Фридрих Незнански
Голямата игра (5)

4.

Двамата със Солонин се бяхме настанили в разкошен апартамент в хотел „Интурист“ в Баку и откровено лентяйствахме.

След пристигането си Солонин искаше да си вземе вана, но се наложи да забрави цивилизованите навици. В огромната вана, по-скоро басейн с позлатени кранове, нямаше топла вода. А вместо студена течеше мътна тиня. Камериерката, изморена възрастна рускиня, която предложи да я наричаме леля Вера, каза, че трябва да изчакаме час-два, след това водата щяла да дойде. Водопроводчикът, чичо Петя, е останал едва ли не единственият майстор за всички тукашни хотели. Останалите се разбягали, щом започнали да избиват арменците.

А тогава чичо Петя бил мъртвопиян. Доста време му трябвало да се освести, когато млади брадати мъже, окичени с оръжие, дошли да го вземат с разкошен кадилак и го закарали в огромния апартамент на някакъв лекар, арменец, известен в цяло Баку. Някакъв идиот стрелял с автомат, пробил водопроводната тръба и цялото жилище било наводнено.

Чичо Петя й разказвал, че банята била оплискана с кръв и той отначало отказвал да работи, но го принудили…

Изтрезнял набързо от гледката, оправил всичко, стегнал каквото трябва и в отплата ония му дали някакви скъпоценности от сейфа на богатия лекар. Чичо Петя не ги запазил — изгубил ги или ги пропил.

Леля Вера ни разказа всичко това седнала удобно в креслото, като заряза чистенето и спря прахосмукачката, която едва-едва работеше. Единственият електротехник на хотела чичо Серьожа бил с чичо Петя — ремонтирали нещо някъде…

Сега нещата се били променили доста. Навсякъде сложили вносна санитарна техника, било пълно със специалисти от Турция (при тези думи Солонин се усмихна и ми намигна, а аз незабелязано му показах юмрука си), но имало адски много работа за малкото останали руснаци. Като тази вана например, от която се отказали турците — не успели да я поправят.

На това място в гласа на леля Вера се прокраднаха патриотични нотки, нещо като чувство на законна гордост заради чичо Петя.

Тя добави, че много се радвала да ни види. Лично тя отдавна да е зарязала всичко и да е заминала, но нямало при кого да отиде, никой не отговарял на писмата й. По-голямата й сестра живеела в Коломна, в комунално жилище, сигурно мъжът й забранил да отговаря, нали и без това им е доста тясно…

И като въздъхна дълбоко, тя се захвана да чисти.

— Хайде, няма нужда — каза Витя. — Тук си е достатъчно чисто.

— А знаете ли колко неприятности ще имам, ако старшата на етажа намери дори една прашинка? — попита леля Вера.

— Какво ще кажеш? — попитах, когато останахме двамата.

— Косата ми настръхва — отговори той, изправи се до прозореца и се загледа навън. — Абсолютно всички са чернокоси. Поне да имаше няколко плешиви, да не говорим за руси. За какви тайни операции говорим? Дори и да се боядисаме, да си сложим лещи… Нищо няма да излезе.

Отвън се чу автомобилна сирена и ние надникнахме през прозореца.

— Що за птица пристига? — попита Витя и показа автомобилния кортеж, който вече спираше пред нашия хотел. — Да не би да идва самият президент?

— Не, този път не е той — отговорих, като видях познатата фигурка, която бързо си проправяше път към входа на хотела, заобиколен от неколцина здравеняци с разкопчани палта. Те се опитваха да го прикрият, като се озъртаха към прозорците и покривите на съседните сгради.

Разбира се, Самед Асланович бе уязвим за всеки снайперист с добра винтовка. Би трябвало да се движи с широкопола шапка и охраната му да бъде облечена по същия начин. Макар че нямаше никаква гаранция, че това може да обърка някой професионалист…

— Най-после — казах аз. — Сега всичко ще се изясни.

— А кой е този? — Солонин посочи надолу.

— Само не отваряй прозореца — предупредих го аз. — Могат да го възприемат като заплаха. А още не си се научил да се измъкваш от куршумите, дори когато идат отдолу… Те пазят този човек като зеницата на окото си. В негово лице виждат светлото бъдеще на управляващия клан. Умно момченце, местното дете чудо, нищо че минава двадесетте. Предпочитат да го държат в Москва, докато боричкането във върхушката тук затихне. Той е роден в Москва и е прекарал там цялото си златно детство. На два пъти за малко да го отвлекат като братовчед му, заради когото сме тук.

В този момент на вратата се почука.

— Влез — извиках аз, а Виктор застана до прозореца и скръсти ръце на гърдите си, същински лорд Байрон, на пътешествие из екзотичните градове и страни.

