Фридрих Незнански
Голямата игра (44)

12.

Рахим Мансуров отвори очи и видя медицинската сестра, която сменяше разтвора в системата.

— Фи… — чу за първи път от много денонощия гласа си. — Фирю…

Сестрата трепна, изохка и излезе тичешком от стаята. Седналият до вратата дежурен от охраната вдигна глава и се отърси от дрямката си.

— Стана чудо — каза сестрата в отговор на въпросителния му поглед. — Заговори… Извика някого. Може би ще разберете?

Пазачът погледна колегата си, който седеше в края на коридора.

— Прати лекар! — извика му той. — И седни на моето място. Свестил се е, вика някого.

А той влезе в стаята. Мансуров облизваше сухите си, посинели устни и се опитваше да каже нещо.

— Жена ми — издума той.

— Сега ще я извикам — каза пазачът.

Затворил очи, Рахим Мансуров поклати отрицателно глава. Не искаше да разговаря с нея. Трябваше да предаде нещо важно на някого…

Може би трябва да извика Алекпер, сина на президента? Не, може неправилно да разбере всичко… Самед щеше да разбере, макар да е враг за него, за Рахим. Но Самед е далече, в Москва.

— Рустам — каза тихо Мансуров. — Извикайте… моя брат, Рустам…

Пазачът веднага избра някакъв номер по мобифона си. Жената на Рахим напоследък не глези съпруга си с посещенията си. Започна да се осведомява за самочувствието му по телефона. Ето и днес позвъни и се извини със заетостта си… Такива жени винаги са заети с нещо.

— Ало — чу се недоволният глас на по-малкия брат. Този посещава болницата още по-рядко… Впрочем каква полза тук от него?

— Брат ти те вика — съобщи дежурният.

— Той свести ли се? — пооживи се Рустам.

— Точно така. Моли да дойдеш при него. И то незабавно.

Пазачът погледна накриво Рахим Мансуров. Той лежеше със затворени очи, на лицето му пак се появи печатът на страданието.

Ето го лежи, могъщ човек, а на никого не е нужен. Всички са много заети. Или мислят, че той вече няма да си стъпи на краката? Че досегашното му величие е отишло в миналото? Напразно мислят така. Рахим Мансуров Рухола-оглу не е такъв човек…

— Не мога сега — каза Рустам, после в слушалката се чу нечий шепот, май на момиче.

Ясно, братчето не е само, с някоя мадама е… А те го отвличат, викат го при по-големия му брат.

— След двайсет минути да си тук! — каза строго пазачът и пак погледна под вежди Мансуров-старши. — Изпращам кола да те вземе.

— Добре — каза Рустам и затвори.

— Ще дойде ли? — попита Мансуров-старши и се виждаше колко трудно успя да го произнесе.

Да, има нещо в законите на Щериата, внушаващи почитание към родители и по-възрастни…

— Да — отговори пазачът.

— Надир… Ти Надир ли се казваш? — попита Мансуров.

— Надир е в другата смяна, аз съм Фарид — отговори дежурният от охраната.

— Фарид… — Думите на болния ставаха все по-ясни, макар говоренето да го затрудняваше. — Всичко, което ще говорим… трябва да мълчиш за това. И когато дойде брат ми… той е пропаднал, разглезен е, но ми е брат, говори с него малко по-вежливо. Всичко, което ще чуеш, е голяма тайна. Знаеш ли как умея да се отблагодарявам за вярна служба?

— Да — кимна Фарид. — Не се безпокойте за нищо. Сега ще дойде лекарят.

— Нещо дълго не идва…

— Имат визитация, нали знаете, по това време винаги има визитация.

Мансуров не отговори нищо, само махна с ръка по посока на вратата.

Фарид излезе. В коридора се огледа. В края на коридора се суетяха хора в бели престилки. Ако се съди по всичко, докарали са тежко болен.

Фарид бързо избра телефонен номер.

— Извика по-малкия си брат при себе си — каза полугласно. — Иска да му довери нещо… Много важно, така предай…

И веднага изключи телефона.

 

 

Рустам лежеше, загледан в тавана и чувстваше как се цепи главата му. Никъде не му се ходеше. След безсънната нощ просто не можеше да се мръдне и да предприеме нещо. Момичето, което лежеше до него, бавно докосваше с пръст гърдите му. Вчера това го възбуждаше. Днес го дразнеше. За какъв дявол се надруса с онази трева. Брат му е прав, по-добре да не се занимава с такива неща.

Той погледна с ненавист съседката си по легло. Май че беше от Украйна. Продължава да разглежда със зяпнала уста обзавеждането в спалнята му. Набила си е в главата, че той се е влюбил и възнамерява да се жени за нея. Ако знаеше какви жени са минали през тази спалня!

