Фридрих Незнански
Голямата игра (39)

7.

— Гоша! — говореше с прегракнал глас Кадуев по телефона.

— Какво ти коства? Приеми нашата вяра и аз ще направя всичко за теб! Всичко в теб ми харесва, ти си мъж, умен си…

— Да, не съм жена — съгласи се Гоша. — Стига си ми ръсил комплименти. Говори по същество: ти ли стреля по Мансуров?

— Гоша, не е за телефона.

— Не го започнах аз — рече Гоша, поглеждайки часовника си.

— Хайде стига, скоро спътникът ще се скрие. Жив ли е още?

— Жив е. С него са белгийски лекари, с апарат за изкуствено дишане… Може да оживее. А охраната знаеш ли каква е?

— Не може ли да се пробие? — усмихна се Гоша.

— Ай, говорим за неща, за които не трябва да се говори, драги! — възкликна Кадуев.

— Малко късно си решил да си сменяш господаря — прекъсна го Гоша. — По-рано трябваше да мислиш.

— Запомни, драги! Нямам и няма да имам господар. Руснаците наричат такива като мен отмъстители, разбра ли? Мога да бъда съюзник, но не слуга. Засега ми трябваш, аз съм с теб. Запомни го. Аз…

— Добре, да свършваме — прекъсна го Гоша. — Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?

— Гоша… ще ти дам архивите. Ще ги намеря и ще ги дам! Само ми намери оня руснак, кой е, защо стои в Баку, защо ме преследва по петите, защо се меси в работата ми?

— Архивите са у Мансуров, ако не греша?

— Да. Но Мансуров е пътник, ако оживее, ще бъде инвалид.

— Тогава вземи архивите от него, щом е толкова слаб. После ще поговорим. А сега да свършваме.

И изключи апарата. Погледна седналия пред него Артьом, местен признат мафиот.

— Чу ли? Не може да разчиташ на никого. Няма с кого да се работи.

— Ти ли си изпратил при нас твоя килър? — попита Артьом.

— Кой ти го каза? — попита Гоша, докато наливаше на себе си и на госта водка.

— Никой нищо не ми е казвал. Всичко сам научавам.

— Не разбирам за какво говориш — вдигна вежди Гоша. — Пий, сетне ще поговорим.

— После ще кажеш, че си бил пиян и нищо не помниш.

— Ех, това ли… — Гоша не се доизказа. — За Славея ли говориш? Че какъв килър е той бе, Артюша? Само искаше да разузнае кой какви ги върши в мое отсъствие.

— Вече съм ти казвал, и то неведнъж — не смей да ме наричаш Артюша — капризно замърмори Артьом.

— Разбрах. — Гоша протегна дланите си. — Извинявай. Забравям… Няма ли да пиеш? Аз пък ще пия.

И изля в гърлото си цялата чаша. Артьом го гледаше мрачно, без да мига.

— Какво възнамеряваш да правиш с Томила? — попита той, като изчака Гоша да сдъвче една маринована гъбка.

— Ами какво да го правя, като не иска нищо да си признава — засега… И после, помисли сам за какъв дявол ми е този Славей, щом си имам Тимур?

— А мен вече не ме ли броиш? — попита Артьом.

— Виж какво, Артюша, тоест Артьом — въздъхна шумно Гоша, като се облегна назад. — Никога не съм обиждал моите хора. Кажи, не е ли така?

— Така е — кимна Артьом.

— Макар постоянно да ме подозираш. — Гоша му се закани с пръст. — И ако продължаваш да разговаряш така с мен, ще те наричам Артюша… разбрахме ли се? Какво си мислехте, щом Гоша попадна в столицата, вече вири нос, така ли? Говори, така ли е, или не е?

— Е, случвало се е. — Артьом се усмихна за първи път, като оголи от край до край златни зъби.

— Едно не можете да разберете, там не бива да се отличаваш — рече Гоша. — Ето, ти блестиш в цялата тайга със златните си коронки. А за мен не е разрешено. Няма да ме разберат. И ми се наложи още първия ден, щом пристигнах, да сменя златото с металокерамика… Виждаш ли? — Гоша се наведе през масата към Артьом и отвори малко устата си. — По сто и осемдесет долара на зъб. Представяш ли си? А преди това сам знаеш, по твоя препоръка при твоя доктор си направих същите като твоите… Мислех, ще покоря Москва, всички жени ще са мои от такова сияние. Но което не е разрешено — не бива. Техният доктор половин ден се занимава само с мен, зъбите ми вече бяха изпилени… Там всичко решава имиджът.

— Трудно ти е там — изрази малко съчувствие Артьом. — Та какво реши за Томила?

— А какво ти каза Аркан? — попита Гоша, докато си избърсваше устните с опакото на дланта.

— Засега мълчи… Току-що потвърди, че е пуснал Чердака да следи твоята Елена. Казва, че Томила го помолил. И толкоз. Не си признава нищо.

— Значи не сте го питали както трябва — рече Гоша и се намръщи. — А аз, глупакът, дадох и Аркан на Томила. Беше ми вярно куче. Дали да поговоря с него?

— Прекалено много проблеми имаш — отвърна Артьом. — Затова ме извика при себе си, нали?

— За Тимур ли говориш? — попита Гоша. — Вече знаеш ли?

— Твоят Тимур се прецака — измърмори Артьом. — Прекалено много тичаше сутрин. И се натича.

— Животно — изруга Гоша. — Представяш ли си, лепнал се за тия маратонки. Донесох му ги от Германия. Преди това се мъчеше все по обувки да тича… А тези му лепнаха на краката. Само дето не спеше с тях…

— По-добре не го усуквай. Какво се каниш да правиш, питам?

