Фридрих Незнански
Голямата игра (24)

8.

Володя Фрязин пристигна на Чкаловското летище половин час преди Ил-76 да излети за Тюмен. Полетът беше чартърен.

Няколко души разглеждаха командировъчното му, като го криеха от поривите на вятъра.

— Гоша, тук едно ченге се натиска да лети с нас! — извика единият с бръснат тил, скрит под широката яка на кожух.

— Ченге ли? — попита някой от зейналия корем на самолета.

— Да върви да се…

— Не, чакай, дай да видя — възрази друг. — Какво ченге бе?

Отвътре се подаде едър мъж.

— По каква работа? — попита той.

— Командировка — отговори Володя. — Спешна. Там при вас непрекъснато стават убийства, свързани с Москва. За подробностите нямам право да говоря.

— Щом нямаш право, тогава се качвай, има място — раздаде се нечий невисок плътен глас отгоре.

— И по-бързо, да не влезе виелицата — каза някой недоволно.

— Ама и ти си един, Гоша! Ченге ще ми взема… Малко ли си им сърбал попарата?

— Костюха! — произнесе същият плътен глас. — Нали си сибиряк! Или вече се изнежи в Москва? Студено му било, чуй го…

Володя влезе във вътрешността на огромния салон. Зад него подемниците започнаха да затварят задния люк.

В салона се бяха насъбрали солидни, охранени хора, всичките в кожи, повечето с кожени палта, а не с кожуси и Володя с неговото късо сукнено палтенце не можеше да предизвика нищо друго, освен жалост.

— Ами ти, господин милиционер, не вземаш ли рушвети? — попита пак същият, явно шефът, ако се съди по всичко. Главатарят.

Володя сви рамене.

— Пък и шапката ти… — врътна глава Гоша. — Дори ми е неудобно да те гледам.

А шапката на въпросния Гоша беше огромна, пухкава, от полярна лисица. И Володя се засрами заради своята, такава проскубана.

— Вярно, не е много удобно — каза Гоша. — Уж те взехме в нашата компания, уж летим всички заедно… Знаеш ли поне защо летим? В оперативката сигурно е казано, а?

Володя сви рамене.

— Дръж, сложи я. — Гоша свали от главата си лисичата шапка. — Ходи с нея! А тая да изхвърлиш…

— Ама как — опита се да се съпротивлява Володя, но вече махнаха шапката от главата му и тя тръгна от ръка на ръка към огромния товарен люк, който вече започваше да се отваря.

— Хвърляй я! — извика разпалено Гоша. — Не се бой… Аз имам още три такива! А докато летим, ще помислим с какво да те облечем. То и палтенцето ти едно, да гледаш през него… Не го възприемай като подкуп! Я се отпусни! Не мога да бъда в една компания с човек, кажи го съотечественик, когато е с такова сетре. Сериозно говоря. Как се казваш?

— По-добре му провери документите — обади се Костюха.

— Ако трябва, той ще си ги покаже самичък — прекъсна го Гоша през рамо. — Да нямаш секретна задача? Правилно ли се изразявам? Или това е следствена тайна? Не бива, значи не може да се говори… Пък аз съм Гоша, може да си чувал. Тия тук всичките са мои хора. И отиваме на пуска на новия участък от нефтопровода, а също на погребението на без време напусналата ме моя бивша възлюбена Елена Томилина, съпругата на отсъстващия тук Олег Томилин. Лично аз му я поверих от глупост и поради широката си душа… Имаш ли още въпроси?

— Не съм питал за нищо — каза Володя.

— Значи се присъединявай. Няма да те обидим, да знаеш! Няма и да ти пречим. А може и да ти помогнем, ако много ни помолиш, прав ли съм?

— Ами… — отговориха един през друг останалите кой с насмешка, кой под мустак.

— Казвам се Володя — представи се Фрязин.

— Да пийнем, за запознанството, а? — попита Гоша и отвори бутилка. — Само искам да ме разбереш правилно, Вовик! — Той наливаше в подадените чаши. — Душата ми гори. Като си помисля… Няма я вече Ленка! На кого я поверих само, а? Какво се зъбите? Виж ги, смешно им, предчувстват помена за моя сметка. А аз не мога така. Само като си я спомня — и не мога… Пийни с мене, а! Защото тия вече са ми омръзнали — всичките!

— И ние ще се присъединим — озъби се Костюха, като показа щърбата си уста.

В това време самолетът надуваше турбините и корпусът му потреперваше.

Ще се наложи да пия с тях, помисли си тъжно Володя, макар да му беше противно. И е най-добре да не върти очи, да не търси характерните типажи. Всички тук, смятай, са типични мутри… Когото и да погледнеш.

