Фридрих Незнански
Голямата игра (36)

4.

Излязохме от хотела и се качихме в нейната кола. Според мен тя не се притесняваше, че ни оглеждат. Сякаш предизвикваше околните: нима не разбирате, че моят мъж възнамерява да се развежда с мен? Толкова ли е чудно, че флиртувам с чужденци?

Дори когато излязохме от хотела, ме хвана под ръка.

— Фикрет — каза госпожа Мансурова на шофьора, — върви се поразходи, хапни сладолед. Имаме таен разговор с господина…

Якият младеж, който явно имаше други инструкции от господаря, измърмори нещо недоволно на слизане от колата.

Впрочем недоволството му можеше да бъде свързано само с едно — че при неговата фигура се налага напразно да се измъква от доста тясната кола.

— Какво искахте да ми кажете? — попитах аз.

— Не съм специалист, но според мен тук никой няма да ни чуе — каза Фирюза, като се оглеждаше настрани. — Не ви ли се струва?

— Щеше да е идеално да се окажем в самия център на площад „Свобода“, където няма да ни достигнат и най-близко насочените микрофони — казах аз. — Но там ще ни вижда всеки, когото не го мързи.

— Е, стъклата са затъмнени. Притеснява ли ви нещо? Става дума за моята репутация и за моя мъж.

— Просто чакам да ми позвънят. — Погледнах си часовника.

Беше вече към три. Солонин трябваше да се обади всеки момент.

— Плюя на това! — използва тя любимия си израз. — Да се отместим малко и аз съм на вашите услуги.

Тя излезе от колата и седна на мястото на шофьора.

Отдалечихме се съвсем мъничко, завихме веднага зад ъгъла.

— Спрете тук — казах аз.

Тя послушно натисна спирачката и се огледа. Сигурно се интересуваше от същото, от което и аз.

На тръгване се постарах да огледам всички коли, спрени пред хотела. И наистина, едно сузуки тръгна след нас и когато се натъкна на нашата кола зад ъгъла, се зачуди какво да прави в тясната уличка. Дай им да преследват, мислех си аз, докато следях маневрите на сузукито.

— Страхотно! — каза тя и ме погледна с възхищение. — Къде са ви учили на това?

— Нямаме време — отговорих аз. — Сега ще завият и ще се върнат обратно. И ще застанат някъде наблизо до отсрещния тротоар… Какво възнамерявахте да ми кажете?

— Чеченците са продали на мъжа ми архивите на нефтения институт в Грозни. Там има описание на находищата от нефт и газ в Кавказ и в Каспийския басейн… Тогава не са разбирали значението на документите. Мансуров е уверен, че сега струват стотици милиони. Никой не знае къде ги крие. Затова чеченците се стараят да са в добри отношения с него. Никой не знае и колко ще продължава това. Те пазят мъжа ми и същевременно го следят. А когато започна да откупува от тях руски пленници, застанаха нащрек…

— Откъде знаете за това?

— Съвсем доскоро той ми доверяваше и споделяше всичко с мен — усмихна се тя и запали цигара. — После започнах да се досещам за някои други работи и той замълча. Тези чеченци се докарват пред него. Но в същото време той се страхува от тях. Напълно е възможно в колата да са те. Ами ако знаят, че сте руснак? Между другото, вашият приятел, как му беше името, Къриган… нали и той е руснак?

— Нищо не може да скрие човек от вас — въздъхнах. — И вие, и Делара мигновено ни разобличихте.

— Така ли? — изрече тя разочаровано. — И тя ли? Е, аз, извинете, съм изучила чужденците… Веднага познавам руснака, каквото и произношение да има или маниери да показва. Но тя как ви е разпознала?

— Женски усет — отговорих дипломатично.

— Какво общо има усетът? Не съм очаквала това от Делара. Да кажем аз, бившата валутна проститутка, виждам мъжете като под рентген, чужденците — още повече. Или и тя се е занимавала тайно с това? Между другото, ако ви е интересно, с този белгиец се познавах още в Москва. И тук просто продължихме.

— Това ли е всичко, което искахте да ми разкажете? — попитах, като забелязах, че нашето сузуки се връща.

— А малко ли е? — попита тя.

— Моля ви — отговорих аз. — Това е твърде интересно. Значи вашият мъж наистина откупува руски войници?

Стараех се да скрия интереса си към архивите на нефтения институт в Грозни. Бях чувал за документите още докато работех в прокуратурата. Архивите, доколкото си спомням, се смятат за свръхсекретни, беше възбудено криминално дело за изчезването или продажбата им на някого. Костя Меркулов трябва да помни подробностите.

Сузукито спря отсреща и вероятно вече насочиха към нас дългите си микрофони.

— Чуват ни — казах аз. — Затова е по-добре да прекратим разговорите.

Тя сви рамене, включи, даде рязко заден, така че няколко пешеходци отскочиха от нас.

— В Москва щяха да ви глобят — отбелязах.

— Може би мечтая точно за това! — каза тя предизвикателно.

Поехме към хотела.

— Да се качим да поговорим? — попитах на слизане от колата. — Моят приятел трябва да ми се обади.

— Спокойно можехте да си вземете мобифона. Във всеки случай по-малко риск, че ви подслушват.

С тези думи тя се отдалечи, като ми махна на сбогуване с ръка.

Гледах след нея. Светът е малък. Може би дори съм я виждал някъде край „Интернационал“ или „Космос“. И тогава тя едва ли ми е обърнала внимание — сиреч още един заплес ме гледа със зяпнала уста и му текат лигите…

Качих се в стаята си. Проверих телефонния секретар. Солонин не се беше обаждал.

В този момент телефонът иззвъня.

Вдигнах слушалката. Беше Алекпер.

— Станало е нещо в метрото — каза той.

— Взрив ли?

— Почти — отговори. — Но по невероятен начин един човек го е предотвратил. Всички говорят за някакъв чужденец, който първо хванал във вагона джебчия, а след това терориста. И обезвредил бомбата… Представяте ли си? Най-добре си пуснете телевизора, там ще научите по-подробно.

— Хванали ли са го — попитах веднага.

— Кого имате предвид? Терориста или вашия приятел?

— Мислите, че е бил той? — попитах по-скоро по инерция.

— А вие съмнявате ли се?

Докато слушах, кимах и гледах към екрана на телевизора. Там показваха възбудена тълпа от ревящи хора, които един през друг разказваха на полицията и репортерите за произшествието в метрото. Естествено, Солонин не беше сред тях.

— Слушай? — попита Алекпер, — не може ли вашият приятел да вземе да ни освободи Карабах? Според мен ще се справи.

И точно тогава чух как някой дращи по вратата. Но какво значи някой? Това беше самият господин Къриган.

Витя влезе стремително в стаята, мина покрай мен като покрай телеграфен стълб, седна пред телевизора и както винаги си сложи краката на гърба на облегалката.

— Отдавна ли започна предаването? — попита той и се зазяпа с интерес в екрана.