Фридрих Незнански
Голямата игра (47)

15.

Подреждах куфарите ни, а Солонин, мръщейки се, обработваше ранената си ръка с йод. Той, неуязвимият, най-накрая пострада в престрелката край дома на президентския син.

Но това беше единственият успех на Кадуев.

И тъй, аз подреждах куфарите, а Солонин се мръщеше и разказваше.

— Полицията не се държеше по най-добрия начин. Криеха се зад колите и гадаеха кой ще спечели. Едва след като Алекпер се свърза с баща си и той веднага изпрати една рота от президентската гвардия, всичко утихна.

— Как можаха да те улучат? — попитах аз.

— Рикошет — поясни Витя. — От стълба с уличната лампа.

— В този случай нищо не може да се направи — съгласих се аз и Витя подозрително ме погледна под вежди дали се смея, или говоря сериозно. — Ами архивите? — попитах.

— Тъкмо сега ги разглеждат там — отговори той. — Наложи се да придружа Алекпер до президентския дворец. Там обявиха почивка на съвещанието за запознаване с допълнителни материали.

— Изглежда, той се чувства в безопасност само когато ти си наблизо — казах. — Говоря за Алекпер.

— И не само той.

— Надявам се, твоите скромни заслуги ще бъдат отчетени при произнасяне на решението? Все пак синът на президента е против нашия вариант, а таткото се колебае.

— Това не е мое дело — поклати глава Солонин. — Това е трудът на много учени от Русия от края на миналия век… Алекпер казваше, че практически всичко, което те са предвидили, се сбъдва. И това ще икономиса стотици милиони долари за проучване на нови находища.

— Но ти обясни ли, че архивите принадлежат на Русия? Били са откраднати от хора на Кадуев, който днес не се подчинява на никого.

— Всички разбират… — Солонин махна с ръка. — Чакат потвърждение от новата власт в Грозни, че са готови да пазят нефтопровода. И ние трябва да разберем: с чеченските бандити няма да се справи никой, освен самите чеченци. А те бдят само за своята изгода.

— Пак сме се забъркали в история — рекох аз. — Тази тръба нанизва като на шиш интересите на всички, през чиято територия минава.

— От това няма мърдане — каза Солонин. И изведнъж извика, докоснал с нещо раната си.

— Никога не съм мислил, че се страхуваш толкова от физическата болка — казах аз.

— Просто забравих какво е да те боли — отговори Витя и започна да си бинтова ръката.

— Защо не отиде във военната болница?

— Да им се вра в очите за пореден път ли? — попита Витя. — Все чакам каква ще бъде новата ми задача. От вас или от Питър Редуей.

— Ти изпълни мисията си — казах. — Никой нямаше да се справи по-добре.

— Алаверди! — Той повдигна нагоре здравата си ръка. — Благодарение на вашето мъдро ръководство, Александър Борисович!

— Надявам се, че ще ни дадат почивка — казах аз. — Много ли боли?

— И още как — отговори той. — Просто съм отвикнал.

— И това ми било мъж! Да можеха сега да те видят отнякъде твоите поклоннички Фирюза и Делара. В техните очи си най-малкото Шварценегер.

— Харесват ми и двете — призна Володя. — Макар да са омъжени.

— Радвам се, че в теб се събуди интересът към живота — казах аз. — Макар и по най-безнравствения начин. До самия полет остават четири часа. Затова смятай, че съм ти подписал уволнението. Можеш да се разходиш, да се видиш с някого…

Не се доизказах, думите ми бяха прекъснати от телефона.

— Саша! — рече Грязнов, като по навик проточваше леко думите. — Чух, че ви отзовават в Москва като несправили се?

— Да не са назначили теб на наше място?

Той се засмя — не на шегата ми, а от радост, че сме живи и здрави.

— Всички ли арестувахте? — попитах.

— Оставихме някой друг до твоето пристигане.

— Тоест? За кого говориш? За Козлачевски ли?

— Има следи — каза той. — Но нищо повече. С една дума, още един тюменски генерален е намерен с прерязано гърло. А преди това уж сам се е застрелял телохранителят на този пръч Гоша. Володка Фрязин, когото ти отмъкнах, се оказа на висота.

— Не можеш ли, без да се похвалиш с постиженията под твоето непосредствено ръководство? — попитах аз. — Потрай, докато се върнем в Москва. Днес през нощта пристигам. И с това ще приключваме, Слава. Тук Витя ти праща поздрави.

