Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (7)

Глава VII

Алагатор Петър вдигна учудено вежди, погледна деспота, погледна отново към шахматната игра, поклати глава.

— Защо не местиш?

— Мой ред ли беше?

Слав се усмихна виновно, живите му черни очи лъснаха, като забеляза изгодното положение, което заемаха неговите пионки. Той посегна към зеления крондил, наля си от руйното вино, гаврътна го на един дъх, избърса тънките си въси^[1] с длан и премести царицата.

Все пак алагаторът забеляза, че деспотът е разсеян. След няколко хода Слав отново пропусна едно много хубаво положение, ядоса се, блъсна шаха и скочи.

— Ще умра от задуха! Горещо…

Той поглади влажните си коси, избърса запотеното си пълно лице с пъстра кърпа, разкопча яката на туниката си. Отиде към прозореца на оръжейната, най-хладната стая на цялата твърдина, надникна навън, махна някому с ръка. След това въпреки дебелината си се спусна с пъргави крачки навън.

— Какво има? Кой е дошъл?

— Никой не е идвал — отвърна спокойно госпожа Тамара, като се изкачваше бавно по стълбите. След това тя спря на площадката пред стаята. — Дойдох да те видя. Цял ден се губиш, не рачи да пладнуваш при мен. Какво ти е? — и тя втренчи в него тревожен майчин взор.

— Нищо — отвърна с досада Слав.

— Не е нищо. Виждам те. Не те лови сън. Работа не можеш да захванеш и да довършиш… Станал си кисел като ягорида. Никъде не ходиш. Все стоиш вкъщи и чакаш нещо. Откъде ти трябват вести? От Стрез ли?

— От Стрез! — извика бързо и гневно Слав. — Кой мисли сега за Стрез?

Госпожа Тамара знаеше откъде чака вест по-малкият й любим син, но не искаше направо да му зададе въпроса. Тя поглади леко рамото му и макар че той грубо и нетърпеливо се отдръпна, приближи към него. Погледна го право в очите.

— Дали Борил се е срещнал с Ерик Филандър из Загорието?

Ударът беше нанесен. Но тя знаеше, че с това му дава възможност да изкаже болката си и да облекчи сърцето си.

Слав веднага се извърна, наведе глава замислен, след това седна на пейката, издълбана в стената. Скръсти ръце, въздъхна, загледан във върха на ботушите си.

— Не знам. Никой гончия още не се е върнал…

Госпожа Тамара седна тиха и безмълвна до него. Двамата дълго мълчаха. Най-сетне тя каза:

— Да беше приготвил войските за Ерик. Нали обеща да му помогнеш…

— Войските отдавна вече имат повеля да са готови.

— Защо тогава не ги поведеш в помощ на императора?

Слав буйно вдигна глава, погледна майка си.

— Да ида да се бия против нашите?

Тя сбърчи чело, сведе взор към сплетените си ръце.

— Тогава защо не отидеш на помощ Борилу? Ако той победи и се обърне после насреща ти? Даже и не отвърна на посланието му!

Деспотът скочи.

— Да не си луда? Аз да ида на помощ на оня убиец? Гдето погуби Иваница? Тоя недостойник! Не се засрами да се венчава за вуйна си — за да стане цар! Цар! Борил цар! Аз ли ще отида да закрепвам царството на тоя, който отне правата на Асеновите синове. Какво приказваш!

Госпожа Тамара остави бурята да премине над главата й. След това тихо, упорито настоя:

— Ами добре ли е така да стоиш между два огъня? Все един ще победи. Или Ерик, или Борил. А и двамата не ти са приятели. И на двамата отказа помощта си. Трябваше да помогнеш на латините!

Госпожа Тамара каза най-сетне това, което й тежеше на сърцето.

Деспотът се обърна като ужилен, закопча набързо туниката си, спусна се надолу по извитата каменна стълба.

Майка му имаше право. Ако Ерик вземеше победата, положението му щеше да бъде по-лошо, отколкото ако Борил надвие латините. Войските на омразния узурпатор нямаше на много драго сърце да леят кръвта си против деспот Слав, сина на по-младата Калоянова сестра. И после, един Борил, победител на латините, щеше първо да преследва поразените войски на врага по петите му чак до Константиновград, вместо да задържи людете си в трудната обсада на околните защитни крепости на Цепинската непристъпна твърдина. Ала ако победеше Ерик…

Желязната вълна̀ на рицарите щеше да залее по пътя си към северозапад и неговите владения до Кричим.

