Фридрих Незнански
Голямата игра (41)

9.

Тимур препускаше с опела си към летището, поглеждайки в огледалото за обратно виждане. След него се носеше лендровър, вдигаше снежна вихрушка и нито увеличаваше, нито съкращаваше дистанцията. И когато опелът засилваше, лендровърът също даваше газ.

Искат да ме настигнат, когато стигнем до горския пояс, помисли Тимур.

Той е ликвидирал навремето в същия горски пояс някои други по същия начин.

Решили са да използват опита му? Тимур се усмихна, поклати глава. Нима на тези сополанковци с бръснатите вратове са възложили него, Тимур? Или Гоша е решил, че той, верният му телохранител, сам ще се пукне от страх? Колко ли са? Четирима, петима? Колкото щат да са!

Няма да са повече от патроните в пълнителя на неговия глок.

Само да му стигнат доларите… Той погледна пътната си чанта, десният джоб стърчеше издут, претъпкан със зелени пачки. Ще му стигнат на стари години. Ще се върне в своя Кизляр и ще забрави като страшен сън всичко, което се е случило. Няма претенции към шефа. Сам се издъни с маратонките си, да ги вземат мътните… Но само с тях можеше да ходи леко и безшумно като снежен барс. С тях можеше да изпълнява поръченията на шефа. И шефът никога не проявяваше недоволство. Много естествено, преживяваше по повод Степан Ивлев и Николай Бригаднов, които му се заканваха да го пратят в затвора, а на него, на Тимур, пъхна мълчешком две пачки с долари, без да казва нищо, като го гледаше право в очите. И работата беше свършена. На мястото на Гоша той щеше да постъпи по същия начин. И дори още по-страшно… Но сега действа без безмълвните му заповеди.

Тимур няма да чака кога ще дойдат за него от столичния МУР… Но е обидно, че Гоша го е смятал за обикновен глупак. Нима фактът, че отгатваше желанията на шефа, говори само за раболепна покорност, а не за ум?

Да, отначало сам не разбра какво иска от него онзи сополанко от Москва. А когато схвана нещо, вече беше късно. Шефът го предаде целия с парцалите. Но той, Тимур, не се сърди. Правилно е.

Понеже може да повлече след себе си другите и Гоша най-напред… А за какво, ако трябва да поговорим честно? Сам се издъни с тези маратонки, сам отговаряй… Но все пак за толкова години вярна служба господарят можеше да го спаси някак, да го прикрие, да купи това ченге. Сигурно не желае да се издава нито с парите си, нито с адвокатите си.

И затова е изпратил след него този лендровър. Всички кой знае защо мислят, че той, Тимур, съобразява трудно. Прекалено е силен, за да бъде умен… Ще се наложи да ги разочарова.

Ето го и горският пояс. Тимур го познава като петте си пръста.

Карал е тук този-онзи, после са ги намирали гъбарите…

Тогава той просто ги разстрелваше, но после на пияна глава Гоша каза: Тимур, ти си джигит! Клали сте враговете си като жертвените овни. Лично съм виждал колко добре го правиш.

Вярно, има такова нещо, покани веднъж Гоша на гости в Кизляр, наредиха трапеза, почит и уважение за госта. Гоша даде на домакина, брата на Тимур, за нова кола… И още трезвен, отиде да види как той, Тимур, ще коли овена. Нека се чувстват като овни, казваше той после за враговете си, без да ги назовава по правило… Но Тимур винаги го разбираше от половин дума. Нито веднъж не сгреши и на всички врагове на господаря това започна да внушава ужас. Дори Томилин, приятелят на Гоша от училище, който има навик да го нагрубява в присъствието на външни хора, пребледня, когато разбра от каква смърт са загинали Ивлев и Бригаднов. Шефът уж случайно пробута на него и на още някого вестника, където в едър план бяха снимани труповете на бившите генерални директори.

Тимур намали. Нека го настигнат. Така тези самодоволни пъпчиви юнаци за последен път през живота си ще се насладят на чуждия страх и унижение. А засега той ще свали предпазителя от глока си…

И те го настигнаха, задминаха, обърнаха и за да ги заобиколи, той отби през храстите, докато затъна в снега.

Те се смееха… И се приближаваха към него, а той с тресящи се ръце слизаше от колата, за да им подаде чантата си с валутата.

— Защо? — попита един набит, кръглолик, с рядка белезникава коса. — Бездруго ще я вземем.

— Момчета, момчета… — нареждаше безсмислено Тимур, като им подаваше чантата. — Смилете се…

А сам в това време пресмяташе — точно така, общо са петима, глупаците застанаха около него в полукръг.

