Фридрих Незнански
Голямата игра (8)

7.

Алекпер, синът на президента на Азербайджан, лежеше на топлия пясък на плажа в Акапулко и гледаше през тъмните си очила изгряващото слънце. Още не можеше да повярва на случилото се. Толкова бързо го хванаха, биха му някакъв наркотик, доста по-силен от този, с който беше свикнал през студентските години, и го натовариха на самолета.

И ето че беше тук, в Акапулко. В далечно Мексико, за което някога можеше само да мечтае. Струваше му се, че похитителите му са знаели неговото заветно желание да си почине и развлече малко от другата страна на Атлантическия океан и като са разработвали плана си, са го взели под внимание.

На кого беше разказвал желанието си? Само на Делара. Но тя не би го предала никога. На кого още? На баща си, след оня откровен разговор…

Баща му твърдеше, че е крайно време да се захване с някаква работа, не бивало да продължава да живее така. Всички в града говорели само за похожденията му, трябвало да се опита да забрави Делара.

Как можеше да я забрави, щом и сега беше пред очите му: любуваше се на усмивката й, усещаше допира на гърдите й. Не му трябваше кариера, нито красотите на Акапулко, ако тя не беше с него.

И похитителите му все повтаряха едно и също, като че ли се бяха наговорили с баща му: „Зарежи всичко и забрави миналото! Виж какви момичета има тук!“ Не че не бяха прави, момичетата тук бяха страшно красиви, а и никога не му отказваха. Дори твърде лесно се съгласяваха. Липсваше им гордостта и нежността на Делара, нейното обаяние… Нямаше да стане от него добър държавник, както мечтаеше баща му. Както и от Рахим, по-малкия му брат.

Друга среда, друго възпитание… Само Самед, вторият му братовчед по бащина линия, все още се интересуваше от политиката. И, изглежда, имаше желание за това. Именно Самед трябваше да отвлекат, с него да преговарят и да шантажират. От Алекпер нямаше да имат никаква полза. Само да не им хрумнеше да отвлекат Делара. Това щеше да му подейства по-силно и да го направи много по-сговорчив. И като че ли те вече започваха да го разбират. Нали всяка вечер до късно един след друг го уговарят, заканват се, заплашват. Истински идиоти! Не могат да разберат, че може да я обича толкова силно, въпреки че е омъжена.

Мечтаеше за нея, чуваше гласа й, докато се правеше, че слуша тях. А тези прости руски младежи, едва завършили навремето ПТУ^[1], не разбираха нищо. Единственото, което знаеха, беше, че всичко на този свят е аванта, твое е само това, което вземеш със сила. Било банка, било опърничава госпожица, било синът на президента на суверенна страна.

Те твърдяха, че всичко тук, в Русия, а и от другата страна на Урал вече е завладяно от тях, отдавна купено. И, изглежда, в думите им имаше нещо вярно. Хората от заливчето, от местните вили, ресторантчета и спортни клубове, да не говорим за спасителната станция с моторните лодки, делтапланерите и парапланерите, са ги зяпнали в устата. Но по-скоро изплашено, отколкото раболепно. Тези младежи, родени някъде в околностите на Свердловск, прекарали детството си в комунални квартири в покрайнините, в един прекрасен ден са видели света в цялото му пъстро многообразие и не толкова са купили хората, а по-скоро са ги наплашили. Не е ли бил решаващ същият този стимул и за бедните сицилиански момчета, пристигнали навремето на Брайтън Бийч? Ако пожелаеш, можеш да вземеш всичко на този свят, което поискаш, стига да се възправиш с ясното съзнание, че няма какво да губиш, срещу онези, които имат какво да загубят.

— Слушай, Алик — рече лениво легналият до него втори телохранител на име Серьога. — Ами ако докараме тук твоята мадама? Казват, че била по-стара от теб, вярно ли е?

Алекпер не отговори. Щяха да я докарат за едното нищо. Щяха да я хванат, да я измъчат, да я натъпчат в багажника… А тя беше с болно сърце, нямаше да издържи…

— Тогава няма да има разговор — отвърна Алекпер.