Някога тук спеше по-големият му брат Рахим. Когато се премести в новата си къща, остави всичко на него, на Рустамчик.

— Как се казваш? — попита той.

— Океана — каза тя проточено и се обърна по гръб. — Вчера ми помнеше името, когато ме агитираше да се оженя за теб. А днес забрави ли?

— Аз? — Той се понадигна на лакът. — Нима съм те кандърдисвал?

Сега най-после я разгледа. Източено слабичко пуберче. В Русия за такова биха го осъдили… Впрочем там получи присъда за друго. Отначало тя се съгласи, след това в последния момент се изплаши от нещо. Дали че всеки момент ще се върнат родителите й, дали от друго. А тогава кръвта го удари в главата. Страшно много я искаше. Пищна, волоока, с дълга коса.

Може ли да се сравнят двете? Той и за онази никога нямаше да се ожени… Макар че също й наговори какво ли не, дори за пламналата си любов. Между другото, как се казваше?

— Не се бой, никога няма да се оженя за теб — рече Океана.

— Хем вече мога да се женя, навърших петнайсет. Нали никъде няма да мръднеш оттук? И правилно. А на мен ми омръзна у вас. Хем искат без презервативи, хем те питат имаш ли медицинско от кожно-венерическия диспансер… Писна ми. Ще посъбера още малко парички и ще замина. В Москва. Там всички пазят. Особено чужденците.

— Няма ли да спреш? — попита той, усетил как го изпълва тъмна злоба.

Тя млъкна. Стана и като се обърна с гръб към него, започна да се облича.

— Ти къде? — попита той. — Не е свършило още денонощието. Нали вземаш за денонощие, а не за нощ.

— Сутрин не правя любов — каза тя. — Сутрин сте космати и зли… Плати ми за нощта и ще си отида.

Той я гледаше как се облича. Дрехите й грозни. А тялото — един път. Краката стройни и гърдите й хубави.

— И аз ще излизам — рече той. — Нали чу, трябва да отида при брат ми. Не се съмнявай, ще ти платя за денонощие.

Тя повдигна рамене.

— Ще почакам — каза уморено. В огледалото отсреща се отразяваше бледото й личице с тъмни кръгове под очите.

— Защо ми даде тази гадост? — попита тя. — Сега главата ми се цепи.

— Ами че ти ми я даде! — подскочи той.

Тя отметна назад глава, за да си спомни.

— А, сега всичко ми е ясно! — каза тя. — Не ти, разбира се, идва твоят приятел, онзи, който си тръгна с Раечка. Той го даде.

— Дадаш… — спомни си Рустам. — Дадаш ли се казваше?

— Може да беше Дадаш — каза тя и се засмя по детски. — Странно име. „Да“ и „Даш“?^[1]

— Ще ти дам! — каза той и се опита да я прегърне.

Тя се дръпна.

— Нали ти казах! Сутрин не обичам. По-добре се приготвяй. Брат ти чака в болницата.

— Слушай, ела довечера, а? — помоли я той.

Тя повдигна рамене, докато се мръщеше от пушека. Пушеше несръчно.

— Ще ти платя предварително за денонощието — каза той. — Ела, че иначе няма с кого да си говоря.

— Ах, на това отгоре ви се говори!

Той я закара до площад „Свобода“. Тук Океана работеше с приятелките си, които вече бяха на мястото си.

— Е добре — каза тя, след като помисли малко. — Щом сме се уговорили, ще дойда. А сега ме закарай до болницата. Там е по-близо до квартирата, която съм наела.

— Искаш ли да почакаш? — попита той. — Няма да се бавя. После ще отидем да се попързаляме.

— Не. Трябва да си отида вкъщи. А ти говориш хубаво на руски — каза тя. — В Русия ли си живял?

— Не, бил съм в руски затвор — отговори той.

— В затвор? Нали брат ти е богат, защо не те е откупил?

— Откупи ме — навъсено отговори Рустам, — даваше големи подкупи. Сключваше договори, обещаваше непрекъснато. Сега заради това едва не го убиха.

— Виждаш ли, а ти не искаш да отидеш при него. А за какво беше в затвора?

— Слушай, можеш ли да помълчиш? — кипна той. — Много си любопитна.

Стигнаха до болницата. Рустам слезе от колата. Закани й се с юмрук.

— Да не си мръднала от колата, разбра ли?

— Но нали може да сляза? Къде ще избягам, нали обеща да платиш предварително за довечера?

Той я пусна да слезе. Тя започна да се разхожда, демонстрирайки тънката си фигурка, забележима дори под старото й палто, стегнато с тясно кожено коланче.

Така си вървеше насам-натам, когато при нея дойде чернобрад младеж с маскировъчно яке.

— Разхождаме ли се? — попита той.

Тя сви рамене, което той възприе като подканяне да продължи разговора си.

— Как се казваш? — попита той.

