Фридрих Незнански
Голямата игра (45)

13.

— Донесохте ли ми касетата? — попита Фирюза.

— Разбрах, че повече не ви интересува — отвърна Солонин, като вървеше след нея към хола.

Разкошна жена, май няма да отстъпи на Делара. Солонин се чувстваше неловко — или се вълнуваше, или се смущаваше — по-рано не беше забелязвал подобно нещо при общуването си с жени.

— Говорехме, че може да ни кажете нещо за някакви архиви на вашия съпруг — каза той.

Тя безгрижно повдигна едното си рамо.

— Може би… Какво ще пиете? — попита, когато се настаниха на малка масичка. — Кафе, джин с тоник?

Солонин не бързаше да отговори. Чувстваше се неуютно, без да усеща привичната тежест на бронираната жилетка под ризата.

— Нещо не ви ли харесва? — Тя буквално го изгаряше с лъчистите си очи.

— Бих предпочел кафе — каза той, като се застави да я погледне право в очите.

— Запомних ви от онази среща при френския посланик — каза тя. — Но вие предпочетохте компанията на госпожа Амирова. И дори не ме поканихте на танц, макар да видях колко ви се искаше.

Той наклони леко главата си, като й даде възможност да се полюбува на безупречния път в косата му.

Изведнъж тя стана и излезе от хола. Позната хватка, помисли си Солонин. Излезе, а в това време някой наблюдава през шпионката или чрез видеокамера как разпределям по джобовете си сребърните лъжички.

И все пак не пречи да се огледа. И да подуши, както го съветваше премъдрият Александър Борисович… Съвременната химия е способна на чудеса — ще заспя в този фотьойл, като камък ще падна на земята. Или това ще стане в спалнята… Май натам отиват работите. Прислугата предвидливо е освободена и затова се наложи домакинята сама да отиде в кухнята. Там може да сипе нещо в кафенцето.

Госпожа Мансурова влезе с кафеника в ръцете. Усмихваше се и великолепните й зъби блестяха.

— Обичам да добавям в кафето ликьор — каза тя. — А вие?

— Предпочитам коняк — отговори Солонин и се облегна назад във фотьойла.

Като поглеждаше лукаво госта си, тя бързо приготви кафето и Солонин благодарно кимна, оценил вкуса му.

— Да се върнем на нашите архиви, за които сте говорили с моя партньор — каза той.

— Първо касетата — отвърна тя.

— Но тя не е у мен. Моят приятел смята, че вярвате на възпитанието и скромността му.

— Хубава скромност, хубаво възпитание! — Тя се засмя. — Снимат ме в най-интимния момент от свободното ми време и искат аз, семейната жена, да разчитам на скромността им!

Браво, каза си Солонин, не й липсва чувството за хумор.

— А вие значи сте само наблюдател в цялата история? — Тя присви очи. — Поне видяхте ли какво е заснето там? Няма да повярвам, ако кажете, че не сте я гледали.

— Какво пък, не ми остава нищо друго, освен да си призная — въздъхна съкрушено гостът.

Усмивката замръзна на добре поддържаното й лице. Погледът й се премрежи.

— Как ме намирате?

Започва се, помисли Солонин.

— Мисля, че вашият партньор не е успял да разкрие най-добрите ви качества.

— А вие знаете ли как да го направите?

Сега няма накъде да мърдаш, помисли той, ще се наложи да водиш играта докрай.

— Не мога аз да съдя. Но понякога ми се струва, че самите жени не си представят какво се крие в тях, какви богатства. Също като нефтът под Каспийско море…

Тя замря, когато чу такова сравнение. После въздъхна.

— Мислех, че сте друг, че можете поне за малко да забравите за политиката и бизнеса.

— Друг съм. Просто бързате с изводите.

Тя не отговори, бързо доизпи кафето си. Стори му се дори, че бегло си погледна часовника.

Бърза, помисли той. Сигурно са й дали малко време. Може на някой зад шкафа вече да са му отекли краката от висене. Капанът, подготвен за него, наистина е доста луксозен. А иначе — тя закъде да бърза? Мъжът й е в реанимацията, прислужниците имат почивен ден…

Кадуев е някъде наблизо. Или някои от хората му. Той го разбираше.