Единият, риж, с лунички, дръпна чантата от ръцете му, подритна я с крак и зеленикавите пачки се изсипаха в снега, а петимата за момент ги погледнаха замечтано… И тогава Тимур изрева, падна в снега, те дори не забелязаха как извади от джоба верния си глок, изви се рязко, както е по гръб и изпразни точно пет патрона в тях, докато те още посягаха за пистолетите… Някой от тях, май светлокосият, все пак стреля, докато падаше, улучи рижия, който пък беше вече мъртъв.

Останалите четирима ревяха и стенеха, въргаляха се в кървавата снежна каша, и гълтаха въздуха с отворени уста.

Тимур стана и изстреля от автоматичния си пистолет още пет патрона, последните, този път в главите им.

Впрочем можеше да не хаби за рижия, той беше убит от раз, когато куршумът бе попаднал в сърцето му.

Сега всичките лежаха пред него, безмълвно ококорили очи в сивото небе, което обещаваше скоро снежни преспи.

Тимур отиде при колата си. Погледна си часовника. Ще има доста да се разправя с нея — докато я измъкне, докато излезе на пътя… Какво пък, да вземе трофейния лендровър! Гоша щеше да одобри действията му. Макар да е изпратил лично тези хлапета…

Тимур седна в пленената кола, която още не беше изстинала отвътре, а от касетофона се носеше музика. Под звуците на китара някой ревеше диво на английски, сякаш го колят.

Моторът работеше на празен ход и равният, монотонен шум му действаше успокояващо.

Хубава кола, помисли Тимур, като включи на скорост. Жалко е да я захвърлиш. Когато чу трелите на телефона, не разбра веднага какво е това. Най-сетне видя апарата. Да отговори ли или не? По-добре да не отговаря.

Но когато до летището оставаха само няколко километра, пак се разнесоха трелите на телефона. Тимур предпазливо допря ухото си до мобифона.

— Башкир! Башкир, ти ли си? — раздаде се гласът на Артьом.

Пред него вече се виждаше летището. Тук вече никой няма да ме стигне, помисли Тимур.

— Здравей, Артьом, здравей, драги — вежливо поздрави той. — Как си? Как я караш?

— Ти? — изненада се Артьом. — Ти с момчетата ли си?

— С какви момчета? А, с тези ли, от които взех колата на заем? — попита Тимур.

— Как на заем? — Артьом явно беше объркан. Сега всички ще знаят колко е опасен!

— Много просто, драги. Те счупиха моята, натикаха я в снега, наложи се да взема тяхната…

— Къде си? — попита Артьом вече спокойно, след като се овладя.

— В колата, нали знаеш…

— Отиваш ли някъде? — попита Артьом.

— Возя се. Не мога ли да се повозя?

И в това време ревът на излитащ самолет заглуши гласа на Тимур.

Артьом изпсува и хвърли слушалката. Сетне избра номера на Гоша:

— Слушай, имаме проблем… Просто не знам какво да правя…

— Какво пак? — Гласът на Гоша беше сънен.

— Башкир е объркал всичко на пияна глава! Нали се разбрахме. Първо Томила, с него ще свърши Тимур, после самия Тимур.

— Няма нищо — рече Гоша. — Защо си се притеснил толкова? Башкир ми каза, че Тимур е тръгнал към летището. С багаж… Дори не ме е уведомил. И аз не се стърпях. Наредих да го придружат до гората. А с Томила ще се наложи да се заеме някой друг… Ще се заемеш ти.

— Слушай, смени си батериите в главата! — рече Артьом, като с усилие прикриваше яростта си. — Сега Тимур отива на летището! С колата на Башкир! Звъннах им в колата, а там Тимур… разбираш ли? Ти наистина какво се навираш, където не те канят? Защо смени плана? Сега оня ще се качи на сребърния самолет и къде ще го търся после?

— Спокойно — измърмори объркано Гоша. — По-полека… Нещо не разбрах добре. Та те бяха петима.

— И аз не разбирам — рече Артьом. — Като ми възложи всичко това, защо се месиш?

— Мислиш, че и петимата?

— Сега мисля за друго! — извика Артьом. — Съобразяваш ли, че той може всички ни да повлече? И че в неговия Дагестан вече нищо не можеш да му направиш…

— Добре де, не пискай — каза Гоша. — Ще намерим изход, не ни е за първи път… Карай на летището.

— Мислиш, че ще ме чака там? Или ще задържат полета, за който се е приготвил?

