Фридрих Незнански
Голямата игра (20)

4.

Томилин пътуваше от летището към центъра на Тюмен, като поглеждаше под око през прозореца на колата. Сигурно добре направи, че помоли да го посрещнат с по-очукана лада… Аркан отначало се учуди, аудито ти, казва, мина основен ремонт за „шестица“, но Томилин държеше на своето. Пазиш ли се, и Господ ще те пази. Засега ще пътува с лади и таврии. Докато не се изясни какво става наоколо.

Телохранителят Аркадий, или Аркан, гледаше спокойно пътя. Никой, освен него не знаеше за странното желание на шефа. Наложи се да ходи при момчетата в гаража и да поиска някоя „еднодневка“. Понеже, казва, родният мерцедес ми прави някакви бели. Момчетата се учудиха. Колко спориха с него за преимуществата на родното автомобилостроене пред западното, но Аркан спечели спора, като надмина всички с беемвето си по всякакъв лош път. И изведнъж идва да моли. При неговите връзки, с неговите възможности да поиска от всеки от неговите хора я опел, я тойота! Не, иска за два дни „еднодневка“, както презрително наричаха нашите автомобили.

И не си призна за какво му е. Защото не знаеше. И той се чудеше на каприза на господаря си.

Но май сега разбра това-онова. Какъв вид имаше шефът. Сякаш са го гонили, но така и не са го стигнали. Но той чака нещо, някоя опасност иззад ъгъла.

— Какво ново тук? — попита Томилин и се обърна към Аркан след кратко мълчание.

— А какво ново може да има при нас? — сви рамене шофьорът.

— Нали заминахте неотдавна, минала е само една седмица. Или повече?

— Повече от месец. Е, казвай, слушам.

— По въпроса за вашата съпруга… Той казва: засега нищо определено. Ходила по приятелки, по магазините, не се е отбивала никъде на друго място. Така че, Олег Дмитриевич, според мен вие напразно, то си е ваша работа наистина…

— Точно така — прекъсна го Томилин. — Ще кажеш на Чердинцев, че променям нашия договор. По-рано му плащах на часове, сега ще му плащам на резултати. Трийсет долара на час! И за какво? За това, че пътува след нея по петите й? Дори да забележи нещо, мигар ще каже? Нали разбираш, не е изгодно да изгуби такъв шанс… Така ще си кара след нея чак до пенсия — ще падат пари.

— Някак странен сте, Олег Дмитриевич. Какво се е случило?

— Аз, Аркаша, пристигнах да разбера какво се е случило.

— Съсипват ни данъци, казват, само удръжки и глоби. Аз нали не вниквам кой знае колко, вие ще видите. А за Елена Андреевна според мен напразно така правите. Обича ви тя, макар да е съвсем млада. И много е доволна от всичко. През цялото време питаше дали не сте звънили. Чердинцев като ченге е неопитен, разбира се, но според какъв резултат да се плаща? Ако няма нищо — значи не може да има и резултат. По-добре прекратете следенето.

Томилин премълча. Наистина, не се получава нещо. Какво ли не може да му се е сторило или привидяло… Ами ако не му изневерява? Ако Гоша просто така си дрънкаше?

— Кажи му да прекрати наблюдението — нареди той на Аркан.

— Лично му кажете. Вие се уговаряхте, вие трябва да му кажете.

— Знае ли някой, че съм се върнал?

Колата се хлъзна, изпързаля се по излъсканото шосе — още не бяха успели да го очистят от леда и снега — и за малко да се вреже в насрещното движение.

Аркадий въртеше бясно кормилото — грамотно, без да си изгубва ума, докато колата отново стана управляема.

— Има и по-лошо. — Томилин си оправи очилата на носа. И се огледа след прелетелия покрай тях Краз.

— Никой нищо не знае — рече, злобно Аркадий, като духна капката пот, застанала на върха на носа му. — Знаете ли с такива разговори къде може да се окажете?

— Следи си пътя! — сурово нареди Томилин.

— Колата… — Аркадий все още се мъчеше с кормилото. — Какво значи чужда кола. По-добре да бях ви посрещнал с моята.

— Аз знам кое е по-добре и кое по-зле — каза Томилин. — Сега е следобедно време, тъкмо Лена трябва да тръгва по магазините. Не ти ли се струва, че бихме могли двамата с теб да видим всичко лично?

Погледите им се срещнаха в огледалото за обратно виждане. Аркадий поклати глава.

— Ох, ама обичате…

— Да довеждам всичко докрай — завърши Томилин. — И същевременно да видя с какво се занимава в това време твоят приятел Чердинцев.

— Как тъй мой — възмути се Аркадий. — Работехме в един отдел, аз възнамерявах да напусна, а той тъкмо започваше след казармата. Тъкмо Артьом се зае със стопанството вместо Гоша, той хареса Чердинцев.

— Помълчи, Аркан, после ще обсъдим всичко.

