Фридрих Незнански
Голямата игра (4)

3.

Виктор Солонин спеше в креслото си до илюминатора, когато някой грубо го блъсна в рамото.

Той моментално се събуди, хвана автомата за цевта, но веднага рязко прибра ръката си. Опита се да се успокои. Току-виж този красавец с черните мустаци натиснал спусъка. Като нищо. Виж как се е опулил и гледа с бялото на очите…

— Пари… Слушай, пари, валута имаш ли? — изръмжа нападателят и допря цевта до слепоочието му.

„Това трябва да е отвличане на самолет“ — помисли си Солонин и с крайчеца на окото си видя как няколко чернобради мъже събират портфейлите на пътниците.

— Да беше махнал пушкалото — каза Виктор, преструвайки се, че иска да бръкне във вътрешния джоб на сакото си.

Положението беше безизходно. Отдясно — илюминаторът, зад който далече в ниското плуваха облаци, отляво — изплашен, сумтящ дебелак, а шкембето му препречваше пътеката.

— Руснак си, нали? — кръвожадно се озъби джигитът и за по-убедително щракна затвора.

— Емигрант — отговори Виктор, — ако това ви интересува. Преди революцията дедите ми са имали някаква собственост в Русия. Новите власти обещаха да ми я върнат.

— А защо летиш за Техеран? — не мирясваше онзи.

„Сигурно е чеченец — помисли Солонин. — Не желаят да летят през Москва и аз напълно ги разбирам. А дори не ми се мисли как са качили на борда оръжието.“

— Ей, Саид! — извика висок дългобрад чеченец, който броеше парите в нечий чужд портфейл. — Какви са тези разговори, а? Като не дава, гърмиш и ги вземаш!

Беше с най-дългата брада от всички и може би затова ги командваше, макар да изглеждаше по-млад от другите. Явно говореха на руски, за да не ги разберат пътниците; всички до един бяха смугли брюнети. Солонин се чувстваше сред тях като албинос.

— Тук има един руснак! — съобщи Саид на началника. — Какво да правя с него?

„Ето какъв бил проблемът — помисли Солонин: — щом е руснак, въпросът опираше само до това как да го убият — мъчително бавно или с един изстрел в главата.“

Дебелият мъж до него, потънал в пот от страх, погледна Солонин с любопитство. Преди това, изглежда, го беше смятал за англичанин. А то… Дори се опита да стане и да се премести, за да не се изцапа с кръвта на неверника.

— Нищо няма да ми направите! — обади се изведнъж весело Солонин.

— Защо да не ти направим? — полюбопитства приближилият дългобрад.

— Куршумът от автомата ще пробие корпусът на самолета — отговори Солонин. — А ако ме простреляш в главата, ще пробие илюминатора. Салонът ще се разхерметизира. С всички произтичащи от това последствия. Ще отидем на небето за едното нищо. И живите, и мъртвите, и правоверните и неверниците.

Приближиха се и останалите, спряха да броят банкнотите. Спогледаха се. В тренировъчните лагери не бяха им разказвали нищо такова.

Не бързаха да попаднат в обятията на хуриите^[1] в рая. Поне не и преди пълното освобождаване на родината. И макар че вкъщи сигурно ги очакваха вече отдавна остарели фурии, заобиколени от досадни деца, все пак не искаха да отиват при Аллах.

— Я го пусни да мине! — каза дългобрадият на дебелака и той се надигна с пъшкане, за да направи път на отракания пътник.

„Това вече е друга работа — мислеше си Солонин, докато излизаше на пътеката. — На какво само ви учат в тренировъчните лагери! Поне да ми бяхте вързали ръцете или да ми бяхте сложили белезници.“ Сега поне имаше някакъв шанс, най-малкото да спечели време.

Тясната пътека бе идеално място за това, което възнамеряваше да направи Солонин. Чеченците се блъскаха един в друг, а автоматите само им се пречкаха. Но никой от тях така и не натисна спусъка. Той ги натръшка на пода без особено усилие, а след това дори им нанесе още някой друг удар за всеки случай, макар никога да не му бе доставяло удоволствие да удря повалените си противници, после им събра автоматите.

Пътниците го зяпаха с широко отворени очи, онемели като мъртъвци, а той започна бавно да вади документите от джобовете на зашеметените от мълниеносните му действия терористи.

Солонин се запозна внимателно с документите. Бяха чеченци, сигурно също пътуваха за Баку. И при добро поведение от тяхна страна Солонин нямаше нищо против да лети с тях дотам.

Постара се да запомни лицата и имената им. Сигурно и друг път щяха да се срещнат, и то неведнъж. Знаеше, че в Баку чеченците се чувстват като у дома си, излежаваха се по плажовете на Апшерон, обикаляха из дюкяните и пушеха хашиш в бордеите на стария град.

Саид беше дребна риба, но дългобрадият — Ибрахим Кадуев, беше друго нещо. Наложи се да се разправя с него най-дълго…

Солонин погледна към пътниците и каза няколко успокояващи думи на английски и на фарси, като им обясни, че трябва да вържат терористите. После при него дойде командирът на самолета и се поклони, допрял пръстите си до устните. Явно изпитваше дълбока благодарност.

След него излезе вторият пилот, тъмнорус мъж, сигурно беше англичанин.

— Командирът ме помоли да ви предам благодарностите му. И признателност от името на всички пътници.

— Разбрах го вече — кимна Солонин, наблюдаваше внимателно как стюардесата грижливо и умело връзва ръцете и краката на омаломощените терористи. — А какво прави вашата служба за безопасност?