Все пак трябваше да отиде навреме в помощ на латините. Сега може би беше късно. Или не. Той щеше да приготви за поход опълченията си, като избягва срещата с латините преди решителната бран.

Слав изтича към жилищната сграда на крепостта, облече се в прилична деспотска премяна, заръча пред входа на главната кула да го чакат десет конници копиеносци, сбогува се с майка си, която го бе настигнала, тръпнеща от любопитство и тревога.

— Слизам към града да вдигна на крак людете си. Няма време за губене. Изпращам гончии и до другите крепости, да съберат още утре опълченията си долу в равнините. Като изгрее слънцето, потегляме.

— Накъде?

— С латините.

Госпожа Тамара въздъхна облекчено. Затвори за миг очи, премисли.

— Не бързайте много да се срещате с Ериковите люде.

— Знам. Ти не ме учи…

Слав едва забележимо се засмя. Доброто му настроение се беше вече възвърнало. Той целуна ръка на майка си, завърза кръглия си стоманен шлем, препаса тежка сабя. Забърза усмихнат към главния вход на дебелата околчеста стена, която заграждаше непристъпната му твърдина, качи се на алестия си кон, препусна с дружината си по каменистия път, издълбан в стената, над която се издигаше крепостта.

Преминаха портата, която обграждаше околните стръмнини, стигнаха до равната поляна, връз която се простираше малкият крепостен град.

Предизвестени от гончии за идването на деспота, людете набързо затваряха дюкяни, заключваха порти и тичаха към площада, гдето се събра след малко почти целият град.

Когато деспотската дружина минаваше край къщата на железаря Курт, на портата застана едра, хубава мома. В русите й коси бе натъкната китка пламтящи божури. Като я зърна, Слав леко кимна с глава, махна с ръка.

Момата се затече, вдигна към него пълни с обожание и укор сини очи.

— Дай ми чаша вода, Маврудо — каза меко деспотът.

И когато русокосата девойка се спусна да му поднесе чаша бистра, студена вода, той тихо пошъпна, навеждайки се да я поеме от подноса:

— Защо ми се мръщиш? Какво пак се е случило? Не се остави от тоя обичай!

— Ти ме забрави… — отвърна с горчивина Мавруда — омръзнах ти вече. Не ти ща гердана, на̀, вземи си го… — и тя посегна към бялата си шия, където се виеше тънък наниз от сини зрънца и сребърни халки.

Деспотът се навъси, сложи чашата на подноса, избърса с длан въсите си, дръпна юздите на коня.

— Всички само едно и също знаете… — пошъпна той с досада и махна с ръка. — „Забрави ме, омръзнах ти.“ Слушай, довечера…

Ала изведнъж пресече думата си. Момата бързо бе изтичала към къщи. На портата на съседния дом се бе подала любопитна глава на старица.

На площада людете с радост приветстваха деспота си. Всички бяха доволни от веселия, малко лекомислен нрав на младия момък, който винаги лично наблюдаваше дали в земите му се изпълняват строго законите на кумерка^[2], съдебните глоби, търговските берии, войскарският митат, задължението за зидане на градове и блюстене на тъмници.

Доволни бяха и от това, че не са длъжни да покоряват глава на Бориловото царство.

Кастрофилаксът^[3] на Цепина извести на населението, че местността е застрашена от бран и обсада. Затова всеки трябва да си приготви необходимите припаси и при първа вест да се вдигне с челядта си в крепостта. А всеки мъж, годен да носи оръжие, трябваше още до вечерта да се стегне за поход. Врагът бе наближил родните места и всеки трябваше да отиде храбро да ги брани. Две неприятелски войски застрашаваха с разруха, плен и пожар хубавата им страна.

Но кастрофилаксът не бе още довършил посланието си, когато навалицата зашумя, раздвижи се, отдръпна се да стори път на двама гончии, които долетяха върху морни коне пред деспота.

— Цар Борил разбил латините при Боруй…

Слав прехапа устни. Пълното му лице стана жълто като дюля. Какво щастие, че все пак той се бе позабавил, че не бе отишъл на помощ на латините, преди да узнае изхода на битката… Какво би било положението му сега, като съюзник на латините, пред един Борил, който се завръща от победен поход към Константиновград?…

Той избърса потта, която обилно течеше по врата му, въздъхна дълбоко. Каза на кастрофилакса да държи за всеки случай войските готови за следващия ден. И се върна обратно в буен галоп с дружината си към калето с пламнало в тежка грижа чело.

