Фридрих Незнански
Голямата игра (15)

14.

— Прерязват дълбоко гръкляна заедно с трахеята, така че човекът се задавя от кръвта си и не може дори да извика… — казах на Солонин. — Типично бандитско убийство, някакъв ритуал, подобен на жертвоприношение. Прилича на мъст.

— Да не имитират чеченци? — попита Солонин.

Пак седяхме в нашата стая, навън вече просветляваше, пиехме кафе.

— Поне да си взема вана — въздъхна Солонин. — Пак няма гореща вода.

— Не можем да се оплачем на Новруз — въздъхнах аз. — Жалко за човека. Това беше единствената ни връзка, ако помниш… А какво стана с нашия общ приятел Джамил ибн Фатали?

— Дори не се събуди. Както и охраната му. Но уважаемият Ибн Фатали поне бе уморен от жената, с която спеше.

— Разгледа ли я?

— Едва след като смених батериите на карамфила му.

— И коя е тя? — попитах, като чувствах безсрамието на въпроса си. Нима Делара? Това щеше да е най-голямото разочарование в живота ми — такава жена…

Витя не отговори веднага. Самообладание — сто процента, при положение че тази жена явно му харесваше.

— Все пак беше тъмно — отвърна той. — Не съм светвал лампата. Но не е онази, за която си помисли. Не е нашата обща позната. Някакво маце от хотела. Какви ли няма тук.

— И какво ще правим сега? — попитах аз.

— Как какво? — прозина се Солонин. — Трябва да спим.

— Не ни остава нищо друго — съгласих се. — Но поне да доизслушаме за какво са си говорили в колата.

Витя ме погледна със съмнение.

— Предавателят е с малка мощност. Иначе нямаше как да се скрие в листенцата на карамфила — каза той. — Ако си забелязал, с отдалечаването на колата звукът отслабваше. Може да послушаме, разбира се, но не повече от пет минути.

— Пет — значи пет… Но може да не са отишли далеч?

— За опитване пари не се взимат — каза Витя и включи магнетофона.

Пак се чуха шумове, после се врязаха гласовете на нашите сънародници.

„Два милиона долара! — убеждаваше явно по-големият брат. — Кажи на този бандит, на този пинтия, само два милиона за общото дело! По-малко чеченците няма да вземат. Познавам ги аз. Като не даде — нефтът ще потече по мустака, та край устата.“

Льоха преведе, колкото можа. Така и така значи. Дайте на бедния. Трябва да платим на ония бандити, за да забавят престолонаследника принц Алекпер.

„Той у тях милиардите ги рине с лопата! — добави с пролетарска ненавист по-големият брат. — А сега му свиди за два милиона.“

Представях си състоянието на Ибн Фатали. Седнали до него двама типове от ужасната руска мафия и настояват за два милиона уж за общото дело… А какво общо могат да имат тези престъпници с него, кръвния племенник на султана? Само едно — желанието нефтът да не потече през Турция.

„Ще ви отговоря след една седмица“ — каза Ибн Фатали.

„Няма в себе си — преведе Льоха на Костюха. — Но обеща да даде след седмица, ако се държим достойно.“

„Една седмица е много — рече Костюха. — Няма да издържат една седмица. Или синчето ще избяга, или те ще го пречукат. Вече се е случвало такова нещо. Нека напише чек чрез банката си в Швейцария и да върви по дяволите. Ще се оправим сами.“

Солонин изключи записа.

— А така — казах аз. — Чеченците са много търсени. За два милиона са готови пак да хванат този Алекпер. И да го държат колкото трябва, докато татенцето му не подпише каквото им е нужно. Разбираш ли какво става?

— Разбирам, че само си губя времето. — Солонин сви рамене.

— Трябва да се връщам в Техеран.

— Дали да не поискаме подкрепление от мистър Редуей? — попитах аз.

— Ще се справим сами — отговори Солонин и започна познатата процедура за обличане на амуницията, тежка не по-малко от четирийсет килограма.

— Скоро ще съмне — каза той. — Ако не греша, първият самолет за летище Мехрабад е около осем часа местно време. Утре няма да има самолети. Пък вече никой няма да ме уреди за чартърен. Вместо да ме гледаш с тъжна физиономия, да беше звъннал, Александър Борисич, на негово превъзходителство временно изпълняващия длъжността господин Самед Асланович и да доложиш за случилото се. Само те съветвам — без сърцераздирателни подробности. Сиреч останахме тук сами без всякаква опора сред местното население.

— Ами Делара? — попитах лукаво.

— Не разчитам на красиви дами — отговори ми Витя сериозно. — Според моите разбирания те изпълняват други задачи.

