Фридрих Незнански
Голямата игра (11)

10

Грязнов пристигна в следствения сектор на Бутирка заедно с адвоката Сабуров.

— Какво можете да кажете за бъдещия ми клиент? — попита Сабуров, когато влязоха в кабинета, където обикновено адвокатите се срещат с клиентите си.

— Единствен син на майка си — отговори Грязнов. — В затвора от шест месеца. Това малко ли е?

— Друг да беше го казал, Вячеслав Иванович… — усмихна се адвокатът, докато оправяше очилата си. — Та вие сте професионалист. За вас такъв човек винаги започва от номера на алинеята…

— Николай Панкратов — каза Грязнов — е обвинен ни повече, ни по-малко в умишлено убийство…

Но точно тогава на вратата се почука и надзирателят каза шепнешком: извънредно произшествие.

Грязнов тръгна заедно с него към сградата, където държаха арестувания Панкратов. Стигнаха до килия номер триста и четиринайсет. Задрънчаха ключове. Грязнов допря око до шпионката. Няколко фигури в килията се метнаха на различни страни. Някой извика глухо: атас^[1]!

Вратата се отвори. В тежкия въздух на коридора нахлуха нови смрадливи миризми на немити тела и вкиснало.

— Панкратов! — извика надзирателят. — Панкратов тук ли е?

Килията мълчеше. Грязнов се вгледа в лицата на момчетата на бледата, мъждееща светлина на лампата. Повечето от тях бяха от така наречената кавказка националност.

— Панкратов! — пак извика надзирателят. — Да не спиш?

Грязнов влезе в килията, мина покрай двуетажните легла и спря. По-нататък следваше стена от телата на осъдените. Струваше му се, че и да желаят, не могат да го пуснат, защото няма възможност да се разместят.

Грязнов знаеше, че затворите са пренаселени, но чак до такава степен…

— Коля! — извика той. — Коля Панкратов, тук ли си?

— Тук е, тук! — обади се някакъв плах глас. — Ей го, лежи.

— Я ми направете път! — нареди Грязнов. — На кого говоря?

И тръгна към тях, като ги гледаше под вежди.

Изправените се отдръпнаха, бяха заплашително навъсени.

Коля Панкратов лежеше на циментовия под, прострял ръце.

Главата му бе неестествено извита.

Грязнов клекна до него, надигна главата му.

— Я не ми затуляйте светлината! — каза той, като погледна останалия на вратата побелял от страх надзирател. Ползата от него не беше голяма. Ако стане нещо, може да разчита само на себе си. Тези, хилещите се, само чакат кога ще проявиш слабост. Да трепне гласът ти или да се забавиш в нерешителност.

Няколкото лица от славянска националност не влизат в сметката. Тук те са като неопитните джебчии, чака ги това, което и този Панкратов, щом се затвори вратата на килията.

Престъпниците нямат националност, спомни си той думите на новоизпечените либерали. Сега да дойдат тук. В тази килия. Да ги заключа за половин час, а после да отключа. И да ги попитам: е, има ли, или няма?

Грязнов спря поглед на най-младия затворник с нов анцуг „Пума“. Той предизвикателно гледаше появилия се началник. Явно очакваше въпроса: кой си ти, както и неговите братя по кръв? И вече знаеше какво ще отговори. За тоя тип всичко е завладяно и купено. В това число и надзирателят, който пристъпва от крак на крак на вратата. Ще купим и теб, сякаш казваха очите му — нагли, без зеници, като очите на извънземен.

— Алинея? — попита го Грязнов. — За какво си тук?

— Не знам — подхилна се той. — Като купи брат ми прокурора, той ще каже.

Останалите зацвилиха. Грязнов се изправи с Панкратов на ръце.

— Защо сте го пребили? — попита той, гледайки този, който заговори с него.

— А защо мен питате? — смая се той. — Аз какво, кого съм настъпил по опашката? Аз спах, ясно ли е? Събудих се, когато този падна от горното легло.