— То и сега няма — изправи се на лакти Андрей, другият пазач.

— Серьога, ти измисли всичко това. Да я докараме тук, щом се обичат толкова. Ти поне виждал ли си я?

— Аха — прозя се Сергей. — Нали е актриса, виждал съм я на плакатите. Екстра фигура. Как е в оная работа, а? — мушна Алекпер в реброто. — Оня нейният старец от министерството не става, нали? Знаеш ли как казват по нашия край: ножчето ти е възмалко за такъв хляб. Не казвам за теб, твоето е таман, казах за мъжа й.

— Престани — сряза го Андрей. — Значи не искаш да я доведем, а? Само че часовникът си върви. Колко време ни остава, за да го убедим?

— Четири дни — отвърна Серьога и се обърна по гръб.

Местните жители бяха престанали да се учудват на загадъчните руснаци, легнали на плажа от сутрин до вечер. Ако не се прибираха вечер с по някое ново момиче, щяха да помислят, че тримата са обратни, нещо като любовен триъгълник, в който двамата светлокоси спорят за третия, чернокосия. Но дори и най-любопитните не се опитваха да ги приближат, познаваха свирепия им нрав и само се чудеха за какво ли си говореха, какво толкова убеждават симпатичния и толкова тъжен младеж с тъмна къдрава коса.

— Четири… — повтори Андрей. — Слушай, Алик, разкажи ни за баща си. За него съм слушал толкова много истории, как щял да въведе ред с Андропов. Но не станало, не му позволили. А сега и в родния си Азербайджан не може да се справи. В Карабах арменците ви гонеха като… Бил ли си там?

— Не — поклати глава Алекпер.

— Ами да, нали е син на президента — въздъхна Серьога. — Моят баща да беше президент…

— Тогава щяхте да си размените местата — засмя се Андрей.

— Той щеше да ти разкаже играта.

— Ще се наложи да прибегнем към по-убедителни средства — обади се Серьога. — Ще те заведем в планината, там си имаме една колиба. Тъкмо за такива работи. Колкото и да крещиш, никой няма да те чуе. Там е и уредът ни за мъчения, испански ботуш са му викали едно време. Чувал ли си за него? Точно за такива като теб. След два дни ще го пробваш. Преди това ще седнем в ресторантчето, ще пием текила, ще попеем и поиграем, а на сутринта ще те откараме с джипа в колибата. Знаеш ли какъв е въздухът там? Тишина.

— Още не сте ми казали за кого работите — глухо пророни Алекпер.

— Какво значение има това за теб? — измърмори Серьога. — За този, за когото трябва.

— Да ти кажа честно, и ние не знаем — каза Андрей. — Понякога, като се замисля, ме заболява главата. Викаш си: край, това вече е господарят, а то — не бил той, и той коленичил пред някого. Така че по-добре да не питаме много. Не разбирам какво не ти харесва тук? Нали отиде на мечтаното ти място, и то за наша сметка. Почина си, събра сили, като в пионерски лагер. Но нали за това трябва да се плаща.

— Мога да ви излъжа — прекъсна го Алекпер. — Ще излъжа, ще се върнем и баща ми ще ми осигури охрана, никой няма да посмее да ме наближи. За какво ви е моето съгласие?

— Пак запя старата песен — поклати глава Серьога. — Колко пъти да ти обяснявам? Татенцето ще ти прати охрана, а ние ще му организираме всенароден протест, който лесно ще премине в дворцов преврат. Не знаеш ли как се правят тия работи?

— А вие правили ли сте вече? — попита Алекпер.

Телохранителите се усмихнаха.

— Е, точно ние не. Да не мислиш, че е трудно да се намери някой военен, който е бил пренебрегнат при раздаване на наградите? Ние сме нищо, лайно! Но има други, които никога не сме виждали лично, макар да изпълняваме заповедите им. — Серьога намигна на Андрей. — И те ще дадат заповед да се възобнови настъплението в Карабах. Арменците откога искат да им пратим танкове. Който има пари, той прави политиката. Татенцето не ти ли е обяснило?

