Фридрих Незнански
Голямата игра (40)

8.

Володя Фрязин се появи в кабинета на Грязнов.

— Викали сте ме?

— Виках те, виках те — отговори Грязнов, като държеше в ръцете си негативи с вълнообразни изображения. — Ела да се полюбуваш! Твое дело е. Всичко съвпада, гледай и се радвай.

— Какво има да се радвам — въздъхна Володя. — Хората загиват от ужасна смърт… И при това не се знае кой е заклал Новруз в Баку.

— Засега не е известно — намръщи се Грязнов — Но Борисич не оставя работата така, притиска ни. А какво можем ние? Тяхната полиция при най-малкото нещо веднага започва да вдига врява по повод на нашата намеса… До ден-днешен нямаме споразумение.

Грязнов сложи до негативите вече познатото на Володя заключение от биологичната експертиза на кръвта.

— Всичко съвпада едно към едно — каза той, потривайки ръце. — Мога да те поздравя. Сега твоят Тимур няма къде да мърда.

— А кой ще го арестува? — попита Володя.

— Няма да сме ние… Получен е ордерът за ареста му. Прокуратурата ще им изпрати факс. Ако успеят, ще го арестуват. Нали видя шефа му. Веднага му светна за какво става дума. Сега този великан Тимур е обречен. Няма да се учудя, ако вече е получил куршум в тила.

— Остава Томилин — рече Володя. — Не е лошо да поговорим с него. Засега той е също в Тюмен.

— Може да поговорим — съгласи се Грязнов. — Въпросът е от кого се страхува той повече, от теб или от Козлачевски. Боя се, че не е от теб…

Телефонът иззвъня и прекъсна думите му.

— Борисич! — зарадва се Грязнов. — Как се сети? — И даде знак на Володя да вдигне слушалката от деривата.

— Вчера имаше покушение срещу Мансуров — съобщи Турецки.

— Какво говориш! И кой? Пак ли третата сила?

— Никой нищо не разбира. По-добре се постарайте да изясните, и то по-бързо, какви са тия архиви на Грозненския нефтен институт? Представляват ли в наше време някаква ценност? И ако да, каква? Слава, това ми трябва страшно спешно… Между другото, как е там Козлачевски?

— Сега е в Тюмен. А защо питаш?

— Прекалено явен е интересът му към това, което става тук. Може да има връзка със стрелбата по Мансуров.

— Разбрах — рече Грязнов и погледна изразително Володя.

— Слава, бъди по-внимателен с Козлачевски, по-точно с тези, които го заобикалят. А за архивите бих искал да разбера още днес. Обърни се към Костя. Той по-бързо ще намери следите. Не мога да стигна до него.

— Тъкмо се канех да го търся — отговори Грязнов. — Какво друго?

— По повод убийството на Новруз… Какво ново? Имаше нещо подобно. Някакви тюменски генерални директори. Поне няма ли някаква следа?

— Ами изровихме нещичко. Володя те поздравява. Той се отличи тук. Но всички подробности, като се срещнем. Засега не разбирам какво отношение има това към вашия Новруз… Как е времето там?

— Върви по дяволите с твоето време — рече насмешливо Турецки. — Разбра ли какво ти казах? Хайде, звъни на Меркулов. Ще чакам ти да се обадиш.

И затвори.

Вячеслав Иванович набра номера на Меркулов:

— Константин Дмитриевич? Пламенен привет…

— Днес тонът ти е нещо игрив — забеляза Меркулов. — Случило ли се е нещо?

— И Турецки ви поздравява от слънчево Баку, макар че можеше и сам да ви се обади по интересуващия го въпрос. Но кой знае защо е решил да натовари мен. Дали не се страхува от вас?

— По-кратко — охлади го Меркулов. — При мен има хора. Казвай какво се е случило.

— И при мен има хора. — Грязнов намигна на Володя. — Вижте: Турецки спешно се интересува какво представляват архивите на нефтения институт в Грозни.

— Кога? — попита разтревожено Меркулов. — Кога попита за тях?

— Току-що — отвърна Грязнов. — А ти защо така се развълнува?

— При нас имаше цели две дела за изчезването им. Да не е намерил следите им?

— Не знам — въздъхна Грязнов. — И сега какво да му кажа, или сам ще му звъннеш?

— Ще му се обадя. А ти ми кажи какво ново при вас по тюменското дело? Проясни ли се нещо?

