Фридрих Незнански
Голямата игра (30)

14.

Намерихме адреса, който Алекпер ни даде — неголяма къща, грижливо поддържана, сред голяма градина — уютно гнезденце за богати любовници.

— Спри тук — казах аз. — Не, по-добре да се изтеглим малко по-назад…

Съседните къщи, също такива подредени и солидни, се осветяваха от меката жълта светлина на уличните лампи. Изглежда, това бе престижен квартал, където се заселват богатите граждани. Нещо като къщи от американски тип с ливадите му и всякакви такива глезотии…

Солонин ме погледна въпросително.

— Александър Борисович, време е вече да ми обясниш какво става.

— Непременно — отговорих. — Изглежда, засега не са ни изпреварили… Искам да се убедя, че прекрасната госпожа Амирова не ни разиграва като маймуни. Направихме напълно разумно предположение, че може някой да е подслушал чуруликането на тази двойка и затова да са заловили Алекпер, когато е отивал на поредната среща. Така ли е?

— И все пак защо трябва да сме сигурни? — навъси се Витя.

— Защото си рицар, но аз съм следовател! Трябва да видим дали там няма „бръмбарчета“ за подслушване — поясних аз.

— Продължавай и занапред да ме смяташ за идиот.

— Ни най-малко! — сложих ръката си на рамото му. — Разбирам, очаровала те е, както и мен, но ти си нейният спасител, признателна ти е…

— Ясно — прекъсна ме Солонин. — И какво съм пропуснал?

— Тя не поиска да направим проверката — казах аз. — Което поражда въпроса: защо?

Солонин ме гледаше тревожно.

Трябва да изясним дали някой не възнамерява още сега да натъпче там „бръмбари“, за да потвърди предположенията ни, и по този начин госпожа Амирова да остане настрана.

Солонин тръсна глава, веднага излезе от колата и изчезна в тъмнината. Бях почти уверен, че предположенията ми са верни. Дори си погледнах часовника. Госпожа Амирова и нейните покровители имат на разположение още тридесетина минути. Докато е телефонирала на когото трябва, докато там са се приготвяли и комплектували необходимата апаратура… Плюс времето за идването дотук… Много се надявах, че Солонин ще успее да огледа къщата, преди те да са дошли.

Витя се подаде от тъмното след половин час.

— Наложи се да поработя с ключалките — каза той. — Прав си. Там няма абсолютно нищо. Никакви подслушвателни устройства. Изглежда, тя наистина ни е заблуждавала. И най-вече горкия Алекпер. Само че с каква цел?

И точно тогава видяхме две коли, които се задаваха от другата страна.

— Наведи се — казах аз, когато фаровете им се плъзнаха по колата ни. Моментално се свлякохме на седалките. Фаровете угаснаха. Помислих, че трябваше да се отдалечим още повече от къщата, но не се реших. Имаше опасност да привлечем вниманието им върху себе си.

От колата слязоха няколко души и единият от тях отключи с ключа си портата. След това двете коли влязоха в двора.

— Излиза, че имаш право — каза Солонин, когато посетителите си заминаха.

— Нима? — обадих се аз. После омекнах, като видях потиснатия му вид. — Повярвай, бих искал да съм сгрешил. — Дай да й дадем още един шанс. Върви още веднъж. Ами ако са пристигнали, за да ремонтират водопровода?

Разбира се, това си беше издевателство. Но вече бе време да помислим на кого е разказала за нас — за руските агенти, маскирани като чужденци. Да помислим и да предприемем нещо.

— Ако откриеш, че „бръмбарите“ току-що са поставени там… Как е по-добре да постъпиш: да оставиш всичко, както си е било, или да ги махнеш, за да я разобличиш?

— Първо трябва да ги намеря — измърмори Витя и излезе от колата.

Солонин се върна след малко. Седна в колата с овесен нос. Постави ръцете си на кормилото.

— Чакаш по-нататъшни указания, нали? — попитах.

— Помислих, че е по-добре да ги оставя там — отговори той. — Нека мисли, че ни разиграва. И на Алекпер засега е по-добре да не казваме нищо.

— Но нали той чака какво ще му съобщим. Ако има подслушващи устройства — значи приятелката му не е виновна.

