Фридрих Незнански
Голямата игра (28)

12.

Солонин се върна доста бързо. И то не сам. Водеше Делара. Тя беше с блестяща вечерна рокля и трепереше от студ.

През това време не чух нищо, а мисля, че и нашият пленник не чу. Всичко стана безшумно. А нали са я пазили. И сигурно са били жестоки момчета.

Тя вървеше на високите си токчета, хваната здраво за ръката на Витя, притискаше се в него, сигурно за да се сгрее.

Чувах как диша тежко, опитвайки се да спре риданията си. Мога да си представя какво е преживяла току-що…

Солонин отвори пред нея вратата на колата. Изшътка на пленения:

— Разкарай се!

Онзи се надигна и слезе от колата. После, като се озърташе плахо, тръгна напред — по-бързо, по-бързо и накрая хукна, свил глава между раменете.

Делара седна до мен, като ме обливаше с вълна от източни парфюми.

Солонин седна на кормилото.

— Да изчезваме, и то по-бързо. Докато не са се опомнили и не са извикали помощ.

— Какво направи с тях? — попитах аз.

— Нищо. Влязох, дори не се наложи да се представям… Пак същите чеченци, които забелязах в самолета, а после изгоних от посолството. Решиха, че съм злият джин, който ги преследва навсякъде. Не ги разубеждавах. Докато се хващаха за оръжието и призоваваха Аллах с надеждата, че ще загина, аз им се заканих с пръст, казах, че ми е писнало да ги срещам, после предложих ръката си на госпожа Амирова…

— Не е точно така — обади се тя. — Видях как се разправихте с тези, които бяха в градината. Ужас! Никога нямаше да помисля, че сте толкова жесток.

— Между другото, срещнах там моя стар приятел Кадуев. Той веднага ме позна и започна да се хваща ту за сърцето, ту за оръжието… Госпожа Амирова, не познаваме добре вашия чудесен град, затова бъдете така любезна да ни показвате пътя.

— През цялото време направо — каза тя. — После ще ви кажа къде да завиете. Ще може ли да се обадя на съпруга си?

— Моля — отвърна Солонин. — Само в никакъв случай не бива да му разказвате кой и как ви е освободил.

— Разбира се. — Тя се усмихна. — Веднага разбрах, че сте руснаци, нали помните.

— Какво да се прави — въздъхна Витя. — Дори не сме се крили. По-добре ни разкажете как успяха да ви отвлекат.

— Излизах от театъра — започна тя. — Веднага ме заобиколи тълпа от поклонници. Море от цветя, с една дума, както винаги. Успях само да забележа, че няколко неканени кавалери започнаха като че ли да ме охраняват от натиска на тълпата. Те вървяха близо до мен, също носеха цветя и изтласкваха другите. Дори им благодарих. Бяха спрели колата си до моята, при това двете коли бяха еднакви марки и еднакви на цвят. В моята кола остана коженото ми палто, подарък от мъжа ми.

— Ами да — поклати глава Солонин. — Не са го измислили лошо. Способни момчета. Но нямат късмет. За тях съм като злата съдба. Госпожо Амирова, никога ли не сте се чувствали като злата съдба?

— Пази Боже! — престорено се ужаси тя и се засмя.

— А къде беше охраната ви? — попитах. — Нали си имате телохранители?

— А! — Тя махна с ръка. — Какво могат да направят в такава тълпа? Когато разбрах, че ме натикват в друга кола, се опитах да ги извикам, но не ми позволиха. Всичко стана прекалено бързо. Никой нищо не разбра. Самата аз не можах веднага да дойда на себе си. Представяте ли си състоянието ми, когато се видях заобиколена от непознати, неприятни хора? Отвлякохте ли ме? — попитах, когато видях, че ме карат някъде. Не се безпокойте, отговориха ми те, няма да ви причиним зло. Макар да ме гледаха като прегладнели вълци.

Пак започна да я тресе, сякаш от студа, хем вътре в колата беше топло.

