Фридрих Незнански
Голямата игра (27)

11

Фрязин трети ден стоеше в хотела, без да излиза навън. Не се решаваше да си облече новата дреха. Почистеното кожено палто висеше на закачалката в гардероба, но Витя не можеше да го докосне. И всички преговори с тукашните ченгета водеше предимно по телефона, като надничаше през прозореца и гледаше виелицата, която не спираше да бушува.

Той вече успя да отбележи факта, че всичко, за което питаше колегите си, ставаше известно на спътниците му от самолета. Сутрин той питаше, а вечер звънеше Конопльов и уточняваше какво точно би искал той, Фрязин, да научи.

Играеха с него открита игра, дори не смятаха за необходимо да се крият. Нека нахалстват, мислеше Володя, това ми е от полза, нека ме смятат за смотаняк.

Вече можеше да направи някои изводи. Правозащитните органи тук са купени до последно. И не смятат за особено необходимо да го крият.

Жената на прокурора е вложила двадесет хиляди долара дял в тукашната Кредитна банка, контролирана от някой си Артьом, местен мошеник. Това го знаят всички. И ситуацията не вълнува никого. Откъде има прокуроршата такива огромни пари, при това в зелено, след като самата тя е учителка, а мъжът й също не получава милиони?

Само в столицата обществеността ахка и се възмущава, докато си задава подобни въпроси, тук това е в реда на нещата.

И тъй, Гоша е пристигнал за погребението на бившата си любовница и дори не смята за необходимо да го крие от безутешния й съпруг.

Дали това убийство има някакво отношение към убийствата на тукашните генерални?

Трябва да признаем, че тук царят напълно феодални отношения. Въпросният Гоша заема незавидна длъжност, сигурно не се появява на работното си място, не се интересува от заплата, но се разпорежда със съдбите на непосредствените си началници.

Там, в самолета, това се виждаше добре. Този Гоша няма от кого особено да се страхува. Прекалено много неща държи в ръцете си. И затова всички трябва да са загрижени за безопасността му. Получавайки от ръцете му високите длъжности, те разбират, че той може да им ги отнеме всеки момент. При това заедно с живота.

На Гоша, като някой самодържец, винаги ще са му малко вече направените завоевания. Няма да може да спре. Сега го интересува азербайджанският нефт. По-точно тръбопроводът, по който ще потече. Необходимо му е да съсредоточи цялата власт в свои ръце, като измести държавата.

Историята с убийството на Елена Томилина и Чердинцев заемаше отделно място. В това отношение на Гоша му е нанесен удар.

И когато молеше редовия, никому неизвестен оперативен работник от МУР да намери убиеца на любимата жена, Гоша беше искрен. Тукашните ченгета също са готови да се разкъсат, за да го открият, в това няма никакво съмнение, но са прекалено зависими. Като начало искат да разберат кой е този всемогъщ, осмелил се да вдигне ръка срещу жената на тукашния император? И не говори ли случилото се, че съдбата на императора е под въпрос?

Всичко това отвличаше Фрязин от същинската и всекидневна работа. Безспорно, сега от него чакат решителната крачка по разследване убийството на Елена Томилина. Той трябва непременно да придвижи разследването.

Но пробивът трябва да дойде от друго място, той вече разбираше това. От страна на убития заедно с нея Анатолий Чердинцев. Кой е той и какъв е? Как се е оказал в едно легло с жената на могъщия бос? Как се е осмелил?

Ето въпросите, чиито отговори трябваше да търси най-напред. И затова, когато вечерта при него пристигна Гоша с бутилка коняк и мезета в омазнени пакети, със зачервено от студа лице и безизразни очи, Володя най-напред го попита за Чердинцев.

Гоша не обърна внимание. Току-що бил в моргата. Там Олег Томилин, щом го видял, веднага заридал и се притиснал до гърдите му. Искал е да скрие страха си?

Именно затова Гоша пристигна при ченгето от Москва, за да си поговори с него по въпроса. Кой знае защо точно такива интелигентни правдолюбци са и добри психолози.

Володя само сви рамене.

— Нима нямате тук истински професионалисти, които биха могли да разнищят делото?

— Мога дори да обявя конкурс! — усмихна се Гоша и хвърли коженото си палто на леглото. — И да дам награда на този, който пръв намери убиеца. Още същия ден ще дотичат с неопровержими доказателства.

— Тогава защо съм ви аз?

— Там е тя — рече Гоша. — Те са опитомени. Гледат ме в устата. И се стараят да отгатнат: този ли да пратят зад решетките, или някой друг. А на мен ми трябва истинският убиец! Дори това да е най-добрият ми приятел.

— А нима аз не съм опитомен за вас? — Володя показа с жест окаченото кожено палто.

— Палтото е дреболия — направи гримаса Гоша. — То е ценност за теб… За мен е нищо! Ето, Тимур отиде на битака и сега се разхожда със същото…

— Кажете, а какъв ви е Тимур?