След като поговорих с Грязнов, отидох до прозореца.

— Я ела да видиш! — извиках Витя.

Солонин застана до мен и ме човръкна по врата. Колата на президентския син в съпровод на джипа на охраната бавно караше към площад „Ахундов“, по посока на „гнезденцето“, където неотдавна нашият безстрашен рицар освобождаваше прекрасната дама от ръцете на негодниците.

— Обади се на Фирюза! — казах аз и се отдръпнах от прозореца.

Витя махна с ръка и седна във фотьойла.

— И все пак животът продължава! Ние с теб помагаме животът да не спре, за да тичат влюбените по срещи, да се срещат, да се целуват и така нататък.

— Не започвате ли много рано да тънете в блаженство, Александър Борисович? В момента влюбените най-малко ме интересуват. Кадуев е на свобода, и онези, които стоят зад него, няма да спрат… Козлачевски, както разбрах, също е на свобода. Е, предотвратихме атентат, спасихме архивите… и какво? Причините, поради които взривяват метрото, отвличат жени, крадат архиви — остават. И няма да се учудя, ако сега Кадуев слуша нашия разговор и чопли брадичката си, която все пак му пооскубах…

— Вдигаме платната — казах аз. — Оттегляме се, Витя, докато пак не са ни помолили да освободим, заловим, предотвратим…

И телефонът отново иззвъня.

— Лош език имаше — каза Витя, без да се помръдне. — Предизвика съдбата.

Позна.

— Обажда се началникът на охраната — сумтеше нечий глас. — Току-що отвлякоха нашия Алекпер близо до площад „Ахундов“… Изведнъж няколко коли блокираха магистралата…

Вслушах се. В далечината се чуваха отделни изстрели и автоматични откоси.

— Чувате ли? — обади се същият глас. — Нашият Алекпер в последната минута, когато го набутаха в колата, извика да ви позвъним… Край, прекъсвам връзката. Ние се отбраняваме и стреляме, няма да им позволим да отвлекат нашия Алекпер…

Вдигнах глава и видях, че Витя е чул всичко.

— Нещо тук не ми е ясно — казах аз.

— И на мен… И затова няма да се бавим.

— Само че този път аз ще тръгна пръв — казах аз. — И недей да спориш. Ако ме познаят, няма да е веднага. Те чакат теб.

— Не бива да рискуваш… — каза Витя.

— Ще направим така… От стаята ще излезеш първо ти. Нека наблюдателите да предадат това. Качваш се в асансьора, слизаш, а след това се качваш два етажа по-горе. По този начин от сградата ще изляза първо аз. Те ще чакат теб, за да излезеш първи и да тръгнеш към колата си…

— А не искаш ли да позвъним на Алекпер в колата?

— Нали могат да подслушат разговора. И тогава Кадуев пак ще изчезне. Изобщо, Витя, решавай сам… Ако сега замисълът им се провали, ще те дебнат по пътя към летището с гранатохвъргачка или с насочен фугас. По-добре да ги неутрализираме веднага.

— Така и ще направя — каза Витя. — Само че ще изляза от другата страна, през кухнята, където карат продуктите. А ти по-добре да не рискуваш.

— Те няма да стрелят по мен. Няма да искат да се разкрият, преди да се появиш ти. Решили са да те изпратят с почести.

Витя се усмихна бодро. Вече бях спокоен за него.

Така и направихме. Той излезе от стаята пръв, като с дясната си ръка крепеше ранената лява. Край него минаха потънали в оживен разговор някакви брадати юнаци. В далечния край на коридора някой се разхождаше нервно в очакване на асансьора. Планът малко се промени, изглежда Витя реши да не ползва асансьора.

Аз слязох спокойно долу, правех всичко нарочно бавно — наблюдателите, ако има такива, щяха да реагират само на резките ми движения.

Но колкото и да се взирах в хотелската публика, която се блъскаше във фоайето, не забелязах нищо подозрително. Това поставяше под съмнение версията ми, че искат да подмамят Солонин в капан.

И все пак бях уверен в правотата си. Прекалено отчаяно зовеше за помощ началникът на охраната, сякаш никой друг, освен Витя не може да спаси Алекпер. Слушах отчаяния призив за помощ и ни най-малко не се съмнявах, че искат да го изкарат от хотела под куршумите на килърите. Жалко, не посъветвах въпросния началник на охраната: позвънете в полицията!