С Борил щяха все пак да се разберат без бран. Той щеше да се съгласи в края на краищата да получава от деспота данък и да го остави свободен в областта му, без да се заема с трудната обсада на укрепената Ахридос. Разбира се, тази спогодба няма да попречи на деспота все пак да си крои своите тайни планове и въжделения. А ако Борил не искаше мир и споразумение — нека заповяда. Слав щеше да му покаже колко е мъчно да се напада непристъпната Цепина, докато зад гърба му стоеше все пак един многолик потаен враг; сръбският жупан, венгерският крал, солунските барони, епирският деспот, Константиновград, Стрез, Йоан-Асен…

Повя хладният вечерник, зашумяха вековните околни гори. Когато конниците изтрополиха по каменистата настилка пред главния вход, небето бе цяло побеляло. Само далеч зад сините планини на запад димеше пембеният пушек на заника.

Като отговори с няколко думи на майка си, Слав отиде вкъщи, съблече тежките си премени, остана по лека туника, разхлади се от праха и потта в басейна, съграден на няколко крачки от водоемната, хапна на крак, след това се изкачи на високата наблюдателна кула, която се издигаше по средата на укрепеното място.

Вятърът разхлади топлото му чело, проясни замъгления му взор. Той дълго стоя сам и замислен на върха на кулата, загледан в чудните гледки, които се разстилаха пред него. Околовръстните планински върхове тъмнееха в гъста зелена багра, по-далечните се изрязваха яркосини сред бледостта на небето, докато най-отдалечените чезнеха, окъпани в светла небесна мъгла.

А сред това море от върхове, хълмове и долини далече на изток се простираше равнината: едничкото място, откъдето можеше да бъде нападната крепостта. И окото на деспота не се откъсваше от това опасно, злокобно равнище.

Той погледна надолу към стената, която се спущаше от кулата до защитния обръч и бе построена тъкмо срещу полето. По стената имаше многобройни отвори, от които храбрите му стрелци можеха да се прицелват с точността на соколов взор. Той пресметна. Гончиите се бавили по околни пътища пет дни, докато дойдат при него. Бояли се да не бъдат заловени от Борилови или Ерикови хора. А битката при Боруй е станала два дни преди те да научат за нея. Значи, за седем дни победните Борилови войски ще са успели вече да изгонят латините къде Аркадиопол^[4] или Русион^[5]… А на връщане те можеха да стигнат до земите му не по-рано от една седмица…

Изведнъж той вдигна с внезапно движение ръката си към очите, закри чело от лъчите на залязващото слънце, взря се в далечината.

Стори му се, че изумява.

Равнината бавно се изпълваше с блясъка на оръжия, като пъстри потоци се разливаше многобройна конница по цялото поле, вятърът донасяше цвилене на коне, тропот на хиляди копита, развяваше пряпорците на копията и перата на шлемовете…

Рицари! Латини!

Слав стоеше изтръпнал, сякаш закован на мястото си. Не можеше да разбере, не можеше да проумее…

В долните катове под него стражите нададоха тревожни викове. Целият крепостен обръч се изпълни изведнъж с хиляди гласове, тропот, ужасени писъци. След малко той чу нечии бързи стъпки да тичат нагоре по стълбите. Заедно с възбудените челници и кастрофилакса се втурна и госпожа Тамара, трепереща, извън себе си. Тя се спусна към сина си, прегърна го силно и крепко:

— Синко! Славе! Ето ги! Идат!

Деспотът нетърпеливо се освободи от ръцете на майка си, обърна се към алагатор Петър:

— Веднага да се извести на градските люде да бягат към крепостта!

Алагаторът се поклони, вдигайки ръка за поздрав към челото.

— А опълченията, Твоя Светлост? Да бъдат ли готови за поход?

Слав се замисли за няколко мига, сви вежди, задиша тежко.

И взе решението си:

— Опълченията — нека чакат втора повеля. Сега ще заминат пратеници до латинския император.

 

 

След като остави за свой наместник във Филипопол фландърския рицар Жирар дьо Стрем, Анри обсади Славовата крепост Кричим и разпрати отреди към всички останали твърдини в областта.

