Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава XII

Част от ловджийската глота се беше завърнала в Търнов, а другите бяха останали в гората да дирят загубеното момиче, когато Мария излетя с луда бързина по Боярски рът, премина, без да се спре, предните затворени дворчета на крепостта, не погледна никого, не продума никому, скочи от жребеца пред малкия вход на палата, изтича нагоре по стълбите, затвори се в стаята си, хвърли колана, щита и копието на земята, падна въз ложето си и остана така, закрила глава въз възглавието, неподвижна, сякаш мъртва.

В стаята се втурна Дафина, изплашена, тревожна, със зачервени от плач очи. Изтърча до девойката, помъчи се да вдигне главата й.

— Света Филотейо! Детето ми! Благодаря ти, света Троице! Загубила ли беше пътя? Какво ти се случи? Болна ли си? Маро! Марийо! Защо не ми отговаряш? Боже, какво му е на това дете?

Влязоха тълпи оръженосци, песяци, прислужници. Застанаха неподвижно до прага с широко отворени очи, учудено втренчени в момичето. След малко дойде госпожа Теодора, накара ги да излязат навън, остана сама с Дафина, седна до ложето.

— Марийо… — позова тя тихо и погали с ръка главата на царкинята. — Не се плаши… Кажи… Случи ли ти се нещо по пътя?

Момичето полека се надигна, седна. Очите му бяха сухи, бляскави. Ръцете му леко трепереха в ледена треска. То прихвана челото си.

— Боли ме глава. Не ми е добре… Ще си легна, оставете ме…

И отново се отпусна на ложето. В това време влезе Целгуба.

— Марийо! — прозвуча остро и гневно гласът й. — Биваше ли да ни разваляш празника с твоите детинщини! Какво беше това хрумване да напущаш людете си и да се залуташ сама? Цар Борил каза, че си още малка да участват в ловджийски глоти и други път няма да те взема с нас…

Тя се обърна към Дафина:

— Върви съобщи долу на боляра Добромир, на княгиня Белослава и на болярката Люляна, че Мария се е върнала жива и здрава, само че не е още дорасла за лов, изплашила се е малко и сега не е добре. Затова и довечера няма да слезе на тържеството.

Мария се обърна. В очите й се таеше толкова страшна омраза и отвращение, че царицата потрепери. И добави:

— Чакай, Дафино! Кажи им, че ако й стане по-добре, ще дойде. Хайде сега върви!

Целгуба приближи към девойката.

— Колко ми се разсърди, като казах, че не е дорасла за лов и няма да слезе довечера на тържествата!

Долу по стълбите се зачуха бързи стъпки, високи гласове. Стратор Бойко влезе развълнуван:

— Царкиня Мария убила глигана! Като я дирили из забела, намерили звера на една полянка, прободен през шията с копие! А край него лежали разкъсани два от нейните загари! Какво премеждие! Каква смелост!

Царицата застана поразена. Госпожа Теодора плесна с ръце и прехапа устни.

— Нима ти можа да убиеш глигана? — попита недоумяваща Целгуба и посегна да улови ръката на девойката.

Изведнъж Мария се отдръпна рязко и бързо, сякаш докосната от гнусно влечуго:

— Махни се! Оставете ме! — се изтръгна от устните й гневен стон. И тя се отдръпна до стената, цяла трепереща и побледняла.

— Разбира се, какво сме се насъбрали около момичето тука — каза госпожа Теодора, — то не е преживяло малко този ден! Нека го оставим да си почине! Да се успокои… — Тя стана, направи знак на Целгуба да си тръгне. — Билено, ще стоиш тази нощ тук и ако на княгинята й стане по-зле, ще дойдеш да ми кажеш! Хайде! — се обърна тя към царицата. — Трябва вече да се обличаме, някои гости са канени по-рано. За вечеря…

След като двете жени излязоха, Мария скочи, накара Билена да си отиде под предлог, че иска да спи на спокойствие, защото е много уморена. Изпрати прислужницата, затвори вратата. Отиде до отворения прозорец и дълго стоя права до него с взор, впит в далечината, замислена, неподвижна, със сбърчени вежди.

Навън свиреха смяна за трета стража. Отдолу се носеше глух шум от дрънкане на подноси и блюда, чаши и ножове. Дворът на палата бавно се изпълни с викове и кочияши, тропот на коне, сподавена глъчка.

Небето стана яркомораво. Само зад чезнещия ръб на бледосинята планина още се издигаше аленият дим на залеза.

Мария полека се отдръпна от прозореца. Неволно се запъти към малката икона на свети Димитър, пред която блещукаше кандило, в пезула между източната и южната стена; полека се смъкна на колене, издигна трескав взор към лицето на светеца.

И в сърцето й отекна страшна и жестока клетва.

 

 

Градът се изпълни с възбуден кучешки лай, весели провиквания, коли, натоварени с дивеч, буйно препускащи ловджии, звуци от фанфари, женски смях…

Из тъмните улички блеснаха — многобройни и кървави — веещи се пламъци на борините. Дружини слуги водеха, вързани за ремъци, неспокойно дърпащи се загари.

