Фридрих Незнански
Голямата игра (7)

6.

Прелиствах копията на материалите по делото за отвличане на сина на президента и не спирах да ругая. Фасулска работа. Алекпер се е движил с брониран мерцедес, както и предполагах, и с трима телохранители, единият от тях е бил зад волана.

Какво е нашата лада в сравнение с такъв звяр като мерцедеса? Дори да е с цвят на мокра кокошка. Ще отхвръкне като билярдна топка от щека. А те спрели съвсем безропотно. И разбира се, свидетелите са се изпарили яко дим. По-точно казано, следователите не са успели да намерят нито един очевидец. А отвличането е станало посред бял ден. Познат проблем — по-опасно е да си свидетел, отколкото преуспяващ банкер, точно както и у нас, в Русия. Какво можехме да направим? Да обявим свидетелите за издирване, както самите престъпници? Да ги докараме с белезници в участъка? Да намерим начин мълчанието да им се стори по-опасно отколкото даването на показания?

Ето такива мисли ми се въртяха в главата, докато преглеждах събраните материали по делото. Разбира се, трябваше да се грижим за свидетелите изключително внимателно. Толкова внимателно, колкото Витя Солонин се грижеше за ноктите си в този момент, за да влезе в ролята си на аристократ.

В хотелската стая бяхме трима. Освен мен и Витя, облечен с разкошен халат с пискюли, тук бе и един почти незабележим човек — Новруз Али-заде, обещаният ни от Самед доверен помощник. Той беше нисък здравеняк с дълбоки дръпнати очи, на неопределена възраст. За такива хора се казва, че минават двадесетте и са под петдесет. Поне не се набиваше много на очи, но въпреки това не беше хубаво, че дойде при нас в стаята посред бял ден. Може би смяташе, че по това време на денонощието наоколо няма да има свидетели?

— Накъде е бил тръгнал Алекпер? — попитах аз, като продължавах да прелиствам следствените документи и не скривах раздразнението си. — Тук не е казано нищо за това.

Новруз сви рамене и едва притвори очи.

— Значи никой не знае. А дали похитителите са били в течение за маршрута и времето на пристигането му? — попитах аз.

— По всичко личи, че са разполагали с необходимата им информация — кимна Новруз. — Бих казал, че обиколките му из града бяха публична тайна.

С крайчеца на окото си забелязах как Витя смаяно се втренчи в госта.

— И ще ни посветите ли в нея? — поинтересувах се аз.

— Алекпер често ходеше при красавицата Делара Амирова, когато мъжът й беше на работа — обясни Новруз. — И целият град го знаеше. Всички съчувстваха на влюбените, а мъжът й, служител във външното министерство, гледаше на това през пръсти, правеше се, че не знае нищо. Бащата на Алекпер беше забранил на сина си да се развежда с жена си заради Делара. Можеше да го направиш при съветската власт, казал му той, сега е късно. Ще се наложи да почакаш, докато отстъпя президентския пост другиму.

— У вас май мнозина съжаляват за падането на ненавистния режим в такава ситуация? — попита Солонин и остави на мира ноктите си.

— Доста са — отговори нашият гост. — Особено онези, които заради служебното си положение са принудени да се придържат към законите на Шериата. Мнозина смятат, че при отвличането Алекпер не се е съпротивлявал, защото е мислел, че го нападат роднини и приятели на мъжа на любовницата му. Искал е да се разбере с тях, да се споразумеят по някакъв начин, за да не се вдигне скандал. Но нещата се оказаха сериозни. Алекпер изчезна. И от всички най-много съжаляват Делара и мъжът й.

— Той пък защо? — изненада се Солонин.

Новруз се усмихна леко и го погледна внимателно.

— Доста го потормозиха на разпитите. Не може да няма протокол за това при вас.

— А, да, Амиров — спомних си и прелистих материалите. — Ето го: „Уважаеми, можете ли да ни кажете в колко часа отидохте на работа вчера.“ Или преводът е лош, или разпитът е под всякаква критика — казах аз и отместих делото.

