Фридрих Незнански
Голямата игра (38)

6.

— За кого работиш, Ибрахим? — попита Мансуров.

— За теб, шефе — усмихна се Кадуев.

Двамата се бяха настанили в ресторант „Гюлистан“ на отделна маса, в самия ъгъл, където можеха да са сигурни, че никой няма да ги подслушва.

— Вчера в метрото — ти ли беше майсторът? — попита Мансуров.

— Да — кимна Кадуев. — Мой човек.

— Щом съм ти шеф, защо не попита дали съм съгласен?

Кадуев сви рамене, като равнодушно оглеждаше малобройната публика. Вечерта сега започваше, най-веселото предстоеше.

— Забеляза ли, че щом се опитваш да ме заобиколиш, нищо не се получава? — попита Мансуров и запуши.

— Забелязах — озъби се злобно Кадуев. — Сякаш си прикрепил към мен контрольор.

— Грешиш. Никого не съм прикрепял към теб.

— Нали е руснак — каза Кадуев. — Говори на английски, но нас не можеш ни измами. Толкова години сме живели в Русия…

— Защо си решил, че знам нещо по въпроса? — попита Мансуров. — Ако това беше мой човек, нима щях да използвам таланта му, за да те следя? Щях да го използвам вместо теб. Защо ти се иска да е руснак?

— Руснак е — държеше на своето Кадуев. — И затова ти започна да се вълнуваш така за руските пленници. Няма какво да ме мамиш, драги. Може би искаш да се отървеш от мен?

Кадуев произнесе думата „отървеш“ на руски. Мансуров се усмихна тъжно.

— А на теб, драги, не ти ли се струва, че никак не можем да се отървем от Русия? Руско оръжие, руски пари, руски пазари, руски жени…

— Имах в Москва руска жена — произнесе замечтано Кадуев. — Звънях й от Ведено, после от Урус-Мартан. Стоиш под бомбите и снарядите, наоколо грохот, викове… мислиш за последен път ще поговорим. Тя беше ласкава, обичаше ме, макар да беше омъжена. Щом отидех в Москва — и веднага при нея. По-точно, тя тичаше в хотела при мен. Не оставаше през нощта. Имаше дъщеря, и мъж де, нали ти казвам. И звъня значи аз, а тя ме пита: в Москва ли си? Къде си отседнал? В „Алтай“ или „Възход“? Когато ходех в Москва, винаги отсядах в тези хотели. Не, казвам, във Ведено съм, обаждам ти се по сателитния телефон. Чуваш ли как се взривяват бомбите? Твоят мъж ги хвърля по мен. А мъжът й беше летец. Пък тя ми отговаря: не е той, казва, сега той е тук, в Кубинка. Не са го изпращали още в Чечня. Ти се пази, казва. Не се пъхай под куршумите. Когато свърши войната, ела, ще те чакам. Такива ми ти работи…

— А мен кориш заради жена ми — каза Мансуров.

— Това е друго. Мюсюлманинът трябва да има жена от същата вяра — отговори Кадуев. — Иначе какъв мъж си, щом жена ти не иска да приеме твоята вяра?

— Искам да се разведа с нея — въздъхна Мансуров. — Ти дори ми обеща, че твоите хора ще я проследят, ако я забележат с друг мъж.

— Видели са я как ходи в едно посолство — рече Кадуев, — но нищо определено не са успели да научат. Казвам ти, от известно време някой ме следи. Някой предварително научава какво искам да направя. Изобщо някой ме предава. Не си ли ти?

— Клеветиш ме… — отговори с обида Мансуров. — Нали аз съм този, който ти плаща?

Кадуев не отговори, залепи се за сламката, стърчаща от чашата с фруктов коктейл. Пиеше мълчаливо, без да откъсва поглед от Мансуров.

— Много евтино ти продадох архивите — каза той най-накрая.

— Кой знае, кой знае — разпери ръце Мансуров.

