Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава VI

Изгря най-хубавият летен ден, който човек може да си представи. Ясно и чисто от край до край се синееше южното небе, сякаш покров от светъл атлаз. Дорде стигаха очи, се простираше равнината на Загоре, гладка като тепсия, без нито едно хълмче, без нито една долчинка. В радостен унес се издигаше пъстрото цвърчене на птиците, тъй ведро и спокойно бе всичко наоколо, сякаш само за песен и мирен труд бе създаден този божи ден.

Сякаш от двете страни на зелените храсталаци не се дебнеха в смъртна омраза две войски, решили да победят или да умрат.

Още през нощта император Анри обмисли и възложи за изпълнение новия си план. Избрани бяха Пиер дьо Брашйо и Никола дьо Майи да водят отредите, които първи трябва да нападат. След тях идеше ред на Милон дьо Брабан, а подире им следваха войските на Гийом дьо Першуа и Лиенард дьо Мелезъм. Жофруа дьо Вилардуен трябваше да води един отред, който да намери врага и да остане наблизо, скрит и дебнещ, според навика на самите българи.

Защото Анри знаеше, че е лесно да предизвика българите на бой, но мъчно е да ги задържи в равнините. При първото разколебаване те изчезваха в бесен галоп към непристъпните си планини.

Задачата на Вилардуен бе тъкмо да ги посрещне и загради по пътя на бягството им към Хемската[1] планина.

Така че вместо българите да ги изненадат с внезапното си връщане и обграждане, самите те да бъдат изненадани от латините.

Вечерта, преди да си легнат за кратка почивка, един от капеланите на армията, на име Филип, държа мъдро и насърчително слово на войските.

Когато слънцето се издигна високо над небосклона, Анри построи и нареди войската си, като определи на всеки отред по 20 рицари. На всеки рицар даде по 100 сержанти, а за своето собствено прикритие остави 50 кавалери. Трите отреда ромеи остави най-назад, преди ариергарда. Всеки отред носеше знамето на своята родна земя. Всеки рицар, всеки войскар бе облякъл пълно бойно снаряжение.

Капеланите отслужиха молебен, за да им бъде свети дух на помощ. След това изповядаха и причестиха войските. Кръста господен предадоха на капелана Филип, който се качи на светъл кон и застана начело на авангарда. А щандарта на кръстоносците го пое Рене дьо Три.

Херолдите протръбиха на отредите да се разгърнат в боен ред. Зацвилиха нетърпеливо бранните коне, разтърсиха дълги гриви, заплющяха многобройните пъстри пряпорци на копията, развяха се перата по шлемовете, заблестя под лъчите на слънцето цялата войска.

От време на време лек ветрец донасяше далечния грохот, цвиленето на конете, виковете на българите.

Анри обиколи всички отреди и отново ги насърчи с вдъхновено слово:

— Господа, ще ви помоля днес всички да бъдете братя едни към други. И ако поради някакво недоразумение помежду ви има гняв или омраза, всичко да бъде мълчаливо простено. Още веднъж повтарям, не се страхувайте, бъдете смели и самоуверени, защото, ако е угодно богу, днес ние ще ги победим!

В този миг долетя бранник, който предаде вест от маршал Жофруа:

Българите потеглиха вече! Войските им са най-малко два пъти повече от нашите! Ние сме на добре закрито място и ви чакаме!

Като изслуша доклада на маршала, Анри смирено коленичи, прекръсти се и каза:

— Боже велик и всемогъщ, позволете днес да си отмъстим на българите, ако това е вашата воля.

След това той свика бароните и за последен път напомни да не атакуват, преди да им заповяда, защото не бе вече нито детинска игра, нито забава, а жестока бран за живот и смърт.

— Сир — отвърна Пиер дьо Дуе, — можете смело да тръгнете. И знайте добре, че само ако не ми попречи смъртта, днес не ще допусна да бъдете дори четири стъпки по-напред от мен!

Тогава Анри заръча да държат Байар близо до него, завърза шлема си и заповяда да донесат императорските пряпорци. Като пъстър змей се проточи върволицата на авангарда, широко се разля след нея останалата войска: море от светлини и багри, тръбен зов и бойни викове. Все по-ясно залича насреща тъмната вълна на българската войска, която приближаваше към тях с бързина на орел. От удара на конските копита, от крясъците и звъна на оръжията им се разтрепери цялата равнина. Вече ясно се виждаха зелените им копия с дълги боемски острия, накичени с дребни пряпорци, сякаш безкрайна гъста гора, издигаща и снишаваща се от бега на малките коне.

