Фридрих Незнански
Голямата игра (35)

3.

Солонин слезе в метрото на спирка „28 април“, като още не си даваше ясна сметка защо го прави… Какво иска да види? И кого? Химическият анализатор, реагиращ на взривно вещество, и то само на пластичен взрив, ще покаже наличието му само на разстояние не по-голямо от три метра, дори ако е под седалката.

Какво да прави? Да ходи от вагон във вагон?

Шансът е нищожен. Той се стараеше да си спомни как са ставали предишните взривове. Първо, гръмвало е във върховите часове. И на спирките, където влизат или излизат най-много хора. В центъра… или на последната спирка, някъде на „Нефчеляр“.

Солонин забеляза как пътниците го гледат под вежди — канадското му яке, съвършената прическа на път, чувстваха в него нещо не тукашно…

Ако той беше на мястото на престъпника, къде щеше да се постарае да сложи взрива? Ясно е, че там, където ще предизвика максимален психологически ефект. За да има време да дойде телевизията, държавна сигурност, полицията… И много, много хора…

И тъй, центърът. Значи човекът с взрива трябва да слезе една-две спирки преди мястото на предполагаемия взрив. Къде?

Той разглеждаше внимателно схемата на метрото. Спирките не са много, тук не е нито Лондон, нито Москва. И все пак… Сигурно си заслужаваше да взема със себе си Турецки. Той — в едната посока, аз в другата. И на всяка спирка да оглеждаме тълпата… По принцип може да стане. Само трябва да се разположиш в първия вагон до вратата. И тогава на всяка спирка можеш да огледаш всички, които чакат на перона.

Но все пак няма да може да види хората, които слизат… Той вече започна да мисли, че напразно се е заел с това. Как да издири терориста? По очите? Сигурно може и така, ако се засекат погледите им. Митничарите често се изхитряват да забележат нарушителите по очите, по поведението на пътниците. Защото минават пред тях по един.

На занятията при многоуважаемия Питър Редуей това се учеше — вазомоторика и разни такива… Бедата е там, че почти нито веднъж не му се е налагало да го използва. Няма навик.

Така с размишления и колебания Солонин влезе в първия вагон и застана до вратата…

„Може би трябваше да вляза в средния вагон — помисли той. — Нали взривовете стават най-често в средата на влака…“ Помисли и веднага се замята в съмнение. Между спирките стават взривовете, между спирките, ето къде. Там, в закритото пространство ефектът е най-голям. И по телевизията изглежда по-страшно.

Той стоеше и гледаше в тъмнината облицовката на мяркащите се тунели.

Ето, стана по-светло — спирка… Отначало лицата се носеха покрай него като размазани по стъклото. Нито едно ясно лице. После започна да ги различава — отначало младите, после и другите лица.

Наложи си да се вглежда особено внимателно в мъжете… Но какво можеш да забележиш в тази навалица?

Така стигна до последната гара. После отново назад. Очите го заболяха от напрежение. Пак му се прииска да зареже всичко и да си тръгне. Да позвъни на Турецки и да му каже, че всичко е било само глупости, а не работа! Какво може да се види тук? Още повече че хората стават все повече и повече. И всички пулят очи към лицето от славянски произход, на което си струва да се проверят документите.

Стиснал зъби, Солонин се застави да се вглежда в публиката, която прииждаше все повече.

И тъй, на мястото на терориста аз щях да взривя някъде по-близо до телевизионния център. За да заснемат оперативно всичко… Значи тези дяволски терористи, ако не е само един, а няколко, трябва да се качат във вагона на две спирки оттука… Но от коя страна?

Пак започват предположенията. Кои ли ще са терористите? Дали пак същите чеченци, които му омръзнаха, или някой, който се представя за такъв? Няма да са азербайджанци я… Или арменци, каквито тук отдавна няма.

Беше чувал, че чеченците се събират обикновено на площад „Ахундов“. Какво има там — хотели, жилища на техни роднини? Коя е най-близката спирка на метрото там?

Никога досега не беше работил с толкова неопределени данни. Върви не знам къде, донесе не знам какво… Не, защо — той тъкмо това знае. Но къде да върви?

Солонин почувства как по челото му избива пот. В метрото ставаше задушно. Не се решаваше да си разкопчае якето, за да не забележи някой какво е скрито под него…

От този задух може да откачиш.

И изведнъж той забеляза как на спирка „Наримани“ някакво момче скочи от вагона и като разблъскваше всички, хукна към ескалатора. А във вагона една жена зави страшно…

Солонин разтвори вече затварящата се врата, като дръпна предварително внезапната спирачка, и също хукна през тълпата, като работеше с лактите си, докато настигна младежа на ескалатора, когато той си поемаше дъх и беше спрял. С едно движение Солонин го преметна на съседния ескалатор, запълзял надолу, и там го затегли след себе си, като разблъскваше всички.

Влакът тъкмо щеше да тръгне, когато замаха с ръка на дежурната: стойте, спрете!

Сигурно направи правилно, като извика на английски. Под впечатлението на чутото и видяното тя замаха с палката и вратите започнаха да се отварят със съскане. Солонин веднага заведе дърпащия се младеж към вагона, откъдето беше избягал.

— Ето го! — закрещя жената отново. — Тоя бръкна в чантата ми!

Солонин я погледна с ужас. В чантата? Джебчия? Каква излагация — хванал е джебчия!

Младежът нещо просъска, като се стараеше да се измъкне… И изведнъж в ръката му блесна нож, при вида на който всички, включително и дотичалият дебел полицай, се дръпнаха настрани.