— Аз и сега нямаше да ги продам на никого, освен на теб — рече Кадуев. — Но мога да ти поискам да ми върнеш разликата.

— И си я искаш — кимна Мансуров. — Всеки път си я искаш, Ибрахим. Но няма пари. Много скъпо ми струваше да спася брат си. Вие откупувате роднините си за много пари, защо аз да не мога?

— Разбирам — каза след пауза Кадуев и отмести чашата настрана. — Поне архивите на сигурно място ли са ти?

Мансуров забеляза с крайчеца на окото си как се напрегнаха хората на Кадуев, седнали през една маса от тях. Изглежда, чашата с коктейла служеше за нещо като условен знак.

Хората на Мансуров следяха боса си и поведението на събеседника му. Но не личеше да са почувствали нещо нередно.

— Архивите не са тук — отговори Мансуров. — И не са нито мои, нито твои. Те принадлежат на мюсюлманския свят. Всемъдрият Аллах е позволил на Запада да изобрети машини, за да го постави в зависимост от правоверните, които притежават нефт.

— Не ти вярвам — произнесе бавно Кадуев. — Продал си архивите на руснаците. Заради брат си.

— Не — отговори спокойно Мансуров. — Не разбирам защо търсиш кавгата? Самият ти работиш за руския бизнесмен на име Гоша. И сега бързаш да изпревариш обвиненията ми, като казваш, че съм продал най-великите ни тайни на руснаците?

— Какви тайни? — усмихна се Кадуев. — Тези карти и планове са оставени от руснаците, които работеха в Грозни. Те знаят, че са у нас. И трябва да започнат да ти търсят. Така ли е?

— Да, това са уникални документи. — Мансуров тревожно се огледа към своите телохранители, като забеляза как настръхнаха хората на Кадуев. Но телохранителите бяха прекалено увлечени в собствените си разговори, успокоени от мирната беседа на господаря с чеченеца. — Лошо е, че не си вярваме взаимно. Ти подозираш, че уж съм поставил някакъв руснак да те следи, който проваля всичките ти акции, понеже не си ги съгласувал с мен… Но самият аз бих желал да зная кой е той. И бих искал да имам в охраната си такъв човек.

Той пак погледна към телохранителите си. Те като че ли разбраха нещо.

— Добре — рече Кадуев. — Така няма да стигнем доникъде. Защо ние, чеченците, трябва сами да противостоим на Русия? Докато гледаха как руснаците бомбардираха къщите ни и унищожаваха децата ни, нашите едноверци само ахкаха и ахкаха. Така поотделно те могат отново да заробят всички. Искам вие да се надигнете. Трябва да има единство на всички угнетени кавказци под зеленото знаме на Мохамед! Защо само ние трябва да се жертваме? А вие дебелеете и се отдавате на наслади, като от време на време ни помагате, за да си успокоите съвестта.

— Затова ли се стараеш да ни сблъскаш с Русия? — попита Мансуров. — Само като станем богати и независими като Саудитите, ще можем истински да ви помогнем… Нали не пожелахте да ни подкрепите в Карабах? Гледахте спокойно, когато арменските танкове пътуваха към Баку…

— Всичко, което можехме, направихме в Абхазия — отговори мрачно Кадуев. — Хайде да прекратим тези спорове, или да ги оставим на нашите политици.

Той стана. Хората му веднага скочиха, като разкопчаха саката си.

— И тъй, защо ме покани тук? — попита Мансуров, като остана на мястото си. Неговата охрана също продължаваше да разговаря мирно.

— Трябва да ми предадеш този руснак. — Кадуев се наведе към него.

— Нямам такъв. И аз бих искал да знам кой е той и кой стои зад него… Може би Джамил ибн Фатали? Неговите пари тук работят против нас. И както знам, той е свързан с руския предприемач Козлачевски. Между другото и ти работеше за него. Хайде седни. Защото твоята охрана ще помисли, че ще започнем да се замеряме тук с приборите и ще се хванем за брадите.

