Фридрих Незнански
Голямата игра (37)

5.

Грязнов пристигна в Тюмен с първия самолет. Забрани на Володя да го посреща, при това му забрани категорично.

— Като ми трябваш, ще те намеря — бяха последните му думи по телефона.

На летището беше пусто. На паркинга на таксита също. Двама частници, сърдити и изпосталели от недоспиване, го гледаха с надежда. Вячеслав Иванович преброи мислено съдържанието на тънкия си портфейл и решително са насочи към този, който му се стори по-сговорчив в ранната утринна дрезгавина.

— Хотел „Сибир“ — каза Грязнов.

— Няма да стане така — намеси се другият, зъл и в по-тежка категория. — При нас има опашка.

— Клиентът е винаги прав — отговори Вячеслав Иванович. — Да тръгваме!

— Ти не разбра ли какво ти казвам бе? — Оня от тежката категория се надвеси над прозореца.

Славата ми не е стигнала още до Тюмен, помисли Вячеслав Иванович. Днес ще стигне.

— За мен няма значение — каза той, докато се преместваше в другата кола. — Само по-бързо.

— Закъде си? — попита здравенякът, когато седна на волана.

Другият шофьор гледаше унило след тях… Наистина, в последния момент Грязнов видя как към него се насочиха двама пътници с куфари.

Той още не знае как му провървя, помисли си Вячеслав Иванович. Както и този не знае, че денят не започва добре за него.

— Хотел „Сибир“.

— Петстотин — отвърна шофьорът и погледна към пътника. Погледът му беше изпитателен и злобен. Ако започна да се пазаря, може да ме изсипе някъде по пътя, помисли си Вячеслав Иванович.

— Щом казваш петстотин, петстотин да бъде… Само че по-бързо.

— Долара — поясни шофьорът.

— Ами аз какво казах? — Грязнов вдигна вежди. — Ти, мой човек, по-малко се пазари, ами карай по-бързо.

Навсякъде са еднакви, помисли си той. И на Шереметиево, и тук…

Грязнов улови върху себе си изпитателен поглед в огледалото за обратно виждане. Сиреч на какво ли е способен този заплес… Хвана се, помисли си Вячеслав Иванович. Ако беше започнал да се пазари — щеше да го свали просто така. Не взе да се пазари — показа се като чувал с пари. Ще го изхвърли със счупена глава… А времето върви.

Моторът започна да прави бели. Ето, помисли Грязнов, няма нужда да ходя на врачка, сега ще спре, сетне ще ме помоли да сляза и така нататък. По-рано беше чувал за такива неща само по разпити, сега ще се наложи да го изпита върху себе си.

Моторът угасна. Спряха.

— Тю, каква мизерия! — рече шофьорът. — Така си и знаех. Винаги става така, като бързаш. — Слушай, ела помагай.

Значи няма пистолет, помисли си Грязнов. Ако имаше, щеше да се държи по друг начин.

Грязнов слезе от колата.

— Виж какво, не ми се прави на интересен — каза той тихо. — Сутрин ме мързи. И бързам. А ти нямаш дори лиценз…

— Ти с кого се разправяш бе? — Оня се опули насреща му и се засили с манивелата, но веднага се преви и застена от болка в извитата ръка. Манивелата издрънча на замръзналия асфалт.

— Попаднал си на ченге от МУР. Нямаш късмет — каза със съжаление и дори с известно съчувствие Грязнов. — Направо не знам какво да правя с теб… Не ми се иска да те оставям да караш. Пак ще започнеш да продаваш номера. Нали ще стигнеш пеша? А аз ще ти оставя колата пред хотел „Сибир“?

Шофьорът сумтеше, виеше, скърцаше със зъби.

— Стига си мърдал! — усмири го Грязнов. — Значи се разбрахме… Много си лаком. А това не е хубаво. Ще прощаваш, ама засега ти конфискувам колата.

Няма да замръзне, помисли Вячеслав Иванович, като седна на кормилото, прилично е облечен, нищо няма да му стане.

Жигулата спокойно запали и скоро зад нея се вдигна снежна вихрушка, отдалечавайки се от коварния шофьор.

А Грязнов вече мислеше за Фрязин. Володя обича да вникне във всичко, ако е открил нещо, ще го изрови от дън земята… Успя да изнамери някъде в Сибир маратонките, които са оставили следи по онова гумено килимче. Ако са точно те, разбира се.

Четирийсет и шести номер — това не е толкова рядък размер, но все пак говори за нещо. Сигурно убиецът го е домързяло да ги изхвърли. Измил ги е как да е, после се е успокоил. Не, драги, ние едва сега започваме…

Вячеслав Иванович отвори жабката. Книжка… талон. А лиценз наистина няма… Той разгърна книжката.