— Всички ли спяхте? — попита Грязнов.

Той стоеше с Николай на ръце, заобиколен от тях. Разбираше, че трябва незабавно да отнесе момчето в санитарната част. Но за целта трябваше да се измъкне оттук. Нали могат да изблъскат надзирателя, да изгасят лампата и да организират по-жесток побой, отколкото на Панкратов. И после да кажат на следствието: ама спяхме, нищо не сме видели, нищо не сме чули. Гражданинът полковник е искал да вдигне падналия Панкратов и сам е паднал.

— Разбирате ли какво ви чака всичките, ако ви лепнат и групово изнасилване? — попита Грязнов, като гледаше в упор същия дребосък със скъпия анцуг.

— Че аз какво съм направил? — пак се подхилна той. — И изобщо ще отговарям само в присъствието на прокурора си.

Всички зацвилиха. Дори надзирателят на вратата се подсмихна. Явно беше му писнало да чака. Или другарят полковник иска да налага тук, в отделно взета килия на Бутирка, свои закони? Трябваше по-рано да мисли за това…

— Ще имаш прокурор — тихо обеща Грязнов, като го гледаше в упор и тръгна право към него, а в ръцете си, както и преди, държеше пребитото момче. — И за изнасилването ще има, и за побоя…

— А, не — тръсна глава „спортистът“, като въпреки това правеше път. — Нищо няма да има. Брат ми скоро ще ме размени. Срещу двама пленници. Купил ги е в Чечня. Специално ги държи у тях. Каквото стане с мен, това ще стане и с тях.

И погледна нагло към Грязнов. Беше уверен в себе си. Спазваше някакви свои правила на играта.

— Ще видим… — кимна Грязнов, като излезе след надзирателя от килията. Тресеше го. Никога не беше подлаган на подобно унижение от страна на престъпници.

— В санитарната част! — каза на надзирателя и му подаде Панкратов. А какво можеше да каже на този охранен полусънен мъжага с груба физиономия, който явно се отнасяше снизходително към затворниците?

Началникът на затвора не се оказа в кабинета си.

— Още ли не е дошъл? — попита Грязнов секретарката.

— Засега го няма. Обеща следобед… — изчурулика тя, като гледаше сърдития полковник от милицията.

— Тогава извикайте заместника — разпореди се Грязнов. — И се свържете с канцеларията, трябва ми досието на Николай Панкратов.

Появи се Туреев, заместник-началник на затвора.

— Вие ли сте, Вячеслав Иванович? От какво сте недоволен? Пак ли намерихте нещо?

— Тук няма нужда да се търси, всичко е ясно, само началството го няма — каза Грязнов. — Защо се криете от мен?

— Тогава заповядайте в моя кабинет — покани го Туреев, — защото тук в приемната аз някак си не съм началник.

Грязнов влезе след него в кабинета и без да иска, тресна вратата.

Стопанинът на кабинета се намръщи.

— Защо тряскате така, Вячеслав Иванович! Скоро ще се наложи да сменям вратата от вашите блъскания. А нямаме пари за това. Дай Боже да можем поне да нахраним навреме затворниците. Да дадем заплатите на надзирателите, докато не са избягали и последните.

— Какво се мъчиш да ме разнежиш? — махна с ръка Грязнов и седна в креслото. — Седиш си тука, а не знаеш какво става в килиите.

— Знам аз, всичко знам… — въздъхна Туреев и вдигна очи към тавана. — Но какво можем ние? Какво? Престъпността расте. Ако ги хващате по по-малко, ще можем да си поемем дъх… Но това между другото, в рамките на шегата. Какво по-конкретно те е развълнувало този път, драги Вячеслав Иванович?

Те явно се познаваха отдавна, но приятелското „ти“ така и не беше се установило помежду им.

— Какво става при вас в триста и четиринадесета килия? — попита Грязнов.