Към тях се задаваше момиче на около четиринайсет-петнайсет години, което гледаше възторжено Сергей.

— Сиерьожа — прошепна тя. — Вчера ми обеща…

— Щом съм обещал, значи ще го направя. Запознайте се, Кончита.

Сергей стана. Нисък, с криви крака, с пъстри шорти, с половин глава под момичето, което го гледаше с плахо обожание.

— Виждаш ли как говорят по нашенски? — обърна се към Алекпер той. — Аз ще отида, наблизо е. После ще си продължим разговора. До обед има още време.

— Ама ти какво си й обещал? — попита Андрей, без да сваля очи от момичето.

— Бебе — отговори тя, като за миг свали очи от божеството си.

— При мен ще стане по-добре! — оживи се Андрей. — Видя ли близначетата на Ракел? Едното е мое, другото — негово. Първото е мое!

Кончита се засмя, запристъпва смутено от крак на крак.

— Видя ли я каква е! — погледна Алекпер Сергей. — Може ли да се сравни с твоята бабичка? Казват, че била с десет години по-голяма от теб.

Алекпер не можеше да свали очи от Кончита. Беше много красива, със свенлива руменина на смуглото личице, сведени трепкащи клепачи и великолепни гърди, почти като на голяма жена.

— А пък той е още по-хубав — рече Андрей и показа Алекпер на Кончита. — Той е син на президента, разбираш ли? Той ще ти направи мучачо…

Кончита бавно премести погледа си върху Алекпер и поклати глава.

— Искам от Сиерьожа. Искам очите на моя син да бъдат сини като небето — каза тя.

Сергей наистина имаше небесносини очи.

— Тя не те иска, но това е поправимо — рече Андрей на Алекпер. — Ако я помолим, ще промени решението си. Виждам, че вече си забравил артистката. И правилно. Къде ще се мери твоята старица с тия красавици? И какво решаваш? Знаеш условието.

Алекпер отмести поглед от момичето. Кога ли бяха успели да научат всички на руски. Бяха щедри и посвоему справедливи, но и жестоки. Съвсем скоро момичето, барманите и камериерките щяха да се сблъскат с тази страна от характера им. Алекпер си спомни очите на Делара. Нямаше да я предаде. Нямаше да я забрави.

Отхвърли предложението на Андрей с едно поклащане на главата. Не, нямаше да предаде баща си, който му натресе поста директор на най-голямата нефтодобивна компания в страната, нито братята си, нямаше да предаде любимата си.

Сергей и Андрей се спогледаха. Двамата се разбираха без думи.

— Стига сме протакали — каза тихо Сергей, като сложи господарски ръката си върху рамото на момичето. — Като се наобядваме, ще го закараме… — махна с ръка към зелените планини.

Кончита погледна тъжно Алекпер, явно беше доловила нещо. Гледаше го все едно беше кокошка, която се канят да заколят.

Алекпер стана от пясъка. Беше по-висок и по-строен от пазачите си въпреки четиридесетте си години. Лицето му беше красиво, одухотворено, имаше черни очи и момичешки устни. Като го разгледа, Кончита дори незабележимо въздъхна. Но не, все пак децата й трябваше да са от „Сиерьожа“, за да може очите им да бъдат като небето…

Алекпер и Андрей гледаха как двойката зави към едно бунгало, покрито с широките листа на огромните палми.

— Завиждаш ли? — попита Андрей. — Само че аз на твое място сега щях да се тревожа за нещо друго… Глупак си ти, глупак, не мислиш за себе си.

И пак легна по гръб на пясъка, като скри лицето си с широко сомбреро.

— Ще отида да се изкъпя — каза Алекпер, като гледаше загорялата адамова ябълка на Андрей, под която се виждаше малък бял белег.