— Ами какво да правя. — Гоша погледна Артьом от упор. — Чакам. Новини от столицата. Знаеш, че те взеха маратонките със себе си. А той къде ли не е бил, в какво ли не е газил с тях.

— И какво ще правим? — попита Артьом, докато палеше цигара.

Гоша не отговори. Стана, отиде до прозореца, загледа се към площада пред хотела, потънал в синевата на сгъстяващия се здрач.

— Време е да се връщам в Москва. Нали официално съм пристигнал за откриването на участъка от нефтопровода. Голям участък — двеста километра — не е шега това.

— Четох, пишеше — кимна Артьом към масичката, отрупана с вестници.

— Както знаеш, не е в моите правила да си тръгна просто така. Трябва да се чисти. За да сме спокойни за тиловете си.

— Значи първо Томила, а после Тимур?

— Изглежда, в такава последователност… — Томила ми досаждаше с тази тръба, помниш ли? Далекогледната. Бях я взел преди това от Ивлев… А изглежда, той я позна, виждал я у тях… И като се лепна: откъде я имаш, та откъде. Престори се, че не разбира намеците ми, кучето, чакаше какво ще кажа аз. Пред всички.

— Много му позволяваше — упрекна го Артьом. — Момчетата се сърдеха.

— Вярвах му. Кой друг остана от приятелите ми, освен него? Аз, казва, съм минал огън и вода. Намекваше да му уредя медните тръби, славата де. Обиждаше се, ако не го вземам на прием в посолството. Не му била харесвала далекогледната ми тръба! Нека сега да мине през тази тръба! Като през огън и вода.

— Може — съгласи се след пауза Артьом.

— Но не ти! — тупна го по рамото Гоша. — Да задействаме Тимур за последно. Защо да си товариш излишно душата? Прав ли съм?

— Значи няма да говориш с Томила? — попита Артьом.

— Нямам време. Ту това, ту друго… Трябва да се обадя в министерството. Началниците искат да се връщам.

— Не могат да дишат там без тебе — усмихна се Артьом.

— Ще дойде и моето време. Да имах по-смели момчета, на които да мога да се облегна, както на тебе… А къде е сега Томила? Далече ли?

— На половин час оттук с кола. Бившата вила на областния на партията, където почиваха гостите от Москва, знаеш ли я?

— Ходил съм там — кимна Гоша. — И то неведнъж. Там се запознахме с Елена. Организираха сауна за нас, поканиха момичета… А тя беше там за първи път. И аз веднага реших — моя ще е.

Гоша пак наля чашите.

— Тимур спокоен ли е, нищо ли не подозира?

Гоша не отговори веднага, обличаше си коженото палто.

— Жалко за глупака. А какво да правим? Преди всичко делото. Проблемите трябва да се отстраняват веднага след тяхното възникване, както беше казал… не си спомням вече кой.

Артьом само се усмихна криво.

Излязоха от хотела.

— Къде е сега той? — попита Артьом, когато наближиха колата.

— В стаята си. Пие от мига, в който ченгетата заминаха за Москва с неговите галоши. Не го закачам…

— Точно затова пие — рече Артьом. — Какво ще правим с Аркан?

— Не знам… Ако трябва да сме справедливи, него за какво? Неговата работа е да изпълнява. Слушай, а може да не е той?

— Ами кой? Кой ще се осмели, като знае как стоят нещата?

— Вярно — съгласи се Гоша. — Да вървим…

Артьом даде знак с ръка и двама едри младежи с бръснати вратове, които криеха в кожените яки на шубите си, приближиха до него.

— Тези ли са твоите? — попита Гоша. — Май стават само за лявата ръка на моя Тимур.

— Те са от наблюдението — обясни Артьом. — Рано е да ликвидираме Тимур. Сега Томила е наред. Тимур сигурно ще се зарадва на задачата. Ще реши, че са го помилвали.

— Тези, дето му взеха галошите за експертиза, няма да го помилват.

Пътуваха около половин час. Пристигнаха до голяма каменна ограда. Гоша все още размишляваше за нещо, макар колата да беше спряла пред желязната порта. Шофьорът и Артьом гледаха въпросително към него.

— Първо доведете Аркан — каза тихо Гоша.

Изведоха Аркадий и го поведоха до колата. Беше по пуловер и дънки, на китките с белезници, брадясал.

— Аркаша — започна Гоша. — Ти ме познаваш. Сам те дадох на Олег Дмитриевич. Казах ти — служи му, както служеше на мен. Така ли беше?

Аркан кимна.

— И ти му служи вярно и почтено?

Аркан кимна още веднъж.

— И изпълняваше всичките му заповеди? — не спираше Гоша. — Отговориш ли честно — свободен си. Ще те взема пак при мен. Какво мълчиш — езика ли си глътна? Всички заповеди ли изпълняваше?

— Да — отговори Аркан и сведе глава.

— Не искаш да предаваш господаря си? — похвали го Гоша. — Утре сутринта ще те откарат вкъщи. Върви.

— Сега Томила ли? — попита Артьом.

— Н-не… няма нужда. По-добре да отида лично при него. Къде сте го сложили?

Артьом показа прозореца на мазето. Гоша наближи и клекна.

— Нищо не се вижда, нека някой светне там долу.

Светнаха. Гоша трепна при вида на седналия на стола Томилин.

— О, Боже… Поне му махнете вратовръзката… Не, няма да отида при него. Не е за мен това зрелище. Правете както сме се разбрали.

И като се изправи, бързо тръгна към вратата.