— Откарайте ме у дома — помоли тя. — Трябва да си взема вана, за да се избавя от цялата тази мръсотия… От нея ме тресе много повече, отколкото от студа. И ако не беше господин Къриган… — тя го каза с известно лукавство, — просто не знам какво щеше да стане с мен.

— Ако не ви затруднява, Косецки, погледнете назад — каза Солонин. — Според мен някой ни преследва.

Огледах се. Две лади, нищо особено, ако се наложи, можем да им избягаме, при нашите възможности… И едва ли преследвачите ни ще предприемат нещо, понеже отново излязохме на оживените улици. Пък и Солонин явно ги е разубедил при поредното премерване на силите.

Но сигурно им се искаше да научат къде караме красавицата Делара. И още повече нямат търпение да разберат какво все пак представлява тоя Къриган, който притежава свойството да изниква там, където най-малко го очакват.

В това време госпожа Амирова безуспешно набираше по нашия сателитен телефон домашния си номер. Наложи се да взема апарата от ръцете й и лично да й го избера.

Тя започна да разказва развълнувано на господин Амиров за случилото се с нея. Говореше на азербайджански. Чух как на два пъти спомена „мистър Къриган“. При това с такава ласкава интонация, че ако бях на мястото на съпруга, щях да се разтревожа.

След като свърши разговора си, тя ме погледна сълзливо.

— Още един разговор… Моля ви! Обещавам, че ще говоря на руски. Сигурно не ви хареса, че с мъжа ми разговаряхме на азербайджански?

— Казвайте номера! — Набрах цифрите и й подадох телефона.

— Алекпер, скъпи — започна тя. — Току-що ме освободиха. Представи си, все същият Къриган, за когото ми разказва… Да, да, толкова съм му признателна. Имате много поздрави, господин Къриган, — тя прикри микрофона с ръка, — от още един освободен от вас човек… И вас, господин Косецки, също ви поздравява и ви изказва признателност. — Тя махна дланта си от микрофона. — Така че, скъпи, сега всичко е наред! Не се вълнувай. Ще ти позвъня още утре. Става ли? И ще ти обясня всичко. До утре… — И с благодарна усмивка ми върна апарата.

— Най-напред, госпожо Амирова, трябва да ни обясните някои неща — каза Солонин.

— Аз съм на вашите услуги — отговори тя, като продължаваше да се усмихва.

— Бихме искали да разгледаме къщата, където сте се срещали със сина на президента.

Лицето й леко се източи, устните трепнаха.

— Но защо? Не разбирам…

Стори ми се, че се опечали. Макар че от къде на къде? Нали току-що ни демонстрира връзката си с Алекпер.

— Ами затова — отговори Солонин, — че някой е подслушвал там разговорите ви. По този начин е разбрал за истинската ви среща… Похитителите на вашия приятел са знаели много добре времето и мястото. Дори прекалено добре.

— Ах, това ли било… — каза тя с видимо облекчение. — Моля. Още утре съм на вашите услуги.

Солонин мълчеше и гледаше пътя.

— Като ще е утре, утре да бъде — казах вместо него.

— Днес съм много изморена — каза Делара. — И вече е късно. Или ви трябва спешно?

Двамата с Витя разменихме погледи в огледалото за обратно виждане. И аз разбрах нещо. Например че не бива да се намесвам в разговорите му с госпожа Амирова.

— Добре — каза Витя след пауза. — Но поне кажете къде се намира. Къде да отидем утре?

— Да си призная, вече забравих… — отговори тя. — Толкова вълнения и преживявания през деня.

— Срещали сте се много често там — казах аз.

— Случва се. — Солонин ме погледна свирепо. — Като ще е утре, утре да бъде, както мисли моят секретар.

Погледнах госпожа Амирова. Не разбирах играта на Солонин, но по объркването на Делара можеше да се предположи, че не й хареса молбата на Солонин.

