Фридрих Незнански
Голямата игра (23)

7.

Солонин спря пред белгийското посолство, когато часовникът вече показваше един и нещо през нощта. Благодарение на инфрачервените очила, които сложи още в колата, той бързо се ориентира. Прехвърли се през високата бетонна ограда с помощта на тънко въже. Докато беше върху оградата, се огледа. Улицата пустееше, пазачите в будката до входа пушеха и огънчетата на цигарите им святкаха като светлосинкави точки.

Най-напред трябва за известно време да извади от строя електронната сигнализация.

Солонин включи миниатюрен генератор от дециметровия диапазон. Сега на екраните им се вижда булгурена каша… Сирените реват досадно, там натискат копчетата и хващат ключовете, като щракат и превключват… Но ето всичко се проясни. Всичко е чисто. И на територията, и около зданието.

Той неслучайно мръзна в колата си толкова време. Проследи как госпожа Мансурова излезе от дома си, но не видя как стигна до посолството, хем си представяше.

Велика работа е този прибор за нощно виждане! Чувстваш се зрящ в страната на слепците или невидим в човешката тълпа.

Наистина, не огледа добре госпожа Фирюза. Тогава на приема с периферното си зрение забеляза, че е доста изящна, но не по природа, а по-скоро от усилени занимания с аеробика. Сега тези богати безделнички ходят във фитнесзалите, както преди скучаещите госпожици са обикаляли по танци и балове.

Като се захващаше за издатините по стената на сградата и притискаше до нея всеки път, когато тъмното око на телекамерата блесваше в неговата посока, Солонин най-сетне се качи на покрива, после през една капандура — на мансардата. Тук миришеше както мирише по всички мансарди на света, като се почне от бедняшките квартали и се стигне до зданията на посолствата — на запустение и прах. Беше много топло, почти горещо, така че се наложи да разкопчее якето. Той премери девет метра, като се наведе, за да не си удари главата о ската на покрива.

Аташето или не знам какъв е по ранг, живееше някъде тук…

Виктор бързо сглоби миниатюрната дрелка и я свърза с кабела. Когато закрепи на оголените се жици „крокодилите“ и дрелката зави тъничко, изхвърчаха съвсем малко искри.

Това беше отговорен момент. Не дай Боже, ако върху спящите, стига да спят, разбира се, се посипе мазилка. Дрелката вдига бесни обороти, но все едно, дори прашинка не трябва да падне.

Най-сетне съвсем тънкото свредло изчезна в празното, той го извади бързо и замря. Като че ли не го забелязаха. Сега промуши в отвора оптична жица от стъклено влакно. Такива неща обикновено се пъхат в стомаха на болния при операция.

Ето ги, гълъбчетата. Няма защо да гледа, пък и е противно. Включи портативната видеокамера. И реши да си отдъхне.

Затвори очи, като се стараеше да не мисли за нищо.

За първи път видя госпожа Мансурова съблечена и кой знае защо при това си спомни за Делара Амирова. За нейната многообещаваща усмивка.

Той й докара възлюбения от Техеран. Тяхната почти официална връзка сигурно ще се възобнови, обновена и затова още по-страстна, но този неин поглед неизвестно защо не излизаше от съзнанието му.

Той не се решаваше дори да произнесе това, което изпитваше към нея… Ето кой притежава природна грация, женственост и обаяние въпреки възрастта и липсата на всякакви аеробики и бодибилдинги.

Той, Солонин, беше поклонник на античната красота.

Рубенсовите телеса не го привличаха, както и спортната слаботелесност.

И никога не бе си помислял, че ще наднича или ще готви секскомпромати срещу някого. Но се наложи.

Представи си за миг, че някой по същия начин би го снимал с госпожа Амирова. Той дори протегна ръка, за да спре камерата. Но спря.

Казват, Мансуров има връзки някъде в Чечня. И може да освободи руски пленници благодарение на парите и връзките си.

Александър Борисович също не одобрява такъв компромат, но разбира, че това е от безизходица. Наскоро каза: „Представи си как някое наше момче примерно от Вологодския край седи в яма и се храни с огризките, които му хвърлят отгоре собствениците му. А държавата на име Русия с всичките й междуконтинентални ракети, атомни подводници и шпионски спътници, унижено моли този господар-бандит да се смили над момчето и да го пусне за слава на Аллаха.“

— По ми е лесно да отида там лично и да освободя момчето — каза тогава Солонин, — отколкото да се занимавам с цялата тази долна работа и събирам компромат за тоя боклук…

— Разбирам те — каза тогава Турецки. — Но няма друг изход, Витя. В тези планини всеки външен си личи, предизвиква съмнение. Добре, ще освободиш един, двама, трима… А най-накрая ще те обкръжат, ще те разстрелят заедно с момчетата. И твоето умение там ще се окаже толкова ненужно, както не са им нужни всичките ни атомни подводници и другите постижения на военната техника. Ето какво не взеха под внимание нашите бездарни стратези, когато започнаха войната с тях. Ето защо сега се налага ние да събираме компромата, за да спасим живота на тия момчета.

Солонин продължаваше да стои със затворени очи, запушил ушите си с ръце, за да не вижда и не чува, и затова не забеляза веднага, че на мансардата са се появили хора.

Явно новодошлите нещо търсеха. Солонин чу скърцането и шумовете, когато те вече бяха съвсем наблизо.

— Ето тук — каза единият от тях. — Тук е люкът…

Затаил дъх, Виктор следеше какво става. И това продължаваше близо пет минути, преди да разбере за какво са дошли…

Тези хора явно не бяха от посолството. Интересуваха се от същия обект — госпожа Фирюза.

