Фридрих Незнански
Голямата игра (2)

1.

Сънувах, че Костя Меркулов ми звъни по телефона, а се оказа, че звъни на вратата.

Часът бе девет и половина, а когато си в заслужена отпуска, това е все едно да те вдигнат в тъмни зори.

Ирина стана, отвори вратата и през сън дочух гласове в антрето, а ръката ми несъзнателно продължаваше да търси телефонната слушалка. Но когато се събудих напълно, веднага се зарадвах.

Аз си бях вкъщи! И гостите нямаше да ме оставят да спя. Слава Грязнов сигурно вече отваряше бутилката арменски коняк, а Костя махаше целофана от букета с рози за жена ми.

— Ах ти, космополит безроден! — рече Грязнов и надникна през леко отворената врата. — Преструва се, че спи, вчера си е дошъл тихомълком и мисли, че никой няма да научи… Надява се, че ще се скрие от мен и цял месец ще се излежава на дивана и ще брои мухите по тавана.

Наложи се да стана, да си пъхна краката в чехлите и да прегърна подранилите си посетители. И едва след това забелязах, че Слава е дошъл без коняк, а Костя изглежда разтревожен и не носи цветя.

— Спешен случай — отговори Костя в отговор на питащия ми поглед.

— Сър! — размаха пръст Слава. — При тях там на „Пето ниво“, в отряда за борба с организираната престъпност, е прието да се обръщат към началството само така.

— Дума да не става, сър! В отпуска съм! — заявих аз, приел правилата на играта. — И няма да си подам носа от къщи, докато не получа заповед лично от генералния секретар на Съвета за сигурност на ООН. Купил съм билети за трима за Хаваите. Ако искате да знаете, твърде отдавна не съм почивал със семейството си.

— Много интересно — рече Слава. — Билетите ще дадеш на мен и Костя, а ти ще заминеш за Баку.

Погледна към Ирина, към нея гледах и аз. Чакахме какво ще каже тя. Не че очаквах нещо ново, аргументите й ми бяха добре известни. Особено когато трябваше да замина спешно за някъде. А сега започнаха и тия телефонни обаждания, които я плашеха. Звъняха й някакви хора, които не знаеха за новото ми поприще. Господарите на живота — „новите руснаци“ — смятаха, че след като вече не съм в прокуратурата, ще се хвана на частно да търся избягалите им приятелки или неверни съпруги. Не вярваха, че не съм си вкъщи, предлагаха огромни суми, понякога за по-убедително дори ридаеха в слушалката. На няколко пъти се сблъсквах с тях на входа, което хич не ми харесваше. Току-виж отвлекли дъщеря ми.

— И за какво става дума? — попитах аз, като нарочно се прозявах и протягах.

— Спешен случай — меко започна Костя. — По-точно — молба. А още по-точно — заповед.

— А какво общо има той? — кимнах към Грязнов. — Или сега работи при нас?

— Аз съм само за компания — намигна ми Слава. — Костя се страхуваше да дойде сам. Може да го замериш с нещо тежко. А освен това ти не можеш да устоиш на чара ми…

И с неуловимо движение измъкна отнякъде бутилка арменски коняк. Не, няма да излезе от него министър на вътрешните работи, нито пък от мен главен прокурор.

— После ще поговорим за работата — чуруликаше Слава, докато отваряше коняка. — Ириночка, не стой така, донеси чашки да налея… Костя не пие по това време на денонощието, така че за нас ще остане повече. Да ти капна ли? Или ще ходиш на доклад при началството?

Само след няколко минути вече се бяхме настанили с чашите коняк в ръка.

— Добре дошъл у дома, Александър Борисович! Човекът още не си е отворил очите, а ти веднага започна да му говориш за работа — укорително погледна той Костя. — Как да не избягат служителите ти при такова отношение. Кой в ООН, кой още по-надалеч.

Вдигнах чашата и отпих. Приятната топлина се разля по вените ми. Чудесно, почти забравено усещане.

— Ех, сега да имаше и по едно кафе! — потри ръце Грязнов, който в ролята на змията изкусителка бе не по-малко талантлив, отколкото като ченге…

— Има неофициална молба от президента на Азербайджан до нашия президент — започна направо Костя, след като изпихме по чашка и Слава най-сетне се успокои. — В Баку посред бял ден е бил отвлечен председателят на нефтения консорциум. Той е син на президента.

— Че какво общо имам аз? — попитах.

— Нищо — отговори Слава. — Имаш най-желязното алиби от всички останали следователи в прокуратурата. И затова решиха да поверят случая на теб. По-точно казано, помолиха ти да се заемеш са него.

Знаех, че някои молби са по-задължителни и от заповед. От сериозния поглед на Меркулов разбрах, че сега нещата стояха точно така.

— Ако не вярваш, можеш да се свържеш с Редуей — рече Костя и кимна към клетъчния ми телефон. — Съгласувано е с него.

— Вярвам ти — свих рамене. — Но все пак бих го попитал.

Във Вашингтон, където звънях, по това време Питър трябваше да си бъде вкъщи. Но можеше и да не е там. Затова се зарадвах, като чух гласа му.

— Здравей, Александър, чаках да ми се обадиш. Трябваше да се съглася без твое знание. Казаха, че само ти можеш да разплетеш този случай. Говоря за отвличането в Баку. Впрочем това напълно отговаря на нашите интереси.

— Върви, че откажи — въздъхнах аз.