— Няма нужда — рече Кадуев.

— Веднага ли ще започнеш да стреляш? — попита Мансуров и се усмихна. — Така не се прави… Не, с теб стана невъзможно да се водят сериозни преговори. По-рано беше друг… Изглежда, неуспехите са сломили духа ти. И търсиш виновните навсякъде и във всички. Само не в самия себе си. Драги Ибрахим, започнал си да се занимаваш с прекалено много работи! Ту отвличаш ирански самолет, ту хващаш сина на президента… Или нахълтваш в нашето посолство. Знаеш ли какво ми струваше всеки път да те измъквам от техеранския затвор?

— Ти ли? — попита Кадуев и се смути. — Ти ли ни измъкна?

— Моите адвокати, нека кажем така. Но какво ми костваше? И ето сега си започнал диверсии в центъра на Баку. За да ни сблъскаш с Русия… Не може да се измисли по-голяма глупост. Не можем да воюваме. Прекалено миролюбива нация сме, желаеща да живее в комфорт и нега, понеже Аллах ни е изпратил на тази благословена земя. А вие, желаете да ни натрапите своя ред, както в Абхазия…

Те вече говореха на висок тон, без да обръщат внимание на посетителите.

Мансуров забеляза това и за да успокои Кадуев, вдигна двете си ръце.

— Ибрахим, най-добре да прекратим този ненужен спор, честна дума. Имаш прекалено много претенции към мен. Ту ми приписваш този, когото наричаш руснак, ту не харесваш жена ми… Стой спокойно, да поговорим за нещо друго. В края на краищата имаме общи цели, има за какво да се споразумеем, макар да не сме избрали много подходящо място.

За първи път от началото на разговора Кадуев се озърна.

— Трябва ми руснака — каза той.

— Знам — кимна Мансуров, като се усмихваше примирително. — И аз бих искал да го видя. Но все повече ми се струва, че ни го е изпратил Аллах, за да не ни позволи да вършим глупости. Вие, чеченците, сте прекалено ожесточени от войната, която, ще кажа с ръка на сърцето, сами започнахте. По-добре се огледай. Колко красота има на този свят, колко спокойствие, забележителни жени. Вие сте се лишили от всичко това, но в името на какво? Нали знаете, че руснаците са готови да ви дадат всичко. Само си живейте и оставете другите да живеят. Те вече усвоиха тази проста истина, която не противоречи нито на Корана, нито на Библията. Аллах ще ви възнагради за всичко. Само не трябва да бързате…

Кадуев присвиваше очи, подсмиваше се, клатеше глава по време на тази реч на Мансуров. После рязко стана:

— Ще ми дадеш ли руснака, както аз ти дадох архивите?

И без да дочака отговора, тръгна към изхода. Посетителите на ресторанта гледаха след него.

Чеченците започнаха да действат на Мансуров на нервите. Понеже са изморени, сега се стараят да прехвърлят умората и ожесточението си на другите. За тях е непоносимо да гледат как едноверци се наслаждават на мирния живот. От това се изостряше чувството им за самота, за бедите си бяха готови да обвиняват целия земен свят.

Мансуров стана тежко от мястото си. Докато гледаше как стават след него телохранителите му, си помисли, че едва ли ще могат да го защитят. Ще се наложи да разчита само на себе си. Щом е заел такава позиция — между Алекпер и Самед, от една страна, и Кадуев — от друга. С други думи — между чука и наковалнята.

Днес, освен това му предстоеше разговор с жена му. Тя обеща да дойде тук по това време. Той погледна часовника си. Както винаги закъснява.

Той излезе от ресторанта. Защо й определи среща именно тук? Или тя му определи? Ами да, тя обича това заведение, построено във времената на благословения застой за посрещането на Брежнев…

Сега малцина си спомнят тази подробност. Още по-малко са тези, които се интересуват. А той, бившият секретар по идеологията, до ден-днешен се вълнува от това. Не може да се каже, че тъгува за предишния живот, но не му е безразличен.