Володя гледаше спокойно как му наливат във водна чаша. Май е „Смирнов“, ако разбираше нещо от питиета. Главното е да не пие на глътки, а да гаврътне чашката наведнъж.

— Да бъдем! — рече Гоша и пое дъх. — Или ще бъдем, или ще ни бъдат!

Изрече го като скоропоговорка и обърна чашата си. Володя понечи да направи същото, но се разкашля, изля водка върху палтото си, започна да го чисти с ръка, като усещаше как очите му се пълнят със сълзи.

— Не, няма да станеш спец по нефта! — рече Гоша сред всеобщия смях. — За пръв път ли летиш за Тюмен?

— Бях вече — отговори Володя. — Наскоро ходих там.

— Вижда се, че са те посрещнали лошо — каза Гоша и се намръщи. — При нас гостоприемството е на висота.

— Пристигнах с обикновен полет — започна да обяснява Володя. — Никой не ме е посрещал…

— Нашите ченгета са си такива — продължаваше да се въси Гоша. — Само че защо не съм чул нито дума по въпроса?

— Не бях по вашето дело — каза Володя и кой знае защо това се хареса на околните.

— А сега може би си по нашето?

— Затвори я тая уста — произнесе сърдито Гоша. — Умници, да ви таковам… Сега можеш ли да ми кажеш за какъв дявол си идвал от Москва, като там си имаме достатъчно ченгета?

— Сам казахте, че мога да не отговарям — рече Володя, като гледаше подарената шапка. — Следствена тайна.

— Зависи от кого! — възкликна някой от присъстващите.

— Конопе, потрай — свъси вежди Гоша. — Човекът няма право да говори… Не мога да го карам насила. Като съм му подарил шапката, да не би да ми е длъжник до гроб… Аз, Вова — той сложи ръка върху рамото на Володя, — да ти кажа, вече толкова от вашите съм купил и прекупил с парцалите, че ми стана скучно. Ама сте продажен народ! Гледам го някой, както сега гледам теб, и си мисля: да го купя ли или не? Засега май няма нужда. Или все пак да го купя? Може да ми послужи в стопанството…

Пътниците пак зацвилиха, започнаха да се тупат по краката и да клатят глави. Имаше нещо злобно в този неистов смях.

Господарят обаче не се смееше, стоеше като вкаменен и в очите му продължаваше да има тъга.

— Значи не си тръгнал за мен? — попита той Фрязин, когато смехът утихна. — Щото ето ме, връзвай ме, ако ти трябвам.

Володя вдигна рамене, усмихна се и реши да произнесе тост. Протегна чашата си на Гоша.

— Охо! — смая се той. — Започва да ти харесва, ще влезеш ли във форма?

— Вие всички — започна Володя, като се запъваше, — искам да мисля, че всички сте много добри хора…

Той чувстваше, че не говори това, което трябва. Но не можеше да не каже, че на всички, които е срещал и среща независимо къде, желае само едно — да не ги вижда в кабинета си като следствени…

— А защо да се срещаме в твоя кабинет — попита Гоша, — като сме толкова добри?

— И аз това исках да кажа — намръщи се Володя. — Но ме прекъснахте. Не искам да виждам никого от вас в кабинета си на разпит…

— Ще се постараем — измърмори Русих-старши. — Ще се постараем, не се коси.

— Или ще се откупим! — извика Русих-младши през всеобщия кикот.

— Видя ли, Конопе, а не искаше да го вземаме! — обади се някой от полутъмния край на салона. — Да си направим малко весело, няма да си играем на шикалки я!

— Същински Петросян си! Или Задорнов!^[1]

— Кои са пък тези? — попита Гоша.

— Абе веднъж ги бяхме поканили на една презентация… не помня вече на какво — обади се Конопльов. — Нещо откривахме. И той чете там колко по-глупави от нас били американците… Страхотен смях падна.

— Ето така си живеем ние. — Гоша погледна Володя. — От масата в кревата, от кревата на масата, а понякога — си правим смях… Пък времето лети нанякъде. Ето, ти си интелигентен човек, знаеш ли как да го спреш? Не? А аз знам. Като изкараш една нощ с Ленка Томилина, когато още беше Башкирцева, и сякаш времето е спряло за една седмица. Вярваш ли? А сега кой ще ми го спира? Слушай. — Той се наведе към Фрязин. — Намери ми кой ликвидира Ленка. Няма да пожаля никакви пари. Разбра ли ме? Хайде, пий още, всичко ще разбереш.

— Стига ми — едва каза Володя, като си затваряше очите.