Пред палата на покойния княз Белота от доста време стояха двама души на коне, несмогващи да довършат буйния прилив на въпроси и отговори, които извираха от устните им.

— Вярно ли е, че само заради мен си дошъл на лова? — попита за стотен път галено Белослава. Под светлините на борините едрите й черни очи загадъчно сияеха сред трептящата игра на миглите.

— Вярно е. Само да те видя… Толкова отдавна не се бяхме срещали… Помниш ли кога се видяхме за последен път? Миналата есен на празника на свети Димитър! Вярно ли е, че майка ти пак ще се върне в Карвуна?

— Нали ти казах, че тя дойде само защото аз много й се молих, ала щом си уреди работите в Търнов, пак ще си отидем! Използваме царските милости, за да подредим имотите си тука…

— А защо й се моли толкова да дойдеш в Търнов? За кого ти беше мъчно тука?

Той приближи коня си до нейния. Посегна, улови ръката й.

— Белославо! Утре ще дойда да говоря с майка ти. Ти няма вече да се върнеш в Карвуна при Понта… Ще те заведа при моята майка, в бащините кули край Камчия… Значи, довиждане до утре!

Белослава гиздаво вдигна рамене. Наведе очи, потупа коня си по темето, по лебедовата шия.

— А защо утре? Няма ли да се видим довечера в палата?

— Вие ще ходите ли? — попита учуден младежът.

— Мама — не. Макар че траурът ни изтече. Ала аз, защо да не отида… Всички ще отидат… Защо не… А ти?

Добромир смръщи вежди. Въздъхна.

— Аз няма да дойда, Белославо.

Момичето сви устни, глезено му се закани с пръст.

— Не ставай смешен… С това нищо няма да покажеш… Ето и Драготови ще отидат, Дейкови, Шишмановци… Нима те са Борилови люде? И пак… Ще те чакам.

Лицето на момъка трепна в болка.

— Белославо!

— Ще те чакам… Само зарад теб ще отида, Мирчо!

Той улови ръката й, безмълвно я целуна един-два пъти.

— Нали ще дойдеш? Сбогом! Довиждане! Бързам да си сменя рубата! Да видиш колко хубаво ще се нагиздя, няма да ме познаеш…

Добромир я изгледа с разширени зеници. Наистина човек не би я познал отдалече, тъй кръшна и закачлива бе станала, с изгарящ огън в големите, тъмни очи.

„Дъщеря на Зоя… А може би и на Иванко…“ — мина като светкавица през ума на болярина тъмният слух, носен от ухо на ухо.

Какво от това! Не беше ли му все едно чия дъщеря е това прекрасно момиче, дали в жилите й тече кръвта на неверния красавец Иванко или на строгия княз Белота… Нали тя го обичаше, нали само за него щеше да бъде тъй безумно хубава — лицето й светеше в мрака нежно и бяло като крин…

— Сбогом, Добромире, до тази вечер!

— До тази вечер, Белославо!

Момъкът размаха шапка, препусна коня си с пламнало чело и размътен взор. Луд възторг разпъваше широките му гърди, пълнеше сърцето му с неспирна песен. Сребристосиня нощ слизаше над затихващия град. Огромен месец, изникнал зад черните назъбени стени на Царевец, сипеше сребърен дъжд по покривите на къщите, по кръглите неравни камъни на уличките.

Добромир свали калпак, лек ветрец развя косата му, разхлади горещото му чело.

Във въображението му се нижеха мамещи образи…

Там, край тихата родна Камчия, далеч от гнусното гнездо на узурпатора, той щеше да заведе млада съпруга, далеч от интригите на неверни боляри и безлики другари, той щеше да работи сред преданите си отроци бащините земи, наследствените имоти.

Когато наближи дома си, из сянката на една порта излезе непознат мъж, загърнат в плащеница, с наведен над челото калпак. Добромир се озърна, сложи ръка на меча си. Людете му го бяха отдавна изпреварили със загарите, соколите и лова. Вероятно се дивяха вече на голямото му бавене.

Непознатият препречи пътя му:

— Здравей, болярино Добромире! — И той му подаде бързо някаква хартия, сгъната на четири. След това, докато Добромир отвори уста да го попита от кого е писмото, той се затече надолу по засенената част на улицата и изчезна.

Добромир бодна коня си, изкачи наведнъж баира до бащиния си дом, бързо скочи от седлото, подаде юздите на стария Никола, влезе вкъщи.

Под треперливата светлина на един двусвещник той прочете следното:

„Добри приятели имат доверие в тебе. Нека утре вечер точно в първия час преди полунощ синът на Сеслава влезе в малката портичка откъм западната ограда на дома, който се намира трети поред, като се тръгне надясно, нагоре по Симеоновата улица, след моста. Ако имаш другар, комуто да вярваш като на себе си, доведи и него…“

Синът на Сеслава! Сякаш шилеста кама го бодна в сърцето… Нима през последните дни той не бе забравил, че баща му е умрял в Бориловата тъмница? Огнена вълна срам заля врата, бузите, качи се към челото му.