Разбираш ли? И върви доказвай, че ги е поставил някой едва ли не пред очите ни, за да осигури невинността й… Той ще повярва по-скоро на нея, отколкото на нас.

— Признавам, че се обърках от цялата тази история. — Витя сви рамене. — Но ще се опитам да му обясня.

— Обади му се! — казах аз. — Ако не повярва, нека да дойде. Как не ги домързя посред нощ да дойдат дотук, за да поставят тия дяволски „бръмбари“!

— Ние с нищо не сме по-добри от тях — отвърна Витя. — Не знаем какво искаме.

Той избра телефонния номер на Алекпер. Не бях го виждал досега толкова смутен. Все пак беше вярвал на Делара. И ето сега нещо подобно може да стане с нейния възлюбен.

— Алекпер… — започна Витя. — Просто не знам как да ти го кажа. С една дума, моят приятел излезе прав. Да, там нямаше подслушвателни устройства… Нещо повече, моят приятел предположи в присъствието на Делара, че има такива и затова похитителите са научили твоя маршрут и времето на пътуването ти. Решихме да проверим, да претърсим в къщата, но както си спомняш, Делара не ни даде адреса… Случайно да си й се обаждал след това?

Солонин прикри с длан микрофона и ми прошепна: не е звънял, чакал е да му се обадим.

— И ето че станахме свидетели как пристигнаха няколко души с коли. Следите им още личат покрай къщата, можеш да ги видиш… Та те влязоха там и после си заминаха. Аз отидох след тях. Бяха се появили подслушвачки. Разбираш ли?

Солонин замълча, слушаше какво говори Алекпер. Лицето му имаше непроницаемо изражение. Седях и не смеех да помръдна.

— Не, приятелю, оставих всичко така, както си беше… Наистина ли? Знаеш ли, много се опасявах, че няма да ми повярваш. Лека нощ… макар вече да е утро.

Витя изключи апарата.

— Искам да отидем в хотела — каза той. — Един душ — и в леглото. Стига ми толкова за днес. Не съм от камък.

Той се обърна към кормилото и запали двигателя. Заваля сняг. Колата вървеше сред безбройните снежинки, които залепваха по стъклото, и чистачките трудно се справяха с тях.

А аз си мислех, че колкото повече навлизаме в тази история, толкова по-неясно става.

Как и за какво да говорим утре с Делара? Тя ще си „спомни“ адреса и с очарователна усмивка ще ни предложи да се разходим до „гнезденцето“. И ние ще се правим, че никога не сме били там.

Ами записът на съпружеската изневяра на госпожа Мансурова? Какво да правим с него?

Главното е, че ни засякоха. Със сигурност. И ще си дават вид, че нищо не знаят, просто ще ни следят непрекъснато със съдействието на прекрасната госпожа Амирова. А ние също ще си даваме вид, че за нищо не се досещаме. И както и преди, ще гледаме с обожание прекрасната дама и ще се възхищаваме на достойнствата й.

Само Алекпер да не ни подведе… Той няма да може да скрие, че някои работи са му станали известни, колкото и да се преструва. Жените веднага усещат подобни неща.

— По същество двамата с вас сме разобличени — наруши мълчанието Солонин. — При това още от приема във френското посолство. И някой знае за всяка наша стъпка. Следят разговорите ни, напипват връзките ни.

— Значи не всичко е толкова мрачно — отвърнах. — Сега поне знаем за това.

— А какво има да знаем. Време е да си плюем на петите, докато не са ни прерязали гърлата като на Новруз.

— Като цяло можем да смятаме мисията си за завършена. Но да си плюем на петите, както ти се изрази, значи да покажем, че всичко ни е станало известно. Но ако без да разкриваме целта на пребиваването си, продължаваме да сновем на дадената територия в търсене на деловата изгода, можем да допринесем някаква полза за отечеството.

— Каква? — попита Витя и се намръщи.

— Вече го обсъждахме един път — отвърнах. — Русия има тук интереси, в това число наши пленници в Чечня. Какво полезно сме направили? Хванали сме на местопрестъплението две дами, които слагат рога на мъжете си и заблуждават възлюбените си? Може ли да си тръгнем с толкова?