Деспотът на Цепина трябваше да признае властта на латинския император или трябваше да приеме борбата с него.

Ала веднага Слав бе проводил пратеници с предложение за мир и приятелство.

Затова сега в лагера на латините очакваха да пристигне сам деспот Алексей-Слав, който да поднесе почитта и покорството си на императора.

Бяха издигнали най-хубавата шатра: висока, кръгла, със завеси от копринено кадифе, подплатени с атлаз. Вътре по средата поставиха ложе, покрито със завивки от ален сатен, везан със злато. Пред ложето постлаха мека тигрова кожа.

Там седеше сега император Анри, заобиколен от всичките си най-знатни барони, облечени в лъскави бранни доспехи, с шлемове на главата и саби със скъпоценни дръжки, запасани на кръста. Връз туниките, надянати над ризниците, бяха извезани червени кръстове.

Навън засвириха тромпети. Един валет^[6] се втурна в палатката и съобщи, че деспотът на Цепина е пристигнал с людете си.

Анри даде знак да го въведат при него. Наредени в кръг около императора, с десници, опрени върху дръжката на меча, бароните впериха любопитно очи към входа на палатката, където двама оръженосци вдигнаха тежките завеси.

На прага застана млад пълен мъж с черни като враново крило очи и коси, с лека плетена ризница под широката надиплена на кръста ленена туника, която стигаше до глезените му, и нисък кръгъл шлем без перо.

Той се отправи към императора, коленичи, целуна обущата му, след това вдигна глава и целуна десницата, която Анри милостиво му подаде.

— От твоите послания разбрах, че желаеш мир и добро приятелство с латините — каза меко и любезно Анри, като стана и повдигна деспота, а след това седна отново, сочейки му стола до себе си. — Съветът на моите високи барони е доволен от твоето предложение и е съгласен заедно с мене да ги приемам.

Лека усмивка разведри пълното бледо лице на деспота, който почтително бе седнал върху крайчеца на предложения му стол.

— Ние сме съгласни да ги приемем — добави Анри, — при условие ти да станеш наш човек, да признаваш моето сюзеренство, да ми отдаваш почит като на свой сеньор.

Слав бързо пресметна, че не му остава нищо друго освен това, да приеме предложенията на Анри, стана, поклони се отново и заяви, че е съгласен с всички тези условия, като настоя само да запази своята българска деспотска титла.

Бароните приеха желанието му.

Тогава Ансо дьо Кайо и Жан дьо Борен донесоха договора, който обявяваше деспота на Цепина за васал на империята. Анри и Слав го подписаха. След това Слав даде тържествена клетва за вярност и лоялност към своя легитимен господар.

В мига, когато Слав слагаше подписа си, ръката му леко трепна. Очите му се оросиха в едва забележима влага по челото, по врата му изби червенина.

От този миг той вече се отделяше от своя род.

Ала в същия миг той усети как някакъв тежък товар олекна на сърцето му. Лекомисленият му нрав не понасяше дълго време колебанията и грижите. Веднъж решил и направил нещо, той преставаше вече да мисли за него.

В шатрата се разля весел шепот, по лицата на рицарите цъфна усмивка. Задрънчаха ризници и саби.

Навън валети постилаха походна трапеза, изстудяваха напитките, редяха полски цветя и клончета между подносите. След победоносната войска бе пристигнала императорската кухня с редки лакомства, донесени от Запад с фландърски галери. А заедно с кухнята бе дошла и дружина весели амазонки, приятелки на някои от кавалерите. По петите им следваха и многобройни леконравни дами, ромейски куртизанки, сирийски танцувачки.

Кипна весел пир. Размесиха се латинските барони със Славовите боляри, обадиха се закачки и смехове. Екна буйна рицарска песен:

Шлемът светка…

перото се вей.

Скъпий камък блеска

връз щита!

Тълмачите вече не можеха да следят бързината и игривостта на въпросите и отговорите. Всички почнаха да се разправят само със знаци. Общото веселие надмина всяка граница, когато Слав изпя една гласовита песен с много провиквания и скокливи ритми, чиито думи рицарите схванаха повече от смешната му мимика и ръкомахалия:

Змей залюби, Лазаре, три девойки,

първата е, Лазаре, Дренополска,

втората е, Лазаре, Овчеполска,

третата е, Лазаре, Виногорска…

Всички бяха възхитени от буйния нрав и веселост на деспота.