Тази вечер напразно младата княгиня Белослава стоя тъй дълго да се гизди пред малкото си огледало от излъскано сребро.

Боляринът Добромир не дойде на царската забава.

Една сутрин много рано някой похлопа на портите на жрънката. Млинар Ханко и жена му се спогледаха изтръпнали. Децата се спотаиха край огнището. Кой идваше по това време и за какво добро? Людете не бяха свикнали някой да ги дири за хубаво нещо. Или побирчии ще приберат добичета и посъдини, или пратеници на севаста ще известят някоя нова глоба или наказание. Ала някакъв игрив глас напомни на хрътовете да не препускат и те веднага разбраха кой е нечаканият гост. Навън изцвили кон. Ракида се спусна да отвори и двете с майка си се постараха да сторят поклон според търновските обичаи.

Мария влезе, следвана от някаква стара жена и двама прислужници. Носеха храна и дрехи. А баячката извади от една върбова кошница гърненца с церове, торбички със сушени билки. Тя дълго разглежда болния крак на жрънкаря, като клатеше глава и сумтеше.

— Ако е бил навреме натопен в котел с кръв от току-що заклани петли, щеше сега да е здрав като другия. Вече доста е излинял. Нищо. Пак ще го оправим и ще почнеш да ходиш… Къде е премръзнал? И откога? А после го е пресилил. Сирмосал е…

Лицето на млинарката светна. Да оздравее! Да заработи отново! Да си платят тежките дългове…

По брадясалото лице на болния се изписа бледа усмивка, ала тъжна и замислена.

— Някога бях як като дъб. Не знаех болест какво е. Кракът ми премръзна в битката при Русион. Ех, каква зима беше то… Невиждана по тия краища…

Докато знахарката вареше на огнището своите билки, Мария седна на ниско трикрако столче край постелята на болния и се прехласна в чудния свят на спомените.

— Тръгнахме посред най-лютата зима две седмици след Нова година, понеже куманите не могат да издържат горещините на южните предели. Никой не се надяваше, че по това време ще тръгнем в поход за бой. Бързахме да слезем надолу, за да разделим латинските сили. Цар Иваница остана в Романия с голяма част от войските, а ние поехме към Солун. Мразен вятър сипеше сняг в очите ни, с ръце проправяхме път на конете сред преспите. Станувахме за кратко в горите, изсичахме дърветата и си палехме огньове сред празното място, тогава пък ни лютеше пушекът в очите… Ловяхме дивеч, печахме го на жарта, посгрявахме ръцете си и пак тръгвахме кой увит в плъстена гуня, кой в кожух, надянат върху ризницата. Понякога си полягвахме, закрити от някое хълмче, и пак поемахме. Една сутрин се събуждам целият засипан със сняг. Скочих. Разтърках се. Тогава не усетих болка. Ала после… Сложиха ме в кола с припаси и оръжие. Да бях полежал тогава, може би щеше да ми мине по-лесно. Ала още на другия ден поех наравно с другите. Отредът ми беше във войските на войводата Манастър…

Жрънкарят забеляза, че Мария сви вежди и заговори за друго.

— А какъв пек ни е жарил при Сер! Не знаеш кое е по-страшно — студът или горещината… Когато стигнахме до Места, хвърлихме се като жаби в реката.

— И после, как превзехте Русион? — го пресече Мария.

— Няма никога да забравя как се дебнехме там като котката и мишката. Тъкмо се окопаем южно от крепостта и рицарите вече поели към стана ни. Дорде пристигнат — нас ни няма вече. Разпъваме шатри на север от крепостта. Дорде ни намерят там, ние вече опираме стълбите до градските стени. Рекат ли да се върнат да ни нападнат откъм гърба, ние вече сме офейкали и ги дебнем скрити в горичките от двете страни на друма… И отведнъж налетяхме връз тях!

Бившият войскар се изсмя от все сърце, но изведнъж сгърчи лице и се хвана за плешката.

— Това пък ми остана от битката край Дренополе… Хубаво ме хласна в гърба един латинец с дръжката на счупения си меч. Уж лежеше мъртъв. Не съм го видял кога се изправил. На края щеше да ми види работата! То какво беше пък там! Като се изпочупиха оръжията, с ръце се хванахме за гушите. Смъквахме ги от седлата, с кама им разчупвахме нашийниците, с ласо ги улавяхме, когато се опитваха да побегнат… Ала цар Иваница не задържаше пленници. Простите войници ги пущаше да си отидат по домовете, съпроводени до границата от наша стража. Залавяха само знатните рицари. Но колко ли бяха останали и те! При Дренополе паднаха убити повече от триста. А после, при Русион, сто и двадесет. Така се сломи силата на кучите синове! Пречупи им се гръбнакът — завинаги. Сами си го сториха злото! Що диреха по нашите земи?

— И ти ли си бил в боя, когато плениха латинския цар? — попита с горещо любопитство Мария.

Болният посочи към стената. Там, между огнището и лавицата с лъснатите бакъри, бе окачен дълъг щит със заострен край.

