Фридрих Незнански
Голямата игра (19)

3.

Грязнов сновеше из кабинета, докато се готвеше за предстоящия разговор. Само да не премине границите, както го съветваше Борисич.

Лесно му е да дава съвети. Нали не е бил там, в онази килия. Не е виждал наглите физиономии. Не е държал онова момче на ръце.

Той ту се навиваше, ту се овладяваше. И си внушаваше: само спокойно. И без адвокати. Адвокатите ще бъдат после. После… Ето, ще поговорим за живота, след това ще ти намерим адвокат… Сам ще ти стана адвокат!

Той седна на бюрото и стисна с две ръце главата си. Малко му олекна, сякаш омекна. Трепна, когато на вратата се почука.

Главното е да не гледа сега в лицето му. Защото ще си изтърве нервите, непременно ще ги изтърве.

— Влезте — каза глухо Грязнов, като гледаше настрани.

— Другарю полковник, арестуваният Рахим Мансуров е доведен.

— Не арестуваният, а временно задържаният — поправи го Грязнов и премести погледа си върху Мансуров. — Седнете.

Тази комбинация — началникът поправя подчинения в полза на арестанта — беше нагласена. Началникът е строг, но справедлив, не позволява на разни милиционерчета да се разхайтват. Комбинацията действаше безотказно, ще видим как ще бъде сега…

— Ще разрешите ли? — попита Мансуров.

Грязнов трепна.

— Какво да разреша? Вие разрешете да ви попитам защо се намирате в предварителния арест?

Мансуров се надигна от табуретката, притисна ръце до гърдите си.

— Нали ви казах, трети ден искам среща с началника на управлението и с градския прокурор.

— Другарю полковник, и аз не разбирам! Аз съм поданик на република Азербайджан…

— Дипломат ли сте? — попита Грязнов.

— Не, защо дипломат…

— В протокола за задържането е написано, че сте арестуван в посолството на Азербайджан. Ако не сте дипломат и не се ползвате с дипломатическа неприкосновеност, какво сте правили тогава там?

— Бях там като посетител. — Мансуров сви рамене. — Като молител…

— Разбирам. Вие сте молили за нещо, а те са извикали милицията, понеже не са могли да се справят с вас, така ли?

— Е… малко се разгорещих. Ние, хората от Изтока, малко разменихме мнения…

— С кого ли не се случва — съгласи се Грязнов и като въздъхна, разлисти тънкото досие за хулиганство. — По дяволите… Истинските мошеници и крадци се разхождат на свобода, а тук нормални хора, пристигнали на гости у нас…

— Нали съм лице от кавказка националност — подсказа Мансуров.

— И аз за това говоря — каза Грязнов, като хвана телефонната слушалка. С крайчеца на окото си видя, че Мансуров пак се надигна от мястото си. — Между другото, Рустам Мансуров ваш брат ли е?

Лицето на Рахим Мансуров, този охранен, благообразен човек, пламна от този въпрос.

„Нима ще се откаже от братчето си? — помисли Грязнов. — Господи, с кого си губя времето…“

— Знаете ли, фамилията е разпространена, у нас има много Мансурови…

Грязнов започна усилено да търси нещо из чекмеджетата на бюрото си.

— Това беше някъде тук… — каза той и махна с ръка. — Така, този ваш съименник май казваше, че има брат, който непременно ще го откупи. Не стига това, ами ще го размени за пленници от Чечня. Можете ли да си представите?

Мансуров предпазливо изцъка с език и поклати глава.

Стига преструвки, помисли си Грязнов. Противно ми е да гледам всичко това…

— Имате ли брат на име Рустам? — попита той директно.

— Защо разигравате комедия, другарю полковник? — попита с обида Мансуров.

— Аз ли разигравам комедия? — учуди се Грязнов. — Току-що вие фактически се отказахте от родния си брат, когото го чака… вече не знам какво точно след всичкото, което е извършил.

— Нищо не го чака, Вячеслав Иванович — произнесе с усмивка Мансуров. — А вие сте артист. Ловко ме разиграхте. Но все пак малко не ви достигна, съвсем малко… Може ли да запаля?

— Пушете, пушете… Не сте ли купили още прокурора по този случай? — попита Грязнов.

— Защо питате така? Към какво ме подтиквате? — закашля се Мансуров. — Няма да ви кажа нито дума повече без моя адвокат.

— Какво общо има адвокатът? Брат ви има нужда от адвокат.

Мансуров замълча, загледан в тавана. Грязнов почувства нарастващото раздразнение.

— Щом мълчите, значи няма какво да кажете — обади се той, като едва се сдържаше. — Така, ще ви се наложи да откупите още десетина наши пленени момчета…

Мансуров облещи очи, без да разбира нещо.

— Да обясня ли? — попита Грязнов. — Няма нищо по-просто. Завеждаме второ дело срещу вашия брат за изнасилване и побой над младежа Николай Панкратов на еди си коя дата в еди си коя килия. Не ви харесва? И още. Имам донесенията на началника на Бутирка как вашият брат в присъствието на съкилийниците си се е хвалил, че държите пленници като обменен фонд.