— Моя работа какво мисля — отговори Гоша с ледена ярост. Мятай се на колата и препускай за там! И го намери.

И изключи апарата, като си хапеше устните. След като помисли, избра друг номер.

— На никого не може да разчита човек!… Самурай, ти ли си? Гоша е на телефона… Кой е от нашите на метеорологичната станция? Самсонов? Добре ли го познаваш? Нека ми затвори за два часа летището. Още от тази минута… Няма да го уволнят… Хубаво де! Аз ще ги уволня! В краен случай да дойде при мен на работа. Ще ми съобщава личната прогноза. Разбра ли ме? Колко? Колкото поиска. Кажи му, че ще му стигне за внуците и правнуците. Действай, Самурай, няма време. Всяка секунда е скъпа.

И после, като хапеше пак устните си, звънна на Артьом:

— На път ли си? Ще затворят летището за два часа. Ще ти стигнат ли?

— Как успя? — учуди се Артьом.

— Имаме един синоптик. Сега заплашва, че на пистата ще се изсипе снежна буря. Така че натискай педала! И не забравяй да поздравиш Тимурчо от мен, кажи му, че ми дължи нещо. Намекни за Томила… Няма аз да те уча. С колко караш?

— Сто и десет — отговори Артьом.

— Дай сто и четирийсет!

— Нали знаеш какъв е пътят…

— Гледай сега да ми катастрофираш Каква ти е колата?

— Сякаш не знаеш… — рече Артьом, като даде газ. — БМВ, миналогодишен модел.

— А кой ти я подари? И за какво съм ти я подарил?

— Добре де, не ми натяквай — отговори Артьом. — Пречиш ми да следя пътя.

 

 

Гоша изпсува, взе бутилка коняк, извади със зъби тапата, изпи си нормата и легна с блажен вид на дивана.

Един дявол знае как изпусна Тимур. Нали Тимур още не си е изработил своето. Трябваше да пререже гърлото на Томила… Артьом пък трябваше да ликвидира Тимур. После всичко щеше да тръгне в обратна последователност — първо намират Тимур с куршум в тила, а чак след това — Томила с прерязано гърло. И ето че почти всичко се провали. Щом усетил какво го очаква, Тимур духнал… И всичко това стана, защото Тимурчо го домързя навреме да си смени позорните обувки.

Гоша си мърмореше всичко това на глас, като се унасяше в сън, после се стресна, спомни си, че утре трябва да бъде на пуска на нефтопровода, а вдругиден на колегия в министерството в Москва. Там трябва да рапортува, че дадената отсечка е предадена и приета само с „много добър“ и „отличен“, както е било винаги, където е командвал и където лично е поемал отговорността… И затова министърът ще го дръпне настрана и пак ще предложи на него, такъв динамичен и енергичен човек, поста на свой заместник, а той пак ще откаже, защото постът на заместник-министър е трамплин, който ще го подхвърли прекалено високо… Виж, губернатор — това е друг разговор. Зойка, разбира се, ще ревне, няма да иска да напуска столицата. Дявол да я вземе, нека стои в Москва, има кой да я следи, а виж, него, няма да има кой да следи в родната тайга…

Телефонното позвъняване го изтръгна от дрямката.

— Гоша… — Гласът на Артьом бе неузнаваем. — Точно така е, чуваш ли? И петимата. Неведнъж. Представяш ли си?

— Какви петима? Къде си? На летището ли?

— Още не съм. Отбих се в горския пояс. Башкир и момчетата му… Сякаш с един откос ги е покосил. А в ръцете им пистолетите са със спуснати предпазители… Той да не е бил с калашник?

— Слушай, аз къде ти заповядах да бъдеш! — ревна Гоша. — За какво си губиш времето? Мислех, че вече си на летището!

— Не ми викай… Жал ми е за момчетата.

— Мислиш, че на мен не е? — заплака Гоша. — След това ще се наплачем! Чуваш ли?

— Я да вървиш на… — отчетливо каза Артьом и изключи връзката, после започна да изкарва колата по коловоза, който преди час бе направил Тимур.

До летището вече караше, без да спира. Стараеше се да не мисли за нищо. Жалко за момчетата. Решиха, че ще се справят с Тимур набързо. А този господинчо нямал грешка. И Гоша може да бъде разбран. Разбира се, не бива да се изпуска Тимур. Отмъстителен е, гадината… Нищо няма да забрави, ще припомни всичко и на всички.

Тимур седеше на мястото си в самолета, излитащ за Красноярск и поглеждаше часовника си.