В стаята първи влязоха, по-точно връхлетяха, няколко млади мъже с блеснали погледи и разкопчани палта, което вече бях успял да забележа.

Един от тях блъсна креслото и то се сгромоляса на пода, останалите извадиха пищовите си и приклекнаха, пребледнели от страх.

Театър, нищо повече. Изглежда, бяха изучавали занаята по някой видеофилм. Витя Солонин можеше да ги изпозастреля, без да мръдне от мястото си.

След като се убедиха, че опасността е преминала, те сложиха креслото на мястото му и застанаха сконфузени до вратата, като направиха път на уважавания и дългоочакван Самед Асланович да влезе в стаята.

Той недоволно измърмори нещо по техен адрес и вяло ми подаде ръката си, която на всичкото отгоре се оказа потна.

— Харесва ли ви тук, Александър Борисович? — попита той, след като му представих Солонин.

— Все още не сме видели дървеници, но няма топла вода — отговори вместо мен Витя. — А телевизорът — той кимна към гигантския „Панасоник“ — хваща само една програма, и то религиозна…

— Това може да се уреди — отговори Самед Асланович и погледна един от телохранителите си, явно те му бяха момчета за всичко. — С топлата вода е по-сложно. Можех да ви предложа резиденцията на Външно министерство извън града, но се опасявам, че е по-добре да бъдете пред погледите на всички.

— Разумно — кимна Витя, докато разглеждаше госта с интерес. — Ако не искаш да те търсят, старай се да те виждат.

— Ето ви паспортите, препоръчителните писма и шофьорските книжки — уморено занарежда Самед Асланович.

По негов знак ни връчиха една папка, в която се намираха изброените документи.

Доста се изненадахме, като си видяхме снимките на документите — кипрехме се в смокинги и с папийонки, макар че по мои наблюдения Витя не си падаше по подобни тоалети.

— Сега компютрите правят чудеса — каза Витя в отговор на въпросителния ми поглед. — Мога да те пъхна в кралска мантия или да ти сложа шапката на Мономах. А ти твърдеше, че тук кибернетиката още не била на мода.

— Така е — отговори Самед Асланович, — документите ви са правени в Москва.

Произнесе „Москва“ с такава носталгия, че дори Солонин, който го виждаше за първи път, усети колко чужд се чувства тук, колко много иска да напусне новата си родина и да се върне там, където наистина се чувстваше у дома.

Може би в Москва се забавляваше с руски момичета, но във всички случаи му беше забранено да се жени за тях. Той не принадлежеше на себе си, беше длъжен да пази чистотата на древната си кръв, макар древната история на рода да бе доста съмнителна и в началото й да стоеше бивш генерал от КГБ.

Не ми се вярваше московските красавици да се втурнат към този отпуснат и женствен младеж, дори и да имаше перспектива да седне на азербайджанския трон.

— И така, аз съм Майкъл Къриган, пълномощен представител и член на съвета на директорите на компанията „Гълф“ — погледна документите си Солонин. — Ами ако проверят?

— Кой ще седне да проверява тук? — тъжно се усмихна Самед, с което ми стана още по-симпатичен и реших да пренебрегна формалностите и да се обръщам към него на малко име. — Тук представителите на западните компании ги носят на ръце. Е, дори и да проверят, ще ви обвинят за самозванец и авантюрист, на никого няма да му хрумне, че сте таен агент… Надявам се, че дотогава ще сте свършили работата си.

— Да освободим братовчед ви? — попита Солонин. — Или и нещо друго? Има нещо по-важно, така ли?

Самед се забави с отговора си. Поклати глава и се зае с броеницата си. Витя също забеляза пристрастието на нашия гост към религиозната символика и според мен това доста го забавляваше.

— Добре. Ще ви кажа как стоят нещата — въздъхна Самед. — Всички се борят за наградата. Залогът в играта възлиза на сто милиарда долара. Ако не и повече. Към парите са се устремили едва ли не всички велики държави. Русия малко изостана на старта. Дали защото й се беше развързала връзката на обувката й, или защото смяташе, че в името на предишната ни дружба моят втори братовчед ще поднесе Баку на тепсия на вашия президент, не съм сигурен. Уви, нещата не стоят така. Русия има много могъщи врагове. Става въпрос най-вече за Рахим Мансуров…

— А вие на чия страна сте? — попита Солонин.

— На страната на Русия — отговори Самед. — Иначе нямаше да съм тук и да разговарям с вас по този въпрос.

— Значи отвличането на вашия братовчед е само поводът?

