Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Игра по крупному, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Голямата игра

Преводач: Венета Георгиева

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: „Атика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Атика“

Художник: „Атика“

ISBN: 954-729-078-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3844

История

  1. — Добавяне

5.

— Те са на гара Ховрино — съобщи по телефона Меркулов на Грязнов. — Следователите вече работят по случая. Композицията е преместена в глух коловоз. Иди и провери нещата сам. Това е лична молба.

— Костя, при цялото ми уважение — възропта Грязнов. — Какво общо имам аз? Някакви мошеници натоварили в цистерните пясък вместо бензин. Това не е мой проблем, разбери най-после!

— Сигурен съм, че има връзка със случая на Турецки в Баку — сухо отговори Меркулов.

— Поне известно ли е на кого са вагоните? — въздъхна Грязнов. — Наши? Не разбирам каква е връзката с Баку…

— Тази сутрин е бил убит генералният директор на една тюменска компания — отговори Меркулов.

— Чух, понякога гледам телевизия. Но това е в Тюмен. А аз, ако не си забравил, работя в московската криминална милиция.

— Слушай — започна да губи търпение Меркулов, — какъв е този твой навик да се дърпаш, без да изясниш всички обстоятелства по делото? Става въпрос за нефт, убийства и отвличания, нищо че тук не са отвлекли човек, а влакова композиция с бензин. И генералният директор е убит именно след историята с тази композиция. Искаш ли официално да ти възложа делото? Няма никакъв проблем. Смятай, че вече съм го направил.

— Да беше го казал веднага — измърмори Грязнов. — Значи историята с композицията не е от днес, така ли?

— Разбрах за нея преди два дни — отговори Меркулов. — Първо се е захванала районната прокуратура. След убийството на генералния директор се намесихме и ние.

— Искаш да кажеш, че така се опитват да прикрият следите? — попита Грязнов. — Струва ми се, че това не е първото такова дело, с което се нагърбвате.

— Не е първото — съгласи се Меркулов. — И се опасявам, че ще остане неразкрито, както и предното. А от убийството нишката води към Каспийско море. Тези връзки не се изясниха веднага. Но когато се очерта нещо, помислих…

— Правилно си помислил! — прекъсна го Грязнов. — И забрави каквото ти наговорих преди малко. Турецки е сам, или почти сам, а ние сме толкова хора. Поне можем да си звъннем, да се срещнем след работа, да се отърсим с общи усилия от стреса…

— Това не е по моята част — сухо каза Меркулов и затвори телефона.

 

 

Грязнов стигна на гара Ховрино по тъмно. Колата се движеше трудно сред снежните преспи и задръствания, криволичейки из неосветените улици.

После с помощта на дежурния диспечер той излезе на някакъв осми коловоз, който стигаше до глух. Тук войничета с наметала разчистваха релсите, а техният командир, полупиян и разпасан, седеше в топлата будка и пиеше чай със стрелочничките в оранжеви жилетки.

— Следствената група е ей там — махна с ръка офицерът, без ни най-малко да се смущава от полковника от милицията. В далечината, накъдето сочеше ръката му, тъмнееше стара тухлена постройка с няколко светещи прозореца. — Провеждат следствен експеримент, другарю полковник.

Жените се закискаха. На Грязнов му се стори, че му се подиграват.

Ако обръщаш внимание на всичко, каза си той на излизане от будката, за най-важното няма да ти останат нито сили, нито време.

Следователите и експертите — общо четирима души — допиваха слабия си чай и се топлеха около радиатора на парното.

Старшият на групата уморено погледна Грязнов.

— Какво да ви кажа? — сви рамене той. — Докато беше светло, разбрахме това-онова. На пръв поглед случаят не е нищо особено. Няколко местни апаши решили да си налеят туба бензин, а милицията ги хванала. Но тубата им била празна, както и самите цистерни. Всъщност те са пълни с пясък. Сложили са го да тежи сигурно, не виждам друго обяснение. При това във всички цистерни без изключение.

— Откъде са пристигнали? — попита Грязнов, като се опитваше да си стопли ръцете на радиатора.

— От Беларус, от нефтопреработвателния завод. По-точно от Мозир. А защо МУР се интересува от случая?

— По-точно Главна прокуратура — отговори Грязнов, като следеше как му наливат чай в емайлирано канче.