Тя го погледна игриво.

— Ами Люся.

— Амилюся?

Тя се засмя и притисна уста с еднопръстата си ръкавица.

— Просто Люся! А вие?

— Фикрет.

— Чакате ли някого? — попита тя.

— Не — отговори той. — Свърши ми смяната… Защо не се поразходим заедно?

И точно тогава го извикаха. Двама, които по нещо си приличаха с него, също така брадати, дойдоха при него и му заговориха нещо на езика си.

Фикрет се озърна, сякаш за да провери дали тя е тук. Тя не разбираше нищо от разговора им. Но една дума, по-точно име, я накара да застане нащрек. Онези няколко пъти споменаха Рахим Мансуров.

И изведнъж спряха, замряха, побутнаха се един друг и се втурнаха към колите си. Тя неволно погледна натам, накъдето току-що гледаха.

От вратата на военната болница излизаше Рустам. Лицето му беше навъсено и загрижено. Той дойде при Океана.

— Слушай, не мога сега, разбираш ли? — И я хвана за ръката. Тя я дръпна, отстъпи една крачка.

— Какво ти става? — попита той.

— Само не се озъртай — каза Океана. — Момчетата от тези коли току-що говореха за брат ти, а като те видяха, се разбягаха. Какво зяпаш? Направи се, че ме закачаш, а аз ще се дърпам.

Рустам я гледаше слисано.

— Истината ти казвам, Рустам. Тръгвай. Довечера ще бъда у вас. А сега изчезвай оттук. Може би искат да те отвлекат?

— Слушай, а как ти е името? — попита той.

— Вече ти казах веднъж, но все не можеш да запомниш. Хайде, върви, не стой така! Но първо се престори, че ме закачаш, а аз ще се браня…

Той протегна ръка към нея, тя го удари през пръстите. Отстрани не изглеждаше много убедително, но за повече не беше способен. Това, което съобщи брат му преди няколко минути, не се побираше в ума му.

С крайчеца на окото си забеляза, че двете коли, за които току-що говореше Океана, тръгнаха след него, като спазваха дистанция.

Рахим почувства как нещо ниско в корема му изстина. Както след оня случай в Бутирския затвор, когато му съобщиха, че след станалото в килията може да получи най-тежката присъда.

Едно е да наблюдаваш по видеото надбягвания с коли, като държиш кутия бира в едната си ръка, а с другата крепиш някое маце на коленете си, и съвсем друго, когато те преследват.

Рустам караше колата и мислеше за брат си.

Рахим беше още много зле, говореше едва чуто, някои фрази повтаряше по няколко пъти. Има някакви много ценни документи. Поверява ги на по-малкия си брат. Сега за тези книжа се води истински лов. Те са национално достояние на цял Кавказ.

Рахим не успял да ги скрие зад граница. Не му беше до това. Много време и сили му отне епопеята с освобождението на Рустам… Сега не знае на кого да повери тайната. Цялата му надежда е в него, по-малкия му брат. Помни какво се наложи да понесе и да направи по-големият му брат, за да го спаси от руските лагери… Рустам трябва да поеме част от работите, които не търпят отлагане.

Нека Рустам даде тези книжа, за които Рахим сега не може да каже нищо конкретно — няма нито сили, нито време — на сина на президента.

И нека Рустам не се чуди на това. Да, те с Алекпер дълго време бяха врагове, макар да изповядваха една и съща идея — транспортирането на мюсюлманския нефт трябва да се осъществява през мюсюлманските страни.

На Алекпер този път му се струваше по-икономичен. Рахим се интересуваше повече от идеологическата страна на нещата — по силата на доскорошното си минало… Като изрече това, Рахим се усмихна слабо. Спомни си, че докато протриваше панталоните си в разните комитети на партията, на никого не идваше наум да заплашва живота му. Заспало време беше. Сега всички подскочиха, сякаш са се събудили от един и същи страшен сън. И започнаха да грабят, да размахват ръце, за да продължат борбата вече наяве.

Рустам караше бавно, после даваше газ, постоянно се оглеждаше и всеки път виждаше как преследвачите повтарят маневрите му.

Вече не знаеше накъде кара. Към кого да се обърне за помощ? Брат му каза, че трябва да вярва само на своите роднини. Но по-голямата част живеят в родния им Наурски район. Оставаше Фирюза, жената на брат му… При тях нещата като че ли не вървяха гладко, но брат му й вярваше за такива неща… И дори някак между другото каза на Рустам, че на нея дължи спасението си — намерила му западни лекари.

Значи трябва да кара към снахата. Там ще си почине и ще помисли.

И той рязко натисна педала на газта, после погледна в огледалото за обратно виждане… Точно така — онези също се засилиха. Кой знае, може би дължи живота си на тази малка украинка, чието име никак не можеше да запомни.