Фридрих Незнански
Голямата игра (43)

11.

— Добре де — каза Гоша на Томилин. — Да те вземат дяволите… Разгорещих се. Знаеш как ми е мъчно за нея. Състояние на афект — едно, друго… Съдът щеше да го вземе за смекчаващо вината обстоятелство. Да ти дадат пет-шест годинки, и то условно… Смятай, че съм те осъдил на толкова… Ама ти какво, Олег? Хайде спирам. Край… От мъка го правя, разбираш ли?

Томилин трепереше силно, хълцаше, опитваше се да сдържи сълзите си, а когато Гоша го прегърна и притисна до себе си, се разрида.

Гоша също изхлипа.

— Изгубихме я, Олег! И как ще я караш сега без нея, направо не зная…

— Тя беше всичко за мен — трескаво извика Томилин. — Без нея животът не ми е мил.

— И аз исках да кажа същото — успокояваше го Гоша и гледаше прозорците на мазето, откъдето надничаше Артьом. — Просто не знам какво да правя…

— Те ме биха — продължаваше да се тресе Томилин. — Издевателстваха над мен!

— Ще си получат своето, не се безпокой — каза Гоша. — Мерзавци недни! Наредих им да си поговорят с теб честно, а те… Ще видиш, всеки ще си получи заслуженото. Искаш ли още утре със собствените си ръце да направиш с тях същото, което и те с теб? Искаш ли, Олег?

Томилин отрицателно тръсна глава.

— Ах ти, интелигентният ми! — Гоша се зарадва на нещо. — Не можеш сам! Пък аз си мислех: това е Отело, тюменският мавър, а ти само с чужди ръце, така ли?

Томилин вдигна глава и погледна недоверчиво приятеля си от детството.

— Какво ме гледаш? — попита Гоша. — Какво особено съм казал? Висшето образование не ти позволява, разбирам…

Зад прозореца някой отиде при Артьом. Казаха си нещо. Артьом пак се надвеси към прозореца и попита с кимане: може ли?

— Добре де — въздъхна Гоша. — Олег, време е да тръгвам. Сега моите момчета ще те закарат до вас. А утре ще се оправяме. С всички. Пък ти се дръж. Животът продължава…

Той махна с ръка и извади носната си кърпа, за да избърше лицето си.

— Ти какво? — Томилин сложи ръка на рамото на стария си приятел.

— А, нищо… казвам, че животът е проклет. Всичко е в името на целесъобразността на дадения момент… Предаваме и забравяме вечните истини. Да тръгваме!

И като го прегърна през раменете, поведе Томилин към вратата. Там, навън валеше рядък пухкав сняг, духаше влажен вятър.

— Стоплило се е — рече Гоша. — Иде пролет… И животът ще започне отново, кой каквото ще да казва.

— Какво толкова си се разчувствал? — попита Артьом, застанал до аудито, което вече ръмжеше, готово да тръгне.

— Ами виж, иде пролет — отговори Гоша и тупна по рамото Томилин. — Я кажи, харесва ли ти? — и посочи колата. — Знам, че много си падаш по тази марка. Последен модел. Вземай! Подарявам ти я!

Томилин онемя, не можа да пророни дума при вида на подаръка.

— Лично аз повече си падам по мерцедесите — обади се Артьом.

— Много им разбираш — възрази Гоша. — Тук има естетика! Идеална форма! Прав ли съм, Олег? Хайде, качвай се… А утре, ако не си забравил, те чакам на тържественото откриване на разклонението на магистралния нефтопровод. Там ще са всички наши. Гледай да не се успиш!

Разцелуваха се. Колата излезе извън двора. Гоша и Артьом гледаха след нея.

— Свърза ли се с Ибрахим? — попита Гоша, когато колата се отдалечи на достатъчно разстояние.

Артьом си погледна часовника.

— Сега трябва да се обади.

И наистина точно в този момент мобилният му телефон изписука.

— Каква точност, а? — Гоша поклати глава. — Като в аптека… Ибрахиме, ти ли си?

— Както се бяхме разбрали — отговори Кадуев. — Какво стана? Разбра ли кой ме дебне?

— Ами разполагам с някаква информация от родната Главна прокуратура… Имай предвид, че данните струват много скъпо. С една дума, гонят те някакви от международна организация под егидата на ООН. Чувал ли си такава? Борят се с международния тероризъм. Тоест против нас двамата. Що мълчиш?

— Руски емигранти?

— Мои и твои съотечественици — отговори Гоша.

— Твои съотечественици — поправи го Кадуев.

— Само това ми липсва. Мои, твои… Наши! Съотечественици и съвременници! Или вече си се отделил от Русия? Не се излагай, скъпи. Къде ще си харчиш паричките, ако не в тази страна на глупаците. Заедно ще действаме. Ясно ли е? Защото иначе си загубен… Добре де, какво съм седнал да те агитирам, да не си госпожица. Къде е архивът?

