Фридрих Незнански
Голямата игра (25)

9.

Солонин пристигна едва призори и веднага се строполи в леглото да спи. Не се опитах да го събудя, макар да нямах търпение да видя какво е заснел там. Сигурно някаква порнография. Впрочем изневярата си е изневяра. Там всичко се крепи на силата на незаконната страст. А това възбужда човека, който наднича. Пък двамата с Витя тук го раздаваме като монаси, понеже поддържаме имиджа си на чужденци, извънземни, долетели на грешната Земя от друга цивилизация.

С тези мисли отново заспах, а се събудих буквално след час, след като чух характерните охкания и стонове, които долитаха откъм Витя. Щом се събудих напълно, разбрах, че преглежда заснетия материал.

— Не е лошо — каза, без да се отделя от екрана, на който блаженстваше сладката двойка. — И мъжът й няма нищо против да види това. Събира компромати срещу нея. Иска да се развежда. Затова, преди да бръкне в джоба, дълго ще ни стиска ръката в знак на признателност.

— Искаш да кажеш… — започнах аз.

— … Че трябва да шантажираме тази дамичка.

— Харесваш ли я? — попитах предпазливо.

— Не ми е по вкуса. Но не мога да отрека сексуалните й достойнства.

— Разказвай, не се отплесвай — подканих го аз.

— Добре. Когато пристъпих към снимките, на тавана, където се бях разположил, се появиха две момчета с фотоапарат. За мен те си бяха конкуренция, от която трябваше да се отърва. Когато ги притиснах, казаха, че ги е наел самият Мансуров, понеже се нуждаел от компромат за бракоразводното си дело.

— Оттук следва ли, че тя не иска развод?

— Но то не й пречи да се занимава с тази аеробика — кимна Солонин, като се стараеше да не гледа какво става на екрана. — Има такива дами — слагат рога на мъжете си, да има за какво да се уловят по-здраво.

— Щом е тъй, трябва да помислим как да я приемем в нашите редове — казах аз. — С една дума, какво може да ни предложи тя, ако мълчим?

— Стига да има търсене, има какво да й предложим.

— Проблемът е друг. Не може ли да ни предложи нещо по-съществено? Да речем, някои от делата на мъжа й, за които разполага с информация…

— Противно ми е всичко това — изведнъж избухна Солонин. — Красивата жена е създадена за любов! А двама пръчове я гледат как реализира това, което й е дала природата, и размишляват: какво още да получим от нея.

— Е, чак толкоз — успокоих го аз. — Хайде, разтовари вътрешните противоречия и малко по-бързо. Трябва да обмислим всичко още преди закуска.

— Че какво да му мислим? Хващаме я за гърлото — това първо, второ — груб шантаж. Само че ме освободете от тази задача. Аз изминах своята част от пътя. Достатъчно ми беше. Сега е ваш ред.

— Сега е ред на Слава Грязнов — казах аз. — Не мога да не го подкрепя по отношение на нашите пленници. А ти постоянно забравяш за това.

— Нямаше да вися там цяла нощ, ако бях забравил — измърмори Солонин. — Хайде, Александър Борисович, да се споразумеем, за да е по-ясно — кой на кого е началник? По-лесно ми е, когато аз командвам парада. Така се вживявам в отредената ми роля. А вие от време на време се стараете да ме принизите, да ме поставите на предишното ми място.

— Това е слабостта на начинанието, което започнахме с Редуей. — Но и силата… И тъй, господин Къриган, с какво разполагаме дотук?

— Имаме една дамичка, която се държи за доста богатия си съпруг, обаче това не й пречи да кръшка — отговори той. — И на ваше място, господин Косецки, щях да помисля какво може да се извлече от това и щях да докладвам резултатите от размишленията си.

Спрях телевизора и се разходих из стаята.

Имаме една дама… Въпросът е с колко време разполагаме. Лошото е, че сега сме разделени с Грязнов. Няма възможност да си поговорим с него на четири очи. Затова трябва да разчитам на себе си и на Витя. И сами да решаваме задачата. Всеки момент могат да ни разобличат. Витя седи с умна физиономия на разни конференции и приеми, кима, нещо си записва в бележника, в който после не поглежда. А всички зяпат към него с нетърпение…

Ние така и не разбрахме кой и как е отвлякъл президентския син. Макар да знаем кой се канеше да го отвлече за втори път. Алекпер е застанал на пътя на всички, като се почне от Мансуров и се свърши с нашите господа, които спят и сънуват как каспийският нефт потича транзит през Русия, включително и през метежната Чечня. Хем едва ли мечтите им ще се сбъднат.

Мансуров — ето кой може да е заинтересуван от отвличането на Алекпер! За да окаже натиск върху баща му…

Но от друга страна, когато е извършено нападението над посолството в Техеран, Мансуров е бил в Москва… И какво от това? Може да е къде ли не, ако нападението е било предварително организирано.