Сергей Дегтярьов. Всичко му е наред. И уж не е стар… А нахалството и лакомията го доведоха до грях.

Край него преминаха една след друга няколко коли по посока към летището. Шосето постепенно се оживяваше. Значи няма да остане на пътя, помисли си Грязнов за собственика на колата.

В хотела той се регистрира в стая, запазена от тукашното управление на МВР, но не се качи в нея, а в стаята на Володя.

Дълго никой не му отваряше.

— Кой е? — чу най-после глас с кавказки акцент.

Само това липсваше, помисли Грязнов. Явно моят сътрудник здравата е затънал.

— Милиция! — страшно каза Вячеслав Иванович. — Отваряй веднага!

Вратата се отвори мъничко. Грязнов властно я блъсна, като отмести този, който стоеше зад нея, и влезе в стаята.

Володя седеше на един стол, вързан за седалката и устата му бе запушена.

— Какво става тук? — попита Грязнов небръснатия кавказец с врат на борец, който му отвори.

Грязнов претегли с поглед слисания син на слънчевия Кавказ.

— Той ми откраднал маратонките! — развика се Тимур, сочейки Володя. — А вие кой сте? Покажете си документите!

Грязнов пъхна под носа му удостоверението си, после отпуши устата на Володя и го развърза.

— Аз действам в рамките на операцията „Чисти ръце“ — обясни той на Тимур. — Министерството на вътрешните работи издирва сътрудници, които използват служебното си положение за лично забогатяване… Сега вие си покажете документите.

— Ето този… използва служебното си положение. — Като сочеше Володя, с другата си ръка Тимур подаде паспорта си. — Спа в моята стая, възползва се от гостоприемството ми…

Грязнов, премести погледа си върху Володя.

— Защо са ви били маратонките на този гражданин? — попита той, като разглеждаше документите на Фрязин.

— Ами аз… никога не съм виждал толкова големи — изтърси Володя. — И не знам какво ми стана…

— Не ви ли е срам? — попита Грязнов. — Позорите нашата славна милиция… Владимир Василиевич Фрязин… Документите като че ли са истински. Какво пък, ще съставим протокол за изземане на вещественото доказателство.

— Недей протокол — Тимур замаха с ръце, — недей акт! Нека ги върне и край.

— Тогава трябва да напишете заявление, че маратонките са вашите собствени — каза Грязнов. — В противен случай защо трябваше да ме викат тук?

— Аз, драги, не съм те викал. — Тимур погледна подозрително Грязнов, после отмести погледа си към изплашения Фрязин.

— Ами кой се обади в управлението на МВР? — попита Вячеслав Иванович. — Едва ли е бил той?

— Не знам кой се е обадил… — мърмореше Тимур и се обливаше целият в пот. — Нека ги върне и аз му прощавам.

— Момент, момент. — Грязнов свъси вежди. — Първо, къде са маратонките?

Володя веднага поде играта и кимна към гардероба:

— Там отдолу има едно чекмедже. Там ги пъхнах. И аз не разбирам какво ми стана вчера. Пих повече и…

— Неблагодарник — говореше в това време Тимур, като изваждаше скъпоценните изгубени маратонки. — Ти се държиш с него като човек, като не щеш кожено палто, вземи кожух, драги… Обаче това му било малко! Взел чуждите маратонки!

— Взели сте като подкуп кожух? — Вячеслав Иванович се обърна към Володя. — Как можахте да направите такова нещо?

— Те ми хвърлиха палтото — започна да обяснява Володя. — Направо от самолета…

— Нищо не разбирам — прекъсна го Грязнов. — Съвсем ме объркахте. Това вашите маратонки ли са, или не са вашите? — обърна се той към Тимур.

— Моите са — потвърди той.

— Тогава да оформим протокола.

Грязнов седна на масата и започна да пише.

— Ето тук и тук — каза той на Тимур, — трябва да се подпишете. Прочетете, тук се говори, че тези маратонки са ваши.

Тимур загледа тъпо листа на масата и изведнъж хукна, дръпна вратата и надникна в коридора.

— Гоша! — ревна той. — Гоша, ела тук, драги!

После се върна и каза на Грязнов:

— Сега ще дойде моят началник, нека той се разправя с вас.

Нима сме сгрешили, помисли Грязнов. Този глупчо не прилича на убиец. Решил е да се оплаче на началника или покровителя си. Прилича на изплашен продавач на пазара. Или за него е все едно дали убива човек или коли агне?

Гоша влезе, по-точно нахълта в стаята в обичайния си хотелски тоалет — по гащи. О, Господи, помисли Вячеслав Иванович, това ли е самият Козлачевски?