Но веднага ножът издрънча на релсите, плъзна се между вагона и перона, а момчето се сгърчи от болка в извитата ръка. Солонин го бутна към полицая и излезе от вагона. Само това му липсваше — някакъв джебчия…

След него във вагона влязоха още няколко мъже и вратите отново се затвориха.

Солонин помисли, че сега е отделен от вратата, от която разглеждаше пътниците по гарите, и започна да си проправя път напред.

— Тук слизам, не ме блъскай — каза недоволно мъжът пред него. Той се обърна и на Солонин се причу някакво писукане, идещо от гърдите на мъжа.

Само за миг, не повече, той срещна погледа на този мъж на около четирийсет. Защо толкова бързо се извърна, като криеше погледа си? А откъде идваше писукането? Или вече му се привижда?

Солонин го хвана в най-последния момент, когато оня се канеше да слиза. И го държа, докато не се затвори вратата.

— Слушай, аз познавам ли те? — попита той мъжа. — Отдавна не сме се виждали! Помниш ли ме?

Мъжът се дръпна към вратата, като се мъчеше да изблъска Солонин от себе си, но напразно. Влакът вече продължаваше по-нататък.

— Не те познавам! — засъска мъжът. — Какво си се лепнал?

— Ами да — не мирясваше Солонин. — Ти си Ахмед. Не ме ли познаваш? Работиш при Кадуев!

Ахмед, или както му е името, явно нервничеше. Стараеше се колкото се може по-бързо да излезе от вагона. На следващата гара почти се измъкна с увисналия на него неканен познат, но Солонин пак го вкара във вагона.

— Какво сте се лепнали за човека? — възмущаваха се пътниците на руски и азербайджански.

— Познавам го аз, познавам го! — възкликна Солонин, зачервен от възбуда. — И той ме помни. Само не си признава… И какво? Кога? За колко си го нагласил? Къде?! — Солонин вече крещеше. — Нали и ти няма да оцелееш! Къде го пъхна, казвай? Сега ще гръмне и ще поемете всичко!

Пътниците отстъпваха от страх да се допрат до тях, пребледняваха и се оглеждаха.

— Казвай! — викаше Солонин. — Къде е бомбата? Казвай! Сега ще останеш сам във вагона!

— Ето му кошницата, той стоеше тук — изведнъж завика някаква жена.

— Не пипайте! — кресна Солонин. — Не я докосвайте! Аз ще я видя! Всички да легнат на пода!

Без да пуска мъжа, Солонин се промуши между пътниците към кошницата, сложена под пейката. Плетена кошница, капакът плътен, дървен.

— Внимателно! — извика изведнъж „Ахмед“. — Не отваряй! Не отваряй! — И падна на земята, като повлече и останалите.

Ами да, трескаво разсъждаваше Солонин, изглежда, мината не се обезврежда… И като се съди по паническия вик на този „Ахмед“, всеки момент ще гръмне…

— Спрете влака! — извика той на пътниците. — Дръпнете ръчката на внезапната спирачка! И веднага напуснете вагона!

Успя да размести пръчките на кошницата и почти стигна до часовниковия механизъм, на пипане — обикновен будилник…

И точно тогава спирачките така удариха, че той се понесе заедно с кошницата встрани, като изгуби уж напипания механизъм.

Изглежда, оставаха секунди. Солонин чувстваше как по бузите му се стича пот. Чуваше, но не виждаше как заскърцаха вратите и хората буквално се изсипаха на перона, разблъсквайки се взаимно. Най-сетне напипа кабела… Дали е същият, или е за самоликвидация? Сетне пръстите му напипаха още два. Чувстваше, че единият, първият, беше прекалено опънат. Може да е свързан с капака на кошницата. Нави ги на пръста си, внимателно откъсна единия, после другия… Струваше му се, че часовникът не трака толкова силно и бързо… Сега много внимателно, фино да разедини и този… Ето така…

Той се облегна назад, за да си поеме дъх. Огледа се. Във вагона нямаше никой. Беше изчезнал и „Ахмед“. Съседните вагони също бяха празни. И зад прозорците не се виждаше жива душа. Хората се бяха разбягали по тунела, настрани от опасния вагон.

И въпреки това му стана обидно. Изоставили са го. Дано не са изпуснали и онзи дявол „Ахмед“! Той скочи на крака и надникна извън вагона.

По тунела отекваха гласовете на хората, които бягаха. Сега за терориста ли да мислят?

Така забърза по релсите в обратна посока на влака — полицията всеки момент щеше да се появи.

„Ахмед“ със сигурност е изчезнал, в този момент на никого не му се мисли за него. Да върви по дяволите! Важно е, че той, Солонин, отново се убеди: шайката на Кадуев е универсална бандитска група, добре подготвена в чеченските тренировъчни лагери. И той неслучайно се срещаше непрекъснато с тях… Ареалът на групата е Азербайджан, включително и Иран. Тук правят диверсии, като от време на време сменят възложителите… Изглежда, точно те са отвлекли президентския син, понеже после пак се опитаха да го отмъкнат от посолството в Техеран.

Все пак за кого работят в момента? Сигурно най-вече за себе си. А после за тези, които плащат повече.

Сега Солонин е техният враг номер едно. Този „Ахмед“ със сигурност ще доложи на Ибрахим Кадуев, че операцията е била провалена пак от същия шейтан, приел облика на американец… Време е по този случай да изпитат нещо като митичен страх. И да помислят, че Аллах не одобрява дейността им.

Солонин се усмихна. Той вървеше бързо и изпреварваше хората пред себе си. Погледна часовника си — време е да звънне на Турецки. Сигурно там в хотела се е начакал.