— Доверено лице — усмихна се Гоша. — Заедно лежахме в затвора. Какво друго?

Володя го гледаше удивено. Говореше се наистина, че Козлачевски е лежал в затвора, но някак предпазливо.

— Видя ли плакатите с моята биография? — попита Гоша. — Там няма нищо подобно. Не че се срамувам от миналото си. Просто се кандидатирах за губернатор. А за такова нещо трябва да си чистичък.

— Значи онези, които сте опитомили, сега не са ви нужни?

— Така излиза — отвърна Гоша. — И на мен ми става противно… Направо хленчат от нетърпение, когато ме гледат в устата. Вият като кучета… При тях апетитът идва с яденето. Никой не служи за идеята. Всичките искат да ги храниш.

Той не сваляше очи от Фрязин, който се разхождаше из стаята.

— За теб сигурно ще е по-лесно да се заемеш с това дело, ако взема коженото палто, а ти купя обикновено? Нали така? Ще смятаме, че съм ти върнал онова, което ти изхвърлихме.

Володя не отговори веднага.

— Разбира се, вземете си го. Заедно с шапката… Кажете, защо Тимур, вашият телохранител, остана в колата? Не му ли вярвате?

— Вярвам му като на себе си — каза Гоша, — сто процента му вярвам.

— И с Конопльов ли сте лежали?

— Има такова нещо. Само на такива можеш да се опреш, така да знаеш. Тези няма да те продадат.

— А за какво лежа Тимур?

Гоша го погледна под вежди.

— Да ме разследваш ли си дошъл? — попита тихо.

Володя сви рамене.

— Не. Просто се опитвам да разбера за кого е било изгодно убийството на Ивлев и Бригаднов. Засега излиза, че на вас е било изгодно… Може да се намери още някой, но засега само това е на повърхността. Навсякъде все вие се пресичате с тези убийства. И по непосредственото ви дело, и по финансовите отношения… Нали те са ви останали длъжници, по-точно на вашата корпорация, или както се нарича? И са подали заявление в прокуратурата с обвинения против вашата организация. Така ли е?

— Аз дойдох при теб сам — рече Гоша. — Помолих те като човек.

— Което е вярно, вярно е — съгласи се Володя. — Не съм ви канил. Но следващия път — защо не? Обещаха да ми отделят кабинет в областното управление на МВР. Ще ви поканя там за официален разговор.

— Ти човек ли си, или не си? — Гоша залюля глава. — Аз идвам при теб с цялата си душа. С всичко, което е наболяло в мен. Едва след гибелта й осъзнах, че съм я обичал. Разбираш ли?

— Обаче ви ръководи съвсем друго чувство — отбеляза Володя. — Мъст.

— Че прощава ли се такова нещо? Ами ако някой друг, който е невинен, загине заради нея? Само да свирна! Още утре ще ми доведат десетина с доброволно признание по всички правила… Е, от онези, които ги чакат тежки присъди по делата им, че и най-тежката… Но аз не искам да стане така. Искам да погледна в очите истинския убиец. Иначе няма да има живот за мен, ще разбереш ли най-после или не? А ти си ме заразпитвал за Ивлев и заместника му. Ако бях виновен, щях ли да те моля?

— А защо молите мен? Малко ли са ви другите оперативни работници и следователи от Главна прокуратура във въпросната Москва? Да бяхте се обърнали към главния прокурор или вътрешния министър, щом не вярвате на своите.

— Ти ми хареса. — Гоша присви очи. — Сам се напъха в нашата бърлога, като предполагаше, че трябва да търсиш тук, сред нас. Прав ли съм? И не се изплаши. Затова се насочих към теб.

Володя пак отиде до прозореца и погледна навън. Там до кадилака, както и преди, стърчеше огромната фигура на Тимур.

— Искаш ли да ти го предам? — тихо попита Гоша.

— Кого? — не разбра Володя.

— Нали го подозираш — усмихна се Гоша. — Мигар не виждам… Пък и аз го подозирам, ако ме питаш честно.

— Как така? — попита Володя. — Нещо не мога да схвана… Нали казвахте, че не бил способен да ви предаде. Току-що го казахте. И лично сте готов да го предадете?

— Не се отказвам от думите си. Той няма да ме предаде. За мен е готов да убие… Дори няма нужда да го моля.

Володя свъси чело, като се стараеше да проумее Гоша.

— Нали разговорът ни е без протокол и не се записва на магнетофон? — попита Гоша. — Ето че ти казах съвсем откровено всичко. Повече нищо няма да измъкнеш от мен. Всяка друга дума е предателство. А аз не искам това.

— Я стига! — Володя махна с ръка. — Вече го предадохте.

— Ни най-малко. Ако не направиш така, както те моля, ще намеря на Тимур всякакви свидетели, ще му осигурят най-желязното алиби… И на куково лято ще докажеш нещо!

Той се надигна от креслото и отиде до Фрязин. После го хвана за ревера и го залепи до стената.