— Ами да, нали са убили генералния директор. Мислите ли, че има връзка?

— Щом вашето началство смята, че е щял да остане жив, ако не е била намерена композицията с пясък, те по̀ знаят. Генадий, забравих как ви беше бащиното име, какво мислите по този въпрос?

— Алексеевич — напомни следователят от местната прокуратура. — Обикновена криминална история. Бандитите станаха твърде нагли заради безнаказаността у нас. Предполагам, че сега се опитват да си прикрият следите.

— Като убият директора? — попита Грязнов. — Нещо не ми се вярва. Макар че е възможно това да е била последната капка… Обикновено убиват онези, които прикриват далаверата.

Следователите мълчаха. Едни гледаха през прозореца, а останалите бяха вперили поглед в малкия черно-бял телевизор, където нещо мърдаше.

— Във всеки случай тук няма да открием нищо — наруши мълчанието Генадий Алексеевич. — Трябва да се търси в счетоводните книги, в деловата кореспонденция или на митницата. Само не и тук.

— В Беларус — кимна Грязнов. — Искам да ви питам нещо: дали сте чували тази фирма да има някакви връзки с Азербайджан?

— Сега навсякъде се говори за чеченска следа — отговори Генадий Алексеевич. — Дори и да няма, ще намерят, ако им потрябва. Ако я нямаше Чечня, щяха да я измислят. Много удобна република, всичко може да се стовари на нея.

— Не ме разбрахте — намръщи се Грязнов. — Питах ви за нефтените компании. В Тюмен, Баку. Може би сте чули каква връзка имат?

— Вече трети ден търсим някаква следа — повдигна рамене следователят. — И през цялото време очакваме кога някой ще вземе това дело. Може би вие ще го поемете? Ще ви го дадем с удоволствие.

— Защо при споменаването на думата „Азербайджан“ се сетихте за чеченците? — попита Грязнов, без да отговаря на въпроса му.

— Ивлев, генералният директор на компанията, за която е бил предназначен бензинът, е бил убит посред бял ден във входа на кооперацията, в която живеел. Цялото стълбище е било опръскано с кръв. Когато го вдигнали, главата му за малко да падне. Прерязали гърлото му от едното ухо до другото. По случая работи Тюменската прокуратура, а ние помагаме оттук, с каквото можем. Но двете дела трябва да бъдат свързани, в противен случай нищо няма да открие.

— Кога е станало? — попита Грязнов. — Открити ли са някакви улики?

— Там е работата, че Ивлев е бил убит два дни след като тук започнахме следствието и изпратихме телеграма до неговата компания в Тюмен. Няма кой знае какви улики, само отпечатък от голям номер маратонки…

— Прерязаното гърло също е улика, своеобразен почерк, мюсюлманска следа… — рече Грязнов. — Подсказва къде да се търси. Не мислите ли?

— Мен ли питате? — подсмъркна следователят. — Всички въпроси са към Главна прокуратура. Обещаха да изпратят техни следователи да поемат случая, а дойдохте вие.

— Прибирайте се вкъщи — каза Грязнов. — Не, не се шегувам. Имате пълно право. Тук няма никакъв смисъл да се търсят отпечатъци. Внимателната финансова ревизия ще даде повече, отколкото огледът на вагоните. Вървете да почивате. Щом Главна прокуратура е взела делото и е възложила оперативната работа на московската криминална милиция, можете да почивате с чиста съвест. Оформете документите и забравете за случая. Какво гледате? Ще се позовете на мен. Така и така, полковник Грязнов от МУР пристигна и разгони всички по указание на Главна прокуратура.

— Вие ли сте Грязнов? — попита младежът, който досега мълчеше и се правеше, че гледа телевизия. — Онзи Грязнов?

— Какво значение има — намръщи се Грязнов. — Е да, аз съм.

След като остана сам, той спря телевизора, седна на освободилата се табуретка, затвори очи и се опита да се отпусне.

