Фридрих Незнански
Голямата игра (22)

6.

Володя Фрязин никак не можеше да свикне със смяната на часовите пояси. Денем спеше прав, нощем се кокореше в тъмнината, като се стараеше да не злоупотребява с приспивателните.

И въпреки това се налагаше да кръстосва до Тюмен и обратно в Москва, опитвайки се да съедини събраните улики по убийствата на тюменските нефтени генерални директори.

И на едното, и на другото място жертвите бяха лишени от живот с остър бръснач — експертите-криминолози бяха единодушни по този въпрос. Действала е опитна, безжалостна и твърда ръка. Изглежда, нападателят е притежавал необикновена сила.

Бригаднов, самият той бивш борец, се оказа с потрошени шийни прешлени — с такава сила са дръпнали главата му назад.

Володя си отспиваше в самолетите, по летищата, докато чакаше маршрутните автобуси, защото родното ведомство не му даваше пари за таксита.

— Як човек — говореше той на Грязнов. — С тази сила просто е можел да му извие врата. И нож не му трябва.

— Сигурно също е бивш борец — каза Грязнов. — При това класическа борба, тежка категория. Между другото, пълно е с такива из същия този благословен Кавказ. Говоря за бившите… Знаеш ли какви станаха, след като зарязаха тренировките и спортната си форма…

— Ами да, това не е лоша следа — каза Володя, като продължаваше да се бори със съня. — А защо мислите, че е борец класик?

— Като дете известно време се увличах по борбата. Ходех по състезания. Там борбата в партер е задължителен елемент. С такава сила си извиват един другиму вратовете, че само пукане се чува.

— И тъй, от една страна — бивш борец, от друга — нещо ритуално в начина на убиване на жертвата — обобщи Володя, като безуспешно се бореше със слепналите си за сън очи.

— Върви се наспи — сърдито измърмори Грязнов. — А аз отново ще помисля по всички тези неща.

— Един момент — каза Володя. — Вижте каква идея ми дойде…

Той започна да чертае нещо на лист хартия.

— Просто Иля Ефимович Репин^[1] — усмихна се Грязнов.

— Ето загиналият Ивлев. — Володя нарисува квадратче.

— Прилича си — кимна Грязнов.

— А ето го заместникът му. — Володя нарисува още едно квадратче. — Това пък е загиналият преди това Абросимов, генералният директор на „Сургутнефтпром“.

— И на него ли са прерязали гърлото?

— С това убийство се занимава регионалната прокуратура — отвърна Володя. — Не е било в Москва… И какво ги обединява?

— Да — какво именно? — нетърпеливо попита Грязнов и си погледна часовника.

— Всички те трябва да транспортират някъде нефта, нали така? — Володя прекара няколко линии от всяко квадратче и на мястото, където се събират, написа „Транснефт“. — Зададох си въпроса: какво е общото между тях, освен скоропостижната им смърт? И си отговорих: „Транснефт“, държавна корпорация, нещо като монополна, която трябва като че ли да ги обслужва.

— Само това ли — промърмори Грязнов. — Ами банките, ами застрахователните компании?

— Да вземем банките — съгласи се Володя. — Те са няколко. Нека ги означим с кръгчета. Кой притежава в тях уставния капитал или контролния пакет акции? Проверих по компютъра в прокуратурата на Тюмен. — Той бързо драсна няколко линии от кръгчетата към същата „Транснефт“.

— Да допуснем — повдигна рамене Грязнов. — Не е факт, но да допуснем.

— И последно — каза Володя. — Прокуратурата. — И нарисува голям триъгълник. — Ето къде се събират подадените от тях искове срещу същата „Транснефт“. Само през последната година…

— А това какво е? — попита Грязнов, когато Володя започна да пише някакви цифрички към линиите, съединяващи фирмите и прокуратурата.

— Времето на предаване на материалите от различни проверки, ревизии и времето на гибелта на генералните — отговори Фрязин. — Наистина, има едно изключение. „Регионнефтгаз“ начело с Олег Томилин. Между другото, както и убитите Ивлев и Бригаднов, той е земляк на Козлачевски, фактическия управител на „Транснефт“. Този Томилин е жив. Но не ме домързя и аз претършувах файловете на Главна прокуратура. Та наскоро Томилин е оттеглил материала си за злоупотребите.

— И затова е останал жив? — навъси се Грязнов.

— Възможно е — отговори уклончиво Фрязин. — Затова пък съвсем наскоро, когато още съм бил там, е загинала съпругата му. Тя и любовникът й са зверски разстреляни.

— Спипали са ги на калъп? — попита Грязнов. — А кога са ги убили — преди той да оттегли материала за злоупотребите или след това?

— Нима в това трябва да има някаква връзка?