— И няма да излезеш жив оттука, ясно ли е? Върху себе си, кучи сине, ще изпиташ това, което са чувствали Ивлев и Бригаднов в последната си минута.

— Махни си лапите! — Володя рязко го удари изотдолу в слабините.

Гоша се сгърчи от болка, после седна на леглото.

— Ще ми смачкаш топките… — простена той. — А може още да ми потрябват…

Постоя така, люлеейки се от болка, после стана.

— Откъде се взе такъв? — попита и погледна Фрязин в очите.

— По-добре да си вървите оттук — посъветва го Володя.

— А мога с един пръст да те… Мога! Но ми трябваш. Засега.

Гоша отиде до прозореца, отвори леко и извика:

— Тимур! Я се качи тук! Триста и седма стая! Искат да те видят. — Отдръпна се от прозореца. — Има четирийсет и шести номер крак — кой знае защо съобщи той на Володя.

Володя го гледаше спокойно.

Гоша извади от джоба на коженото си палто неразпечатана бутилка коняк и седна, приведен на леглото. Попита:

— Ще пиеш ли, или не щеш? — и като отметна глава, изля както обикновено в гърлото си половината бутилка.

На вратата се почука.

— Влез, Тимур, отворено е! — извика Гоша. Той винаги се опиваше веднага, но колкото и да пиеше после, вече не ставаше по-пиян. — Дръж, той не иска, доизпий го! За тяхно здраве.

Тимур изпитателно погледна господаря и премести погледа си на Володя, като се стараеше да разбере защо е извикан. После си наля послушно в чашата, сложена на масата, и я изпи. Избърса устните си с длан и се приготви да слуша.

— Седнете — покани го Володя. Тимур седна и сгъна върху корема си огромните си ръце с жилави, обрасли с черни косми пръсти.

— За какво бяхте в затвора? — попита Фрязин.

Тимур се повъртя на стола, погледна господаря. Гоша мълчаливо гледаше настрани.

— Кога? — попита Тимур.

— Какво кога? — не разбра Володя.

— Трябваше да попиташ по друг начин — усмихна се Гоша, като гледаше телохранителя си. — А какво ти влиза в работата, пикливо ченге?

Володя неволно погледна ръцете на Тимур. Такива като нищо ще извият врата на бик. Нима звярът е застанал срещу ловеца?

Гоша почувства нещо, сякаш улови мисълта на Фрязин.

— Той е лежал няколко пъти — каза Гоша. — Кой път имаш предвид?

— Ти за нещо новичко ли ме подозираш? — попита Тимур.

— Подозирам те — кимна Володя. — За нещо новичко.

— Интересуваш се дали съм убил някого или откраднал нещо, така ли? — Тимур присви очи.

Володя изведнъж усети страх. Тимур го гледаше с насмешливо притворени очи. Не се страхуваше от никого и от нищо. Нито от това ченге, нито от затвора, нито от най-тежката присъда. Отдавна беше решил всичко за себе си. Ще живее, както си живее, и ще прави всичко, което поиска господарят. Той обича господаря. Дори ако трябва да удуши това мършаво ченге, ще го стисне с два пръста като пале.

— Първия път за какво те затвориха? — продължаваше Володя.

Тимур погледна под вежди господаря. Да отговоря ли? Той повдигна рамене.

— Заради комшията — рече Тимур. — Отмъкна нашия овен. Малко го поступах.

Хубава работа — малко, помисли Володя. Той си спомни разкъсаните шийни прешлени на Бригаднов, бивш борец, ако не се лъже… Или Ивлев беше борецът?

— Занимавали ли сте се със спорт? — продължи Володя.

— Какъв спорт? Борбата спорт ли е? — Тимур повдигна рамо. — Играя малко в спортната зала. Правя си кросове.

— Това му е хоби — подсказа Гоша.

Тимур за първи път го погледна с неприязън — втренчено и изпитателно. Изглежда, искаше да разбере дали тия двамата не са се наговорили зад гърба му? И веднага сякаш всмука в себе си, потули малко подозрителния си поглед.

— Връща ти коженото палто — каза Гоша, за да разтовари обстановката. — Видяло му се малко…

— Малко ли? — смая се Тимур, после се засмя заедно с господаря.

— Почистено е, всичко е точно — каза Гоша, когато двамата спряха да се смеят.

— А какво ще облича? — попита Тимур.

— Ще се наложи да му купим обикновено палто, същото, като изхвърленото — отвърна Гоша. — И шапка. Виждаш ли, не ще да вземе хубавите дрехи. Неподкупен е.

— Че къде ще му намеря такова палто? — попита Тимур. — В Тюмен не се продават такива. Да вземем кожено яке?

— Сами решавайте. — Целият този разговор бе неприятен за Володя. Двамата говореха за него, сякаш той не беше до тях.

Но Тимур не мирясваше:

— Казвай, както си е, откровено. Не питам за палтото, за другото питам… Искаш да ме опандизиш пак?