Някои неща вече бяха започнали да се изясняват: такива убийства бяха рядкост. Наемните убийци предпочитаха пистолетите със заглушител. Професионалистите не измъчваха жертвите си, не се наслаждаваха на писъците им. Убийците са нагли естествено, но като прибавим и желанието да се насочи следствието към най-популярния сега тип убийци… Сякаш в обществото живее някаква потребност от глобален враг. По-рано всичко стоварваха на евреите. Но разбира се, не и убийствата във входовете, не и завладяването на пазарите, не и изнасилванията на малолетни или кражбите на коли…

А чеченците бяха друга работа, първокласни бандити, това трябваше да им се признае. Работеха близо до родината си, сигурни, че винаги има къде да се скрият, да оближат раните си, да си починат. И после се залавяха със стария занаят с нови сили.

Явно в случая някой се опитваше да стовари вината на кръвожадните чеченци. Но това беше само предположение…

Интересно как щеше да се опита да разреши тази загадка Турецки? Сигурно интуицията му щеше да проработи и в главата му незабавно щеше да светне червена лампичка: защо при съвременното техническо оборудване професионалните наемни убийци да използват ножове или кинжали?

Следователно някой трябваше да отиде на мястото на убийството в Тюмен и да се опита да намери отговора на този въпрос.

Съвпадението беше прекалено очевидно — директорът на нефтената компания беше убит, след като бе открита измамата с влаковата композиция. При това Меркулов недвусмислено намекваше за някаква връзка между жертвата и негови колеги от някога братската, но все така слънчева република… Дали да не изпрати там Володя Фрязин?

Володя е добър следовател, ще свърши работата. Навремето Турецки едва го пусна да отиде в милицията, искаше да остане, да продължат да работят заедно.

Грязнов стана, разходи се из стаята. Възрастната жена, седнала тихо в ъгъла, изплашено го гледаше. Сигурно чакаше кога ще престане да се размотава тук, за да заключи вратата и да се прибере вкъщи.

Време беше да си ходи, нямаше какво повече да прави тук. Но никак не му се излизаше навън в мократа виелица. Защо ли го гледаше така жената?

— Бавя ли ви? — попита Грязнов. — Извинявайте. Просто не ми се тръгва, времето е ужасно.

Тя погледна протритото му кожено палто и кимна. Наистина беше много студено. Самата тя си беше облякла няколко дебели блузи под старото палто.

— Исках да ви питам нещо — започна тя и стана от табуретката. — Моят син вече шести месец е в Бутирския затвор… — Гласът й потрепери, тя заплака и отново се отпусна на стола.

— Успокойте се — помоли я Грязнов и си погледна часовника. — Защо е в затвора?

Явно го беше помислила за някой голям началник, който може да й помогне. Щеше да се наложи да й обясни, че е сгрешила.

— Ами за нищо — изхълца жената. — Единственият ми син… И те не знаят защо го държат. Една вечер се посдърпали с някакъв мъж, оня бил пиян и Коля го блъснал настрани. Онзи паднал в някаква яма и нагълтал вода. Моят Коленка не е видял нищо, вече било тъмно, а той бързал да се прибере от техникума вкъщи. На сутринта го арестуваха, той го бил убил. В съда свидетелите казаха, че оня сам си е виновен, закачал се с Коля и той само го блъснал настрани. А не го е давил в ямата. И го пуснаха. После го взеха в казармата, командирът му ми пращаше благодарности. А онзи, удавеният, имал богати роднини и те обжалвали решението на съда. Върнаха делото за преразглеждане. И свидетелите вече започнаха да твърдят друго, че Коля го бил ритнал с крак и оня изгубил съзнание…

Тя разказваше бързо, задъхваше се от страх, че може да я прекъснат.

— Успокойте се — повтори Грязнов. — А вашият адвокат какво каза?

— Как да намеря толкова пари за адвокат? Нали искат три милиона! Нямам и какво да продам. Първият път му дадох всичко, а сега — пак същата песен, давай още повече! Цените, казва, се вдигнаха, представяте ли си? А Коля ми е единствен! Гледала съм го сама, израсна без баща, без баби и дядовци. Цялото си детство изкара болен и сега, като отида на свиждане, през цялото време кашля. Целият отслабнал, посинял, били го някакви войници от азиатските републики, дето са с него в една килия. Азербайджанци ли са, какви, те тормозели всички…

— Не знам какво да ви кажа — вдигна рамене Грязнов. — Не съм адвокат. Аз съм само милиционер, макар и полковник. Разбирате ли?