Още веднъж огледа бегло хола. Може би те се надяват да го прехвърлят някъде? Тя излиза за чайника. Може да е сипала нещо…

Тя не донесе подноса с чашите, а именно кафеничето. И пред него наля чашите. Може да е изпила същото средство срещу преспивателните, което и той, преди да тръгне за насам… И затова се държи толкова непринудено. И същевременно явно ускорява събитията. Иска да го замъкне в спалнята си, преди той да е заспал?

Реши да разиграе приспиване. И да види реакцията й.

Точно така… Нещо като облекчение се появи на лицето й. Дори въздъхна леко: най-после…

Главата на Солонин неудържимо пада, той кокори сънливи очи. Всичко е естествено. Тя става, помага му да се изправи, води го към спалнята. Той бърбори нещо: ама какво кафе имате…

Подпира се на рамото й, почти виси на нея и съжалява, че й създава такова неудобство.

Не е ли прекалено рано да се преструва на сънлив?

Сигурно е започнала всичко това заради мъжа си. Казали са й, че няма да го доубиват, ако тя направи това и това. Ако им улови този хубавец, който се прави на руски емигрант и постоянно се пречка из краката им.

Изглежда, тя не знае какво да го прави.

Все пак го разкопчава и му съблича ризата. Защо го съблича? Или така е заповядано? За да се изправи гол и обезоръжен пред тези, които ще го заловят.

И тъй, каза си той, сега съм рибарят и стръвта едновременно. Сега е ред да действат щуките. Хей, къде сте?

И ето че влязоха… Двама. Отначало той дори не разбра откъде. Наближиха го напълно грамотно, откъм възглавницата, пристъпваха безшумно и той отначало по-скоро почувства, отколкото видя.

С крайчеца на окото си, с периферното си зрение видя, че ръцете на двамата са свободни — нито ножове, нито примки, нито пистолети.

Трябва им жив. И все пак се страхуваха от него, дори от сънения. И правилно, има защо…

Едва се допряха до него и той ги дръпна към себе си така, че си удариха челата. После притисна с палци определени точки на шиите им.

Двамата рухнаха, без да издадат стон. Солонин стремително скочи от леглото и намигна на застиналата от ужас Фирюза.

— Може ли да се облека? — попита той.

Тя не отговори нищо, гледаше го с пълни със сълзи очи.

— Накарали са ви — каза той утвърдително. — Обещали са да доунищожат мъжа ви, ако не им помогнете.

Той се обличаше бързо, като се стараеше да държи в полезрението си шкафовете, завесите, пердетата… Колко ли са?

— Двама ли бяха? — попита той.

Тя кимна, без да спира да трепери.

— Какво възнамеряваха да направят по-нататък с мен?

— Казаха: ще ви загънат в килима… и ще ви откарат като заложник — едва изричаше думите. — Казаха, че за вас ще дадат добър откуп. Като за чужденец.

— Успокойте се — рече той. — А за откупа са ви излъгали. Никой не може да им даде парите, които струвам.

Той претърси джобовете им, после деловито върза ръцете и краката им, като за целта скъса един дълъг шнур, висящ от завесите. След това им запуши устата с намерените в шкафа везани кърпички.

— Питаха ли ви за архивите?

— Да… Но аз наистина не знам къде са.

— И искате и аз да повярвам, че е така? — усмихна се той.

Фирюза смутено повдигна рамене. Сега му се струваше особено красива.

От джобовете на нападателите измъкна два швейцарски автоматични пистолета. Дойдоха му съвсем навреме. Сигурно вече го очакват някъде като жертва и са наточили ножа.

Той предпазливо надникна през прозореца. Край вратата чакаше кола. Изглежда, вътре имаше някой.

— Това тяхната кола ли е?

Тя сви рамене, като избърсваше с кърпичка сълзите си.

— Струва ми се, че ние с вас не трябва да се занимаваме с това — каза той със съжаление. — Все пак вие сте създадена за любов.

— Същото ли говорехте на госпожа Амирова? — не се сдържа тя.

— Дори не си спомням. Възможно е… Съперници ли сте?

Тя се усмихна печално. После премести погледа си върху размърдващите се похитители.

— Не се бойте — каза той.