Той не седна да уточнява какви именно, а аз не започнах да разпитвам. Вместо това избрах кода и номера на нашия общ познат.

— Господин Самед ли е? — попитах аз. — Господин Косецки от Баку.

— Какво се е случило? — измърмори той сънено. — Нещо спешно ли?

— Новруз е убит…

— Какво? — завика той и нещо там при него се сгромоляса, сигурно е скочил и съборил някой стол.

— Днес през нощта — казах аз. — Успяхме да отидем на мястото преди вашата следствена бригада. Прерязали са му гърлото.

Самед мълчеше. Чувах как хълца.

— Извинете — каза след минута. — Той беше най-добрият ми приятел и наставник. Аз помогнах да го открият. Той ме предупреждаваше…

— Вие ли му позвънихте? — попитах аз.

— Да, около два през нощта. Тревожеше се, че могат да засекат разговора ни. Уверявах го, че уж съвременните телефони, цифровата кодирана връзка и прочие изобретения са недосегаеми. Те са го засекли и… Не е изключено да са засекли и нашия разговор с вас, господин Косецки.

— Но неговият телефон е обикновен — обади се полугласно Солонин и спря да се облича. — Затова са го засекли чрез местната телефонна централа. А сега разговаряме по сателитната връзка. И там, и тук има код. Не би трябвало да засекат.

— Господин Къриган, който разбира повече от мен, твърди, че не може да бъде — казах аз. — Да му повярваме и да си продължим разговора. Сега нямаме свръзка. Разбира се, господин Новруз Али-заде беше незаменим. Но все пак бихме искали да имаме контакт с някого.

— Ще помисля — въздъхна той. — Моя е вината… Защо трябваше да му звъня по това време.

— Наистина, каква нужда имаше? Ако не е тайна?

— Тайна, но не за вас — пак въздъхна той. — Алекпер ми се обади от посолството в Техеран. Чака да отидат за него телохранителите му, разбирате ли? Не можел да се свърже с Баку, всичко било заглушено и той звънна на мен.

— По това време спътникът спокойно е можел да се скрие зад хоризонта — каза Солонин, като си погледна часовника.

— Ето, нашият общ познат господин Къриган пак твърди, че нищо подобно не е могло да се случи — казах аз. — Просто спътникът се е преместил в сянката на Земята. Случва се. По-добре да поговорим за нещастния Новруз, господин Самед. И тъй, бързо са засекли телефона му. Значи са го подслушвали, следили са го.

— Може да е заради контактите му с мен — каза Самед.

— Ами да, вие сте човек на президента — съгласих се аз. — Но по същия начин са могли да засекат контактите му с нас. Как мислите?

— Не е изключено — каза той. — Горкият Новруз… Той винаги е бил предпазлив. Много предпазлив. И добре познаваше враговете ни.

— Хайде, докато съм тук, още веднъж да се опитаме да определим дали ни подслушват или не — прошепна на ухото ми Солонин. — Имам предвид тукашния телефон, а не вашия, сателитния. Ще измеря натоварването и ще сравня с натоварването на останалите телефони. Прекъснете за две минути.

— Хайде да прекъснем — казах на Самед, — да проверим нашите апарати. Тук, в хотела. Добре ще е да изясним дали се подслушват. Господин Къриган като голям специалист в тази област смята, че трябва да го направи.

— Телефоните в „Интурист“ се подслушват още от съветско време — рече Самед. — Казвам ви го като втори братовчед на бивш генерал от КГБ. Трябва да се опасявате от микрофони в ресторант „Гюлистан“.

Солонин продължаваше невъзмутимо да се приготвя.

— И тъй, ако правилно съм разбрал, синът на президента от завчера е в посолството на Азербайджан в Техеран, очаква тези, които трябва да го придружават, и не може да се свърже с Баку — констатирах аз. — И се страхува да излезе от посолството.

— И правилно. — Витя спря на вратата и нададе ухо. — Може по факса да се изпратят снимки на членовете на охраната. За всеки случай. И моята също. Нека Алекпер ги сравни с тези, които дойдат да го придружават.

След кратко прекъсване разговорът ни със Самед се възобнови.

— Моят колега току-що пак даде солидна идея — казах аз. — Позвънете в Баку, във ведомството по охрана на президента. Нека предадат на Алекпер снимките на избавителите му. Без това не си струва дори да им отварят вратата.

— За какво говорите! — започна да се вълнува Самед. — Кой, как и кога ще го направи? И дали има съответната апаратура? Какво, господин Къриган също ли тръгва за там? Това ми дава надежда.