— Ваша воля… Забравих да ви кажа, че Котарака се бил появил в Тюмен. Замирисало му е на пари. Мафиотите, казват му наредили да ни следи.

— Не познавам никакви Артьомовци, Котараци, мафиоти и прочие… Големият транш дойде ли в Кредитна банка? Към петстотин милиарда?

— Видяхте ли, дори вие сте чули. Казват, Гоша там, в столицата, се е постарал доста заради земляците си.

— Това засега е държавен заем, така да знаеш. Той трябва да се връща с лихвите.

— Ще ги върнат! — каза уверено Аркадий. — У нас е като в предаването „Полето на чудесата“. Посяхме милиард — израства трилион.

— Представям си — въздъхна Томилин. — И какво друго се говори?

— Най-различни работи. Уж идвал килър от самата Москва. Артьом от раз го разпознал. Отишъл при него в хотела, поприказвали едно-друго. Артьом казал: нямаш работа тук, ясно ли е? После, тук ти си никой. Нали познавате Артьом… Той и Гоша ще ликвидира, ако потрябва. С една дума, с каквото дошъл килърът, с това си отишъл. Артьом му казал: ей ти софрата, а ей ти вратата.

— Може лично Гоша да го е пратил? — попита Томилин.

— Как го измислихте?

— Имам известни съображения. Просто така московските килъри не гастролират из страната. Трябва да се разбере. Той си е отишъл, но вместо него кой ще дойде? Артьом засякъл този, а дали ще разпознае следващия? Между другото, намекни за това на Артьом.

— Може ли да се позова на вас? — попита Аркадий.

— Той и така ще ти повярва. Какво друго? Разказвай, говори, докато има време.

— Дошло е едно ченге от Москва, не знам дали ви е интересно или не. Млад, тих, с очила.

— По повод на Ивлев ли? — свъси чело Томилин.

— Да. На Ивлев и Бригаднов. И единият, и другият са разпрани от ухо до ухо.

— Много чеченци ли има в Тюмен? — попита Томилин.

— Мислите ли, че са те?

— Нека мислят милицията и прокуратурата. Има ли в града чеченци, или няма, това попитах.

— Вие от какво ще се страхувате? — за миг се обърна към него Аркадий. — Дружите с Гоша като с Бога.

— И това го казва моят телохранител — усмихна се Томилин, — който, за да оправдае заплатата си, трябва да вижда навсякъде само заговори.

Аркадий кимна в знак на съгласие и също се усмихна.

— А ти само ме утешаваш — продължаваше Томилин. — Жена ми млада — чиста и непорочна, слугите не крадат, управителят е трезвеник… Завий тук, тя обича да ходи там.

Аркадий зави по посока на проспект „Ленин“.

— Какво ти казвах? — трепна Томилин. — Ето колата й! До бистрото, виждаш ли?

Аркадий спря колата.

— Ще спрем ли тук? — попита той, без да се обръща.

— И къде е сега твоят Чердинцев? — попита Томилин.

Аркадий се озърна насам-натам, потърси с поглед Чердинцев и въздъхна.

— Е, къде е, къде? — не го оставяше на мира Томилин, като изпитваше нещо като ловна страст.

— Не ми харесва всичко това — каза Аркадий. — Кого следим, кого преследваме, Олег Дмитриевич?

— Помълчи! Ето я, излезе с покупки. Браво! Това се казва — от нищо да не се лишаваш! Накупувала, а? Защо й е толкова нещо? С кого ще го раздели, как мислиш? И къде е твоят Чердинцев, по дяволите!

— А, ето го… Говорим за вълка. — Аркадий посочи червения фиат, който бавно се движеше след фолксвагена, където се качи жената на Томилин.

— След него ли ще караме? — попита Аркадий. — Или след нея?

— След тях — отговори Томилин. — На никого не мога да разчитам. На никого. Между другото, къде е отседнал онзи следовател от Москва?

— Много ясно къде — в „Москва“ — отговори Аркадий. — В двеста и седма стая.

— Агентурни данни? — усмихна се Томилин.

— Е, да — кимна Аркадий, следейки фиата, който караше след белия, опръскан с кал фолксваген.

— Викал ли е някого? — поинтересува се Томилин.

Аркадий не отговори нищо, само продължаваше да следва Чердинцев.

— И всеки ден ли кара така след нея? — попита Томилин.

— Казва, че всеки ден. И винаги без никакъв резултат.

— Там, където е завоят надясно, живее нейната приятелка Света — каза Томилин.

Червената светлина на светофара спря движението. Трите коли се наредиха една след друга, без да спират двигателите.

— Да се върнем, докато не е късно, а? — попита Аркадий. — Ще бъде неудобно, Олег Дмитриевич…

Томилин се намръщи.

— Трябва всичко да се довежда докрай — каза той. — А ти се постарай така, че тя да не ни забележи.

— Толян може да забележи — каза Аркадий. — Говоря за Чердинцев. Има поглед на ястреб. Всичко улавя.