— Защо не искате да извикате полиция? — попита тя.

— Това е все едно да извикаме тук самия Кадуев… Между другото, какво сте чували за него? Кой е той? И защо разполага с дипломатическа неприкосновеност?

— Мъжът ми е разказвал нещо… Но нали чуват. — Тя посочи легналите на пода.

— Нека — махна той с ръка. — Тава вече няма никакво значение.

— Той казваше, че всъщност зад Кадуев и групата му стоят иракски и либийски пари. Тяхното влияние тук се усили във връзка с чеченската война. Там не воюваха само чеченци. Имаше палестинци, саудитци, египтяни. Голяма група, всички се подчиняват на Ибрахим Кадуев. Моят мъж също му помагаше и сега много съжалява за това…

През прозореца, зад който бързо се стъмняваше, както става през зимата, видя как към къщата приближи първо един фолксваген поло, след него спряха форд и лада деветка.

От фолксвагена изскочи младеж и започна да натиска копчето на звънеца на входната врата, като се оглеждаше към преследвачите си.

— Това е Рустам — изохка Фирюза и изтича в хола. Там се намираше устройството, което отваря вратата.

Рустам се появи на ливадата пред къщата. След него тичаха шестима яки младоци. Чу се звън на счупено стъкло. Фирюза видя как гостът й се метна надолу, там, където вече бяха повалили Рустам. Той лежеше на тревата и му извиваха ръцете. И точно тогава се намеси Солонин. Фирюза беше виждала такова нещо само на кино. За по-малко от минута шестимата се търкаляха по тревата, мучаха и гълтаха влажния въздух с отворени уста.

Солонин вдигна глава и извика на стопанката на къщата:

— Извинявам се за безпокойството! Страхувам се, че във вашата къща няма да се намерят толкова въжета. Но хвърлете, колкото имате, а също и ключа от мазето си.

След няколко минути той се качи при нея с бледия, изплашен Рустам.

— Само няма нужда да ме гледате така — каза той на Фирюза. — Това ми е работата. Между другото, трябва ми телефон.

— Боя се, че го подслушват — каза тя, докато промиваше раничките и ударените места по лицето и ръцете на Рустам.

— Вече няма особено значение — отговори Солонин, като нареждаше на масата комплект трофейно оръжие — М-да…, когато работех в нашата милиция, дори не сме сънували такива патлаци. Има за всякакъв вкус.

После се обади в хотела.

— Аз съм — каза, след като чу гласа на Турецки. — Всичко беше така, както предположи. — Осем души. Вързани. Но няма повече въжета. Не знам какво да правя, ако се появят основните сили.

— Кадуев?

— Същият. Има повече хора, отколкото предполагаме. И аз го интересувам повече, отколкото ми се струваше.

— Научи ли нещо за онези книжа?

— Никой нищо не знае… Но сега към нас се присъедини някакъв младеж, както разбирам, по-малкият брат. Може би той знае?

— Викай полиция — каза Турецки. — Това е всичко, което мога да ти кажа… Къде се намирате?

— Ако караш дълго по Проспекта на нефтодобивниците, а после завиеш… Впрочем страхувам се, че освен вас има още желаещи да научат къде сме.

— Научи от младежа това, което ни интересува, и веднага тръгвай — каза Турецки.

— Защо те преследваха? — Солонин се обърна към Рустам.

— Отговаряй бързо. Нямаме време. Сега ще долетят десетки коли и дори и аз няма да мога да ти помогна.

— Не знам — отвърна Рустам.

— Слушай. — Солонин го хвана за брадичката. — Гледай ме в очите! Къде са архивите? Нали твоят брат ти каза?

— Рустам — намеси се Фирюза. — Този човек току-що те спаси. А аз за малко да го погубя. Ние сме му длъжници.

— Брат ми каза само на Алекпер — държеше на своето Рустам.

— Като ще е на Алекпер, на Алекпер да е… — Звъни в полицията и да се махаме оттук — въздъхна Солонин.

Долу се качиха в една от колите, с която бяха дошли бандитите. Така щяха да спечелят малко време. Хората на Кадуев ще търсят колата на Фирюза или фолксвагена поло, подаръка от по-големия брат за Рустам…