Първият и вторият пилот се спогледаха. После вторият кимна към задната седалка, където шаваха сънливо двама овързани здравеняци и недоверчиво поглеждаха към началството.

Тепърва щяха да си понесат наказанието. Не стига, че са позволили да бъдат разоръжени, но и не си мръднаха пръста, докато нападателите изпразваха джобовете на пътниците.

— Къде искаха да ги откарате? — попита на фарси командира на полета Солонин, за да спечели доверието му.

— В Баку — отговори той, изненадан от разнообразните умения на този необикновен пътник.

— И аз съм за там — въздъхна Солонин. — Сигурно ще трябва да остана при вас най-малко два дни, докато се намери удобен транспорт.

Знаеше, че самолетът за Баку лети три пъти в седмицата, а Турецки вече го очакваше.

Командирът на самолета отново наклони глава, после се изправи и намигна — ще се опитам да направя нещо, щом нашият спасител бърза.

Той покани Виктор в пилотската кабина.

Там беше доста просторно. Можеше да се отпусне и почине.

— Какво ще стане с терористите? — попита Солонин и пое от ръцете на очарователната стюардеса чашата ароматно кафе.

Картинката беше ясна — за иранците терористите бяха борци за исляма, за независимост от неверниците; идват от народ с гореща кръв, просто казано — муджахидини. След като кацнеха, веднага щяха да ги пратят да си починат от неуспеха. В Техеран нямаше да чуят нищо по-страшно от „Аллах акбар“. Ако на самолета беше посегнал някой европеец, властите щяха да му отрежат някои части за назидание.

За съжаление вече се беше издал какъв е, а можеше тихомълком да се върне и да отлети за Баку с друг полет. Но трябваше да се придържа към подготвената легенда. Питър Редуей му беше казал, че Турецки ще е неговият телохранител, секретар, съветник и едва ли не евнух. А той самият щеше да мине за важна и желана в Баку, личност, дошла да се поинтересува за нефта, който Аллах успешно е криел от болшевиките, докато е дошло неговото време и идеите му, достъпно изложени в Корана, не възтържествували.

В Баку щяха да го пазят като зеницата на окото си. Нали зад него стояха уж милиарди долари, а по сегашните стандарти на Изтока това бе най-добрата гаранция. Беше му любопитно какъв ли паспорт щеше да му връчи Турецки на летището.

Солонин размишляваше, сърбаше от кафето и зяпаше ухилените стюардеси, които за първи път виждаха на живо в действие Джеймс Бонд — висок, добре сложен, с усмихнато по детски лице.

В Техеран не чака много. Имаше чартърен полет за Баку и командирът на самолета му намери място в него.

Отново се наложи да лети с хора от Изтока, които го гледаха изпод вежди. Самолетът беше пълен с боядисани в маскировъчни цветове сандъци, здраво заключени с катинари. Сигурно беше оръжие, нямаше какво друго да бъде. Автомати срещу арменците в Карабах или срещу руснаците в Чечня.

Останалите пасажери в самолета дремеха, сгушили глави, за да не чуват рева на самолетните турбини. И в същото време го поглеждаха накриво.

Реши да затвори очи и да се престори, че спи. Все едно хич не го интересуваше какво карат и кои са. Не приличаха на чеченци. Поне това бе добре… Но все пак нямаше да го оставят на мира. Ето, споглеждаха се, шепнеха си нещо и продължиха да надничат. За тях всеки европеец беше потенциален противник, враг на Аллаха. И рано или късно трябваше да се разправят с него. По-добре рано. Някъде в Корана сигурно пишеше: „Никога не отлагай убийството на неверник за утре, ако можеш да го направиш днес.“ Или нещо подобно. О, Господи! Пак щеше да се наложи да размахва ръце и крака. В един самолет няма по-лошо занимание от това.

Един от пътниците запълзя към него, сигурно искаше да провери дали спи.

Защо ли днес не му вървеше в самолетите? Какво ли го чакаше в Баку? Дали щяха да му дадат охрана? Нали там щеше да струва милиарди долари. А тук животът му не струваше и копейка.

Спокойно можеха да забият кинжала между ребрата му, а когато самолетът започнеше да се спуска, да отворят люка и да изхвърлят тялото му навън. И да разделят помежду си намерените у него пари. Толкова на ръководителя на групата, на изпълнителя и така нататък по веригата…

— Имате ли цигари? — попита вежливо на развален английски новодошлият.

Солонин леко си отвори едното око. Май не се шегуваше. Дали щеше да си опита късмета да го нападне? Какво толкова можеха да вземат от него, един обикновен чиновник, за какъвто се представяше? Три хиляди долара? Мобилният телефон? Най-много да му вземат и носните кърпички. Е, и част от специалното му снаряжение, но така или иначе нямаше да разберат предназначението му.

Виктор щракна запалката и внимателно погледна непознатия. Дали с тази маневра бандитът не искаше да отвлече вниманието му? Или да ангажира ръцете му? Не, като че ли не се готвеше да го нападне, гледаше го право в очите, в стойката му нямаше нищо заплашително, под якето се виждаше добре оформено бирено коремче. След него припълзяха още трима.

Виктор ги почерпи от своите цигари. Те кимнаха в знак на благодарност и допълзяха по-близо, хванали се здраво за сандъците.

— Какво карате? — попита той на фарси.

Те се спогледаха, свиха рамене напълно искрено, явно нямаха представа.

Виктор не настоя. Какво го интересуваше дали дългите сандъци с изтрити надписи са пълни със „стингери“ или някакви управляеми снаряди, предназначени за руските танкове? За него, гражданина, изгубил своето име и местожителство, това нямаше никакво значение.