— Оттам ми е останал спомен… И желязна ризница си бях взел. Ала я продадох лани на един млад войскар. Бяхме останали без пукната аспра.

— И ние миналата зима изпродадохме всичко по-скъпо, каквото си бяхме донесли, когато избягахме — промълви като на себе си знахарката, загледана в пламъците на огнището. И кой знае дали от пушека, изтри очите си.

— Ти откъдешна си? — запита любопитно млинарката, която шеташе около старата жена и й помагаше.

— Бежанци сме от Мосинополския край… Моят внук беше от нашенците, които нападнаха солунския крал, когато минаваше с людете си край селото ни. Ех, какво чудо невидено беше то! Втурнаха се веднъж мъжете вкъщи като несвестни. Солунският, солунският! Викаха, диреха лъкове и стрели, грабнаха сърпове и мотики, ножове, кой каквото можа. Побягнаха някъде. Кой на кон, кой пеша… Латинските главатари имали среща из нашия край. Решавали кога дружно да нападнат българския цар. И като се спогодили, всеки тръгнал към своята престолнина, единият към Цариград, другият към Солун. Ала зла орисия тикнала краля да мине през селото ни. Тук си найде края, поразеникът. Шега му се чинило на Монферат да минава през земи, където живеят българи. Не е смятал, че необръжени люде ще смеят да нападнат такива железни войскари като неговите. Малкият нямаше седемнайсет години, ала и той хукна подир връстните люде. После съпроводи дружината, която отнесе осолената глава на краля в Търнов. И казват, че никога през целия си живот цар Иваница не бил изпитал по-велика радост! Ала после… Ех! Нямахме божия милост да видим трайна свобода. Загина наш Калиянчо и всичко се провали. Да изсъхне ръката, която го погуби! Сега нямаше да теглим тука като кучета, далеч от родния дом. Преселникът всекиму е недраг. Чужди хляб яде, на чужди праг седи, кой го не подритва. Ама можехме ли да останем там, когато пак се върнаха латините?

— А къде е сега внукът ти, бабо Севдано? — живо попита Мария.

Старата промърмори нещо нечуто и девойката разбра само, че момъкът бил в немилост пред цар Борила и побягнал някъде…

— Затова не те познаваме. Старата ни баячка почина преди две години — каза млинарката, — то не се знае от какво умря току изведнъж — и жената сниши още гласа си, — казват, че предрекла нещо, което стигнало до лоши уши… И никой не я чу, не я видя вече.

Знахарката откъсна няколко цвята от сухия „еньовски венец“, пусна ги в паницата, където разбъркваше мед, меча мас, ракия, брашно от ленено семе, бял тамян и синап, а други стръкове пусна в котлето, където бъркаше вода.

— След смъртта на цар Иваница избягахме всички тук. Не се търпеше вече латинското тегло. Дотегнало ни беше ромейското толкова години. Като диви зверове налитаха латините да грабят. Вдигаха житото с коли, обираха лозя и бостани, отвличаха стадата, посрамваха моми и невести… Когато нашият кефалия побягна, преоблече се като дрипав просяк, а дъщерите му се сториха на прегърбени доземи баби с изкаляни лица и парцаливи дрехи…

Мария се усмихна. Звънко се изсмяха Ракида и майка й.

— А сега стана тука най-прочута знахарка и баячка. Всеки тебе дири. Откъде си изучила тия изкуства, бабо Севдано? Откъде знаеш какво да слагаш в котлето? — попита царкинята, която внимателно следеше всяко движение на билярката.

— Тия билки сама си ги бера през нощта, когато Еньо навлича кожуха и тръгва за сняг. Тогава са най-целебни. Това е цвят от папрат, а това тинтява, това пък синя жлъчка. После ще пусна и татул. От баба и прабаба си имаме тая дарба. Учила съм, като съм гледала. Постя. Месо не ям никога. От незапомнени времена в нашия род сме били все бавачки и знахари.

Мария изгледа младоликото лице под белите коси, очите, които лъщяха като стъкло.

— А можеш ли да вещаеш бъдещето?

Тракийката бързо я изгледа изпод вежди. След това втренчено се загледа в огъня. Клепачите й трепнаха няколко пъти, затвориха се. Лицето й се сгърчи в страх и почуда, сякаш поразено от някакво невероятно видение. И поклати глава, бързо пошъпна:

— Не. Отдавна не мога вече…

Но Мария разбра, че знахарката се бои. Всяка дума, изказана против управата на натрапника, водеше към кладата. Там горяха и вещиците, които приказваха повече, отколкото трябва. Затова отново се обърна към болния:

— Какво стана после, подир Русион?

