Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Игра по крупному, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Голямата игра

Преводач: Венета Георгиева

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: „Атика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Атика“

Художник: „Атика“

ISBN: 954-729-078-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3844

История

  1. — Добавяне

13.

Грязнов крачеше из кабинета и хвърляше око към телефона. Володя все не се обаждаше, а не си струваше да го търси. Нека там, в Тюмен, мислят, че е дребна птица. И поводът за долитането му е съвсем случаен. Служебна командировка, нищо повече.

Дългото позвъняване откъсна Вячеслав Иванович от размишленията.

Той грабна слушалката.

— Ало!

— Аз съм, Вячеслав Иванович… Мансуров ви се обажда. Рахим.

— В Баку ли сте? — Грязнов почувства как кръвта нахлу в главата му.

— Да, в Баку съм — каза Мансуров. — Тръгнах си и не се сбогувах с вас. И брат ми е тук с мен. Предадоха го на нашите правозащитни органи… Помните ли, като ви предупреждавах?

Грязнов слушаше изтръпнал.

— Защо мълчите, Вячеслав Иванович? — поинтересува се Мансуров. — Онемяхте ли? Сигурно имате много въпроси. Ще се постарая да им отговоря. Може би сте чули, че настаних онова момче, Панкратов, в скъпа частна болница, заплатих лечението му. Ще ви дам телефонния номер, по който можете да позвъните на Панкратов направо в стаята. Той ще потвърди всичко пред вас. Животът му е вън от опасност. И едва след това си позволих с чиста съвест да си тръгна, като взех със себе си Рустам. Чувате ли ме, Вячеслав Иванович? Ще си запишете ли телефонния номер?

— Да — отвърна глухо Грязнов. — Диктувайте.

— Можете да му позвъните веднага след нашия разговор. Аз също му се обаждам, за да знам какво става там, добре ли го лекуват. И моя Рустам накарах да му се обади, макар че не искаше. И ще го карам, докато Коля не излезе оттам здрав… Трябва да пазим младите. Не бива да им отмъщаваме. Моят брат е моят живот, повярвайте ми.

Той си пое дъх и продължи:

— Сега по другия въпрос… Едва ли ще мога да изпълня всичко, за което се уточнихме. Парите са си пари, а моите чеченски приятели ме гледат накриво. Малцина от тях държат руски пленници за продажба. Повечето за размяна на роднините си. Защо са ти, казват, ти докара твоя брат от Русия… Намерих само петима руски пленници, които са готови да ми продадат. Още трима отказаха, не желаят да се връщат, приели са исляма… Ще откупя петимата, това са руски младежи, връстници на моя Рустам. Защо мълчите, Вячеслав Иванович?

— Какво мога да кажа? Вие сте извън пределите на досегаемостта. Ако можете да откупите още някого — добре, като не можете… какво да кажа…

— Но нали ми вярвате? — попита Мансуров. — За мен сега е важно дали ми вярвате или не.

— Какво значение има за вас? Като видя петимата, тогава мога да кажа нещо.

— Разбрах. А за брат ми — извинете. На никого няма да дам брат си. Нали няма да ми отмъщавате, Вячеслав Иванович?

— Какво говорите? — усмихна се Грязнов. — Ръцете са ми къси, а портфейлът празен.

Грязнов остави слушалката и с още по-голяма ненавист заби поглед в телефонния апарат, сякаш това е източникът на всичките му неприятности.

Все пак е избягал! Но се обади. И изглежда, не лъже. Само петима души… Виж как държат на роднините си. Да им завидиш… У нас е обратното, всички се крият в дупките си. Най-много се караме с роднините си, с никой друг.

Телефонът пак звънна и прекъсна размишленията му.

— Здрасти, Вячеслав Иванович! — бодро се обади Володя.

Грязнов въздъхна с облекчение.

— Къде се изгуби?

— Непрекъснато давате заето.

— Не те ли подслушват там?

— В слушалката няма „бръмбар“. Цялата стая опипах…

— Не си ли замръзнал вече?

— Не, какво говорите! Подариха ми нов кожух — вместо палтото…

— Кой? — Грязнов застана нащрек.

— Ами тези, с които летях. Изхвърлиха ми палтото… Но това е дълго за обяснение, подробностите ще чуете, като се видим. Не се безпокойте, всичко е нормално, още не съм затънал в корупция.