— Но нали не очаква, че някой ще го следи? — рече Томилин.

— Знам ли — измърмори Аркадий.

Какво правя, помисли Томилин. Отстрани това изглежда пълен идиотизъм. Нали всеки друг може да ме предаде, а Ленка не, няма да ми изневери тя… Колко пъти му се е клела, когато се срещаха зад този завой, в дома на приятелката й. Стоп. Само че, драги господа, ако тази Света е давала тогава ключа, значи и сега го дава?

За кого е накупувала толкова храна Лена? За приятелката? Онази дежури в детската поликлиника ту на четни дати, ту на нечетни… Как беше, на четни или нечетни? Само спокойно! Всеки месец графикът се сменя. През четните месеци — в нечетните дни, после обратното. Сега е януари. Нечетен месец. Значи дежури на четни. И днес е точно четна дата.

Той почувства в себе си ледена пустота.

— Карай! — каза той пресипнало, щом светна зелената светлина.

— Къде? — обърна се Аркадий.

— След тях, къде на друго място — извика Томилин. — След тях и без да завиваш. Спри ето там, на ъгъла… Да видим.

Близо до познатата триетажна кооперация, построена още преди войната, отначало спря мръснобелият фолксваген, после червеният фиат. Лена изтича с разкопчано палто от северна лисица и без да се оглежда, се скри в единствения вход.

— Сега какво? — попита Аркадий. — Ще отидете ли след нея? Искате да се издадете?

— Не знам — продума неуверено Томилин, като пак започна да се съмнява. И изведнъж видя как вратата на червения фиат се отвори и оттам се измъкна Чердинцев. Огледа се, разтъпка крака и се насочи към същия вход, в който току-що изчезна Лена.

— Той какво, да не е идиот? — попита Томилин. — През ключовата дупка ли мисли да гледа?

Аркадий мълчеше. Не беше на себе си. Стараеше се да не гледа шефа, който изведнъж започна да сумти и мърда на задната седалка.

Стояха така близо десет минути.

— Кучка! — каза изведнъж Аркадий.

Томилин трепна. И се изпълни с тревога. Сега като че ли всичко зависеше от Аркадий.

Аркадий бавно слезе от колата, като взе в ръка манивелата, сякаш забравил, че в джоба си има пистолет. Томилин го последва.

Отидоха полека до входа, после започнаха да се изкачват нагоре.

— Със заглушител ли е твоят? — попита тихо Томилин.

Аркадий кимна.

Ето и познатата врата. Томилин опря ухото си до вратата.

После се озърна да види телохранителя си. Аркадий дори потрепери, като видя лицето на шефа.

Томилин страдаше. Тук, именно тук се криеше някога от предишната си жена. Тук намери, както му се струваше, своето щастие. Той притисна тила си до вратата, гледайки как Аркадий навива заглушителя на дулото.

— Аз съм виновен… — изрече Томилин. — Само аз. Може да е ходила при приятелката си. После да е забелязала, че я следят. И да е поискала да се запознае с него.

— По-тихо — прошепна Аркадий, като му подаваше пистолета.

— Ще чуят съседите. Между другото, той също има магнум. Затова по-добре изведнъж, за да е сигурно.

— По-добре ти — каза Томилин. — Двамата… ръцете ми треперят.

— Тогава слезте долу и чакайте там. — И извади шперц.

Томилин го изгледа смаяно.

— Откъде го имаш?

— Не ми пречете, Олег Дмитриевич! Слезте долу.

Томилин започна да се спуска покорно по стълбите. Все пак я проследи! Каквото повикало, такова се обадило! Така ми се пада…

Той спря на долната площадка. Погледна нагоре. Аркадий се мъчеше още с ключалката. Вратата най-после поддаде. Аркадий влезе в топлия коридор, напоен с миризмите на стара къща.

Дъските скърцаха леко, но в стаята едва ли го чуваха. Жената изнемогваше от щастието си. Стенеше, извикваше от време на време.

Аз да умра така, помисли Аркадий. Той отвори малко вратата.

— Толян — извика тихо. — Обърни се към мен.

Стреля в него два пъти, в нея — един. Приближи. Всичко е наред. Чиста работа. Томилин го чакаше в колата.

— Е, какво? — попита шепнешком. — Никой ли не те видя?

— Кой ще те види. Толян само ме зърна. И веднага си го получи.

— А тя?

— Тя не видя нищо. И не разбра.

— Искаш да кажеш, че тя така и нищо не разбра? — извика шефът.

— Какво, присъдата ли трябваше да й чета? — попита Аркадий. — Много искате от мен…

И започна да обръща, за да излязат от двора. Заваля сняг.

— Толкова си спокоен — отбеляза Томилин.

— Че какво да се вълнувам? Това не е моята жена.

— Поне как умря — попита след известно време Томилин. — Не страда ли много?

— Мълчаливо — отговори Аркадий. — Да ви даде Господ такава смърт, Олег Дмитриевич.