Настрани музиканти подсиляха настроението с игриви ритми на флейти и барабанчета. Анри като фръзец особено обичаше сиренето. За него бяха донесли нарочно сирене от Бри и Шампан. Щедро се лееше в сребърни чаши любимото питие на кръстоносците — хипокрас, направено от вино, мед и източни подправки. За разхлаждане поднасяха сиропи от зарзали и череши.

Изведнъж сред общото веселие на маршал Вилардуен хрумна нещо, той се наведе и пошъпна няколко думи на високия гост, който кимна с бързо и живо утвърдително възклицание. След това отиде при Анри, който седеше отсреща, и също му каза тихо нещо. Зашъпнаха, зашумяха всички присъстващи, някои високо изказваха одобрението си, запляскаха с ръце, скочиха към императора, почнаха да го молят и увещават.

Най-много настояваше маршал Вилардуен. Смаян от предложението му, Анри се опита да възрази за последен път:

— Но тя е съвсем малка, драги ми Жофруа, какво говорите… Изабел е още дете!

— Така се струва на бащиното ви сърце, сир, ала принцесата отдавна вече привлича очите на младите кавалери… Само вие не сте забелязали това!

— Момъкът е приличен и добродушен. С този брак ние ще закрепим със сигурни връзки един мощен съюзник… Така ръцете ни ще бъдат развързани към Ласкарис и Биандрате… — добави Ансо дьо Кайо.

Императорът помълча малко. Хвърли още веднъж замислен взор към деспота, който не бе нито стар, нито грозен, но не можеше да се нарече красавец. Въздъхна едва забележимо. И реши да пожертва младостта на дъщеря си.

Деспотът стана, пъргаво отиде при Анри, отново прегъна коляно пред него.

— Сир — каза той, — узнах, че вие имате дъщеря, която моля, ако обичате, да ми я дадете за съпруга. Аз съм твърде богат със земи и съкровища от сребро и злато. А в моята страна ме смятат за доста знатен човек. Затова ви моля да ми я дадете.

Отново настояха бароните пред императора.

— По този начин той ще ви служи по̀ на драго сърце и по-искрено — му пошепна Пиер дьо Дуе.

Тогава Анри се изправи. Нежното му лице бе развълнувано. Той преглътна сълзите, които бяха готови да избликнат в гърлото му. Обърна се към бароните:

— Щом ме съветвате да се съглася, господа, аз скланям.

Тънка усмивка проясни наскърбените му очи. Той повика деспота при себе си и му каза:

— Слав, аз ви давам дъщеря си с надежда, че бог ще ви дари радост от това, като ви подарявам цялото завоевание, което направихме тук, с условие, че вие ще бъдете мой верен човек и ще ми служите. След това ще ви подаря и Велика Влахия, на която ще бъдете господар, ако това е угодно богу и ако бъда жив.

Поразен от голямото му благоволение, Слав падна просълзен в краката на императора, докосна устни до края на туниката му. Анри се наведе, прегърна го и го вдигна. След това те се целунаха три пъти.

В чест на новия си другар бароните изиграха един бавен ритуален рицарски танц. После отново почнаха песните, яденето, смеховете… След като императорът и деспотът се оттеглиха в шатрите си, към трапезата се присъединиха и веселите дами. Доведоха и сирийските танцувачки, които под вихрения ритъм на кимвалите и дайретата умееха да танцуват, леки като вятър, по оловни топки, наредени в правилни фигури.

Слав се завърна в Цепина, обезумял от гордост и щастие. Той бе постигнал не само мир и приятелство с латините, а и това, на което никога не бе се надявал: да стане зет на императора и да бъде господар на цялата завзета от него област…

Мисълта за младата годеница не му даваше покой. Пламнал от нетърпение да я види и да определи по-скоро деня на сватбата, той отиде още веднъж при латините, които бяха отседнали за почивка в Станимашката крепост. Там те уговориха окончателно деня и мястото на венчавката, която трябваше да стане в Константиновград.

Трогнат от въодушевлението и сърдечността на бъдещия си зет, Анри му подари любимия си Байар: игривия жребец с лъскав червен косъм и обнизана с бисер грива. След това накара брата си Евстахий заедно с два отреда, съставени от фръзи и ромеи, да изпроводи деспота до крепостта му.

А сам замина обратно за Константинопол, за да подготви тържествата за сватбата на едничката си дъщеря.