— Че какво става? — присвил късогледите си очи, Туреев прелисти наредените пред него книжа. — В рапортите не е отбелязано нищо. Там всичко е нормално, от страна на затворниците няма жалби.

— Няма значи? — подскочи Грязнов и пак кипна. — Току-що бях там, едно момче едва не е било убито! Пребили го и по всичко личи, че са го изнасилили. Николай Панкратов. Лично изпратих надзирателя да го занесе на ръце във вашата санитарна част. Ти поне знаеш ли какво става там?

— Знам, че всички килии при нас са пренаселени — отговори Туреев, като повиши глас. — Знам, че колкото повече затворници изпращат, които очакват края на следствието и началото на съда, толкова по-малко надзиратели ни остават. Хората просто бягат оттук, а адвокатите не ни дават мира. Оплакват се от нарушаване на условията за държане на затворниците. И при цялото ми уважение към вас, Вячеслав Иванович, ми е странно да ви гледам в ролята на такъв самозван адвокат.

И хвърли ядосано молива на бюрото.

— Гена — рече тихо, сдържайки се Грязнов. — Кажи и още нещо. За това, че следователите се разтакават, а съдилищата не успяват да разгледат делата. Така да е. Това е известно. А защо в килията, за която ти казах, се държат само кавказци — това ми обясни. Какво, не можеше ли равномерно да ги разпределите из различни килии?

— Смайваш ме, Вячеслав Иванович — въздъхна Туреев. — Ти вестници не четеш ли? Опитай се да кажеш такова нещо на нашите журналисти! Ще ви направят на нищо на цели страници… Твоите кавказци не са кавказци, а руснаци.

— Там май има азербайджанци — рече Грязнов. — Те тероризират останалите.

— Лицата от славянска националност ли? — попита насмешливо Туреев. — Така ли? Ако започна да сортирам всички по етнически признак, още утре либералните ни издания ще вдигнат такъв вой… Макар че струва ми се, няма да допуснем никаква дискриминация. Но за тях е подозрително! От къде на къде сме разделили по този начин затворниците… — Той разтърка оголяващата си глава. — Добре де. Да чуя конкретно. Какво, кой, как и защо. Ще запиша вашите забележки и пожелания. И в най-близко време ще поправим това, което можем! А какъв ви е този Панкратов, Вячеслав Иванович? Казвам го не защото няма да проведем вътрешно разследване, което, да си кажем правичката, не се знае как ще завърши, но все пак, като имаме предвид…

— Не трябва нищо да вземаш предвид! — избухна Грязнов. — Не е толкова важно какъв ми е! За теб е никой… Гена, разбери, тук поощрявате безнаказаността, от която престъпността се плоди в геометрична прогресия. Видях там един с анцуг…

— Рустам Мансуров — подсказа Туреев. — Един нагъл хлапак, нали? Разправя се повече от другите, заплашва с брат си… Чували сме. Вече ходатайстваха за него, защитаваха го, влагаха политически смисъл във всичко. А какво да правим, като брат му е важна клечка в нефтения бизнес? Като този брат купува в Чечня руски пленници и шантажира, че ще ги убие, ако тук обиждат по-малкото му братче? И всички казват: не се разправяйте с този Рустам. Ще има последствия, и все в този дух — неадекватни неща…

Двамата помълчаха.

— Но нали няма да убие пленените? — попита Грязнов.

— Надявам се. Всички се надяваме. — Туреев си записа нещо на едно листче, което взе от камарата до телефона. — Виж какво съм готов да направя, Вячеслав Иванович. И само заради вас. Ще преместя под разни предлози всички руснаци от килията. Макар че какво нарушение има тук?

— Как какво? — усмихна се Грязнов. — Ще напишат, че си създал гето за лица от кавказка националност в една отделно взета килия.

— Точно така, сега и вие разбрахте… — каза Туреев, вдигна телефонната слушалка и набра номер. — Нещо повече, ще заговорят за геноцид… Марина? При вас е постъпило онова момче…

— Николай Панкратов — подсказа Грязнов.