Солонин два пъти се сблъсква с чеченците и двата пъти в Техеран. При това втория път — когато по принцип би трябвало вече да си излежават присъдите. От друга страна, ако Алекпер не беше за прекарването на нефта през Русия, тогава защо му е на Мансуров да го отвлича? Те са били почти съюзници. И после какво е това чудо с ходенето в Акапулко? Нима Мансуров не е могъл да скрие Алекпер някъде по-наблизо? Пак в Иран, където неговите братя чеченци се ползват с почти дипломатическа неприкосновеност? Дори нещо повече. Сбъркалите дипломати ги отзовават от страната, в която пребивават, а тези бандити просто са били пуснати…

В историята с Акапулко личи размах, бизнес от голям мащаб. Ако се съди по това, което разказва за него Слава, Мансуров е скъперник. И като си спомним, че наши момчета са пазили там Алекпер и са му опявали за изгодата маршрутът на нефтените потоци да минава през Русия, може да се каже с известна увереност: Алекпер е бил отвлечен от наши, от руснаци.

И сигурно са го уговаряли от патриотични подбуди, а не само от користни.

Затова може да се каже със сигурност, че между руските мафиоти и Мансуров няма общи интереси. Нашата мафия е искала да затвори устата на Алекпер с помощта на чеченците. И едва ли ще се откаже от опитите си…

Ето как се преплете всичко.

Значи нашата мафия доста добре се разбира с чеченските бандити? Нищо чудно, ако си спомним каква тлъста плячка предстои да се дели.

Сега синът на президента е недосегаем за тях. Но това не означава, че ще се откажат от опитите си да му повлияят по някакъв начин.

Как? Това е друг въпрос… Ще търсят слабото място на Алекпер. Семейството? Децата? Делара?

Погледнах към Витя. Той спокойно срещна погледа ми, но за всеки случай свъси вежди. Сиреч — не забравяй, че аз съм ти шефът.

— Няма да оставят на мира Алекпер — казах му. — Те убиха Новруз, неговия човек.

— Грешиш нещо — прекъсна ме Витя. — Новруз е човек на Самед.

— Така да е… Но нали Самед е разговарял с Алекпер. И след разговора са ликвидирали Новруз.

— Пак грешиш — поклати глава Витя. — Новруз е заклан след разговора му със Самед. Макар че преди това е говорил и с Алекпер.

— Алекпер на кого е разказвал за мечтата си да отиде в Акапулко? Кой би могъл да научи?

— Казва, че никой не може да знае, освен Делара — отвърна той.

— Получава се интересно нещо. Някой е знаел кога и къде ще е следващата им среща, а също така е знаел за съкровената мечта.

— Цяло Баку е знаело, че се срещат. А виж, малцина са знаели къде. Всеки път, преди да се разделят, са се уговаряли за бъдещата си среща, без да се доверяват на телефоните.

— И ако изключим предателство от страна на Делара като правдива и независима жена…

— Тогава там, където са били, е имало подслушвателно устройство — завърши Солонин. — И онези, които са го използвали, са изпратили нашия Алекпер да се пече в Акапулко…

— Сега някои неща си идват на мястото — съгласих се аз. — От теб щеше да стане нелош аналитик… И все пак тук има много неясноти. Например убийството на Новруз. Защо онзи, който го е направил, е трябвало да разкрива, че записват разговорите на Самед?

— И самото убийство — допълни Солонин. — Демонстративно и предизвикателно. Вижте значи какво очаква някои хора. Дали не се отнася за нас двамата, господин Косецки?

— Плашите ме, шефе — казах само. — Бездруго свят ми се вие. Сега да беше тук мъдрата глава на Слава Грязнов, когато си е пийнал хубаво… А защо да не му звъннем?

— Обади се — „разреши“ Солонин. — А аз бих се заел с нещо друго… Не ти ли се струва, че би трябвало да поговорим с госпожа Амирова? Да ни покаже тяхното гнезденце, колкото и да е засекретено. Нали някой не го е домързяло да сложи там подслушватели.

Той прекалено се вживя в ролята си, мислех си аз, докато избирах номерата и кодовете, предусещайки, че всеки момент ще чуя скъпоценния глас на стария си приятел.

— Да — обади се дрезгаво Слава. Гласът му се чуваше великолепно, сякаш е застанал някъде до мен.

— Здрасти — поздравих. — Какво ново при теб по нашите общи работи?

— Ами нищо хубаво — отвърна той уморено. — Цепи ми се главата. Бандитите са станали толкова нагли, че не просто убиват клиентите, ами демонстративно им прерязват гърлото. За всяване страх сред човечеството.

— И при вас ли?

— Какво значи това?

— Мисля, че при нас така е прието — казах аз. — По традициите на източните главорези. Така наскоро убиха приятеля на нашия общ познат Самед.

— При нас — двама — въздъхна Слава. — Един тюменски „генерален“ и заместника му. Ивлев — в Тюмен, заместника му Бригаднов — в Москва.

— Обърна ли внимание кой е на тяхното място?

— Трябваше… — започна Грязнов. — Не успявам всичко.

— Не мога да те позная. Трябвало е да започнеш оттам.