Харесваше ми да бъда гражданин на света. Но до известно време. После ми омръзна. Обикаляш из чуждите страни, преследваш техните престъпници и терористи, а непрекъснато се питаш какво ли става у нас. Сега е модерно вината за какво ли не да се стоварва на руската мафия, това е удобно за всички…

— И какво решаваш? — откъсна ме от патриотичните мисли Питър. — Ще се заемеш ли или не? Нали щеше да заминаваш за Хавайските острови?

— Да, щях — въздъхнах аз и погледнах към Ирина, която запазваше ледено спокойствие. Дали на Хаваите или в Колима… За Хаваите жена ми трябваше да си приготви бански костюм и слънчеви очила, а за Колима — ватенка, ушанка, дебели дълги панталони.

А иначе нямаше кой знае каква разлика. Тя възнамеряваше да дойде с мен на Хаваите, а дали щеше да дойде в Колима, не се знаеше.

— Питър, не се сърди — казах аз, — ще се заема със случая, къде ще отида? Но после си искам отпуската!

— Добре — в гласа му прозвуча разочарование. — Действай. В Хонолулу ще отидеш след Нова година. Мога и аз да дойда с теб.

— След Нова година никой няма да ми даде отпуска — рече Ирина. — Скитайте си двамата по бордеите.

Винаги бях подозирал, че тя има превъзходен слух, но чак пък толкова…

— Кой ти трябва? — попита Питър. — С кого искаш да работиш?

— Витя Солонин — малко припряно отговорих аз, преди Питър да потъне в догадки кого бих си избрал.

Питър замълча, размишляваше.

— Двама руси мъже сред милиони тъмнокоси е малко прекалено. Отдавна казвам, че в групата трябва да имаме двама араби.

— Въпрос на фасада — казах аз. — Солонин е пълномощен представител на международен нефтен консорциум, а аз съм му съветник или бодигард.

— Това ми харесва — прокънтя смехът на Питър. — Представям си те в ролята на телохранител на Виктор!

— Къде ще се меря с него — възразих аз. — С уменията му бързо да се ориентира в обстановката, да намира решения на проблемите, плюс обаянието му и всичко останало. Кой може да му устои?

— Добре — съгласи се той. — Имах някакви други планове за Виктор, но нека бъде така, както искаш… Какво ще кажеш за Джек Франк?

Не знаех какво да отговоря. Питър ми даваше най-добрия от най-добрите. Явно съзнаваше колко важен беше този случай и затова бе толкова щедър.

— Трима руси вече наистина е върхът на сладоледа — казах аз. — Боя се, че в Баку няма работа за Джек. Компютрите там са от времето на динозаврите, а лаптопа просто ще му го свият, без да разберат за какво служи.

— Е, добре — въздъхна Питър. — Солонин излита утре. Сигурно ще се радва, че се връща в Русия, въпреки че нещата при вас вървят зле. Що за хора сте това руснаците?! Колкото по-зле, толкова по-силно ви тегли натам… Късмет, Александър!

Горкият Питър, как да ни разбере. Но какво да направя, като е по-силна привързаността ми към варените небелени картофи, отколкото към униформените гвардейци от времето на кралица Виктория.

— Що за човек трябва да си, че лично президентът на Азербайджан да се загрижи за теб, а и защо трябва да му се ходатайства на такова равнище? — попитах аз.

— Синът на президента на Азербайджан, сър — отговори Слава. — Вече ти казах.

— Престани — намръщих се аз. — Ако още веднъж ме наречеш „сър“, ще се разсърдя.

— Най-добре е да вземеш самолета за Баку още утре — намеси се Костя. — А сега трябва да отидем в тяхното посолство, където ще те запознаят с подробностите по случая.

— И все пак защо точно аз? — попитах Костя. — Те нямат ли си следователи?

— Първо, там всички са обвързани във всевъзможни кланове. Всеки прокурор или следовател е човек на някого. И тъй като се оказа, че в нефта има страшно много пари, борбата между клановете се изостри. Никой не желае да дели с другите. Те ще ти го обяснят по-добре от мен.

— А второ? — попитах аз.

— Второ, фамилията ти ги е подвела — намеси се Слава. — При тях сега се е засилило влиянието на Турция. Като са чули за теб, сигурно са си помислили, че си потомък на еничари.

— Тъкмо обратното. Единият ми прапрадядо през целия си живот е воювал с турците и обичал да разказва за това. Оттам му излязъл прякор и после той станал фамилно име.

— Случва се — кимна Слава. — Но да не си помислил да ги разочароваш. Нека си мислят, че си потомък на еничарите. Като Остап Бендер. За теб е по-добре. Моят прапрадядо по време на крепостното право носел фамилията Князев. С това име го продали на помешчика, който бил съвсем дребен дворянин. Веднъж, когато си бил пийнал добре, помешчикът се ядосал: защо ти ще си Князев, а аз само Пристанишчев? Как така крепостен селянин, а с болярско име? Щом идваш от полето, от калта, и името ти ще е такова — Грязнов^[1]!

Засмяхме се от учтивост и си погледнахме часовниците. По загрижения вид на Костя личеше, че времето ни притиска. Ирина нямаше да ме пусне да изляза, без да сложа нещо в уста. Бързо обух дънките си, пуловера, кожуха и тръгнахме на пръсти към коридора, но зад нас се чу вик, който по заповедност можеше да се сравни единствено с изщракването на затвора на автомат:

— Турецки! Марш да закусиш!