— Остава да кажете, че сам съм организирал отвличането — усмихна се иронично Самед, — за да въвлека насила вашата страна в тази надпревара. Русия прекалено дълго впрягаше, а в това време другите не зяпаха — завърши твърдо той и очите му блеснаха.

Явно не беше безпомощно мамино синче, за какъвто го бях взел в началото. С него човек трябваше да бъде предпазлив.

За да не губя време, аз отворих моите документи. Фернан Косецки, гражданин на Германия. Винаги съм имал отлични оценки по немски. Онези, които са изготвяли документите, сигурно са взели всичко под внимание. Още един въпрос: откъде го знаят? Самед все повече предизвикваше у мен уважение и интерес.

— Навсякъде ли трябва да придружавам господин Къриган, или от време на време мога да се занимавам с мои си работи? — поинтересувах се аз.

Започна да ми се струва, че проблемът с отвличането на сина на президента вече не беше първостепенната задача на Самед.

— Разбира се, продължава издирването на терористите, отвлекли Алекпер — поясни Самед. — Разследването се наблюдава пряко от президента. Ако приключите случая благополучно, ще окажете услуга не само на Азербайджан, но и на вашата родина.

— Едното не пречи на другото — съгласи се Солонин и ме погледна.

И двамата се обърнахме към Самед, който меланхолично тракаше зърната на броеницата.

— Няма от какво да се безпокоите. Повтарям още веднъж: всичко е съгласувано на най-високо равнище. В това число и издирването на архива на нефтения институт в Грозни, което е много важно и може да се повери само на такива като вас — изрече Самед след доста продължителна пауза.

— Тук ли оставате, или си заминавате? — поинтересувах се аз.

— Връщам се в Москва — отговори той.

— А с кои от тукашните правозащитни органи можем да контактуваме?

— Само не и с тези, които сега водят следствието единствено с намерението да го ликвидират по-бързо — тъжно се усмихна Самед.

— Тогава ще попитам по друг начин: на кого можем да разчитаме в нашата работа тук?

— Утре ще ви се обадят — отвърна Самед. — Ще позвъни един човек, който ще се представи като Курбан Мамедов. Истинското му име е Новруз Али-заде. Разберете, тук обстановката е страшно объркана… След опита за преврат от страна на бившия министър на отбраната Сюлейманов изглеждаше, че опозиционните групировки са навели глави, но започнаха сплетни в близкото обкръжение на президента. Плетяха се интрига след интрига, всеки смяташе, че не е получил достатъчно за проявената преданост. Започнаха вътрешни войни и вадене на компромати. Сега вече опасността отмина, но последиците от кризата все още са налице. Особено когато започна нефтената епопея, която може да стане щастието или нещастието за моя народ. Уви, предават те само своите. Едва сега започнахме да разбираме тази истина. И президентът, както и вие, също търси на кого да се опре.

— Защо не се доверявате на хората, които провеждат разследването? — попитах аз.

— Не сме сигурни в тях — каза Самед. — Засега имаме само подозрения. Доста служители от прокуратурата са свързани с полковник Сюлейманов, който в момента е извън страната.

— Но защо не ги уволните? Защо не се освободите от тях под някакъв благовиден предлог?

— Защо? — Самед сви рамене и най-сетне остави броеницата си. — По-рано постъпвахме точно така, но по този начин не можехме да наблюдаваме отблизо действията на нашите врагове. Нека работят. Нека мислят, че им вярват.

— Има един проблем — каза Солонин. — Вече доста хора знаят, че сме руснаци, например чистачката. Както и вашите телохранители…

Те се престориха, че не са чули нищо.

— И какво предлагате? — попита Самед.

— Трябва да сме сигурни в тях — рече Солонин.

— Моите хора вече неведнъж са имали възможност да ме предадат — отговори Самед. — Те са доказали верността си. Нали не съм ви разказвал за втория опит да бъда отвлечен? — обърна се той към мен.

— Не — кимнах аз. — Но вашите думи не са достатъчни за нас. Трябва да бъдем съвсем сигурни.

— Добре, двама от тях, двама от братята, загинаха. Разбирате ли?

— Техни братя? — погледна охраната Солонин.

— Да, техни братя — потвърди Самед. — Майка им е моя дойка. Това означава нещо, нали? Всички сме откърмени от една майка. Те воюваха достойно в Карабах под ръководството на полковник Сюлейманов, той ги награди, а после ги предаде. И те изхвърлиха ордените му! — В гласа му зазвъня обида заради неговите хора.

— Вярвам ви — кимна Витя, без да променя изражението на лицето си, но беше ясно, че тирадата на Самед му направи впечатление. — Мисля, че чистачката, която работи тук, няма да ни издаде. Но може да се изпусне пред когото не трябва.

— Искате ли да я махнем? — попита Самед.