Той стоеше близо до вратата и очакваше Фирюза. Защо не направиха тази среща вкъщи? Изглежда, тук й е по-близо, отколкото до вкъщи — тя постоянно е заета с нещо и е в движение. Може да се отбие за малко, когато й трябват пари. За какво? За кого? Нито веднъж не я беше питал. Може би издържа млад любовник?

Но ето, като че ли нейната кола се задава… Той се спусна към тротоара, протегна с усмивка ръце. И точно тогава от прелитащ край него джип се раздаде къс автоматичен откос. Сякаш огнен обръч сви гърдите на Мансуров. Той направи още две крачки напред към излязлата от колата си жена и падна в ръцете й, губейки съзнание.

Телохранителите му, които изтичаха след него от ресторанта, извадиха пистолетите си и изпратиха няколко изстрела след джипа, който криволичеше между спрелите коли.

— Помогнете! — викаше Фирюза на руски. — Някой да помогне!

Един скочи към нея, друг, напротив, се отдръпна. Тя притискаше до себе си мъжа си, като се стараеше да го удържи и чувстваше как кръвта облива дрехите й. Мансуров хъркаше мъчително и тихо. Телохранителите докараха колата му, също джип, и с пъшкане вкараха тялото на боса си вътре.

— Къде да карам? — обърна се шофьорът към Фирюза.

— Във военната болница! — завика тя. — Наблизо е, веднага зад ъгъла!

Нямаше сили да говори. Крепеше главата на мъжа си върху коленете си, в гърлото му клокочеше. Някой от охраната се обади по мобифона си в болницата.

Фирюза предпазливо го милваше по оредяващите побелели коси. Той застена.

— Не умирай! — прошепна тя отчаяно в ухото му. — Моля те…

По-нататък всичко се развиваше като от само себе си — бързо и координирано. Още на прага на спешното отделение поеха Мансуров и го прехвърлиха на носилка със система. И като отместиха Фирюза и телохранителите, на бегом, го откараха някъде навътре, където със скърцане вече се отваряха вратите на асансьора.

Фирюза гледаше мълчаливо след него. Охраната въпросително — нея.

— Къде е телефонът му? — попита тя с каменно изражение.

Страхуваше се, че ако сега започне да ги обвинява, ще вдигне скандал за цял Баку и вече няма да й остане нито време, нито сили за това, което би трябвало да направи най-напред.

Щом взе мобифона, Фирюза погледна внимателно телохранителите. Сигурно никой от тях не разбира френски, но все пак… Можеха и да се отместят настрани. Те я разбраха и се подчиниха.

Тя избра номера на Огюст. Само да е в кабинета си. Господи, молеше се тя, без да осъзнава напълно на кой Бог именно се моли в тази минута.

Огюст се обади.

— Скъпа — каза той. — Толкова се надявах да ми се обадиш…

А говореше полугласно. Дали не е пристигнала жена му?

— Току-що стреляха по мъжа ми — каза Фирюза. — Раниха го тежко. Три или четири куршума в гърдите. Нашите лекари не стават за нищо, не им вярвам! Трябва да направиш така, че вашият лекар да прегледа мъжа ми. Разбра ли ме?

— Скъпа — смути се той.

— Какво скъпа, какво? — извика тя, като едва се сдържаше да не го напсува с най-долни изрази. — Искаш да кажеш, че това е от полза за двама ни? Нека умре, а ти веднага ще се разведеш с твоята… Това ли искаше да кажеш? Да знаеш, че ако умре, няма да ме видиш повече! Трябва да направиш всичко заради нас, за да остане мъжът ми жив!

— Но така изведнъж… чакай да помисля… Къде е сега мъжът ти?

Тя продиктува адреса.

— Добре, добре — мърмореше той. — Само не се вълнувай, скъпа… Непременно ще измисля нещо.

— По-бързо — каза тя. — Ако не искаш да ме изгубиш…