— Второто — уточни Новруз. — Напълно съм съгласен с вас. Аз самият съм работил през съветско време в криминалната милиция и мисля, че е трябвало да го попита по друг начин: „Какво правихте, уважаеми, от два и половина до четири следобед?“ Макар и така да е ясно, че няма нищо общо с отвличането на президентския син. Той има отлично алиби.

Двамата с Витя се спогледахме. Самед не ни бе подвел. Слава богу, поне един човек тук разбираше нещо от нашата професия.

— След като съветската власт си „отиде“ от Азербайджан, тук се смениха двама президенти — обясни Новруз. — И всеки си поставяше като първа задача да разбие съдебната система, по-специално следствието. Сега няма на какво да се опрем. С това деликатно дело са се захванали некомпетентни и поради това продажни следователи, които само се чудят кой ще плати повече.

— А вие защо останахте верен на президента? — попитах аз. — Все пак той е бивш генерал от КГБ. А вие, както разбрах, не обичате много съветската власт.

— Него го избра народът — отговори сериозно Новруз. — Той поне разбира нещо от управление на държавата. Освен това не ламти за нещо повече от това, което има в момента. Затова ще се постарае да запази президентския пост за себе си, като работи за благото на страната, за да остане в паметта на хората с добро. В случая личните му интереси съвпадат с обществените. И именно поради това го подкрепям и аз. А иначе сте прав, ненавиждам съветския режим.

Направи ми впечатление, че стои притиснат с гръб до радиатора, сякаш се опитваше да се стопли. Якето му не беше подходящо за такава зима.

— Искате ли да минем в гостната? — казах аз. — Там може да запалим камината. Виждам, че още не можете да се стоплите. Да ви поръчам поне кафе?

— Това за камината е добра идея — кимна той. — Просто чудесна. Никога преди не съм влизал в такъв апартамент. А за кафето… по-добре недейте. Ще влезе сервитьорът и ще ме види. Тук всички се шпионират взаимно.

— Но все пак на идване някой ви е видял. Най-малкото администраторите и камериерките — каза Витя.

— Влязох като дежурен по поддръжката — обясни Новруз и вдигна от пода чантата си, вътре нещо издрънча. Извади гаечен ключ и голяма отвертка. — Тук непрекъснато нещо се поврежда, макар че парното, трябва да признаем, работи добре. Не можете да си представите какъв студ е в Стария град, където живея. Няма достатъчно мазут и затова не отопляват всички сгради. Грижат се преди всичко за правителствените учреждения и хотелите с чужденци.

— Ако нефтът е тронът, тогава Баку е царицата върху този трон! — обади се Витя и аз го погледнах учудено.

— Да, точно така е казал Чърчил преди седемдесет години — съгласи се Новруз. — Или дори повече. Има прекалено много желаещи за царицата и в резултат тя може да замръзне, както си седи върху нефта. Ще повярвате ли, ако ви кажа, че внасяме мазут от Русия?

— Защо не? — свих рамене. — Щом ние внасяме жито от други страни, какво чудно има в това? Ще може ли да се срещнем с тази красавица Делара? Бих искал да видя дали наистина е толкова хубава и освен това да я попитаме това-онова.

— Ще я видите утре вечер — каза Новруз. — Ако не греша, канени сте на прием във френското посолство. Тя непременно ще бъде там с мъжа си.

Изненадах се. Не бях чувал нищо подобно. Макар че като телохранител не бях длъжен да зная всички намерения на шефа си.

— Не си ли навлязъл прекалено навътре в ролята си? — попитах Виктор.

— Още не — отвърна сухо той. — Ако споделям всяка информация с обслужващия си персонал, никога няма да му стана господар.

В това време Новруз разпалваше камината и даваше ухо на нашите заяждания с усмивка.

— Но сега вече знаеш за посещението в посолството — заяви Витя, като ме изгледа високомерно.

— Но не от вас, сър — спомних си обръщението на Грязнов към мен.

На Витя му хареса.

— Винаги се обръщайте така към мен — каза той. — Ще бъде от полза за работата. Тогава ще се почувствам член на съвета на директорите в международния концерн „Гълф“. А ти можеш да се вживееш в ролята на мое доверено лице и телохранител.