— Ех, каква радост беше то! Из цялата страна се понесе новината за новата победа. Змията беше смазана. Но трябваше да се изчисти и последната диря, та ни ромеец, ни латинец да не помислят вече да хвърлят око връз земята ни. Цар Иваница призова по цялото Българско всички люде, годни да носят оръжие, вдигна невиждана рат от кумани и власи, неизброимо множество беше то. Като пролетните цветове по полето. Ден и нощ се ковяха мечове и щитове из ковачниците, строяха се нови и невиждани обсадни оръдия, по Истъра[1] се извозваха из Бохемия острия за сулици, венгерски лъкове. Славни времена бяха те! Навсякъде се разля българската сила, като буря, като горски пожар… Всичко помиташе пред себе си… Аркадиопол, Апрос[2], Панион, Родосто, Хераклея, Цурул[3], Атира… Латините се навряха в Цариград като в меча дупка. Позволиха на ромеите да се изселят кой накъде му очи видят. Всеки трепереше и се чудеше накъде да избяга. Венецианци и генуезци се качиха на корабите си и офейкаха… Понякога нашите навлизаха чак до цариградските порти и избиваха стражите. Ала се връщаха назад, защото Иваница не беше още готов за голямата обсада. Умен човек беше той! Всички преди него налитаха направо на Цариград. И там си счупваха главата. А той — не. Първо гърба си да заварди. По пътя си здрави основи да сложи. Цариград накрай сам щеше да падне. То не става всичко наведнъж. Тогава в Константина града управляваше братът на Балдувин[4] — новият цар Ерик. Когато се бихме при Дренополе, той водеше бой с никейците. Той е по-хитър от брата си и нямаше да падне тъй лесно в клопката като оня горделивец. Ала всеки прави грешки. И цар Иваница също…

— Защо? — попита любопитно Мария. — Какво е сбъркал баща ми?

Баячката леко разтриваше болния крак, който беше сирмосан, и тихо мълвеше вече трети път: „Зажени се Сирма за девет мъжа, от девет осем, от осем седем, от седем шест, от шест пет, от пет четири, от четири три, от три два, от два един, от един нито един. Както се пръснали Сирмините мъже, тъй да се пръсне Ханковата сирма!“.

Млинарят леко изстена през стиснати зъби. Знахарката бе налучкала най-болезненото място. Той побледня, затвори очи, обля се в пот. След това някаква приятна топлина се разстла по болния крак.

Ханко отвори очи. Жена му избърса лицето му с кърпа. Дадоха му да пие от билките.

— Цар Балдувин сбърка, че тръгна да води голям бой, без да дочака всичките си войски да се съберат. Той не познаваше врага си. А цар Иваница бе всичко предвидил, всичко уредил, всичко приготвил за голямата битка при Солун, но едно бе забравил… Змията може да се крие и в пазвата ти…

Баба Севдана намаза платнена ивица с мехлема, който се беше вече сгъстил, след това наложи болното място и силно го пристегна.

Нито звук не излезе от устата на стария боец. Попръскаха го с вода.

И често след това, рано сутрин или привечер, хрътовете подраскваха с крак по вратата на жрънката и весело лаеха, всички тичаха да отворят и засияни, посрещаха девойката, която носеше дарове и храна, радваше се, че болният бе почнал вече да стъпва, да върви, и казваше:

— Разправи сега…

И той разправяше, разправяше. А тя не се насищаше да слуша. Защото чуваше истината от самата уста на народа, който никога не мами, далеч от притворството, свило гнездо в богатите палати и в надменните болярски кули.

Прихлупената стая с изкривени дървени тавани се изпълваше с чудни видения. Отекваше звън от оръжия и конски тропот, дълго и пронизително звучаха бойните рогове. Грозно кънтеше ударът на страшните катапулти. Ликуващи викове се смесваха с вопли и проклятия. Тръбни звуци възвестяваха победа…

Ден и нощ, все надолу към юг… Вредом, където минеха войските на Иваница, всички, годни да държат оръжие, се присъединяваха към тях. Който нямаше меч, грабваше секира, който нямаше копие, нарамваше мотиката си. Тръгваха и малки момчета, идеха заедно с братята си и млади моми. Всеки даваше каквото може, за да се прогонят тугинските нашественици. На два пъти им праща Иваница послания за мир и приятелство. Но те не искаха мир! Те искаха да грабят чужди земи, да отвличат роби, да владеят и заповядват. Тълпи бегълци пълнеха друмовете и пристигаха в свободните български предели. С плач и викове разправяха за изживените страдания, за поразиите, които вършели тия, които божем носеха на гърдите си кръста господен, а плячкосваха и убиваха без всякакво право, горяха села, сриваха крепости, палеха ниви, отвличаха жени…

Ден и нощ с най-голяма бързина през потулени пътеки, по незнайни стари друмища и проходи те слизаха към равна Романия…

Мария слушаше, седнала връз столчето до ложето на млинаря, подпряла лакти връз коленете си, закрила очи с ръце. И през затворените си клепачи виждаше всичко, сякаш беше там, сякаш тя самата вървеше с тия безкрайни върволици бранници, които слизаха по долините на придошлите порои, устремени както Тъжа[5], Арда и Хебърът[6] да се срещнат около славния Адриановград, около Одрин. Там, в равното Дренополе, щяха да се сблъскат две страшни сили, както и преди, в древните времена. Щяха да излязат на смъртен двубой правда и неправда, истина и измама, ново, което иде, и старо, което си отива.