— Панкратов. Да. Дойде ли в съзнание? — Туреев закри с ръка микрофона и каза на Грязнов: — Състоянието му е тежко. Ще ни помогнете ли с биолози — кръвна група, сперма, каквото трябва?…

— Няма проблеми — отговори Грязнов, — сега ще позвъня в отдел „Съдебномедицинска експертиза“.

— Да дойдат в здравния пункт, ще се разпоредя да ги пуснат — каза Туреев. — В края на краищата трябва да поставим на място тези храбреци.

Известно време той гледаше мълчаливо Грязнов, докато бършеше избилата на челото си пот. После попита:

— Да кажем, ще направим експертиза… А после?

— Пиши рапорт, възбуждай дело, аз ще се свържа с Главна прокуратура, ще определят следовател — рече Грязнов и стана. — Следователят ще се оправи. Разбирам за какво питаш… За пленниците… Ще видим какво може да се направи. Но не може да се оставя това така. Там, в килията, има още петнадесетина такива като Панкратов. А тези, от Кавказ, засега чакат как ще свърши всичко за техния Рустам. Не бива да се оставя така. Затова, Гена, да се разберем веднага. На шефа — нито гък. Разбра ли? Вашият шеф гледа откъде духа вятърът. Началството ще говори за целесъобразност — политическа и морална…

— Самият вие сте началство, Вячеслав Иванович, макар и не наше — усмихна се Туреев. — Ох, чувствам, ще изхвърча презглава оттук.

— Твоят Олимп не е много висок — каза Грязнов, като хвана дръжката на вратата. — Ще дойдеш ли при мен в МУР?

— Като какъв? — махна с ръка Туреев. — Оперативен работник?

— Началник на канцелария. Ще подреждаш кламерите — рече Грязнов. — Извинявай, разбира се, но такава работата ще съответства повече на характера ти…

На връщане от Бутирка се чувстваше недоволен от себе си. Все пак не бива да действа безогледно — да въвежда своите закони на чуждо място.

Веднъж ходи в Индия на екскурзия. Екскурзоводът веднага ги предупреди: да не се дава милостиня на просяците.

Съветът влезе през едното му ухо и излезе през другото и той даде на най-окаяното момченце на около пет години. И веднага върху него се стовари тълпата — всички дрипави, с чокани вместо ръце и крака — откъде се взеха толкова. Те го хващаха за ръцете, за дрехите, умоляваха го, от зловонния им дъх му се зави свят.

Освободи го местната полиция, сам нямаше да може да се измъкне от плена…

Колкото хора в Бутирка, толкова и болка, и страдания, разрушени животи, да не говорим за здравето…

Да вземем само това, че ги държат с години, докато дойде съдът — ето проблемът на проблемите. Защото мнозина от тези мъченици ги очаква незначително наказание…

В собствения си кабинет Грязнов влезе по-мрачен от облак. Погледна изпитателно изпречилия му се на пътя Володя Фрязин.

— Тука ли си още?

— Летището в Тюмен е затворено за денонощие поради виелица — каза той.

— По дяволите този Тюмен… Ще се оправим тук. Какво знаеш за заместник-генералния директор Бригаднов?

Володя му подаде мълчаливо снимките на трупа в моргата.

Прерязано гърло, от едното ухо до другото. На лицето отпечатък от предсмъртна мъка, главата — хлътнала в раменете.

— Имам усещането, че го е познал, не ти ли се струва? — попита Грязнов, настанявайки се на бюрото си. — И се е изплашил… Я ми покажи същите снимки на неговия шеф Ивлев.

— Виж, дори не съм си помислял за това. — Володя поклати глава и подаде снимките на шефа. — А вие веднага решихте да сравнявате…

— Като поработиш колкото мен — рече Грязнов, докато разглеждаше снимките, — след това ще започнеш да пееш дитирамби за шефовете. — Ето виж: Ивлев и Бригаднов започнаха да си приличат по нещо. Еднакъв израз на лицето.