— Сега ще драйфа — обади се Русих-старши. — Тимуре, заведи го в кенефа.

Някой силен, огромен като скала се надигна в полумрака, където преди това не се различаваха лица, хвана Володя Фрязин за яката и го поведе във вътрешността на салона.

— Тимуре, внимателно — поръча Конопльов. — Да не му счупиш нещо. Ще потрябва.

Никога не ми е било толкова зле, мислеше Володя. И толкова студено. Защо няма отопление тук? Сега имам нова шапка. Вячеслав Иванович ще попита: откъде е? Какво ще му кажа? Ами както си беше. Един заподозрян ми я подари. Същият, към когото водят всички връзки на убитите и още живите. Всички нефтени „генерали“… По-рано бяха от пехотата, сега нефтени… Всъщност защо толкова лесно се придвижвам в пространството? Почти летя… Или просто някой ме носи на ръце? Толкова ми е лошо, че няма да стигна до тоалетната…

На сутринта дойде на себе си, когато вече бяха кацнали. През илюминатора светеше мразовито слънце. Гоша и Конопльов се бяха надвесили над него.

— Бива си те! — говореше му Гоша, като го потупваше по рамото. — Отдавна ли не си пил? Или изобщо никога?

— Водката не беше много прясна! — рече Конопльов.

— А ти оля кожуха на моя Тимур — каза Гоша. — Ето, той ти го подари — и кимна към камарата жълто-сива кожа, сложена до краката на Володя. — Ще го почистиш, ще стане като нов. Какво гледаш? Ти го оскверни, разбираш ли? Сега няма да може да го носи. Аллах не му го позволява. Ти още спеше, а той скочи в движение, тъкмо като докараха стълбичката. Отиде в града да си купува нов. Ама и теб те бива, няма що. Наприказва какво ли не…

Като пред поп се изповяда! Но ние разбираме. Между нас ще си остане — до гроб. Прав ли съм, Конопе?

— Аха! — потвърди Конопльов.

— Хайде сега, обличай се и да тръгваме. Не можем да бавим екипажа. Трябва да се връщат обратно. В града ще минем в химическото, ще ти го почистят на място.

— Няма да го взема — опъна се Володя. — Ще си облека моето палто. Къде ми е палтото?

— Там, където и шапката — отговори Гоша. — Изхвърлихме ги. Красят някоя елха или са в блатото, на трийсетина километра оттук…

Те се смееха и гледаха смутеното му лице.

Ето сега загази, каза си Володя, като навличаше гигантския кожух. Затънах в корупция. Върви, че им кажи сега нещо. Всичко ще ти припомнят… А все пак беше интересно да прекарам малко сред тях. Да ги видя. Въпреки изпитото, все пак обърнах внимание на един-двама.

— Какво си мърмориш? — попита Гоша, докато го крепеше под ръка по самолетната стълба.

— Исках да попитам… — Володя спря. — И сега какво, купихте ли ме?

Гоша го погледна озадачено.

— Кой ти е казал?

— Нали пих с вас. Кожухът, шапката…

— Това е от чисто сърце! — Гоша притисна ръце до гърдите си. — Симпатичен си ми! Носи ги със здраве. За какво да те купувам, я помисли? Ако беше главният прокурор или министърът на вътрешните работи. Какво може да вземе човек от теб? Хайде, върви!

И пак се насочиха към стълбичката.

— Все пак не ми харесва — нареждаше Володя. — Искахте да ме купите. Сигурно в пияно състояние съм ви издрънкал защо съм тръгнал за Тюмен.

— Трябва да пийнеш да си оправиш главата — каза Гоша.

— Нали сте имали някакво отношение към загиналата Лена Томилина? — попита Володя.

— Слушай, не ставай досаден — прекъсна го Гоша. — Нека първо да излезем оттук. Нали няма да правиш разпит в самолета?

В колата, която спря до самата стълбичка — луксозен, дълъг кадилак с много врати. Гоша седна на предната седалка и се обърна към Володя:

— Какво отношение имах към нея, питаш? Спал съм с нея.

— И мъжът й заради вас ли я е гръмнал? — попита Володя.

— Виж го ти? — възкликна Конопльов. — Взехме го на само лета като човек, поихме го, хранихме го, обличахме го, а той направо в колата започва да разпитва.

— Не ми отговорихте — напомни Володя. — Мъжът й е научил за вашата връзка, така ли?

— Най-напред се запознай с делото — рече Гоша. — Застреляли са я в леглото с някакъв младеж. Какво общо имам аз.

— Просто ми е интересно — промърмори Володя. — А делото ще го прочета. Непременно.