За последен път бароните на авангарда предупредиха людете си:

— За бога, не чакайте първи да ни нападнат! Защото известно е, че който в бран първи нападне живо и дръзко врага, той по-лесно ще го изплаши и разбие. Дано бог не отреди никога честта на славата томува, който не се държи както трябва, в този изключителен час.

Латините оставиха своите едри походни коне и се метнаха връз боевите. След няколко мига двете войски настъпиха съвсем близо една срещу друга и спряха. Латини и българи се виждаха ясно едни други. Българите засвириха тревожно с бойни тръби. Вдигна се буря от барабанен ек.

Настана миг на тръпно колебание. Спогледаха се побледнели латините, смъкнаха наличници, стиснаха силно до себе си щитовете.

Капелан Филип препусна коня си пред първите редици с високо вдигнат сребърен кръст. Гръмливият му глас се разнесе заплашително сред глухия разбунен шум:

— Рицари на светия кръст, не губете дързост! Имайте доверие в Бога, който изстрада заради нас толкова мъки и изтезания, който заради греха на Адам и Ева пое мъченическия път към Голгота, защото по-рано заради късчето отхапана ябълка ние всички отивахме в страданията на мрачния пъкъл. А чрез смъртта на Исуса Христа бидохме изкупени. Който умре тук заради него, ще отиде направо в лоното Аврамово. Всички тия люде с кожени дрехи, които виждате пред вас, не вярват нито в Бога, нито в неговата мощ, а в първото животно, което срещнат сутринта. А вие, които сте добри християни, добри люде, събрани тук от всички страни по заповед на папата, изповядани и причестени от всякакъв грях, вие сте зърното, а ония там сламата… Заповядвам ви да се спуснете против враговете на Исуса Христа! И от Божие име ви прощавам всички грехове, които сте сторили до този миг!

Капеланът отново издигна високо кръста нагоре и го размаха за благослов.

— За светия гроб! — се издигна мощен вик и латините боднаха конете си, спуснаха копията хоризонтално, препуснаха напред.

Залюля се земята, затрепери бистрият въздух. Като два настръхнали облака се сблъскаха вражеските войски. Изви се буря от желязо и пурпур, засвяткаха брони и шлемове, затрещяха като гръмотевици ударите на остри саби и тежки мечове, захвърчаха във въздуха парчета от счупени копия и медни щитове, части от изтръгнати шлемове, разкъсани пряпорци… Зачерви се земята от пролятата кръв.

Заобиколен от най-яките рицари, великанът Пиер дьо Брашйо се стреми да пробие първите редици на българите по посока на средището — там, където се вее Бориловото знаме. Брашйо вдига меч наляво и надясно, стоваря страшни удари, каквито само той умее да нанася, като разсича наполовина и кон, и конник.

Всеки сержант, всеки барон, всеки български войскар, все едно дали е мизиец, тракиец или влах, или куман, има само една цел: да плени чуждия вожд.

Осем реда копиеносци са образували жив плет около Борила. Десет стрелци го пазят с голям щит от върбово дърво, обковано с желязо. Вместо Калояновите знаци: златни лъвове на червено поле, сега пред него плющи новият пряпорец: сребърен сокол връз зелено.

Борил сочи с копието си към хаоса от борещи се тела, където далече насреща се вее Ериковият щандарт: пет златни кръста и два малки щита на тъмносиньо поле.

— Там! Там е Ерик Филандър… Напирайте към неговата страна! — вика той, алчен за подвиг и слава.

А сам императорът, заобиколен от бляскави рицари, облечен в туника от ален сатен, посипан със златни кръстчета, с позлатен шлем и ризница, с веещо се алено перо, яхнал буйния Байар, също сочи с копие към българите, там, където едва има място да се размахва сабя.

— Там! Ето го изменника Борил! Този, който против всяко право и разум се провъзгласи за император! Пробийте защитата му! — вика той, жаден за подвиг и мъст.

— Монжоа! Фландрия! Божи гроб! — отекна като гръмотевица викът на рицарите.

Ала Пиер дьо Брашйо все по-мъчно си пробива път към Борила. Ризницата му е червена. Ръцете му са червени. Повалени от стрелите на българите, хората му падат на купове край него.

— Дайте ми сабята! Копието! За Фландрия! — се обръща императорът към оръженосците си. Гласът му тръпне от зле сдържан порив. Припряното му сърце не трае.

Но Франсоа и Хюг не смятат да изпълнят заповедите му. Бароните са заплашили със смърт всеки, който помогне на императора да излага напразно живота си.