— Още не знам — отговори Кадуев. — Но днес ще разузная. От твоите съотечественици. Като му стисна на оня емигрант топките, всичко ще разкаже.

— Ами ако не знае? Може и той да ги търси? Е, ти си знаеш работата… Досега той ти стискаше топките. Във всеки случай, ако не се разберете с добро, аз ще бъда на страната на моя съотечественик… Макар тогава да не стигна до архивите… А дали не може да се заснеме на касета как той ще ви оправя?

— Ние ще го оправяме. — Кадуев едва се сдържаше.

— Все едно, интересно ще бъде. — Гоша се отказа да спори. — Щото няма какво да гледам по видеото. Дават все едно и също.

— Ще ти запишем — отговори Кадуев насмешливо, — всичко ще запишем. И как ще го печем на бавен огън… Но това ще струва по-скъпо.

— За какво намекваш? — Гоша застана нащрек. — Нещо не стоплям?

— За архива, Гошенка — ласкаво поясни Кадуев. — И за двата милиона, които твоите братя Русих още не са върнали на Джамил…

— Те ми казаха, че всичко са върнали, до цент. Дори с лихвите.

— А на мен Джамил ми се обади и се оплаква, че нищо не е получил. Кажи сега, може ли човек да си има работа с вас, руснаците?

— С мен може — отговори Гоша.

— Точно затова още разговарям с теб — високомерно изрече Кадуев. — Хайде стига, свършвам, моите хора казват, че уж вашият руски Рамбо отивал при една дамичка… Ще заснема всичко на касета и непременно ще ти я изпратя, Гоша. Да гледаш и да не скучаеш. До скоро!

— До скоро — повтори Гоша и изключи. — Какво значи изобщо това „до скоро“? Тук ли може да кацне, или в Москва? — попита той Артьом.

— Ще го посрещнем — отвърна Артьом. — Като скъп гост и твой най-добър приятел.

Томилин все се оглеждаше, докато пътуваха до града, после, щом се убеди, че карат право към дома му, се успокои.

Затвори очи, стараейки се да се съсредоточи. Май Гоша беше искрен с него. Впрочем трудно е да се повярва, че без негово знание може да тормозят най-добрите му приятели.

Томилин още усещаше болка в ребрата и слабините, където го биха с особено ожесточение. Между другото, къде е сега Аркаша, верният Аркан? Не е ли доложил всичко на Гоша като на поп?

Достраша го, не се реши да попита за Аркан. Аркаша не прилича на човек, който предава. Той, Томилин, не го предаде… Ако беше съобщил за Аркаша, щеше да издаде себе си. В такива ситуации научаваш всичко за себе си. Дори това, за което по-рано си се старал да не мислиш.

Томилин погледна под вежди момчетата до себе си. Здрави, яки… Явно добре печелят при Артьом. Преторианска гвардия, може да се каже. Това не са наглите момчета на Башкир, които нямат мярка, млатиха го, него, най-добрия приятел на истинския господар на Тюмен. Сега Гоша се кани да седне в губернаторското кресло… Сигурно е разбрал как ще му е нужен Томилин на новото поприще. Гоша не иска повече да стои в сянка. Иска да се измъкне иззад нечии гърбове. Мисли, че е дошло неговото време.

Най-накрая е разбрал, че му трябват предани, образовани хора. Може ли за всичко да разчита на Артьом с петте му класа образование? Самият Гоша не е с по-голямо, затворът е неговият университет. Излезе от затвора друг човек, който знае какво иска… Отначало, изглежда, беше решил да се обгради с такива като това нищожество Конопльов, после е разбрал, че му трябват личности, които могат да му възразяват, да му казват истината…

Какво пък, това говори за гъвкавостта и широката душа на Гоша.

— Сега тук наляво — каза Томилин на шофьора. — А там, след завоя, надясно.

Колата плавно спря близо до неговия вход. От вратата се отдели нечия едра фигура, трудно различима на оскъдната светлина.

— Ти? — учуди се Томилин. — Тимур, какво правиш тук?

— Гоша ме помоли — отговори Тимур. — Да те посрещна, да те изпратя, никой да не те обиди. Във входа всичко да е тихо… Направо замръзнах, докато ви чаках.

— Южняк човек — засмя се Томилин, като слизаше от колата. — И отдавна ли чакаш? Дори си обул валенки, за първи път те виждам с валенки. Все ходиш с ботуши, че и с маратонки…

Тимур потропваше, удряше крак о крак, за да се постопли.

— Хайде да се качим у дома — предложи Томилин. — Ще стопля чай… Наистина, отдавна не съм се прибирал, не помня дали имам да предложа нещо към чая. Но все нещо ще намерим… А вие, момчета? Елате, ще пийнем чай.

— Благодаря — отговори шофьорът. — Трябва да се връщаме. Артьом нареди.

— Благодаря, че ме докарахте! — рече Томилин. — И на тебе, Тимур, че си ме дочакал. Хайде да се качваме, какво стоим…