— Стареем — каза Слава. — Но знам това-онова… Може би си чувал за Гоша Козлачевски?

— Неведнъж — отговорих. — Той ли е заел мястото на убитите?

— Той се чувства добре и на своето място. А на мястото на убитите е тъкмо негов съучастник, двамата някога са лежали в затвора. И което е характерно, преди този Конопльов не е имал никакво отношение към нефта. И никога не е живял в Сибир.

— Пешка ли е?

— Маша — изсумтя Слава. — Фрязин ми се обади от Тюмен тези дни. — Направил се на глупак и се качил в един самолет с тях за Тюмен. Казва, че Конопльов не е нищо повече от подмазвач, който гледа господаря в очите.

— Обаче виж фирмата — казах аз. — Акционерно дружество. Има събрание на акционерите, току-така не може да мине случаен човек.

— Въпросът е друг: в кого е контролният пакет? Дали не е в този, с когото не са могли да се разберат предишните генерални? Сега всички твои акционери седят и гледат кой ще победи. Разбира се, след събранието ще помърморят, преди да се разотидат… Сега за онзи влак, да се не види макар. Не помня казвах ли ти?

— Припомни ми.

— Пристигнаха цистерни с пясък. И никакви следи. Според товарителниците адресатът май е в Тюмен. Въпросният „Сургутнефтгаз“, където сега е Конопльов… Слушаш ли ме или не?

— Слушам, слушам…

— Разбирам, не ти е интересно — каза Слава. — По-интересно ти е да ловиш международните авантюристи. Но все едно, тези момчета, за които ти разказах, ще стигнат и до Баку, разбираш ли?

— Вече стигнаха.

— Тогава чуй — продължаваше Слава. — На този Конопльов не му пука за нищо. Изчезнал влак с нефтопродукти — да не е виновен той… Изгонил цялото счетоводство, казал, че ще набира свой екип.

— Той ли ти каза?

— Не на мен. На Фрязин. Володя сега не мърда от Тюмен. Обажда се понякога. Това не ти ли напомня нещо?

— Трябва да помисля — казах аз. — Разговорът е сериозен. Във всеки случай не е за по телефона… Мисля си нещо, когато си спомня, ще ти звънна.

И затворих.

— И какво сега? — попита Витя.

— Като в приказка — отвърнах. — Колкото повече навлизаме, толкова по-страшно става. И нищо не виждаш.

— Чапай ще помисли! — промърмори той и започна да си слага амуницията, явно се приготвяше за някъде.

— Къде?

— Вие, не сте ли чули за пресконференцията, която възнамерява да даде нашият общ приятел Алекпер. Той ми изпрати покана. Мисля, че като мой телохранител сте длъжен да ме последвате.

— Имаме ли още време?

— Половин час.

Легнах на дивана и притворих очи. Какво ми дойде наум, когато стана дума за ешелона от пълни с пясък цистерни? Имахме нещо подобно при нас в Главна прокуратура, бившият главен успешно го погреба, преди да отиде да си брои дните в Лефортовския затвор.

И тъй, някъде в Белорусия, или в Мозир, или в Полоцк има някакъв нефтопреработвателен завод… Някой съединил на книга находищата си със завода и го нарекъл концерн, холдинг, картел, не е важно… И според спогодбите на ОНД получил пълно право без мито да пълни цистерните си с нефт в този завод. И тук започва най-интересното… Нефтопродуктите от тази преработка отиват къде ли не, само не при стопанина. Отиват, да речем, в Полша или в Литва, или в Калининград. Възможно е в Калининград през Литва. Значи смятай също без мито.

А пък от Калининград — където ти душа иска. Дори в Германия.

На нашия главен прокурор, по силата на вече изяснените причини, това се стори неинтересно. Е, не са се върнали нефтопродуктите, майната им. Самият собственик не вдига врява, не си скубе косите — вижте, ограбиха ме. Има ли злоупотреба? Няма. С тези въпроси ли трябва да се занимава на съвременния етап оглавяваната от него прокуратура?

Сега да си представим, че там са станали по-предпазливи. И цистерните са започнали да се връщат изпоплескани с нефт. На митницата са си казали: аха, един ешелон замина, един ешелон се върна. Уж трябва да се провери дали има в наличност нефтопродукт, но кой е казал, че сме длъжни да правим това, което трябва? И затова никой не е обърнал внимание на пясъка чак до столицата.

Тогава, спомням си, някой от нашите пресметна: от всеки тон могат да се вземат сто долара. И някой ги е взел.

И ако бившите, сега убити директори примерно са вдигнали шум, значи това се е правело без тяхно знание. Или са ги обидили при деленето, което също не е изключено. А този новият, Конопльов, дължи всичко на господаря. И затова ще бъде сговорчив. Още повече че самият той е нула. И никога няма да възроптае.

Размърдах се неспокойно на дивана, толкова ми се прииска да поема това дело. Сигурно в този луксозен азербайджански хотел, в който така и не дойде топлата вода, у мен се беше събудил „особено важният“ следовател. Прииска ми се да действам, да се занимавам с разследването на сериозни престъпления.