Груба работа? Едва ли. Сметката беше чисто психологическа: Солонин, без да мисли, ще се хвърли да го спасява.

Излязох от хотела, усещайки пистолета под мишница. Навън светеше слънце. Наближаваше пролетта. Множество младежи бяха по черни якета и дънки, сякаш тук траурът е излязъл на мода. Всички бързаха някъде, само няколко коли, паркирани недалече от хотела, сякаш бяха залепнали за асфалта. В общия шум не се чуваше бученето на моторите им, но видях, че от ауспусите се вият кръгчета дим и се разтопяват в топлия въздух.

Там, зад затъмнените стъкла, го очакват, дебнат го зениците на смъртта.

А къде е самият Кадуев? Ако е тук, значи се крие в друга кола. Да отида ли по-наблизо? Да предизвикам огъня върху себе си?

На кого е нужно това?… Ще си изкарам откос в корема, тукашната полиция само ще зафиксира поредния терористичен акт, ще го представи като сблъсък на местни групировки.

Но колко време ще чакат Солонин? Неволно си погледнах часовника. Минали са поне четири минути след обаждането на началника на охраната. Като познават динамичността и оперативността на Солонин, биха могли да предположат вече, че фокусът им не е сполучил. Рибката не клъвна. Какво висят като кон на празни ясли — няма смисъл. Ако наистина е имало покушение срещу Алекпер — за него щяха да знаят вече всички…

Трепнах, когато чух как изреваха моторите, които току-що работеха на празен ход. Онези, които бяха в колите си, сякаш чуха моите доводи и ги сметнаха за логични.

Колите още не бяха се скрили от погледа ми, когато иззад ъгъла се появи самият Витя.

— Запомних номерата им — каза той в отговор на въпросителния ми поглед. — А какво друго можех да направя?

Качихме се на нашия етаж. Младежите, които се размотаваха допреди малко, не се виждаха. Най-вероятно постовете за наблюдение са снети.

Сигурно гадаят кой им е развалил цялата работа.

— Какво по-нататък? — попита Витя, когато влязохме в стаята. — Какво могат да предприемат сега?

— Не е толкова сложно — отговорих. — Те навсякъде са еднакви, кадуевци, козлачевци и прочие. Играят си, при това доста умело, с човешките слабости и достойнства. Молят те за помощ, ти скачаш и тичаш срещу собствената си гибел. Нима не разбра веднага?

— Не — каза той, като извади бира от хладилника. — Само че гласът на този командир на охраната ми се стори прекалено истеричен. За правилните изводи! — Той ме поздрави с кутията и я изпи до дъно.

— Сега ще мислим как да се измъкнем оттук живи и невредими — казах аз. — Ти запомни номерата на колите, но те могат да поставят фугас, няма да му познаеш ни номера, ни марката.

Телефонът прекъсна мрачните ми предчувствия.

— Здравейте! — каза Самед. — Мога да ви поздравя. Току-що нашият президент подписа договора с вашата правителствена делегация. Нефтът ще мине през Русия.

— Хип-хип — обадих се аз. — Но засега няма да викам ура.

— Някакви трудности? — поинтересува се Самед.

— Както винаги временни. Сега ще ни пречукат на път за летището — и всички трудности ще изчезнат отведнъж.

— Чух, че вашият приятел вече е имал работа с онези, които посегнаха на…

— Не с всичките — поясних аз. — И затова сега посягат на самия него. Кръвно отмъщение, макар да не е в никакви роднински връзки с преследвачите си. Стоим в стаята и не знаем как да се измъкнем оттук. Тъкмо ни позвъниха, помолиха за помощ, уж вашият братовчед пак бил нападнат на площад „Ахундов“…

— Наистина ли? — разтревожи се Самед. — А аз все не мога да се свържа с него. Отдавна ли ви позвъниха? — попита той и чух как избира номер по друг телефон.

— Преди трийсетина минути — казах аз.

Чух как Самед говори с някого на азербайджански.

— С Алекпер всичко е наред — каза той. — Там, където сега се обадих, го потвърдиха. Не е имало никакво нападение.

— А не може ли да помолите там, където току-що звънихте, да ни дадат вертолет до летището?