— Сигурно страхът от смъртта е еднакъв у всички.

— Така е. Но Бригаднов вече е знаел за случилото се с Ивлев, а първият не знае какво го очаква. И явно се е изплашил предварително. Тук като че ли има различен страх, разбираш ли? Бригаднов, още щом вижда убиеца, веднага си е спомнил какво се е случило с предшественика му. Уплахата му може да е била фатална. Правена ли е аутопсия? Да не е починал по-напред от разрив на сърцето, а после от ръката на убиеца?

— Точно така е станало — потвърди Володя възхитено.

— Направи ли оглед на мястото, където е убит Бригаднов?

— По цялото стълбище имаше кръв. И върху нея следи от обувките на убиеца — отговори Володя. — Съседите дори не са си подали носа. Страхували са се. Само позвънили в милицията. Казват, че не е имало шум и пиянски разправии. Макар да е намерен алкохол в кръвта на Бригаднов. Жена му казва, че май непосредствено преди това е пил.

— А ти какво мислиш по този въпрос? — попита Грязнов, докато гледаше снимките.

— Какво има да мисля? Същият почерк, както при убийството на Ивлев.

— Гледа ли в картотеката? Проверява ли компютърните файлове? — попита Грязнов. — Има ли нещо подобно?

— Няма нищо.

— А къде е убиецът? Не може да се е изпарил на небето заедно с жертвата? — рече уморено Грязнов. — Не го усуквай, казвай всичко, което знаеш… Къде се е дянал?

— След няколко минути от съседния двор е тръгнала кола. Казват, лада шестица.

— Казват… — измърмори сърдито Грязнов. — Кой казва? Бабите, дето са насядали по пейката ли? И са видели в тъмното…

Володя мълчеше. Грязнов се стараеше да не гледа към него, за да скрие раздразнението си.

— Казвам го, защото през два квартала — поясни Володя, — в Дегунино, е била намерена изоставена лада шестица, открадната преди това. КАТ са успели да я върнат на собственика.

— Така ли? — Грязнов вдигна очите си към него. — Защо не каза веднага?

— Очаквах насочващите ви въпроси. — Володя направи опит да се усмихне.

Трудно ще му бъде при нас, помисли Грязнов. Липсва му жестокост, хватка. Макар да е умно момче, работливо, честно.

— Собственикът сигурно вече е измил колата си — въздъхна Грязнов.

— Колата е била открадната четири часа преди извършването на убийството — каза Володя. — За това свидетелства заявлението на собственика. Решили, че са я задигнали хлапета. Повозили са се и я захвърлили…

— Разбира се, на най-видното място ли са я намерили? — попита Грязнов. — Там, където вече всичко е изпотъпкано.

Володя кимна утвърдително.

— Как мислите, дали престъпникът не е разчитал точно на това? — попита той.

— Или престъпниците — мрачно отвърна Грязнов. — Обърни внимание, тук нещата не се съгласуват добре. Истинският килър няма да коли с нож. Рискът е голям. А този фокус с колата го е направил нормален, имитирал е хлапашка работа. Разбираш ли, почерците са различни при този, който е откраднал колата, и този, който е убивал Бригаднов. Нека се опитаме да възстановим събитието. Те са го чакали. После са си тръгнали и са зарязали колата, както казваш — на видно място. Излиза, че там ги е чакала друга кола. Като начало ладата им е била нужна, защото не прави впечатление. Някой видял ли е там другата кола, в която са се качили после?

— Кой да обърне внимание? — махна с ръка Володя. — Нали са убивали на друго място.

— Точно на това са разчитали — съгласи се с него Грязнов. — Но нищо, всеки хитрец си намира майстора. Виж какво ще направим сега… — Той погледна часовника си. — Ще отидем при собственика на ладата. Всичко се случва. Сигурно е измил колата, но може пък да е останало нещо вътре…