Той повтаря заповедите си. Тогава Хюг отмята на лявото си рамо тежката сабя. Франсоа развява хоругвата. Анри сваля наличника си, стиска копието под дясната мишница. Стегнат от юздата, Байар подрипва, издигайки високо глава във въздуха.

Изведнъж българите започват да се огъват, лявото и дясното им крило се отдръпват назад. След миг те полетяват обратно като ято чучулиги, подгонени от ястреби. Бързите дребни коне на куманите бягат като опънати стрели по посока на планината.

Императорът издига до уста своя рог от слонова кост и свири за преследване. Дългият звук зове към подвиг и саможертва. Сърцата тръпват в буйна тревога. Цялата конница на рицарите се спуща във вихрен бяг подир врага.

— Уловиха се най-сетне! — шъпне тържествуващ Борил. Защото в подножието на планината чакаха скрити още десет негови отреда кумани и власи.

Ала в същия миг пред авангарда му екна оглушителен звън на оръжие, зов от тръби и кларнети, яростни и мощни викове:

— Монжоа! Фландрия! Божи гроб!

Какво бе това? Борил прехапа устни в смъртна тревога. Лицето му стана бяло като платно.

Те паднаха сами в клопката, която бяха устроили на латините. Сами ги бяха научили на своите бранни изкуства. Прав беше алагатор Рекирад, като искаше да ги нападнат още след поражението при Боруй!

Отредите на маршал Жофруа дьо Вилардуен излизат от засадата си, заграждат пътя на врага, нахвърлят се върху самото главно ядро на Борила.

Изненадани и смутени, българите се втурват от всички страни към царя, мъчейки се с отчаяна съпротива да го спасят от плен. В това време пристига преследващата латинска конница. Всички се смесват в хаос от цвилещи коне, диви бранни викове, съскащи стрели, ек от звънливи удари…

Отредът на Никола дьо Майи се спуща да разчупи непристъпната стена на Бориловите копиеносци. Със саби, стрели и копия латините нанасят мощни удари по щитовете на защитниците, трошат копията и шлемовете им, повалят ги с тежко храсване на боздуган по наличника.

Копиеносците на Борила се струпват на куп пред страшния отред и откриват за миг левия си фланг. Един латински войскар се промъква и замахва с копието си право към врата на Борила. Тогава княз Йона пришпорва коня си, спуща се като орел, изпраща една стрела в ръката на смелия войскар. Латинецът улучва зле и промушва гърдите на царския кон, който изцвилва от мъка и подскача на задните си крака. Стратор Константин се спуща и блъсва с копието си гърба на войскаря. Копието му се счупва, той го захвърля, изважда сабята си и поваля латинеца с един страшен удар по шлема.

Нови тълпи кумани и българи се сгъстяват, образуват желязна стена с щитовете си пред Борила, а в това време други му правят път назад. Стратор Константин върти сабята си в кръг и поваля всичко наоколо си. Една гавелота[2] се забива в окото на царския кон, той пада, зарива глава в пръстта и повлича Борила след себе си, като затиска бедрото му под шията си.

Алагатор Рекирад веднага се спуща, измъква царя, дава му собствения си кон и с извитата си сабя почва да коси враговете, които напират все по-близо.

С последни усилия българите се мъчат да продължат битката докрай, да опитат докрай променливата игра на бранното щастие.

Везните на победата невярно играят и винаги се наклоняват решително в последния миг…

Който издържи докрай!

Войводите преценяват опасното положение. Вместо да обградят, сега те са обградени. Всички възможни начини за победа са изгубени. Ала остава все пак още едно. Последното. Този, който стои начело, той да тръгне начело. Един сполучлив пробив — ще ги спаси. Сега Калоян сам би застанал пред тия, които са решили да умрат, би грабнал от ръцете на знаменосеца си своя пряпорец и би тръгнал с отчаяна смелост срещу смъртта, готов да победи или загине с чест…

Стратор Константин предлага на царя да свири за сбор около себе си, за борба до последния човек, за борба до край.

Ала Борил бледнее разтреперан, загубил всяка дързост. Смъква предпазника на шлема си, с бърз поглед се уверява в опасното положение. И под прикритието на кумански щитове почва да отстъпва все повече назад. След това, заграден от девет копиеносци, се спуща със сведена до врата на коня глава в безумно бягство по посока на планините, изчезва. Само облачета прах остават следа от лекокрилите жребци.