— Откри ли нещо? — попита Грязнов, без да престава да се мръщи.

— Има някои неща — отговори Володя. — Ще може ли да ми изпратите една картинка, и то спешно?

— Каква картинка?

— Отпечатък от маратонката върху педала на колата. Помните ли?

— Помня, естествено. Маратонки „Пума“ номер четирийсет и шест. Лабораторията даде и други характеристики. Ще ти изпратя, щом толкова спешно имаш нужда от това. Друго какво?

— Утре съм на погребение — въздъхна Володя.

— А твоите нови познати също ли отиват?

— Как иначе. Засега това е най-голямото им нещастие. Интересни типажи. Само тук можеш да срещнеш такива, в Сибир, отдето идва нашето могъщество.

— Обаятелни ли са? — усмихна се Грязнов. — С широка душа?

— Меко казано — въздъхна Володя. — Просто пукат кости от приятелски прегръдки… И после историята с убийството на жената на Томилин. Тук се крие нещо, освен чисто житейски колизии.

— На нейното погребение ли отиваш? — попита Грязнов. — Да те подсигурим за всеки случай? Мога да звънна в местното управление на МВР.

— Не, какво говорите! Тук се знае всичко за всички! — започна да се вълнува Володя. — Разбира се, те мислят, че са ме заблудили. Старая се да не ги разочаровам.

— Ох, внимавай — въздъхна Грязнов. — Чувствам, че си затънал да не казвам докъде. Ще се измъкнеш ли?

— А как иначе? В краен случай и господин Козлачевски си има слаби места… Знаете ли, че се е кандидатирал в местните избори за губернатор?

— Значи му трябва чиста биография — рече Грязнов. — А ти бъди все пак малко по-предпазлив. Може би не си заслужава да си пъхаш носа в историята с убийството на Томилина?

— Искам да огледам това дело, да го сравня с другите — отговори Володя. — Ако няма нищо общо с това, което разследваме, ще го оставя… Но това вече е друг разговор.

— Точно така — съгласи се Грязнов. — А аз ще прегледам материалите за Козлачевски. Ако не ме лъже паметта, трябва да имаме нещо при нас.

И затвори. После набра номера на Меркулов:

— Костя, каква стана тя? Нали те молих да позадържиш Мансуров…

Меркулов веднага мина в настъпление:

— Молил ме бил! А чувал ли си, че там, в Баку, се намира някой си Александър Борисович Турецки?

— Той е там под друго име — каза Грязнов.

Чуваше се как Меркулов въздъхна тежко.

— Всичко разбрах — каза Грязнов. — Само не въздишай толкова тежко.

— Слава, представа нямаш как се е объркало всичко там… Те там избират с кого да общуват. През чия територия да пуснат нефтопровода.

— Чувах. И четох. Неведнъж. И какво, наистина ли без техния нефт ще се свърши светът? Няма ли къде другаде да спечелим?

— Не е моя и твоя работа — рече Меркулов. — И аз не разбирам всичко. Но се старая да вярвам на тези, които разбират повече от мен. Ти, Слава, си професионалист, значи трябва да уважаваш другите професионалисти в своите области.

— Благодаря ти за признанието. Знаеш ли, че Мансуров току-що ми се обади от Баку?

— На теб? — смая се Меркулов. — И какво ти каза?

— Взел е и брат си…

— Знам. Прокуратурата на Азербайджан се обърна към нас с ходатайство да им предадем делото до завършване на разследването.

— Точно така. Настанил е освободения от ареста Панкратов в частна болница, заплатил за лечението му, привлякъл големи специалисти. И ми съобщи, че вече е откупил петима наши пленници… Разбираш ли? А ако се халосвах с буквата на твоя закон…

— Законът е толкова мой, колкото и твой — прекъсна го Меркулов.

— Ако не бях го заплашил, нямаше да се случи нищо такова! Като нищо щяхте да пуснете братчето му просто така по силата на политическата целесъобразност.

— Да не си пил, ей? — попита Меркулов.

— Нито грам — отвърна Грязнов. — Понеже няма с кого. Саша е далеч, а ти пазиш себе си и законите си…

— Какво искаш от мен? — Меркулов вече губеше търпение.

— Нищо! Исках да си облекча душата! — каза Грязнов и затвори.