— Съвсем малко — отговори Грязнов. — Идентифицирахме този, който прерязвал гърлата. Това е телохранителят на известния ти…

— Ще ми разкажеш, когато се видим — прекъсна го Меркулов.

— Доживяхме! Вече подслушват Главна прокуратура!

— Какви ги дрънкаш? Никой не подслушва. Но това е много важно. Защо не ми каза по-рано?

— Вече не мога да разбера кое да съобщавам веднага, а кое после.

— Успокой се — рече примирително Меркулов. — Сигурно убиецът е съучастник?

— Най-вероятно. Да бяхте видели този Гоша Козлачевски… Веднага загря всичко. И ще похарчи килъра си, без да му мигне окото. Ако ние не го изпреварим, разбира се.

— Разбърза се — въздъхна Меркулов. — Сега няма нищо по-важно от архивите. Когато обединявахме двете следствени дела за изчезването им, разговарях с учените, които са ги създавали. По-рано не са им придавали особено значение, изглежда, не им е било до тях. А сега, казват, цена нямали.

— Точно така — въздъхна Грязнов. — Някакви си хартийки нямат цена. А хората — пфу! Да вървят на смърт заради тези хартийки. — Ще ми обясните ли какво представляват тези архиви?

— Издирвания, предположения, хипотези, на които дълго време не е било придавано значение — започна да обяснява Меркулов. — А сега хипотезите са намерили потвърждение… Ако навремето са се заели с тях сериозно, сега може би животът на нашата страна е щял да тръгне по други релси.

Когато разговорът свърши, Грязнов попита Володя:

— Не се ли отказа да ходиш в Тюмен? Козлачевски те е търпял, за да разнищиш делото с бившата му любовница. А сега, когато разкри телохранителя му, мислиш ли, че ще му трябваш?

— Не мисля — отвърна Володя. — Но от друга страна, докато той е там, с мен нищо не може да се случи. Той разбира, че сам е под наблюдение.

— Правилно — съгласи се Грязнов. — Той е не просто под наблюдение. Той е на въдицата ми. Намекни му го при възможност. А как ще разговаряш с него за архивите, това вече не знам. — Грязнов се замисли. — Значи утре ще имаш ордер за ареста на Тимур. Отначало ще се появиш с ордера в прокуратурата, после в областното управление на МВР. И никаква самодейност. И се обаждай. Дръж ме в течение на всички събития… Разбрахме ли се?

Володя го гледаше със съчувствие. Стар мърморко. По-точно, прави се на такъв. Много иска да има ученици. За да има на кого да предаде традициите и всичко такова…

А сега пак трябва да лети за Тюмен. Макар че не успя да се наспи като хората тук, в Москва.

— Исках да питам за Конопльов — каза Володя. — Новия генерален на „Сургутнефтгаз“. Какво е известно за него? Не се ли пресичат някъде пътищата му с Козлачевски?

— И още как — усмихна се Грязнов. — Гоша — на горните нарове. Конопльов — отдолу. Да знаеш, че Гоша се е напикавал. А Конопльов е търпял тази му детска болест. И Гоша не е забравил това, благодарен му е…

Телефонът прекъсна разговора им. Беше Турецки.

— Е, и какво? — попита той. — Говори ли с Костя?

— Ах, Александър Борисович, страшен си! — възхити се Грязнов. — Все едно че си стоял зад вратата. Току-що затворих телефона. — И кимна на Володя да върви.

Володя излезе, като затвори внимателно вратата след себе си.

— И какво? — попита Турецки. — Казвай, не ме измъчвай.

— Цена нямат тези архиви — каза Грязнов. — По-ценни са от нас двамата, взети заедно. Казва, Съюзът нямаше да се разпадне, по-точно, щеше да тръгне по други релси, ако навремето някой се е зачел в архивите. Чеченците, вика, сега ще се пръснат от яд, че са ги продали на Мансуров… А той в болница ли е?

— Да, в безсъзнание — потвърди Турецки. — Исках да се посъветвам с теб. Според теб какво ще предприемат онези, които искат да си върнат архивите?

— Какво бих направил на тяхно място ли? — замисли се Грязнов. — Ти, Борисич, все ме караш да се чувствам като неосъществил се престъпник… макар да съм полковник от милицията. А аз на тяхно място щях да се заема с жена му. Казват, че била хубавелка…

— Има нещо такова — съгласи се Турецки. — Само да не стане в скоро време вдовица. Да не доубият мъжлето й в болницата. Но мисля, че сега не им трябва нищо друго, освен тези документи.