За да не забележат латините липсата на царя, алагатор Рекирад връхлетява буйно и внезапно в ядрото на Никола дьо Майн, явно решен да пожертва живота си. Мнозина следват примера му, като се надяват да увлекат останалите храбреци. Поразени от такава безумна дързост, рицарите се разколебават, почват да се огъват, някои хвърлят оръжието си и обръщат конете си назад. Уплахата се шири из редиците им. Още малко, и цялата им войска ще бъде обхваната от заразата на ужаса. Те тръпнат от спомена за преживените в миналото поражения. Самото име: „Българите! Българите идат!“ — ги караше да губят смелост. Да се спасяват, докато е време!

Но вестта за бягството на цар Борил се разнася с чудна бързина от лявото до дясното крило на българите, които вече са се сгъстили в непробиваемо ядро. Те се оглеждат смутено. Никъде не се вижда да се вее царският пряпорец. Пръскат се на отделни купчинки, без ред и без цел, никой не знае вече кой кого води, каква е заповедта на челниците. Латините чувстват разколебанието на врага, възвръщат смелостта си и прегазват безумния опит на Рекирад и другарите му. Притиснал щит до гърдите си с левица, алагаторът още върти меч високо във въздуха и отблъсва всички копия, насочени към него. Ловък удар скъсва колата на седлото му и той пада на земята. Но веднага скача, продължава борбата, една стрела се забива в пояса му, удар от боздуган пречупва меча му, смелчаците, които го бранят, падат един по един. Десет латински копия го намушват и вдигат във въздуха.

Пръснати на части, българите не могат вече да обединят силите си. Обградили войводите си, те се бият с последни усилия. Свалени от конете си, те продължават пеш, удрят с боздугани и брадви, чупят глави и ръце, докато нова латинска вълна ги нападне и унищожи. Някъде успяват да си пробият път, но няма кой да използва отделните им успехи и да ги насочи към решителния удар. И те полетяват назад върху леките си коне, като дирят спасение към непристъпните си планини.

Последен остана да се бори докрай с чудна упоритост войводата Тодор. Околисан от верните си хемски планинци, той иска да покаже на врага как знае да брани родната земя един Калоянов войвода.

Облян в пот и кърви, с разнищена ризница и смъкнат шлем, цял набоден със стрели, обезумял от мъка за загубената битка, той се впуща като вихър срещу гората от сведени копия, които изпречват насреща му латините. Щитоносецът му отчаяно надува рога за сбор. Българите се спущат от всички страни, насочени към мястото, откъдето звучат припрените призиви. Натам!

Към ядрото на войводата Тодор си пробиват път яки мизийци, упорити долноземци, несломими тракийци със сини пламъци в светлите очи. Страшен рев огласява равнината. Латините тръпнат ужасени, невиждали досега подобни люде, които помитат всичко пред себе си като буен порой.

Натам! Докрай! Борба докрай! Да се издържи още един миг! Може би ще дойде помощ отнякъде… Спасение… Но този, който трябва да мисли за събиране на последните сили, той е вече далеч. И препуска да дири спасение само за себе си…

Със страшни и мощни удари на боздугана си Тодор троши всичко, което се изпречи пред него. Пречупва копията като пръчки, разбива щитовете на хиляди искрящи парченца. Но вече е гъсто обграден отвсякъде. Силите му го напущат. Той бавно се смъква надолу, подпрял все още десница връз забодения си в земята пречупен меч. Поразени, занемели, латините се отдръпват, свалят щитове и копия, оставят смъртно ранения български войвода сам да умре. Оцелелите от ядрото му свеждат чело, предават оръжието си. Верен щитоносец слага главата му на коляното си.

След това склапя очите му.

 

 

Тогава сред латините избухна буйно веселие. Докато духовници и рицари йоханити останаха да приберат ранените и погребат убитите, останалите живи се върнаха в буен галоп към лагера си. Всеки от тях носеше по някаква драгоценна плячка: безстопанствен кон, загубен щит, колчан със стрели, кошче с припаси, захвърлена сабя…

Анри заповяда да се изпее един „Те Деум“ в чест на победата. А сам той коленичи пред шатрата си, издигна ръце към небето и въздаде гореща благодарност към свети Петър, който бе покровителствал оръжието на рицарите. След това всички прочетоха свети Жулиеновия „Отче наш“.

Бранните музики подеха весели маршове, рицарите изиграха по няколко военни стъпки, от всички страни на лагера задимяха шишове с печено месо, лумнаха огньове, екнаха песни и смехове.

Цялата нощ измина в игри и забави, ядене и веселба. Това се случи на 1 август 1208 година, срещу латинския Петровден, в равнините около Филиповград.

Бележки

[1] Хем — Стара планина.

[2] Гавелота — късо метално копие.