Ден и нощ, при най-голяма тишина, те се спущаха към полето през гори и проломи, през незнайни долове, без да ги усети някой. Копитата на конете бяха увити с платнени ивици, а и те сякаш разбираха, та не смееха да цвилят. По пътя си пресрещаха немощни, изостанали старци, жени, притиснали пеленачетата до гърди, загубени дечица, изплашени люде, които се криеха из горите, и страшен гняв изпълваше гърдите на бойците. Даваха храна на бежанците, коне на немощните старци и изморени жени, отпущаха стражи да ги изпровождат до границата, накъдето бягаше всичко, дирейки спасение и помощ. Ромеи, българи, власи — всичко бързаше по-скоро да стигне клисурите на Хема.

А българските войски приближаваха невидими, нечути… Час по час съгледвачи пристигаха при Иваница и съобщаваха: главните войски на латините потеглили към Дренополе начело със самия император Бодуен, след него потеглил венецианският дож със своите отреди, крепостта на Одрин е вече обградена и започнал обсадният щурм, латините си построили лагер, латините нямат храна…

Царят сбираше войводския съвет под някой вековен дъб или зад някоя висока скала, или край буйните води на някой поток. Там решаваха, там допълняха бойния чертеж, там припомняха правилата на древния „Бранен закон“. И отново полетяваха бързи гончии към предните отреди, които вече оглеждаха местността и даваха последните нареждания: да се изкопаят дълбоки ями и ги покрият с клончета и шума, вътре да бъдат забити колове със заострени краища нагоре, за да се набучат паднали коне и пешаци. Да се определи бродът сред блатистите места, познат само на местните люде. Да се изчислят силите на врага…

А българските сили приближаваха бързо и безшумно, разположиха отредите си зад хълмистите възвишения, в дълбоките оврази на речните долини, между храстите на тъжанските блата тайно, незабелязано. Чуваше се вече трясъкът на латинските катапулти, които удряха одринските стени, долиташе звукът на бойните тръби, които свиреха сбор, утринна и вечерня за венецианци и фламандци, за шампанци и фръзи…

— Цар Иваница определи мястото, където ще се примамят латините, за да ги обградим в първите, а после във вторите клещи. А трябваше да ги примамим в засадата, преди още да са дошли и останалите войски от юг. Преди да са получили нова храна и оръжия. Нашенците бяха всичко изпокрили, нито едно добиче, нито една крина жито нямаше за латините. Няколко стада пасяха по тучните ливади край Тъжа, но ако не получеха наскоро помощ, рицарите щяха да гладуват… Затова трябваше да се бърза, докато не са пристигнали войските им, които се прехвърляха от Никея към Тракия…

Войскарят замлъкна, вглъбен в спомена. Като тъмен облак връхлита куманският отред към стана на императора. Диви викове огласят цялата околност. Обграждат стадата на рицарите и ги подкарват пред себе си. Настава небивала безреда. Грозно мучи уплашеният добитък, коне цвилят пронизително, ехти звън от оръжие, лудо зоват бойните тръби на латинския стан. Тревога! Нападение! Стадата и товарните коне препускат подивели из зелените ливади, едни се втурват към лагера и падат в дълбокия ров, другите ги подкарват куманите пред себе си и ги отвличат. Рицарите се впущат да догонят нападателите, но куманите сякаш летят на бързите си коне и увличат латините в откритото поле, натам, натам към засадата. Ала уморените, облечени в желязо коне започват да изостават. Латините спират. Сякаш невидима сила дебне зад тези притаени оврази и хълмове. Конете чувстват опасността, тревожно цвилят и рият с крак. В луд галоп рицарите се връщат обратно, преследвани от куманите, които ги обсипват с град от стрели.

— А после? — пита Мария.

— След първото нападение на куманската конница латините решиха да не се поддават на такива опасни примамки, които можеха да завършат зле за тях. Беше велики четвъртък. В стана им отслужиха литургия и те бяха тъкмо седнали да хапнат, когато нов кумански отред връхлетя внезапно в лагера им и достигна чак до техните шатри. Побесняха рицарите, че им прекъснаха скъдния обед. Изскочиха пред лагера си, наредиха се по отреди според заповедта на съвета им, без да отговарят на нападението. С насмешка те гледаха кожусите на куманите, дребните им кончета, дебелите дръжки на копията им. Стискаха зъби, мъчеха се да изтърпят, ала сякаш жилени от най-зли оси, най-сетне надменните фръзи не изтърпяха. Никой не искаше вече да чува ни заповеди, ни заплахи.

— И помамиха ли се? — попита с трескаво любопитство Мария.

— Уловиха се в клопката. Пръв препусна с отреда си най-знатният рицар, братовчедът на фрушкия крал. А нашите летят като птици, макар и на дребните си кончета… Току се обръщат, пущат яздешком облак стрели, за да ги вбесят още повече, и пак се губят в далечината сред облаци прах. А ония препускат и не усещат колко са се отдалечили. След тях тръгват втори на помощ на първите, трети на помощ на вторите… Помами се и сам Балдувин!

Мария плесна с ръце в несдържана радост. Очите й блестяха ликуващи.