— Точно така — кимна Витя.

— Ти в ред ли си? — възмутих се аз.

— Не се изразих точно — каза той. — Нека да я пратим там, където тя искаше да отиде. Говоря за град Коломна, край Москва. Там ще й купите гарсониера. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Това е едно от нашите условия.

Самед не бързаше да отговори, гледаше изпитателно Витя, после тръсна глава.

— Страшни сте! — каза той като истински московчанин. — Смятайте, че вече е там. Това ли са всичките ви условия, или ще има и други?

— Ще видим — уклончиво отговори Витя. — Добре ще е да имаме кола.

— Тя вече чака пред хотела — рече Самед. — Ето ключовете.

Солонин влизаше в ролята на мой началник и личеше, че му харесва. Просто се радваше, че може малко да ме покомандва.

Самед се намръщи, размени поглед с момчетата си. Те кимнаха: ще бъде направено.

— Нали разбирате, вашите действия са абсолютно неформални, не трябва да има никакви контакти с официалното следствие. През нощта ще се постараем… — Самед погледна младежа, който стоеше най-близо до него — правилно ли съм разбрал, Махарам? През нощта ще се постараем да направим ксерокопия на документите от прокуратурата. Макар да съм сигурен, че само заличават следите.

— Поне малко информация — помолих аз. — В каква посока и по кое време се е движил братовчед ви? Кой е можел да знае маршрута му? Изобщо колко дни са минали оттогава?

— Не знам. — Самед сви кръглите си рамене. — По това време бях в Москва.

— Но нали ми разказвахте някакви подробности — напомних му аз.

— Да, да. Две деветки и бяло волво — спомни си той. — Но това са слухове. Общото впечатление е, че е станало на площад „Ахундов“.

— Още един въпрос — казах аз. — Може ли да ползваме услугите на лабораторията по криминалистика? Поне чрез вашия човек, който трябва да ми звънне утре. Новруз Али-заде, ако не греша…

Самед се замисли.

— Не мисля. По-точно не зная на кого може да се разчита там… Единственото, което мога да ви обещая, е вашите материали да бъдат доставяни в Москва и възможно най-бързо да се изследват във вашите лаборатории срещу заплащане. По този въпрос още няма постигната договореност, но едва ли ще възникнат проблеми. Нещо друго?

— Чеченците — каза Солонин. — Чувал съм, че се чувствали добре у вас?

— И на мен не ми харесва — въздъхна Самед. — Но такава е реалността. Президентът не може да не се съобразява с общественото мнение. След като в Баку загинаха десетки мирни граждани при влизането на съветските войски, след помощта, която Русия оказа на сепаратистите в Карабах…

Гласът му трепереше от вълнение. Сега пред нас стоеше не милият азербайджански младеж, прекарал целия си живот в уютен апартамент на Арбат, а воин на Аллаха, очите му искряха от праведен гняв.

— Не се горещете — рече спокойно Витя. — Исках друго да попитам. На път за насам ми се наложи да предотвратя отвличането на самолет от група чеченци. Те много точно ме идентифицираха като руснак. Предполагам, че вече са на свобода. Не се съмнявам, че са тук, защото се бяха запътили към Баку. Какво ще стане, ако ме познаят? Единият от тях се казва Ибрахим Кадуев, едър мъж с дълга брада. Ако го срещна и той реши да се държи невъзпитано, непременно ще му я поскъся. Но това ще се отрази на прикритието ни.

— С една дума, доста следи водят към нас — казах аз. — И искаме да знаем дали съществува вариант за спешно оттегляне, в случай че бъдем разкрити.

— Дори не искам да мисля за това — въздъхна Самед и пак започна да трака броеницата. — Но въпросът е важен. Какво мога да направя за вас? Освен да ви оставя телохранителите си…

— Човек от моя ранг, който се движи без охрана, предизвиква подозрение — отговори Витя. — Затова господин Косецки ще ме придружава на приеми и делови срещи. Макар че има ситуации, когато бих искал да мина без него. Надявам се, че като мъж ще ме разберете.

— Тук има всякакви изкушения — въздъхна Самед и зърната на броеницата затракаха по-бързо. — Почти не останаха руски момичета, но има очарователни полурускини. И доколкото знам — той се спогледа със своите полубратя, — всичките са регистрирани в Държавна сигурност.

— Бих предпочел всички да са регистрирани в кожно-венерическия диспансер — изтърси Витя.

— В този хотел лесно могат да се намерят презервативи — пак въздъхна Самед.

Замълчахме за миг, обмисляйки откриващите се перспективи. Само това оставаше — да пипнем трипер в резултат на оперативно-следствените мероприятия. И да го занесем в Москва като подарък от слънчев Азербайджан.