Изглежда, също имаха нужда от компромат, за да я шантажират, наистина засега с неясна цел. Изглежда, доста добре са знаели кое как е устроено тук. Намериха люка, който търсеха, отвориха го малко и с помощта на фотоапарат започнаха да снимат всичко, което става долу.

На Солонин му призля. С какво той е по стока от тях? По-добре е екипиран, по-добре е подготвен, апаратурата му е най-съвременна, а и целта сигурно е къде-къде по-висша. А по останалото с нищо не се различава от тях.

Сигурно те също са се подготвили добре за акцията. Следили са я. Кой друг в града знае за връзката на жената на известния нефтен бос с белгийския дипломат?

Ако това е публична тайна, може да се очаква, че ще се появят нови желаещи, готови да я компрометират. И усилията на Солонин няма да струват пукнат грош. И онези, заради които се реши на това съмнително начинание, ще си останат роби.

Трябваше да се направи нещо. Няма да допуснем никаква конкуренция, каза си Солонин и оставил камерата да си работи, предпазливо припълзя от мястото си към пришълците.

Стагна до тях изотзад, нахлузи си маска — така ще е по-страшно… Но не бива съвсем да ги стряска. Че ще вдигнат врява, ще изплашат всички, които са долу.

И тъй, те са двама. С помощта на прибора за нощно гледане той различаваше младите им лица без бради. Трябва да действа решително и предпазливо.

Той пъхна дулата на двата пистолета под ребрата и на двамата.

— Само тихо — каза на фарси. — Изправяме се предпазливо и без да привличаме вниманието, тръгваме — завърши той на руски. И ритна по-надалеч джобното им фенерче.

В зеленикавия полумрак на прибора виждаше смъртният ужас по лицата им: сякаш пред тях бе застанал призрак.

Той ги изправи до стената, на около пет метра от мястото, където бяха хванати изненадващо.

Двамата го зяпнаха ококорени. Сигурно особено страшни им се струваха очилата — огромни, като очите на извънземен.

— Кои сте вие? Кой ви изпрати? — попита Солонин на руски, който им действаше особено смазващо, както му се стори. — Е?

И още по-силно притисна, буквално натика дулата в меките им кореми. В непроницаемата тъмнина гласът му звучеше глухо и страшно.

— Шефът ни заповяда… — изхълца единият от тях. — Нареди да я наблюдаваме. Ние помислихме, че е решил да се развежда с нея.

— Обеща да ни плати добре — избъбри вторият. — Нареди да го направим, преди да се е върнал от Москва. Днес се обажда, пита. Тя идваше често тук, а ние все не можехме да я документираме.

Те говореха свободно на руски.

— Отдавна ли я подозира? Хайде, свалете си ръцете. Питам отдавна ли я следи?

— Не знаем — въздъхна единият.

— Защо е възложил това на вас? — попита Солонин.

— Открихме детективско бюро. Проследяваме дамичките, които изневеряват на мъжете си. Или обратното. Препоръчали ни на него.

— Добре ли ви заплати? — попита Солонин и смъкна пистолетите.

— Ами… А вие ще ни пуснете ли? — Гласът на питащия прозвуча жално.

— Оръжието — каза Солонин. — Бързо вадете всичко от джобовете. Без номера. Аз ви виждам, вие не ме виждате!

Те извадиха и му подадоха в тъмното нещо като стар дамски пистолет „булдог“ и сгъваем нож.

Той не се реши да ги вземе. И се отмести настрани за всеки случай, ако на някого от тях се прииска да стреля или удари в тъмното. Но това беше излишна предпазливост. Те не представляваха особена заплаха. Още повече че не се виждаха един друг. И това намаляваше способността им за отпор.

— Как попаднахте тук? — попита Солонин. — Тук има сигнализация, охрана.

— Има стар подземен вход — каза този, който стоеше отляво. — Тука не знаят за него. Той тръгва отдалеч, от старата крепост.

Солонин замълча в размисъл. Кой е той за тях? Не задават въпроси, не се осмеляват. Може би смятат, че той е тукашен служител, от посолството.

— И какво да ви правя сега?

— Пуснете ни — помоли онзи, който стоеше отдясно. Неговият другар с въздишка подкрепи молбата му.

— Защо трябва да ви освобождавам?

— Няма повече да се върнем тук. Обещаваме.

Солонин помисли, че не е лошо сам да се възползва от древния проход, за да се измъкне оттук. Но кой знае дали тези няма да го причакат там, пред вратата на старата крепост, когато започне да се измъква.

— Измитайте се! — каза Солонин.

— Ами фотоапаратът? — попитаха те в хор.

— Кажете благодаря… — започна Солонин и изведнъж получи удар по краката, от който отлетя назад, като се опитваше да се задържи прав.

Значи са го разпознали в тъмното? Хвърлили са се от отчаяние, понеже вече няма какво да губят? А той притъпи бдителността си…

Настигна ги до капандурата, през която вероятно се бяха качили тук и сега бяха решили да бягат. Идиоти. Ще привлекат вниманието на охраната върху себе и върху него!

Той ги повали и изви ръцете им толкова бързо, че те дори не разбраха, че пак е сам, без помагачи.

— Да ви вземат дяволите, прибирайте си апарата — каза шепнешком. — Само без шум.

— А вие кой сте? Тук ли работите?

— В дадения момент — да — отговори Солонин.

— Руснак ли сте?

— Защо питаш?

— И аз съм руснак… — каза младежът с въздишка, сякаш направи трудно признание.

Солонин гледа известно време след тях. Хлапета.