Фридрих Незнански
Голямата игра (32)

16.

Беше вече полунощ, когато Мансуров с охраната си пристигна пред дома на президентския син.

Там го очакваха. Мансуров спря с жест телохранителите си и те пак седнаха в колите.

Мансуров предаде мълчаливо пистолета си на охраната, която го посрещна на входа. После се изкачи горе, придружаван от тях.

Алекпер го очакваше в неголям хол, обзаведен с мека мебел в източен стил. В ъгъла димеше наргиле.

— Моля — рече Алекпер и посочи празното кресло на госта. Мансуров се насочи към него и спря, щом забеляза в другото кресло познат човек.

— Самед Асланович? — рече той. — Вие сте тук, в Баку?

— А защо на руски? — усмихна се Самед. — Това е език за международно общуване, но не е национален. Не е ли така?

— Не съм си у дома. — Мансуров почтително наклони главата си към Алекпер. — Тук е прието да се говори на руски, и в Бутирския затвор, където попаднах благодарение на вас, Самед Асланович, имах време да се убедя, че този език е най-подходящ за сериозни разговори.

— Там ли ви се наложи да водите сериозни разговори? — Самед продължаваше да се усмихва.

— И трябва да призная, не безуспешни — отговори Мансуров.

— Затова се намирам сега тук, а моят брат е у дома.

— Да оставим язвителността, Рахим — каза Алекпер. — Реших да възобновя контактите си с вас веднага щом се убедих, че не сте били причината за моето пленяване.

— А кой? — попита предпазливо Мансуров. — Мога ли да попитам за това?

— Всяко нещо с времето си, Рухола-оглу — отвърна Алекпер.

— След Москва сте заприличали на разумен човек.

— Много ме ласкаете. — Мансуров наклони главата си, като поглеждаше към Самед, изглежда, очакваше да чуе какво ще каже той. — Та за какво бихте искали да поговорите с мен?

— По повод последните събития… — Алекпер сключи вежди.

— Извинете, не можете ли да ми обясните защо взривовете в нашето метро се редуват с взривове в московските тролейбуси?

— Предполагам, че знаете — каза Мансуров. — В Москва метрото е по-добре охранявано.

Алекпер и Самед се спогледаха. Броеницата в ръцете на Самед замря.

— А вие, драги, смятате, че е по-добре да се взривява в Московското метро? — попита Самед.

— За бомбаджиите е много по-трудно да попаднат там — отвърна Мансуров, като се усмихваше напрегнато. — Както е известно, там обискират лицата от кавказка националност. А лицата от славянска, като украинци примерно, засега не се решават.

— Да не искате да кажете, че вие организирате и финансирате тези атентати? — попита Самед.

— Не, но така попитахте — вече съвсем искрено се усмихна Мансуров, — сякаш аз се занимавам с това. Знам, че вие, Самед Асланович, от дете обичате да се возите из Московското метро, да оглеждате хубавите жени. И метрото е най-хубавото, и момичетата там са най-хубавите. Но нашето метро си е нашето метро, не е ли така? И нашите хора са ни по-скъпи, понеже са си наши. И все още не е забранено за лица от славянска националност да влизат в подземните ни дворци…

— Как смятате, ще има ли някакъв ответен взрив в Москва? — попита Самед.

— Бих ви посъветвал по-малко да се возите в обществения транспорт, уважаеми Самед Асланович — рече Мансуров, като склони главата си на рамото. — Това е съветът ми към вас. Но въпреки вашето мнение за мен, това не е предупреждение. Аз не се занимавам с взривове, както и с отвличане на хора, сам казахте, че сте се убедили наскоро в това…

Той внимателно местеше погледа си от Самед на Алекпер, които по нещо си приличаха, макар роднинската им връзка да беше доста далечна.

— Става дума за следното — каза Алекпер. — За вашите тесни връзки с чеченците…

— За осъдителни ли ги смятате? — учуди се Мансуров. — Откъде-накъде тесните връзки с братя по вяра са по-лоши от също такива връзки с друговерци?

Нито Алекпер, нито Самед успяха да отговорят. Вратата се отвори безшумно и в стаята влезе усмихната девойка със сребърен поднос, на който се издигаше сервиз за кафе.

Мансуров видимо се оживи, докато я оглеждаше. Постара се дори да надзърне в очите й, когато му подаваше божественото питие.