— Тогава да не губим време — казах аз. — Всичко е въпрос на часове. Или дори на минути. Възможно е похитителите на вашия братовчед вече да са там някъде наблизо. Боя се, че вече няма да го отведат в Акапулко. Трябва да има парола за господин Къриган, разбирате ли? Добре ще е, ако предадете в посолството на Техеран някакви опознавателни думи за него.

— Откъде ви хрумна, че се канят да отвлекат Алекпер? — попита Самед.

— Аз на тяхно място щях да постъпя по този начин — казах, без да скривам нетърпението си. — Това първо. Второ, още не са се споразумели с похитителите за цената. Може още да се пазарят. Във всеки случай намеренията им бяха такива — ние прослушахме запис на техен разговор. Но не е известно какво е станало след това.

— Убедихте ме — каза предпазливият Самед, след като помисли малко. — Ще ви дам парола. Попитайте чичо коя книга обичам най-много. Алекпер също знае. На триста и седма страница на това издание, което имаме и той, и аз, осми ред отгоре. Петата дума, ако се брои отдясно. За това ще знаете вие и Алекпер. Никой друг. Това и ще бъде паролата. Може още сега да звъннете на чичо Мешади. Той ще предаде по сателитния телефон в нашето посолство за Алекпер.

Солонин, все още застанал на вратата, недоволно се намръщи: още едно главоболие — някаква си парола…

— Не бих искал да губя повече време — казах на Самед. — Още сега ще позвъним на чичо ви.

— И последното — продължи Самед. — Ще ви отнема още минутка, не повече. Става дума за нефтения бос Мансуров. Той сега е тук, в Москва. Кроеше нещо, държа се безобразно, сякаш властта му е вече в джоба. Наложи се да го предам на милицията. Вие имате връзки. Не може ли да го подържат там колкото може по-дълго?

Тази молба не ми хареса много и нищо не обещах на Самед. А на чичото позвъних веднага.

— Всемилостиви — назова той думата за парола. — Само не се учудвайте. Самед внимателно изучава световните религии. Новият завет е любимата му книга. Ще позвъня в Техеран.

— Всемилостиви — повтори след мен Солонин. — Добре, ще видим как ще се развият там събитията с вашите тайнствени думички.

Той замина, а аз отново включих магнетофона. Вече не ми се спеше. Толкова събития за една нощ. Спи ли се след такова нещо? Трябва да послушам още двамата братя…

„… Кажи му, че и ние сме хора зависими — произнесе Русих-старши, чийто глас вече свободно различавах, въпреки силните смущения. — И зад нас стои някой. — И се нахвърли върху брат си: — Превеждай! Колко мангизи дадох да изучиш английския. Превеждаш отгоре-отгоре…“

„Знам кого представлявате — вежливо отговори Ибн Фатали, след като изслуша превода. — Миналата есен разговарях с един човек на сесията на ОПЕК във Виена. Там той присъстваше на скромната длъжност съветник на председателя на вашата делегация. Между другото, сведущ, волеви и с широк кръгозор, въпреки сравнително младата му възраст… Помня, че председателят се обръщаше към него фамилиарно — Гоша.“

„Щом знаете — рече Льоха, — трябва да разбирате и нас.“

„Какво му каза?“ — попита Костюха.

„За господаря — отвърна Льоха. — Защо, не бива ли?“

„Аз водя разговора — заяви по-големият брат, — твоята работа е само да превеждаш, а не да припкаш като теле пред майка си.“

„Мисля, че Гоша ще отиде далеч“ — каза Ибн Фатали, след като изчака да свърши разправията им.

Явно преводачът беше пиян, пъхаше се, където не му е работата, бъркаше английските думи с руски.

Изключих магнетофона. Колата се отдалечаваше, звукът ставаше по-слаб. При това Льоха с пиянския си коментар затъмняваше смисъла на казаното.

И тъй, отново изплува този Гоша. Неслучайно го спомена чуждият гост Джамил ибн Фатали. Защо той познава този Гоша, а аз не го познавам? Своя съотечественик, когото сигурно органите издирват?

Грешката трябва да се поправи. Може да позвъня в Москва и да попитам Меркулов. Може при тях в прокуратурата да имат нещо за тази популярна в определени кръгове личност?

Погледнах си часовника. Къде да звъня сега… В Москва е едва седем сутринта. Навън е съвсем тъмно. Буря и студ едновременно, ако се вярва на синоптиците.

Все пак трябва да поспя. Не аз си казах това, организмът ми го заяви. В школата на Редуей имаше специални тренировки за бързо заспиване. Тази сутрин не ми потрябваха: заспах моментално, потънах в съня като камък във водата.