Солонин мълчеше. След това не издържа, спря колата, излезе и почисти стъклата от снега. Моторът бучеше равномерно, чистачките с нова сила летяха насам-натам.

— Нашите напъни ми напомнят тяхната работа — кимна той към чистачките. — Не успяваме да почистим от единия боклук, а вече се натрупал нов…

— Философ — казах. — Спиноза. Не си свикнал с неуспехите. С тях и не трябва да се свиква, понеже целият ни живот ще ни се стори една безсмислица. И все пак понякога неуспехите са поучителни.

Сутринта се свързахме с госпожа Амирова. Тя говореше приветливо с Витя. Слушах разговора им по деривата.

— Адреса ли? Ах, да… Сега ще видя. Виждате ли, Майкъл, кой знае защо такива неща не се задържат в паметта ми. Имам предвид цифрите. Макар зрителната ми памет да е добра. Например помня как хубаво ме защитавахте от похитителите ми. Защо мълчите? Вие сте истински рицар, господин Къриган! Някога за такива са писали романи.

— Например „Дон Кихот“ — подсказа Солонин и аз сложих ръката си върху неговата.

— Само спокойно… Не сега — произнесох само с устни.

— Е… Дон Кихот не е напълно сполучливо сравнение — засмя се тя. — По-скоро Ричард Лъвското сърце.

— Не възразявам — кимна Витя. — Тук съм като на кръстоносен поход. Освобождавам Гроба Господен.

Не се сдържах и прихнах. Кръстоносец!

— Трябва да се приготвя — каза Делара, — да се обадя на Алекпер… Нали нямате нищо против той да присъства?

Спогледахме се. Разбира се, нямаме нищо против.

— По кое време ще стане това? — попита Витя.

— Звъннете след четиринайсет часа… — Тя се прозя.

Пазаренето е безполезно. Половин ден отива на кино. Но може би си заслужава. Толкова неща могат да се прояснят.

Отидохме да я вземем около три. Колата на Алекпер с охраната вече чакаше край дома й.

Алекпер седеше вътре безучастен, леко ни кимна, сякаш не възнамеряваше да слиза от колата. Изглежда, така изискваше етикетът. Няма да се появява при любовницата си направо в дома й. Но това не пречеше да я чака под прозорците й. С една дума — Изток.

Делара излезе сияеща, официално облечена, протегна ни ръце и сякаш не забелязваше автомобила на любимия си. И това е етикет.

Тя седна до мен. Алекпер със своите момчета ни последваха. Тя се обърна на два пъти назад. Може би й се искаше да се премести при него. Но което не е позволено, не бива.

Стараех се да не се оглеждам назад, към колата на Алекпер, и да не мисля какво изпитва в момента.

Пристигнахме на познатото място в къщата с градината. Делара не се учуди, че Солонин нито веднъж не попита как да стигнем. Возят я — значи знаят къде.

От време на време я поглеждах. Интересно как ще го разиграе…

Влязохме в къщата. Светнахме лампите.

— Ах, колко отдавна не съм идвала тук! — каза тя и падна в големия мек фотьойл. Гледахме я мълчаливо. Лъжа в красива опаковка. Не можеш да се изразиш по друг начин…

— Какво ме гледате така? — попита тя и вдигна вежди. — Гледайте де, търсете това, което искахте… Не си представям какво може да има тук, освен скъпи за мен предмети…

И изпрати нежен поглед на Алекпер. Той гледаше настрани, скръстил ръце на гърдите си. Това, че тя ни говори на руски, никак не го трогваше.

— Вашата майка е рускиня, нали? — попитах я, когато мълчанието се проточи.

— Един от дядовците ми е руснак, а мама е украинка… Но не е ли все едно! Понякога тъгувам за селото, където ходех като дете! Толкова години са минали, не можете да си представите… И изобщо се радвам на всичко, свързано с Русия. И затова толкова се зарадвах, когато разбрах, че сте руснаци.

— Кой друг се зарадва на това?

Тя отвори леко уста и смутено ме погледна.

— На какво да се зарадва? — не разбра думите ми. — Че сте руснаци ли?

— Да — казах. — Кой друг го научи благодарение на вас?

— Никой — тя сви рамене, — кълна ви се… Алекпер, скъпи, какво става тук?