— А вие, уважаеми Самед Асланович, за дълго ли сте при нас? — попита той, гледайки със съжаление вратата, зад която се скри красавицата.

— Толкова, колкото вие останахте в Москва — отвърна Самед, като бавно отместваше зърната на броеницата.

— С ваша помощ… — Мансуров пак склони глава към рамото си. — Но все пак не ми отговорихте на въпроса.

— Знаете ли… — Броеницата в ръцете на Самед замря, което свидетелстваше за вътрешното му напрежение. — Знаете ли, драги Рахим, постоянно забравяме един от най-важните аспекти на проблема. Да, чеченците са наши едноверци, руснаците проляха много чеченска кръв, всичко това е вярно, но ние не можем да способстваме за създаване прецедент на територията на бившата империя. Съществува Карабах, провъзгласил независимостта си, както и Чечня. Който живее в стъклен дом, не трябва да хвърля камъни по съседите, казват англичаните.

— Мъдра мисъл — съгласи се Мансуров. — И аз щях да се съглася с нея, ако не съществуваха други възможности за връщането на Карабах.

— За какви възможности говорите, уважаеми? — попита Алекпер.

— Просто ще го купим от арменците — отвърна Мансуров. — Когато забогатеем достатъчно от нефта. Колкото повече забогатяваме, толкова по-бедни ще стават арменците, които Аллах е лишил от всичко на този свят. Но те не чуха предупреждението му дори тогава, когато им стовари земетресението.

— Как решихте, уважаеми, че Карабах може да се купи? — Самед вдигна глава от чашата си. — Там са най-богатите и плодородни земи. Те могат да хранят цяла Армения. Разбирате ли това?

— В Армения остават все по-малко и по-малко гърла — усмихна се Мансуров. — Те бягат, господа. И колкото по-богати ставаме ние, толкова по-лошо се чувстват те. И Карабах сам ще падне в краката ни, като презряла круша.

— Или напротив, от ожесточение ще ни нападне — промърмори Алекпер, като гледаше неприязнено госта.

— Нека ни нападне! — Гостът дигна нагоре ръце. — И точно тогава ще ни помогнат нашите братя чеченците.

— Вие сте авантюрист — въздъхна Самед. — Заслепени сте от собственото си богатство, което прекалено лесно придобихте. За сметка на домовете, които по-рано принадлежаха на въпросните арменци.

— Във всичко е волята на Аллаха! — отговори Мансуров. — Аллах е дал на правоверните нефт, нека правоверните се ползват от божествения дар. И затова, драги Алекпер, аз предполагам, че в едно отношение сме съюзници: нашият нефт трябва да мине от мюсюлманска земя през мюсюлманска земя.

— Така е, но не съвсем. — Алекпер поклати глава. — Смятам, че държавата трябва да вземе в свои ръце целия нефтодобив и транспортирането…

— Тоест да отиде в ръцете на президентския клан! — прекъсна го Мансуров.

— А смятате ли, уважаеми Рахим, че трябва да го даде в частни ръце, тоест във вашите? — намеси се Самед. — С една дума, тук виждам двете страни на въпроса: къде и как ще потече нашият нефт и кой ще контролира това. Кой от тези проблеми смятате за първостепенен за себе си, господин Мансуров?

— Вторият, разбира се — отговори Мансуров. — Щом нефтът има истински стопанин, той сам ще реши къде и как да го транспортира.

— Между другото, имате двойник в Русия — отбеляза Алекпер. — Той също защитава гледната точка, че нефтът трябва да мине през Русия, но би искал да вземе това в свои ръце.

— Между другото, не организира ли той вашето доста абсурдно отвличане в Латинска Америка? — попита Мансуров с присвити очи. — Щом сте свалили обвинението от мен, мога ли да предположа това? Още повече че доколкото ми е известно, там са ви пазили руски бандити.

— Да се върнем на нашия въпрос — намръщи се Самед. — И тъй, представете си проблема по-широко, отколкото го правехте досега: Чечня се стреми към пълен суверенитет, за което съдействате с всички сили. Наред е пълното признаване суверенитета на Карабах, не ви ли се струва?

— Изпуснахме Карабах още по-рано, отколкото Русия изпусна Чечня. Време е най-сетне да си признаем! — избухна Мансуров. — И за да си го върнем, ще са нужни години. Ако искате, те сами трябва да ни помолят да ги приемем обратно, когато Армения напълно остане без население, защото се е разпиляло къде ли не. Разсъждавате с категории от съветския период.