Мансуров започна да се вълнува.

— Вячеслав Иванович… Аз, каквото искате… Ако искате, ще ви построя къща? Ако искате, мерцедес да ви подаря?

— Мерцедес наистина ми липсва — кимна Грязнов. — За управлението. Началниците карат фордове, а ние със старите волгички. Само че аз говоря за друго. Предлагали сте пленници срещу брат си, за да спрат делото. Заради себе си и заради онова момче… Виж, пленниците много ме интересуват.

— Милион долара! — Мансуров вече не се владееше.

— Малко са! — повиши глас Грязнов. — Колко струват у вас двайсет, не, трийсет пленени руски войника? Разбра ли?

— Разбрах! — извика Мансуров. — Само освободете брат ми. Без баща съм го гледал… Искате ли още десет пленника?

Грязнов разбираше, че тази търговия не е уместна, че какъвто и да е по-големият брат Мансуров, не бива да се говори с него за откуп, но не можеше да се спре. В края на краищата това не беше разпит, просто разговор. Без свидетели.

— И още едно условие — каза той, — ще пуснеш нефта си по нашата тръба.

А Мансуров се оживи.

— Как да осъществя искането ви, като се намирам тук? Трябва да се върна в Баку, там имам пари. Пари, хора, които чакат разпорежданията ми. Те не знаят какво се е случило с мен…

— Засега няма да може да се върнете, но връзката ще ви я осигуря.

— Какво общо има връзката? — Мансуров притисна ръце до гърдите си. — Не мога да се разпореждам с парите си от разстояние. Аз ще направя всичко и веднага ще се върна, не се съмнявайте — по-малкият ми брат ще остане тук, в ръцете ви.

— Не е в моите ръце — прекъсна го Грязнов. — Той е в ръцете на правосъдието. И при всички случаи ще застане пред съда.

— Ей, Вячеслав Иванович, драги. — На лицето на Мансуров се появи нещо като усмивка. — Умен човек сте, ама лош политик. Всичко е в ръцете на Аллаха, а не във вашите или моите. Какво казват руснаците? Човек предполага, а Господ разполага. Днес вие решавате моята съдба, а утре…

— Да не ме заплашваш?

— Аллах ми е свидетел, какви заплахи? Не съм казвал нищо подобно! Просто на този свят няма нищо постоянно. И после, защо преминахте на „ти“? Нали съм задържан, а не осъден.

— „Вие“ трябва да се заслужи!

Все пак се изпусна, изложи се пред тази отрепка. А сега какво, да бие отбой по всички фронтове? Няма да стане.

— Значи се разбрахме — каза сурово Грязнов, като се стараеше да не гледа към Мансуров, който бършеше обилната пот с носна кърпа. — Четирийсет пленника. Какво и как — са ваши проблеми.

— Може някой от вашите роднини да е имал нещастието да попадне в плен при чеченците? — попита предпазливо Мансуров. — Затова ли толкова болезнено възприемате този въпрос? Разберете ме правилно. Парите са всичко, което имам. Благодарение на тях все още мога и смея да си позволя нещо.

— Например млада жена — промърмори Грязнов и помисли: пак дяволът ме дърпа за езика.

Мансуров се запъна, но бързо се овладя и продължи:

— Мога да откупя поне вашите пленници. Което и правя. А бедните им родители и бедната ви държава не са способни и на толкова. Нали не съм ги пращал аз там, прав ли съм? Какви са ми те, мои деца? Брат ми е виновен. Нека да е така. И е заслужил най-сериозно наказание. Но нима не ви предлагам живот за живот? За какво ме порицавате? Е, ще изпратите и мен в затвора за хулиганство. И каква ще е ползата?

Измъчваше го задух. Обливаше се в пот, масажираше лявата страна на гърдите.

Май не се преструва, помисли Грязнов. Поне му натри носа. И това е нещо.

— Е, да продължим пазарлъците си — каза Грязнов. — Значи поемате върху себе си грижата за откупуването на пленниците?

— Но за това трябва поне да се измъкна оттук — отговори Рахим Мансуров. — Извинете, сърцето ми… Вашата шокова терапия не е за мен.

— Мога да ви предоставя възможност да се обади по телефона — каза Грязнов, след като помисли. — Но само на руски, само в мое присъствие.

— Разберете ме правилно — въздъхна Мансуров. — По-добре ще е, ако те не знаят, че съм тук, при вас. Бездруго ще ми се наложи да се отчитам пред съпругата къде съм се губил тези дни. Поканете преводач. Или запишете разговора ми на магнетофон. Но аз отново настоявам да освободите брат ми.

— Боя с, че вече е късно. Влакът замина. Следствената машина набра обороти. Сега трябва да мислите за друго, как да спасите брат си от най-голямото наказание. Ако, не дай Боже, Коля Панкратов умре…

— Е, докато не се е случило непоправимото, ще се надяваме да стане по-добре — въздъхна Мансуров.