— Всичко е възможно — замислено произнесе Грязнов. — Нещо около тази дама не е ясно. А за останалото — интересно.

— Научих от тамошните детективи, че самият господин Козлачевски се кани да отиде на погребението днес през нощта със специално нает самолет… Да можеше и аз да се вредя, Вячеслав Иванович.

— Със същия самолет? — попита Грязнов. — С неговите хора? Знаеш ли, всичко това е от областта на фантастиката… Макар картинката да ми харесва с простотата си. Главното е, че се вижда вече центърът на тежестта. Чувал съм за този… Козловски.

— Козлачевски — поправи го Володя.

— Засега не виждам разликата — рече Грязнов. — Виж, като възбудим дело срещу него, тогава ще запомням фамилията му. Да летиш в един самолет с тях — не знам… Преждевременно ще се издадеш. И дали ще има места? Нали възнамеряваше да се наспиш.

Володя потри с юмруци зачервените си очи и се усмихна.

— Не разбирам на какво се радваш — рече Грязнов. — Пак ще се размотаваш от едни часови пояси в други. Знаеш ли Борисич какво ми завеща? Да те наглеждам. Казва, ако има нещо — ще се върна и ще си го взема.

— А пък аз не искам при него — отговори Володя. — Той е прекрасен човек, но в кантората му е задушно.

— Точно така, а аз какво говорех? — зарадва се Грязнов. — Ние сме винаги на линия, волни като вятъра. Има текучество на кадрите, но затова пък не се вкисваме и не се каляме… Сам ли ще се качиш, в смисъл ще си изпросиш място в самолета, или да помогна? Да организирам ли някое документче?

— Няма да е лошо да имам нещо писмено — кимна Володя. — Нещо от сорта — командирова се сътрудникът от Московското управление на вътрешните работи еди-кой си. Какво да се крия?

— Не да се криеш, а да не се издаваш — поправи го Грязнов. — Върви при момчетата, те знаят как се пишат такива работи. И не вземай нищо излишно със себе си, никаква апаратура, никакви бележки или подобни картинки… Край, омръзна ми вече, заминавай.

И с вяло движение на ръката посочи вратата. Когато тя се затвори, Грязнов стана и се разходи из стаята. Предстоеше му разговор с Меркулов. По въпроса за законността на задържането на гражданина от суверенната и приятелска страна.

Дали да не позвъни лично? Какво ще чака милостта на прокуратурата?

Костя беше в кабинета си.

— Освободи ли се вече? — попита Грязнов.

— Горе-долу… Ти за какво, за Мансуров и брат му ли?

— Костя, изслушай ме. Виж какво се получава: ние прилагаме безпрекословно закона, а кой знае какво става в Чечня. Нашите момчета ги държат в робство, продават ги, разменят ги, а ние сумтим и бездействаме. Съгласен ли си с мен?

— Смее ли някой да не е съгласен с теб — въздъхна Меркулов.

— Чакай, не ме прекъсвай. Когато попадне в ръцете ми търговец на роби, аз значи трябва да подходя към него от гледна точна на човешките права, нали така?

— Вече го обсъждахме — рече уморено Меркулов. — Имаш ли поне някакви доказателства срещу него?

— Абе какви доказателства, щом лично той ми предлагаше пари, за да го пусна! — кипна Грязнов. — Е, бяхме сами. Но ако следваме буквата, а не духа на закона, то нашите момчета така и ще си останат там, разбираш ли?

— На теб ли да обяснявам, че законът не се състои от две части — дух и буква? Той е един! Вестникарските дискусии, че духът може понякога да подмени буквата, отдавна свършиха.

— Твоята лекция не ми върши работа.

— По-добре ми кажи какво да правя, като звънят на главния ту от Баку, ту от посолството, ту от Белия дом. И всички питат: как може да се държи в предварителен арест такъв човек като Рахим Мансуров? С него, казват, е съгласуван и вече се готви за подписване пакет от договори… Притискат ме, а при теб, Слава, няма нито едно доказателство. И всичко изглежда като елементарен произвол.

— Ако Панкратов не оживее, брат му го заплашва най-тежката присъда.

— Но сега не става дума за брата — прекъсна го Меркулов, — а за самия Рахим Мансуров. От посолството оттеглиха заявлението за хулиганското поведение. Потърпевшият отказва също да потвърди предишните си показания, които изобличават Рахим Мансуров. Така че трябва да го освободите, незабавно.

Грязнов затвори телефона. Поприказваха си… Току-виж освободили и младия престъпник. Рахим Мансуров ще се развихри на свобода.

Той си представи как ще се ухили младият Мансуров, когато го предадат на азербайджанската страна. И какво? Кой победи? — ще попита насилникът. Тогава идва край и на духа, и на буквата на закона.

