчание. — Говориш за съвсем друга тръба. За онази, през която прекарвам нефта… Страх те е да не излетиш през нея, нали?

— Той говори за дълга си — намеси се „чиновникът“. — Страхува се, че няма да може да го плати.

— Така да беше казал — рече примирително домакинът и наля коняк в чашите. — Прощавам ти дълга. Готов съм да ти дам разписка. Къде да се подпиша?

— Още сега? — попита Томилин. — Просто ще се подпишеш?

— Е — мрачно рече домакинът, като продължаваше да държи ръката си върху рамото му. — Дори пред свидетели. Много ме впечатли ти с тази тръба.

На Томилин му стана зле. Опита се да махне ръката на Гоша от рамото си.

— А за Коля и Стьопа беше излишно. — Гоша поклати глава. — Вече ти казах. Не съм бил тук, нито наблизо… За какво говорех?

— Първо за Андрюха, после за сина на президента — напомни някой в настаналата тишина. — Само че каква е връзката между тях?

— Директна — каза Гоша, след като се успокои. — Този пън, президентският син, убил Андрюха, който заспал пиян на плажа. И си плюл на петите. Така че нямам нищо общо със смъртта на Андрюха. — Той пак се обърна към Томилин: — А ти си свикнал да стоварваш всичките криви дърва върху мен…

Домакинът размаха заканително пръст.

— Какъв е сега проблемът — продължи след пауза. — Сещате се. Докато Серьога се търкалял в храстите с разни курви, президентското синче избягало. Серьога ще отговаря за това пред мен. Сега друго ме вълнува: Алекпер в момента лети към Техеран. Какво знае? Какво са успели да му разкажат моите момчета, докато са го уговаряли да работи с мен? И кой от нашите може да го посрещне в Техеран? Има ли такива хора?

Той се обърна към „чиновника“.

— Трябва да помисля — промърмори той. — Веднага не мога да кажа.

— И ти с твоята жалба — пак се обърна към Томилин Гоша. — Сега ли намери! Ами ако той потвърди, че вземам от вас пари заради измислен пренос… Имам свои хора в прокуратурата, така че още сега, докато това президентско пале не се е върнало при татенцето си и не са свикали пресконференция, се обади, че си оттегляш жалбата.

И му подаде личния си мобифон, като предварително избра номера на прокуратурата.

— Хайде, хайде, какво гледаш? — Той пъхна телефона в ръката на Томилин. — Ас теб, Аркаша, ще си поговорим после, докато гостите ядат и пият.

Той стана и отведе настрани „чиновника“. Говореше с него, като поглеждаше към навъсения Томилин, който чакаше да му се обадят по телефона.

Томилин видя с крайчеца на окото си как към разговора му надава ухо неговият адаш Конопльов.

— … бих искал да си оттегля жалбата. Да, делото срещу „Транснефт“. Обстоятелствата се промениха… Оформете го, утре сутринта ще мина при вас.

В това време Гоша навиваше „чиновника“:

— Нямаш ли някой свой човек там? В Баку или по-наблизо… Помисли! Той не бива да се върне, разбираш ли! Може би чеченците… Помисли си. Само не протакай.

И се озърна за Конопльов. Той му даде знак, като леко затвори очи: всичко е наред.