Витя подсвирна и дори метна крака на облегалката на моя фотьойл.

— Все пак господин Солонин е национално достояние — не се страхувам да произнеса тези думи — на цялото ОНД и най-близките околности.

Самед се засмя.

— Прав сте — каза той. — Само за историята в метрото заслужава да му се сложи паметник пред входа… — Колко време имате до самолета? За вертолет не знам, но може би е по-добре да тръгнете с влак?

— Ще тръгнеш ли с влак? — попитах Витя.

Той замаха с ръце, лицето му стана свирепо.

— Човек не може да се пошегува с теб — казах аз. — Не го казах на вас, уважаеми Самед Асланович. Не иска с влака Москва — Баку. Свикнал е със самолети.

— Как си го представяте? — попита Самед. — Вертолетът да кацне на покрива на хотела?

М-да, не бях си помислил… Изобщо заминаването с такъв шик не беше в нашите традиции.

— Ще помислим — казах. — Позвънете, ако не ви затруднява, след половин час, засега има време.

— Винаги ми се е струвало, че напразно не възприемаме тактиката на онези, които преследваме — каза Витя. — Помните ли, Вячеслав Иванович разказваше за убийството на млада жена в Тюмен? Уж мъжът й, за да я проследи, тръгнал след нея не със скъпата си западна кола, с която обикновено пътувал, а с проста лада? Не е било лошо измислено… Ето и нашите преследвачи смятат, че ще ни отведат оттук тържествено — с бронетехника и мотоциклетисти, а ние ще се оттеглим по съвсем друг начин…

— Значи вертолетът се отменя?

— Не съм казвал такова нещо.

Вертолетът дойде за нас след половин час. И ние пред очите на всички с багажа си се качихме на покрива. После по същия начин, под шума на винтовете на вертолета, се спуснахме долу с товарния асансьор и през кухнята, по пътя, изпробван вече от Солонин, излязохме през задните стълби, където ни очакваше старичък москвич със запален двигател.

В него вече седяха двама президентски гвардейци с автомати „Узи“ израелско производство.

— Поне парното работи ли? — попита Витя, като с усилие се настани на задната седалка до мен.

Гвардейците премълчаха. Изглежда, бяха изгубили дар слово от такава глупост — тези руснаци предпочетоха тяхната черупка пред скоростните коли.

В това време изрева двигателят на вертолета и огромната машина се вдигна над площада.

Пътувахме към летището вече четирийсет минути, когато шофьорът изведнъж се оплака, че моторът прекъсва.

— Много добре — рече Витя. — Просто чудесно.

Тъкмо се канехме да инсценираме повреда на колата, но родната техника сама ни напомни за себе си.

И тъй, спряхме на половината път за летището поради възникналия проблем с мотора. По-нататък всичко трябваше да стане така, както бяхме предвидили, с точност до минутата. Кадуевци ще се връщат донемайкъде зли, ще са се отпуснали и ще са изгубили чувството за опасност. Руският шейтан току-що е доставен на летището с президентския вертолет, който вече се връща назад и шумът му се чува. И точно на голото шосе е спряла кола, а шофьорът й маха с ръце, моли за помощ… Значи има повод да спрат и проследят дали вертолетът ще продължи по-нататък, или ще започне да кръжи над тях, над кадуевци.

Изтичах насред пътя, като махах ръце, както изискваше сценария. И колите на кадуевци, които видяхме край хотела, наистина спряха. Нашите провалили се преследвачи слязоха, поглеждайки към небето, но нещо не бързаха много да ни окажат помощ.

И тогава Витя и гвардейците изскочиха стремително иззад москвича и насочиха автоматите си към тях.

— Кадуев! — завика Витя. — Не гледай натам! Тук съм. — И прибави няколко пиперлии думи, които не съм очаквал от него…

А вертолетът вече рязко се спускаше и от него надничаше дулото на картечница, насочена към пристигналите коли…

 

 

— Виждаш ли — казах на Витя вече в салона на самолета, когато той отвори един брой на „Плейбой“. — Тъкмо списание за теб. Така да се каже, очи пълни, ръце празни. Според мен е по-добре птица в небето, отколкото патки в кревата.

Но Витя не ме чуваше. Мигновено заспа, отметна главата си назад, задиша равномерно, с безметежно скръстени на гърдите ръце. Както са го учили при господин Редуей.