Вече повече от час не могат да излетят. Заради времето… Стюардесите вдигат рамене: ще се наложи да потърпите. Задава се снежна буря. Засега никой не я вижда, но синоптиците няма да лъжат. А защо така реват турбините и не му дават покой? Затворено ли е летището, или не е? Сигурно е затворено. Но нещо не прилича на буря, говорят си пътниците. Мнозина се опитват да заспят. Някои четат. А Тимур го обзе безпокойство. Защо се обади по телефона на Артьом? Не искаше да му казва, но ревът на излитащия самолет издаде всичко… Разбира се, шефът е всесилен, но чак да развали времето? Наистина, за това са му достатъчни и проклетите синоптици…

Тимур стана и отиде при стюардесата.

— Какво има, не ви ли е добре?

— Да, момиче, съвсем ми е зле… Може ли да изляза на въздух? Трябва да отида до лекаря.

Тя поклати глава.

— Нали чувате, турбините реват. Ще се наложи да потърпите.

— Ами ако много ви помоля? За болен човек може да се направи изключение. Може ли да отида при командира?

— Гражданино, седнете си на мястото — каза другата стюардеса, по-възрастната. — Ако не ви е добре, веднага ще ви бъде оказана помощ…

— Сърцето… — Тимур се хвана за гърдите и изведнъж видя през илюминатора как към самолета приближава познатото БМВ на Артьом… И Артьом изскача, тича към носа на самолета, крещи нещо и сочи към командира.

— Седнете си на мястото — каза още веднъж строгата стюардеса.

Тимур сви рамене и се върна на мястото си. По дяволите… реши да не рискува и хвърли глока си. Там, в родния Дагестан, щеше да си намери друг…

Тимур си седна на мястото, затвори очи, направи се на спящ. Само че кого ще измамиш, мислеше си той, щом шефът го е намерил.

Той е затворил летището, за да го свали от самолета. Как можа да се усъмни във възможностите на господаря си?

Защо така се уплаших, съкрушаваше се наум Тимур, защо вдигнах телефона? Но ако не бях отговорил, те все едно, щяха да ме издирят. Пак нямаше да излетя.

Той отвори очи, защото почувства върху себе си погледа на Артьом.

— Ставай, Тимур — рече Артьом. — Шефът не е доволен. Ставай, не задържай хората.

— Защо трябва да ставам? — опита се да протестира Тимур. — Купил съм си билет. Това е моето място.

Пътниците ги гледаха, без да разбират какво става. Нали току-що искаше да слезе от самолета. Сега, когато искат да го отведат, се опъва.

— Да вървим, Тимур — говореше Артьом и го гледаше тъжно. Сега приличаше по нещо на шефа, властелина на чуждите съдби. — Погледни през илюминатора. Цялото летище сме затворили заради теб. Шефът още сега иска да те види.

— Гоша иска да ме види? — трепна Тимур.

Това му даваше надежда. Той ще обясни всичко на Гоша. Че са го нападнали, а той… Той е искал да се скрие от московските ченгета. Гоша ще разбере. Ще разбере и ще повярва на верния си Тимур.

Трябва да тръгна, каза си той. Изглежда, Артьом не лъже. Гоша го вика при себе си. Тук пред чуждите хора нищо няма да може да обясни или да държи на своето. Няма го неговият глок. А Артьом сигурно е със своя.

Той стана, метна на рамо чантата си. Какъв труд и хитрувания му струваше да внесе в самолета доларите. Значи всичко е напразно? Всесилният господар дори е научил, че избягалият роб се е качил точно на този самолет, а не на другия за Кавказ…

Тимур тръгна към стълбичката с вдървени крака. Всички гледаха към него. Всички, както и преди, не разбираха нищо.

Долу чакаха момчетата на Тимур, знаменитата „Деветка“. Безполезно е да се крие от тях. Това не са сополанковците, които останаха да лежат там, в горския пояс…

— Ти ли ликвидира Башкир и момчетата? — попита полугласно Артьом, когато стъпиха на земята. — Ти, ти… Не се оправдавай.

В гласа му се чувстваше възхищение.

— Ти си направо Терминатор три! — каза той и цялото му обкръжение се засмя. — Не съм очаквал… Не ме гледай така! Всичко е нормално… Томила е изпратил Башкир след теб. Наредил да те ликвидират. Мислел, че се каниш да пропееш, за да си спасиш кожата.

— Томила ли? — спря Тимур. И почувства как го изпълва облекчение и нарастваща злоба. — Виж кой бил! А аз помислих, че е шефът…