— Препуснаха със сведени копия за бой. Като желязна стена. Страшни. Гдето минат, помитат…

Мария побледня. Ноздрите й затрепкаха. Със затаен дъх следеше всяка дума на боеца.

— И после?

— Не можаха да спасят графа, рицаря от фрушкия кралски дом, рода̀ и на самия Балдуин Филандър… Нашите ги разделиха на малки купчинки, обграждаха ги отвсякъде и ги сваляха един по един. Защото стрелите ни се плъзгаха по железните доспехи както на коня, така и на рицаря. Дългите им копия ни държаха надалеч. Ала ние сваляхме първо конете с ласо, а после лесно се справяхме с тромавите железни люде. Помамихме главното ядро към вторите клещи, към блатата, към овразите, там, където стояха притаени нашите главни сили.

— Много ли бяхме?

— Много. Те знаеха, че ромеите бяха вдигнали бунт, защото се надяваха на нашата помощ. Те бяха видели как нашите златни лъвове се веят по стените на кулите на Одрин. Но едно те не знаеха — и Ханко гръмко се изсмя, — колко сме много и колко сме близо вече…

— Колко бяхме?

— Над 40 000 конници, а пешаците — безброй…

— А те?

— Смятахме, че са около 400 рицари, които водеха конните си стрелци и многобройни пешаци. Но главните им сили бяха още долу, в бой срещу ромеите при Никея. Тях чакаха те, за да ни нападнат. А в това време се мъчеха да завземат крепостта. Подкопаваха основата на стените, мъчеха се тайно да ги разклатят, като дълбаеха подземни ходове, като изнасяха пръстта и на нейно място поставяха дървета, които щяха да бъдат подпалени. Час по час се промъкваха до нас ромейски съгледвачи, избягали от града, които донасяха за всичко на войводския съвет. Никой още не ни беше усетил и те чакаха спокойно пристигането на войските на Ерик Филандър от юг.

— Затова сте се движили така тихо и незабелязано.

— Както котката дебне мишката, тъй се бяхме спотаили. Само да се помамят да влязат в капана!

— И влязоха ли?

— Да!

Мария скочи, сякаш сега се решаваха съдбините на народа й, тя се залута с непобедимо вълнение из прихлупената стая и слушаше жадно всяка дума. Така! Те не искаха да приемат приятелски подадената десница на Калояна. Те искаха да завземат българските плодни и богати равнини. Те искаха трудолюбивите български селяни да им работят и слугуват. Те искаха да преминат непристъпните хемски проходи и да прострат империята си чак до Истъра и между трите морета… Не! Никога! С какво право? На насилника? Никога! И тя жадно се вслушваше в разказа на стария боец, тръпнеше за всеки следващ миг, за съдбата на страшния бой…

Земята трепери от хилядите конски копита. Въздухът не се вижда от облаци стрели. Грозен рев оглушава цялото поле. Конете на латините падат в траповете и се набождат на коловете. Тежко звънят грозните доспехи. Боят кипи страшен, невиждан. Когато копията се чупят, ласото помага. Битката продължава ръкопашна. Лице в лице. С боздугани и брадви българите разбиват яките брони, разсичат шлемове и щитове. Жилави планинци мятат отдалече камъни с прашки. Падат купища мъртви и от двете страни. Наближава заник, умората почва да надделява. Кой ще издържи последен? Мъчно се сломява желязо с голи ръце. Силите не достигат. Борците редеят. Полека-лека главното латинско ядро наближава определеното място.

— Изведнъж забучаха отдалеч бойни рогове. Трепнахме всички. Кои бяха? Наши ли, латинска помощ ли идеше?

— Кои бяха?

— Познахме по условните знаци. В бърза превара заситниха медните тръби. Нападение! От всички страни! Всички сили! Иваница нападаше!

— И после? И после? Какво стана?

По хълмовете се разлива тъмна вълна като прииждаща река — пешаците на крънския[7] войвода! Из овразите изскачат нови, несметни стрелци — куманската конница! Из ракитаците се издига гора от копия — тежката пехота на Преславската хо̀ра. Вторите клещи се сключват. Капанът се затваря. В него е уловен самият император!

Мария тихо извика. Стисна ръце в несдържан порив. Влага замъгли блесналите й очи.

— А царят къде беше?

— Рицарите видяха, че губят вече всичко. И се струпаха около знамето на императора, решени да го бранят до последна капка кръв. Отляво беше пълноводната Тъжа, отдясно — мочурището. Нямаше накъде. Тогава сред най-гъстата навалица, където се бяха скопчили коне и войскари така, че нямаше къде меч да размахнеш, се развя едно друго знаме. Нашето старо бойно знаме. Не униатското, със свети Петровите ключове. А нашият златен лъв… Той почна да напредва към пряпореца на фръзите. Заграден от щитоносците си, цар Иваница бавно си пробиваше път към латинеца със закритото лице, облечен от главата до петите в желязо. И той, и конят му.

— Как го хванаха? Ранен ли беше?

— Не. Заповедта бе — жив да го заловят. Оня, който се бе заканил да зароби българския цар.