— Върви, само не влизай много навътре — обади се лениво оня, без да си отваря очите. — Че какъвто си плувец…

Алекпер се вгледа внимателно в шията му — сега толкова беззащитна, с едва пулсираща вена. После погледна към почиващите. Половината бяха руснаци. И почти всички дремеха, опънали се под слънцето. Никой на никого не обръщаше внимание. Кончита, която беше привлякла всеобщото внимание, си замина и над плажа отново се възцари скуката.

Пясъкът поскърцваше под босите крака на Алекпер. Андрей спеше с леко отворена уста и разперени ръце. Алекпер се приближи и с голата си пета нанесе рязък удар по адамовата му ябълка. Бързо и решително пренесе цялата тежест на тялото си върху петата. Чу се кратко неразбираемо мучене. Алекпер видя облещените очи, след това се чу тихо хъркане. Няколко курортисти надигнаха глави и погледнаха към тях, но не забелязаха нищо тревожно, понеже Алекпер вече беше махнал петата си от гърлото на мъртвия младеж. Хората наоколо видяха само как грижливо оправя падналото сомбреро на легналия и без да бърза тръгва към водата.

Сега най-важно беше да не привлече вниманието на околните върху себе си. Изкушаваше се да наеме моторница и по най-бързия начин да изчезне оттук. Предполагаше, че двамата руснаци са забранили на пазача на лодките да му дава моторницата, а тукашните мексиканци бяха готови на всичко за богатите си клиенти. Значи трябваше да мине през съблекалнята да вземе пари. А освен това шумът от мотора щеше да предизвика любопитни погледи от страна на почиващите: кой се разхожда в тая горещина.

Алекпер не беше добър плувец, но щеше да направи всичко по силите си. Ако плуваше покрай брега, щеше да излезе отсреща, където имаше друго заливче и според слуховете свършваше сферата на влияние на „новите руснаци“. Там почиваха германци и американци.

Колко ли щеше да издържи във водата? По-точно, колко ли щяха да отсъстват Серьога и Кончита? Те бяха млади, можеха да се забавляват доста дълго.

Алекпер плуваше покрай брега, макар по този начин пътят му да се удължаваше. Страхуваше се да не изгуби съзнание от топлинен удар и да потъне. В главата му шумеше, от време на време я потапяше във водата, опитваше се да я охлади, но водата беше топла и той плуваше почти в унес, без да вижда нещо, без да чува, стараеше се да пести силите си.

Не видя как на брега се вдигна суматоха. Някой бе открил трупа на Андрей и сега всички тичаха, търсеха приятеля му, току-що влязъл във водата. Серьога се измъкна от горещите обятия на Кончита, щом чу шума отвън, излезе на брега и заповяда да пуснат моторницата.

Алекпер чу шума на моторницата и реши, че е по-добре да умре веднага, вместо отново да бъде заловен. Но после желанието да живее победи в него страха пред разправата.

Излезе на брега и се скри в бодливите храсти. Слънцето изгаряше тила му, в кожата му безмилостно се забиваха бодли, той плачеше от болка, стискаше устни и се стараеше да не гледа към морето, където продължаваше търсенето му.

Гмуркаха се леководолази, тъмните им подводни костюми блестяха на слънцето, а Серьога тичаше като обезумял по плажа и крещеше заповеди.

Алекпер остана в скривалището си до падането на нощта. Изчака да се покаже луната и отново влезе във водата. Сега морето леко пощипваше изгорялата от слънцето кожа и приятно го разхлаждаше.

Със сетни сили зави зад носа и видя светлините на брега. Този залив беше съвсем малък, по време на прилив водата в него се вдигаше едновременно навсякъде и точно по същия начин спадаше. Хората на брега го забелязаха.

— Аз съм син на президент — говореше Алекпер, губейки съзнание. — Обадете се на баща ми… — Повтаряше го на руски, на английски, на азербайджански. — Отвлякоха ме, аз избягах…

Малко след това започна да бълнува. На сутринта дойде на себе си и помоли да го закарат в посолството. Изпратиха го с вертолет в руското посолство, което представляваше и република Азербайджан. Алекпер имаше треска, изгарянията го боляха ужасно, но искаше само едно: час по-скоро да го изпратят в Баку, при баща му.