— Всички сме от това време, господин Мансуров — отговори меланхолично Самед, като тракаше спокойно зърната на броеницата си. — И разликата между нас не е голяма: едните гледат като в шаха — през три хода напред, другите — с четири. Хода или години — разликата не е голяма, както виждате.

— А вие, уважаеми, гледате с пет напред, естествено? — усмихна се Мансуров.

— Може и десет да са — рече Самед. — Във всеки случай се старая. И разбирам, че тогава ще си имаме работа с процъфтяваща и могъща Русия, в която уморената сама от себе си Чечня ще пожелае да се върне… И същата тая Русия вече няма да ни позволи да притискаме славянските народи в Кавказ — преди всичко Грузия и Армения. Чеченците, на които толкова много се уповавате, могат да воюват само у дома си. Зад гърба на мирните жители. В Карабах ги чака друго нещо… Те показаха вече всичко, на което са способни. Това е таванът им. В това време Русия започва да сменя посоката… Впрочем, доколкото знам, вие се стараете да се презастраховате и за всеки случай имате предвид варианта, за който говоря.

Мансуров премести погледа си към Алекпер. Изглежда, на президентския син също беше интересно какво има предвид Самед. Сега ще го научи. И маската на верен слуга на Аллаха, която носи досега той, Мансуров, ще бъде свалена.

— Ако имам предвид бъдещето, то е само от човеколюбивост — въздъхна Мансуров. — Не го крия. Откупувам руски пленници. Презастраховам се, както вярно отбеляза уважаемият Самед Асланович. По същия начин се презастрахова нашият домакин Алекпер, като прави реверанси към Иран… Какво да се прави, господа! Ние сме малък народ, притежаващ огромни съкровищници. Трябва да се отнасяме умно със съседите си, които си точат зъбите за това, с което ни е надарил Аллах…

— Прави ви чест. — Самед склони към него главата си с грижливо направения път. — Да си призная, не очаквах.

— Нали, Самед Асланович, ме тикнаха зад решетките не без помощта на такива като вас — обади се Мансуров. — Там ми се наложи да преосмисля много неща от живота.

— Започвам да мисля, че нашият гост не е свързан с твоето отвличане и отвличането на прекрасната Делара. — Самед се обърна към братовчед си. — Макар и в двата случая да фигурираха все тия чеченци.

— Те могат да си имат свои работи — каза Мансуров. — И свои интереси, преплитащи се с интересите на някои други руснаци. Не е ли така?

— Имате предвид Козлачевски? — Самед го погледна изпитателно в очите. — Той обича да дърпа конците иззад завесата.

— Достоен противник — съгласи се Мансуров. — Предполагам, че той е организирал всички тези акции, включително взривовете в метрото, и се е опитвал да стовари върху мен всичките ужаси.

— Със същото ли му отговаряте? — попита Алекпер.

— Сега се чувствам така, сякаш отново съм попаднал в МУР на разпит — отвърна Мансуров. — И това наричате делови разговор?

Алекпер и Самед замълчаха.

— Допълнително кафе? — Алекпер се обърна към госта и му показа кафеника.

— Позволете — кимна той. — Кафеникът е чудесен. Такива са правили само едно време. Моята Фирюза събира антиквариат, при това главно европейски. Но аз предпочитам персийския или арменския. Кой накара тия арменци да приемат християнството! Такива умове, такива таланти…

Той поклати осъдително глава и се зае с кафето си.

— Смятате ли, че щяха да избегнат земетресението и взривовете по газопровода, ако бяха приели мюсюлманската вяра? — попита Алекпер не без ирония.

— Може ли да ви попитам нещо? — Мансуров отмести чашата си. — Можете ли да ми предявите пълномощията, които ви е дал президентът? Уверен ли сте, че той изцяло би одобрил вашата позиция на тези, както вие ги наричате, преговори? Ако съдя по последните му изявления — това е съмнително.

— Политиката на малката страна, притежаваща огромни запаси от нефт, както правилно отбелязахте одеве, рядко може да бъде еднозначна — произнесе предпазливо Самед. — Но тук, у дома, ние с Алекпер можем да наричаме нещата със собствените им имена. Затова смятайте, че имаме такива пълномощия…