— Върви в конюшнята и кажи да те нашибат с камшика, сър! — не издържах аз. — Или поне ни свари кафе.

Витя изломоти нещо, но безропотно взе мелничката и изсипа вътре кафето.

— Кой ще ни представи? — обърнах се аз към Новруз.

— В началото всичко ще бъде по протокол — отговори той. — После, като си пийнат, става по-спокойно. Делара знае руски, майка й е рускиня. Тя с удоволствие би разговаряла с вас на майчиния й език, но за съжаление ще се наложи да общувате на английски.

— Ще бъде и руският посланик — намеси се Витя. — Той ще ме представи. А пък после, ако тя прояви интерес към теб, ще ви запозная.

— Ами ако там неочаквано се намери човек, който познава по физиономия всички членове на съвета на директорите? — попитах аз.

— Самед е изучил подробно този въпрос — отговори Новруз. — Постарал се е да вземе всичко под внимание. На приема ще бъдат главно дипломати и дейци на изкуството. Евентуално ще дойдат и неколцина банкери, но откъде ще знаят нещо за вас?

— Още не сте казали по какъв случай е приемът. Не е ли малко рано за Деня на падането на Бастилията.

— Рожденият ден на посланика — поясни Новруз. — Тук светският живот е еднообразен и затова елитът постоянно търси случаи, за да се развлича.

— Значи ще има хубави жени — добави Солонин.

— Ще престанете да ги забелязвате, когато видите Делара — усмихна се Новруз…

Вечерта Солонин беше неузнаваем. Фракът му стоеше като излят. Макар че може би беше смокинг. Винаги ги бъркам. Моите одежди бяха по-скромни. Без коприна и бяла папийонка. Но въобще не изглеждах зле, Новруз се беше постарал. Явно шефът му, Самед, бе предвидил всичко, преди да замине за Москва.

Вече се канехме да излизаме, когато телефонът иззвъня. Витя го погледна със съмнение. По звъненето приличаше на международен разговор. Кой ли можеше да е?

Взех апарата от ръцете му и с радост чух гласа на Меркулов.

— Още ли не сте тръгнали към френското посолство? — попита той.

— От вратата ни връщаш — отговорих аз.

Витя деликатно се дръпна настрани. Не го засягаха прокурорските работи. Макар че кой знае къде свършваха те и започваха неговите собствени.

— Току-що се обади Редуей — каза Костя. — Кой знае защо не е могъл да се свърже с вас. Интересува се дали на приема ще бъде шейх Джамил ибн Фатали от Арабските емирства, с кого ще разговаря и за какво. Разбра ли?

Тази задача не беше за мен, а за Солонин. Той можеше да направи чудеса със своята всемогъща техника за подслушване на чужди разговори.

— Слава дърпа слушалката, иска да ти предаде нещо — каза Костя.

— Саша! — завика радостно Слава. — Здравей, скъпи приятелю! Пий предпазливо там без мен! Техният мартел е коварно нещо. Имам една задача за теб. Опитай се да откриеш нашите земляци — братята Русих, разбра ли ме? Казват, че били в Баку, някъде при вас. Разбери с кого пият, с кого се срещат. Сигурно си ги чувал, наричат ги „нефтените крале“. Преди са се занимавали с редки метали. Разбра ли?

— А според теб как ще ги позная?

— Е как може да се познае един руснак далеч от родината? — попита той. — Аз ли да те уча, Саша! Мисля, че тия са от нашия контингент. Засега не съм сигурен, но нещо ме човърка.

А на мен нещо ми подсказваше, че Слава е пийнал. Но много добре знаех, че в такива моменти говореше напълно смислено, сякаш получаваше прозрение свише.

— Навсякъде ходят заедно, не водят телохранители — продължаваше Слава. — По-големият, Костя, е с плешиво теме, но отзад си е пуснал опашка. Опитай се да събереш колкото се може повече сведения за тях, чуваш ли?

— Тук са се събрали всякакви отрепки от цял свят — казах аз и хвърлих слушалката в ръката на Витя. — Самед беше прав. Няма да оставят никого на мира. Но така е по-интересно, нали?