Но Мансуров-старши трябва да се освободи. Със спазване на всички формалности.

И все пак той се бавеше. На два пъти ръката му се протягаше към телефона, после пак се отпускаше. Разбира се, той не разполага със свободата или несвободата на господин Мансуров — за това си има следователи от прокуратурата, но всички са в течение на подетата, от него борба. Всички чакат какво ще предприеме той, Вячеслав Грязнов, страшилището на всички отрепки.

Трябва да позвъни на Саша. Турецки е мъдър човек. Неслучайно го взеха да се бори със световния тероризъм. Винаги е така: не може да оправим собствените си проблеми — започваме да решаваме световните.

Вячеслав Иванович избра номера в Баку.

Сигурно стои в хотела, бои се да си подаде носа навън. Дано приятелите на Мансуров не го хванат за заложник. Макар Витя Солонин да е с него. Той самичък може да залови когото си поиска…

Турецки веднага се обади.

— Саша, с две думи, няма накъде да шавам — започна Грязнов. — Налага се да пуснем Мансуров. А на братчето му може да дадат условна присъда или да го предадат на азербайджанската страна.

— Аз какво ти казвах? Помниш ли разговора ни? — попита Турецки.

— Забравя ли се такова нещо — въздъхна Грязнов. — Само че какво да правя сега? Главата ми почти не работи. Проблем до проблема. А на това отгоре — има какво да си пийна, но няма с кого.

— Съчувствам ти — обади се Турецки весело. — Е, разказвай бедите си.

Не говориха дълго. Грязнов бе потресен, че приятелят му повтори сякаш дума по дума доводите на Меркулов. Ако трябва да се резюмира — законът си е закон и не можеш да го надскочиш.

— Толкова ли си се разработил — рече Турецки, — че чак няма с кого да пийнеш?

— Не искаш да ме разбереш ти, Саша. — Грязнов скърцаше със зъби. — Ще пуснат този бос и още утре ще бъде в Баку. И тогава ще му хванеш цървулите. А за нашите пленени момчета ще се наложи да забравим. Ето кое ме тормози.

След половин час, вече успокоен, Грязнов позвъни в предварителния арест.

— Пал Антонич, не си ли пуснал още Мансуров? Вече е на старт? Е добре, нека си ходи. Но му кажи, че може да се отбие при мен не като арестуван или задържан, а като свободен гражданин. Да се сбогуваме кажи. В негова полза е. Така му кажи.

Мансуров се появи в кабинета му само след двадесетина минути, небръснат и изпосталял.

— Е, какво, имаме ли претенции към следствените власти? — попита Грязнов, като гледаше посетителя. — Седнете де.

— Не, никакви претенции — тръсна глава Мансуров.

— И с вашето посолство се оправихте, така мисля? С този, как му беше името, Самед Асланович. Интелигентен младеж, сега такива рядко се срещат. Прави приятно впечатление.

Мансуров мълчеше и гледаше над главата на Грязнов.

— Делото срещу вас ще бъде прекратено. Но по въпроса за вашия брат всичко си остава, както и преди. Състоянието на Панкратов е тежко, ако не оживее, брат ви го чака най-лошото…

— Вече ми говорихте за това. — Мансуров помълча и добави: — Аз мислех, че сте хубав човек, Вячеслав Иванович…

— Разочаровахте ли се?

— Вашите условия? — устните на Мансуров трепнаха.

— Чухте ги.

— Пленници? Четирийсет души?

— Направете ми такава лична услуга — каза Грязнов, като гледаше Мансуров право в очите.

— Но нали разбирате, че това не е възможно. Пленниците се намират по селата, крият ги, използват ги за работници…

— Но ако тръгне слух, че се е появил чичко, който плаща хубави пари… Аз ли да ви уча, господин Мансуров?

— Това са много големи пари. — Лицето на Мансуров потъмня. — Просто не знам. Ще се наложи да вземам кредит.

— Много ви моля — настояваше Грязнов. — Коля Панкратов е много зле… Молете се на вашия Аллах да остане жив.

— Но аз вече поех някои задължения пред вашите делови и правителствени кръгове. Това са разходи за милиони.

— А аз ви моля за лична услуга. — Грязнов дори нежно му се усмихна.

— Извинете, Вячеслав Иванович, имам питбул териер. В момента ми напомняте с нещо за него.

— По-добре да е вълкодав. — Грязнов скри усмивката си. — А защо вашият пес прилича на мен? Доброто куче трябва да прилича на стопанина си.

Известно време двамата мълчаха.

— Този разговор ще си остане ли между нас? — попита Мансуров. — Какви гаранции…

— От мен ли искате гаранции? — усмихна се Грязнов.

— Не знам защо, но ви вярвам — въздъхна Мансуров.