— И щитник — Ханко разправя, разправя, въодушевен от спомена, със светнали очи и развълнуван глас. Мария чува как копия и алебарди се удрят със зловещ шум в щитовете, стоманените саби изтръгват искри от шлемовете, броните звънят с ясен екот. Със сетни сили фръзите се мъчат да разкъсат страшния обръч, но той ги стяга все по-тясно и по-тясно. Тежките им коне потъват в мочурищата. Железните люде биват заловени от местните, които дебнат в ракитаците с коси и мотики в ръце. Тези, които виждат грозната им съдба, препускат обезумели и дирят пробив, за да се спасят в позорно бягство. Безброй убити коне и сержанти запречват пътя на отстъплението. Един след друг падат надменните рицари — цветът на латинското дворянство. Триста железни воини изкупват безумието и дръзката надменност на своя вожд. Купове мъртъвци с разцепени глави и пробити гърди се издигат като тъмен упрек. Помежду им лежат в страшна безреда захвърлени щитове, саби и копия, паднали шлемове, парчета от разчупени наколенници и навратници. А борбата около латинския пряпорец кипи все още страшна, неумолима.

С широки светкавични движения сам Калоян върти меча си вляво, вдясно и като древните царе върви начело на войската си, като се мъчи да достигне мястото, където се намира вождът на врага. Там иска да го срещне той — очи в очи, сред грохота на боя, сред ужаса на толкова смърт и кръв. Там иска да срещне дръзкия нашественик, за да му докаже, че цар Иваница може да му бъде равен и по юначество. Нови копиеносци се сгъстяват около него и го бранят с медните си кръгли щитове.

— Пази се!

Калоян навежда глава и една стрела избръмчава край него. Ловко метнато отдалече копие се забива в коня му. Той скача и се мята на друг… Малкото оцелели рицари продължават да мятат копия, докато някоя тежка българска ръка ги смъкне от коня. Тогава те се мъчат да си проправят път с меч в ръка. Ала някой железен боздуган се стоварва върху шлема или някоя селска брадва нанася звънливи удари върху бронята им. И последните защитници падат. Бягащите ги залавя примката на ласото. Другите, малкото останали живи, които не са успели да се измъкнат в безумно бягство, са вече с вързани ръце — пленници на българите.

Император Бодуен, надменният фландърскн граф, е роб.

В безмерен срам той свежда очи и предава меча си.

Мария слушаше със затаен трепет. Развълнуваното дишане показваше живото участие в изживяното от боеца.

— И после?

Ханко се изсмя доволно.

— После… те бягаха, бягаха с отпуснати юзди чак до морето. Изтрепаха се от препускане. А ние все по петите им. Много от тях се изподавиха от бързината да се качат на корабите си. Другите се изпокриха в Цариград. Венецианският дож напусна обсадения град и стана си, като побягна с людете си, преди още да е видял нашите коне. Солунският се прибра в столицата си. Ех, какви дни бяха те! Да не беше загинал без време Иваница — какво щеше да е сега… След толкова победи… Русион, Филиповград, Димотика… Там пък цяла река отбихме от пътя й… А Солун беше вече в ръцете ни… Велико бе делото на цар Иваница… Лека му пръст…

Старият войскар скрито изтри една сълза от окото си.

Мария въздъхна. И отново страшният въпрос се загнездваше в сърцето й. Защо? Кому бе нужна смъртта на баща й тъкмо когато щеше да завърши с нова победа великото си дело? Коя зла веда бе насочила престъпната ръка на убиеца към тоя, който се бореше не само за свободата на своя народ, но и за свободата на всички народи на полуострова.

Ах, защо не се беше родила мъж, да поеме с твърда десница отново борбата на Асена, Петра и Калояна… Какво да почне с тия немощни девически ръце, създадени да държат игла и вретено… Мария с гняв си спомни, че преди няколко дни мащехата й бе заключила раклата с книгите на цар Иваница и бе наредила да й дадат костен гергеф и тънко платно. Време било да се научи на плетиво и изкусно везмо. А наскоро щели да й дадат стан в тъкачницата на Царевец. Стига е препускала с коне, кучета и соколи из горите, стига е ровила из дебелите книги…

Целгуба наистина изпълни думата си.

Когато след няколко дни Мария отново похлопа на жрънката, жадна да чуе разказа за обсадата на Солун, никой не й отвърна. Напразно верните хрътове драскаха по вратите. Жрънката бе опустяла. Копиеносците й издъниха вратата с един удар. Вътре нямаше никого. Личеше, че людете бяха събрали набързо нещата си и заминали за някъде.

Превисокият самодържец Борил бе дал в дар на един манастир из Подунавието цялото семейство на млинаря, за да работи в манастирската жрънка, а имотът там бе взет от държавата за неизплатени данъци.

Бележки

[1] Истър — Дунав.

[2] Апрос — днешен Кермиен.

[3] Цурул — днешен Чорлу.

[4] Балдуин или Бодуен.

[5] Тъжа — Тунджа.

[6] Хебър — Марица.

[7] Крън — крепостен град близо до днешния Казанлък.