Той огледа внимателно всички присъстващи. Май стана грешка, помисли си Грязнов. Струва ми се, че ме познава.

— Какво има? — попита Гоша. — Тимур, какво пак се разправяш с твоите галоши! Писна ми от тях… Пак ли са се загубили? Или ти ги отмъкнаха?

— Вашите документи — каза Вячеслав Иванович, — изобщо кой сте вие?

— А, милиция. — Гоша погледна злобно телохранителя си. — Добре дошли… Само че сега нямам в себе си документи.

— Това ваш човек ли е? — попита Грязнов.

— Мой. — Гоша кимна. — А този ваш ли е? — И посочи Фрязин.

— Сътрудник на органите на вътрешните работи — отговори Грязнов. — А не сме ли се виждали някъде по-рано?

— Напълно е възможно — каза Гоша, — ако служите в МУР.

— Служа. А сега се налага да чистим нашите редици от онези, които позорят пагона с недостойните си действия.

— Отдавна трябваше — кимна Гоша. — Но аз на ваше място нямаше да го закачам. — Той протегна ръка по посока на Володя. — Странно момче. Отказа да вземе коженото палто, а дигнало маратонките. Как да го разбирам това?

— Вие изхвърлихте моето палто — за кой ли път започна да обяснява Володя, — а коженото палто ми беше голямо.

— А тия калеври значи са ти по мярка? — попита Гоша и протегна ръка към маратонките, за да ги прибере.

— Един момент — спря го Грязнов. — Първо трябва да направим всичко, както си му е редът. Нека вашият човек подпише този документ. И вие също се подпишете като свидетел. Подпишете, че удостоверявате…

— Сега той лично ще удостовери — прекъсна го Гоша и се обърна към Тимур. — Ще се наложи, драги, да подпишеш, щом си докарал работата до милиция.

— Кълна се в баща си, че не съм викал милиция! — Тимур притисна ръцете си до гърдите.

— Вчера каква врява вдигна — махна с ръка Гоша. — Целия хотел събуди. Чак до Москва се е чуло. Дори си обезпокоил другаря полковник…

Лицето на Тимур се сгърчи от страх.

— Гоша, драги! Тези маратонки ми трябват. Всеки ден тичам, за да поддържам формата си. Нали ти ми казваше, че трябва винаги да съм…

— Подписвай — прекъсна го Гоша. — И си прибирай маратонките.

— Да караме поред — обади се Грязнов. — Трябва да възбудим дело срещу нашия сътрудник, допуснал такова правонарушение. Още днес ще бъде изпратен в Москва за изясняване на всички обстоятелства. И за целта са ни нужни доказателства за неправомерните му действия. Значи маратонките ще бъдат прикрепени към делото на гражданина Фрязин.

Гоша гледаше Тимур с някаква странна печал, сякаш го виждаше за последен път.

— Сега ще тичаш сутрин по валенки — каза той. — И ще чакаш кога ще ти ги върнат от Москва. Правилно ли казвам, другарю полковник?

Този Тимур — какво, мислеше Вячеслав Иванович. Виж, Гоша е истински тигър. Такива винаги са се правили на глупаци. Изглежда, Володка е бил прав. Козлачевски вече разбра накъде отиват работите.

Сега остава да докажат, че рисунъка на подметката, останал върху гуменото килимче, е от тези маратонки. И ако е така, в някоя пукнатина на подметката е останала дори съвсем мъничко кръв.

— Какво ще правим сега? — Вячеслав Иванович погледна Гоша. — Потвърждавате ли, че маратонките марка „Пума“ са собственост на този човек?

— Потвърждавам — кимна Гоша, — така да се каже устно, нямам намерение нищо да подписвам. Достатъчен ви е подписът на този глупак…

— Защо така? — избухна Тимур.

Гоша не отговори. Само погледна многозначително Грязнов, после Володя, сиреч — този е ваш, а аз си измивам ръцете.

И напусна стаята.

Тимур мълчеше, бялото на очите му стана розово. Сега ще започне да маха с ръце, помисли Грязнов. А какво друго му остава? Разбира се, може да каже, че случайно се е оказал през онази вечер в кооперацията и входа, където са убили Бригаднов. Ами стъпките по гуменото килимче? Само да съвпадне всичко — и показателите от кръвта, и отпечатъкът от маратонката, — тогава няма къде да мърда.

Вячеслав Иванович вече почти не се съмняваше, че убиецът е пред него. Но как да го откара по-ловко в Москва?

Впрочем този Тимур е врабчето. А орелът току-що излезе от стаята, може да се каже отлетя в небето. Опитай се сега да го хванеш.