— Да, да — кимна смирено жената и въздъхна. — Значи не е по вашата част, разбирам…

Грязнов се натъжи. Беззащитната жена се беше обърнала към него за помощ. На кого се беше клел да помага? Кому служеше въобще? Кой имаше пари в днешно време за адвокат? Тази жена и синът й? Хубава работа, да го докарат направо от казармата, да възобновят делото, били са доста пъргави… Явно оня е бил важна птица. На кого ли му е притрябвал този пияница? На тяхно място обикновените хора щяха да въздъхнат с облекчение. Не, тук имаше нещо нередно.

— Добре — каза той и стана. — Скоро ще ходя в Бутирския затвор. Кажете ми името на сина ви и по кой член от закона е осъден, ако го помните.

— Аха, сега — засуети се тя, като се оглеждаше смутено наоколо. Дори започна да отваря чекмеджетата на счупената маса, за да намери лист и писалка.

— Аз ще ви дам — откъсна листче от бележника си Грязнов.

— Боже — изхлипа тя. — Поне да знам на кого да запаля свещичка… Чух фамилията, пък не зная малкото ви име.

— Не прибързвайте — възрази Грязнов. — Да не забравите телефона си. Ще отида, ще видя какво мога да направя и непременно ще ви се обадя. Как се казвате?

— Олга Кондратиевна.

— Вячеслав Иванович — подаде ръка той. — Ще направя всичко, което е по силите ми, не се безпокойте.

Късно вечерта позвъни на Меркулов:

— Костя, обаждам се за онова убийство в Тюмен, ти така и не каза как точно…

— За кое убийство питаш? — прекъсна го Меркулов.

— Да няма и второ? — изненада се Грязнов.

— Буквално преди няколко часа… Заместник-генералният директор на същата компания. Убит е във входа на жилището си в Москва.

— Прерязали са гърлото му? — поинтересува се Грязнов.

— Точно така — въздъхна Меркулов. — Кога са успели?! Просто не знам с кое да се заловя първо. Дали със случая в Тюмен или в Москва…

— Прилича на ритуални убийства — каза Грязнов. — Какво ще кажеш?

— Или е работа на чеченците, или се опитват да я представят за такава — отговори Меркулов.

— Точно така — съгласи се Грязнов. — Докато Чечня е извън нашата юрисдикция, върху нея ще се стоварва какво ли не.

— Можеш ли да ми обясниш защо не живеят по хотелите? — попита Меркулов. — Никой няма да тръгне да ги напада на обществено място. Там е пълно с милиционери, хора от администрацията, навсякъде е светло. А те непременно искат да се пъхнат в своите кооперации с неосветени входове.

— Направи семинар с банкерите и бизнесмените на тази тема — предложи Грязнов. — Нали те са на мушката. Убийствата стават най-често в Москва, тук следите се прикриват лесно, а и има къде да се скрие престъпникът.

— Като че ли убийството в Тюмен е изключение — каза Меркулов.

— Искаш да кажеш, че са бързали много?

— Това вече не е за по телефона — отсече Меркулов.

— Крайно време е да си вземеш цифров — посъветва го Грязнов. — Между другото нямаш ли подръка някой добър адвокат? От ония, старите, дето не ламтят за пари и са готови да защитят човека?

— Какво си направил? — изненада се Меркулов. — Да не си блъснал някого с колата?

— Не е толкова просто — отговори Грязнов и се върна на предишната тема. — Не ти ли се струва, че с тези убийства някой се опитва да си реши кадровите проблеми? Иска да сложи на шефското място свой човек, но за целта първо трябва да ликвидира генералния директор и заместника му.

— Прекалено е плитко — не се съгласи Меркулов. — Макар че…

— Точно така — прекъсна го Грязнов. — От какво да се притесняват? Или да се страхуват? От Главна прокуратура ли? Колко пъти им се е разминавало…

— На мен ли го казваш?

— А на кого? Само на теб мога да го кажа. Твоят шеф няма да иска дори да ме изслуша. Не е зле да се понапънеш, да разровиш старите дела, които не са приключили. Може да намериш някаква следа. Между другото, как се казва заместникът на Ивлев? Да не е Бригаднов?

— Той е — трепна Меркулов. — Познаваш ли го?

— Преди време имаше някаква история, в която беше набъркан и той… Та какво казваш за адвоката?