— Бих искал да науча това от тебе, скъпа — обади се той, като погледна мрачно към нея.

— Подозирате ли ме в нещо? — попита тя. — Нали сами казвахте, че нашите разговори се подслушват. И по този начин са разбрали кога и къде ще се срещнем с Алекпер… Нищо не разбирам. Нали искахте да ги намерите, тези устройства…

Очите й се напълниха със сълзи. Гласът й трепереше. И колкото по-правдоподобно изглеждаше, толкова по-отвратително се чувствах.

— Ами търсете, търсете! Защо ме гледате така? — Тя стана и засвятка с очи. — Или ме откарайте обратно!

— А защо не потърсите сама устройствата, госпожо Делара? — попита Солонин.

— Аз? — Тя притисна ръцете си до гърдите. — Аз ли трябва да ги търся?

— Ще ви помогна — кимна Солонин. — Едното ще намерите в онази ваза за цветя… погледнете, не се притеснявайте. Само си протегнете ръката.

Тя боязливо бръкна във вазата, лицето й трепна, когато извади „бръмбара“…

— Ето, виждате ли? — Тя го сложи на масата.

— Другото устройство ще намерите, ако протегнете ръката си, под абажура — продължаваше Витя. — Не, по-наляво, още по-наляво…

Тя извади оттам също такъв „бръмбар“ и предпазливо го сложи до първия.

— Боже… колко още има? — въздъхна тя. — Сега убедихте ли се?

— Да — казах. — Странното е, че не питате откъде му е известно на мистър Къриган къде се намират?

— Наистина — прошепна тя. — Нищо не разбирам… Вие ли ги сложихте там?

— Ние имаме алиби, Делара — каза Витя. — Когато са отвличали Алекпер, аз бях в Германия. Косецки в Москва. А вие сте били тук.

— Искате да кажете, че аз съм ги поставила? — Тя играеше ролята си докрай. И трябва да признаем, че го правеше майсторски.

— Защо? — казах. — Тези устройства бяха поставени тази нощ, за да докажат вашата невинност.

— Не разбирам какво искате от мен? — простена тя и падна в креслото. Лицето й стана на петна.

— Мога да подскажа къде ще намерите още — каза Салонин. — Между другото, не работят. Те, както току-що каза моят приятел, имат друго предназначение. Да ви подскажа ли къде са останалите? В банята — под ключа, в спалнята — под настолната лампа… Ще гледате ли?

Тя поклати глава. Устните й трепереха силно. Зарида и закри лицето си с ръце.

— Те ме заплашиха… Изобщо не мислех, че ще се решат на това. Умолявах ги да не закачат Алекпер. Но вече не можех… разбирате ли, не можех… Заплашиха ме, че ще отвлекат дъщеря ми… Алекпер я познава. Просто се обърках от всичко това!

Алекпер продължаваше все така да мълчи и никого не гледаше.

— И тъй, Делара, кой още научи с ваша помощ за нас? — попитах.

— Сигурно съм последната глупачка… Но се кълна, никой не ме е питал за вас. И аз нищо не съм разказвала. Питаха само за Алекпер. Дори не предполагах, че някой ще се възползва от това. Помолиха ме да науча някои неща от него… Казваха, че уж това е от полза за нашата република. Аз отговорих, че ще видя Алекпер утре и ще го попитам за всичко. Молеха ме да кажа кога точно ще бъде срещата, понеже информацията била необходима веднага. И аз казах: както винаги. Ще се срещнем там, където винаги. Кълна се в дъщеря си, не съм предполагала, че ще го отвлекат! И когато това се случи, ги попитах… Те само повдигнаха рамене. Говореха за чеченци, за някаква трета сила. И аз повярвах, че е така.

Тя погледна умоляващо Алекпер.

— Кои са те — попита той на руски, — и какво искаха да чуят от теб? Нали почти нищо не съм ти казвал. Бяхме се разбрали веднъж завинаги: за работата — нито дума. Помниш ли?

— Да, скъпи, но ти все пак разказваше това-онова. За деленето на добива или на продукцията, вече не помня… — Тя наведе глава и произнесе много тихо: — Това е всичко, което мога да ви кажа.