Пристигнахме пред дома й, където вече я чакаше Амиров с коженото палто в ръцете, а също няколко полицаи и същите безславни телохранители, които гледаха навъсено нас, неканените освободители на тяхната господарка.

— Нима няма да влезете у нас, господин Къриган? — попита Делара.

— Друг път — отговори Витя. — Чакам разговор от Ню Йорк.

Неговият отказ направи благоприятно впечатление. Господин. Амиров се усмихна приветливо.

Тръгнахме си без никакво бързане. След около пет минути Витя рязко удари спирачките и се обърна към мен.

— Там в паметта трябва да е останал телефонът на Алекпер — каза той. — По-бързо, натисни повторното избиране… Искам да го попитам същото.

Натиснах копчето за повторно избиране и веднага чух гласа на Алекпер:

— Слушам ви.

— Обажда ви се Косецки, секретарят на известния ви Майкъл Къриган.

— Здравейте — поздрави той. — Слушам ви внимателно и винаги съм на вашите услуги.

— Един момент! — каза Солонин. — Само една минутка…

Той си спомни за двете лади, които ни следваха и сега стояха някъде зад ъгъла.

— Моля да ме извините за паузата — казах на Алекпер. — Може нашият разговор да се подслушва.

— Не е възможно — заяви Алекпер. — Моят код не е известен на никого.

— Да дава Господ — казах аз, следейки Витя.

Той излезе от колата, пътьом настрои някаква приемна апаратура, скрита под маншета на костюма му, и с едра крачка зави зад ъгъла на сградата.

— Какво става при вас? — попита Алекпер.

— Изясняваме — отвърнах. — Потрайте две минутки, ако обичате.

Солонин се върна доста бързо. Имаше недоволен, но решителен вид. В ръцете си носеше нещо като миниатюрен приемник, изскубан от някакво устройство, ако се съди по откъснатите жици.

— Точно така — каза той. — Седяха и записваха. Дори не успях да им кажа, че не е хубаво да се подслушва. Взех им тази играчка, те се обидиха и хукнаха…

— Боя се, че ще се наложи да си смените мобифона — казах на Алекпер.

Той простена:

— Безполезно е. За много пари ще научат и новия ми код. Щом са могли да го направят един път, защо да не могат и втори?

— В краен случай сега имаме на разположение няколко минути — казах аз.

— Говорете. Слушам ви внимателно.

— Разбирам колко е необичайна и нетактична молбата ми, но ни е нужен точният адрес, където сте се срещали с госпожа Амирова, във всеки случай последния път.

— Нали току-що се видяхте с нея — каза Алекпер. — Защо не я попитахте?

— Каза, че е забравила. — Погледнах Солонин. Той ме гледаше напрегнато, като че ли не одобряваше въпросите ми.

— Разбирате ли, че не мога да ви съобщя адреса, без да съм говорил предварително с Делара? — произнесе Алекпер без обичайната дружелюбност.

— Аз също не мога да ви обясня сега всичко — казах, притеснен да не затвори. — Но е много важно. И за вас, и за нея.

Витя протегна към мен ръка, искаше телефона.

— Дайте да опитам аз… Алекпер, приятелю — гласът на Солонин звучеше безгрижно и весело, — бъди мъж в края на краищата! Има неща, които не се обсъждат с любимите жени. И после, нали не възнамерявате отново да се срещате там? Във всеки случай не ви съветвам. Адреса, Алекпер, ако не сте го забравили!

Веселото изражение изчезна от лицето на Солонин, той изслуша сериозно Алекпер и изключи апарата.

— Струва ми се, че имаме предвид едно и също — казах аз.

— Възможно е — съгласи се Солонин. — Те няма да я оставят на мира. Нали видя дома й. Мъжа й. И охраната. Трябва да се предприеме нещо сериозно. И вие ли мислите за същото, Александър Борисович?

— Трябваше ми само адреса — казах аз. — Карай веднага там, докато не са ни изпреварили.